Доуди Смит
Моят замък (11)

Единайсета глава

Седнала съм върху руините зад кухнята — на същото място, където бяхме седели с Нийл след къпането в ледените води на защитния ров. Колко различно изглежда всичко сега, три седмици по-късно! Слънцето грее, пчелите жужат, чува се гукане на гълъб, а небето сякаш е слязло в рова. Елоиз се спусна до водата, за да утоли жаждата си, и един лебед й хвърли поглед, пълен с досада и неодобрение. Абелард пък се изгуби във високата зелена пшеница преди няколко минути с вид на лъв, тръгваш на лов из джунглата.

Използвам за пръв път прекрасната тетрадка с кожена подвързия, която Саймън ми бе изпратил по пощата, както и химикалката, която ми даде вчера. Червена химикалка и златистосиня тетрадка — нима може да има нещо по-вдъхновяващо от това? Но на мен сякаш ми беше по-удобно с късия молив и евтината тетрадка, която ми беше купил Стивън навремето… Затварям очи и се унасям — пренасям се назад, в миналото, или политам напред, в бъдещето, умът ми не знае почивка. И противно на всякаква логика откривам, че копнея за миналото повече, отколкото за бъдещето. Спомням си колко често сме били гладни и премръзнали от студ, после започвам да се сещам за всички благини, които се бяха изсипали върху ни — и въпреки това продължавам да изпитвам носталгия по миналото. Откачена работа! Странно е и друго — изпаднала съм в някаква тъпа апатия, когато би трябвало сърцето ми да пее от щастие. Може би ако започна да пиша, ще открия какво не е наред с мен.

Измина само седмица, откакто Роуз и Топаз отидоха в Лондон. Госпожа Котън покани и мен. Сестра ми и мащехата ми са отседнали в новия й апартамент на Парк Лейн, но някой трябваше да остане тук, за да се грижи за мъжете. Освен това, ако бях приела поканата й, тя сигурно щеше да реши, че трябва да купи дрехи и на мен заедно с чеиза и сватбения тоалет на Роуз. Госпожа Котън е много щедра и невероятно тактична. Вместо да ни даде пари, тя настоя да купи от нас палтото от боброва кожа и плати за него двеста лири. Що се отнася до дрехите на сестра ми, бъдещата й свекърва постави нещата по следния начин:

— Скъпа моя, винаги съм искала да имам дъщеря, за която да купувам тоалети — позволи ми да дам своя дял за твоето щастие.

Бях доста изненадана, че Топаз се съгласи да отиде в Лондон, но вечерта, преди тя и Роуз да заминат, двете проведохме доста интересен разговор. Влязох в спалнята й, натоварена с дрехите, които бях изгладила за нея, и я видях да седи на леглото до отворения куфар, с втренчен в пространството поглед.

— Няма да отида — рече, а гласът й бе спаднал до трагичен баритон.

— Мили боже, защо? — попитах я.

— Защото мотивите ми са непочтени — отвърна тя. — Не спирам да си повтарям, че за Мортмейн ще бъде добре да остане тук сам, без мен, а също и че трябва да видя някои от приятелите си в Лондон, да подновя артистичните си интереси, да стана по-забавна. Но истината е, че искам да държа под око онази жена и да се уверя, че той не се среща тайно с нея. Това е просто отвратително. Не, няма да отида.

— Не виждам как можеш да се откажеш в последния момент — казах. — Освен това винаги би могла да сключиш примирие с гузната си съвест, като просто не държиш госпожа Котън под око. Топаз, наистина ли мислиш, че татко е влюбен в нея? Нямаш никакви доказателства.

— Но вярвам на очите и ушите си. Не си ли ги наблюдавала, когато са заедно? Той я слуша така, сякаш всичко, което тя казва, му е изключително интересно, и не само я слуша, ами и говори! Казва й повече за една вечер, отколкото на мен за цяла година.

Припомних й, че баща ми почти не общува с когото и да било от нас.

— Но защо? Какво ни липсва? Бях почнала да си мисля, че той е мрачен по рождение, че не може да се промени, но след като го видях как пуска в ход всичкия си чар пред Котънови…

Бог ми е свидетел, че не съм очаквала да водя лек живот, когато се омъжвах за него… Бях подготвена дори да посегне да ме бие… Но не понасям мрачността му.

Не беше сега моментът да й кажа, че тази дума звучи неестествено.

— Може би госпожа Котън ще се върне в Америка с Нийл — допуснах.

— О, не. Наела е апартамента за срок от три години. Господи, каква глупачка съм! Нима мога да ги спра да се срещат, дори да отседна в дома й? Има стотици места, където могат да се виждат. Най-вероятно Мортмейн ще поднови интереса си към Британския музей.

Трябва да призная, че поведението на баща ми наистина ми изглеждаше съмнително — не беше ходил в Лондон нито веднъж, откакто госпожа Котън се бе върнала в Скотни.

— В такъв случай нямаш никакъв проблем да отидеш — казах. — Искам да кажа, не виждам как ще следиш домакинята си, при положение че няма да можеш — дори и да искаш.

— Права си. — Топаз въздъхна тежко и започна да сгъва нощницата си. После внезапно стана, приближи до прозореца и се загледа към къщичката на вратаря.

— Чудя се… — рече по едно време тя.

Почувствах се задължена да я попитам за какво се чуди.

— Дали някога ще се върна обратно тук. Като че ли съм изправена пред кръстопът — случвало ми се е само три-четири пъти през целия ми живот. Онази вечер в кафене „Роял“, когато Евърет удари келнера… — Тя замлъкна ужасена.

— Защо го е направил? — Интересът ми беше огромен. Евърет беше вторият съпруг на Топаз, моден дизайнер. Първият се е казвал Карло и се е изявявал в сферата на цирковото изкуство. Двете с Роуз винаги сме копнели да научим повече за тях.

Топаз ме погледна нервно и измърмори неопределено:

— Да оставим мъртъвците на мира.

Доколкото знам, Евърет си е жив и здрав и наистина не виждах какво общо имат мъртвите с бившия втори съпруг на Топаз.

Нищо важно не се случи в дните между обявяването на годежа на Роуз и заминаването на сестра ми и мащехата ни в Лондон. Разбира се, ходихме няколко пъти в Скотни, но никога не заварвахме Нийл там. Разбрахме, че отишъл до Дерби, за да присъства на конните надбягвания. Колко жалко, че бе заминал сам. След като дълго мислих, най-сетне му написах кратка бележка. Спомням си я дума по дума:

Драги Нийл,

Сигурна съм, че ще се зарадваш да чуеш, че Роуз наистина е влюбена в Саймън. Когато двамата с теб говорихме за последно по този въпрос, имах някакви съмнения — така че ти имаше пълното право да ме наречеш „лъжкиня“. Сега обаче вече не съм такава. Роуз сподели чувствата си с мен и смея да твърдя, че беше пределно искрена. За да потвърдя още веднъж това, ще ти кажа следното: сестра ми честно призна, че би се омъжила за брат ти дори и без да го обича. Не мисля, че й вярвам, но както и да е — моля те, не допускай това изявление да те настройва срещу нея, защото Роуз е момиче, което много трудно понася бедността, а точно това й се налагаше да прави години наред. Както и да е — важното е, че е влюбена в Саймън, и следователно всичко е наред.

Надявам се, че си прекарваш приятно в Лондон.

С обич,

твоята бъдеща балдъза

Касандра

Реших, че мога да завърша писмото така — предстоящото ни родство ми позволяваше. Не бях сигурна, че ще се падам „балдъза“ на Нийл, може би щях да съм такава само за Саймън, но нямаше значение.

Трябва да вляза вътре — отчасти защото слънцето стана прекалено силно, отчасти за да препиша отговора, който Нийл ми изпрати:

Скъпа Касандра,

Смятам, че беше много мило от твоя страна да ми напишеш онова писмо. Вероятно всичко, което казваш, е точно така. Предполагам, че съм се държал неразумно и със сигурност — непростимо грубо. Отново ти поднасям най-искрените си извинения.

Апартаментът на майка ми е толкова гъсто населен, че реших да се изнеса на хотел, затова не се срещам с останалите много често. Снощи обаче ходих заедно с тях на театър — всички изглеждаха много щастливи. Присъствахме на премиера и фотографите се спуснаха да снимат госпожа Мортмейн, която изглеждаше зашеметяващо.

Надявам се, че ще те видя отново, преди да си замина за Щатите. Може пак да поплуваме в крепостния ров. Как са лебедите?

За мен ще бъде чест да имам балдъза като теб!

С обич,

Нийл

Как ми се щеше да не се връща в Америка! Саймън ми каза, че брат му щял да закупи дялове от едно ранчо — някъде в калифорнийската пустош. Изглежда, пустините в Америка не са толкова безлюдни.

Тази сутрин получих писмо от Роуз, което също ще препиша тук:

Скъпа Касандра,

Извинявам се, че не ти писах по-рано, но бяхме много заети. Подготвянето на булчинския тоалет е доста тежка работа. Мисля, че ще се изненадаш, като ти опиша как всъщност го правим. Почти не влизаме в магазини, а посещаваме главно огромни и красиви къщи, в салоните, на които светят кристални полилеи. Сядаме на изящни леки столове и пред нас започват да излизат манекени, облечени във всевъзможни дрехи. Дават ти карта и молив, за да можеш да отбелязваш кой точно тоалет ти харесва. Цените са направо космически — най-обикновените рокли струват около двайсет и пет лири! Черният ми костюм ще струва трийсет и пет — всъщност доста повече, защото цената, която ти давам, е в гвинеи. В началото мисълта, че покрай мен се харчат толкова много пари, ме стряскаше, но вече свикнах и дори започна да ми изглежда почти естествено. Мисля, че гардеробът ми ще струва към хиляда лири — и това не означава, че ще имам много тоалети, наистина, не и при тези цени, които плащаме. Кожените палта и скъпоценностите ще дойдат по-късно, след сватбата. Вече получих годежния си пръстен, разбира се — квадратен смарагд. Много е красив.

Предполагам, че би искала да ти опиша всяко нещо, което сме купили, но нямам време, а освен това се чувствам неудобно, че аз имам толкова нови неща, а ти — почти нищо. Ала шаферската ти рокля ще бъде направо разкошна — налага се да дойдеш до Лондон, за да ти вземат мерките. Когато гардеробът ми се попълни, дрехите, които нося в момента, ще останат за теб. Обещавам, че след като се омъжа, ще ти накупя страшно много тоалети.

Ето нещо, което със сигурност ще те заинтересува. Вечеряхме у семейство Фокскотън и видяхме снимките на Стивън. Мили боже, та той олицетворява всичките древногръцки богове, взети заедно! Леда е сигурна, че Стивън може да пробие в киното, сериозно! Казах й, че е смешно дори да си помисли, че от него може да излезе актьор, и тя страшно се ядоса. По-добре дръж под око своята собственост. Хей, шегувам се — да не вземеш да направиш някоя глупост! Смятам да намеря нещо подходящо за теб.

Фокскотънови не ми харесват особено много. Обри вдига ужасна врява покрай Топаз — вече на няколко пъти излизаха заедно. Тя е съвсем посредствена личност — познаваше някои от манекенките, които представяха тоалети пред нас. Направо щях да потъна в земята от срам! Познаваше и фотографите, които ни се изпречиха още първия път, когато отидохме на театър. Макморис също беше там — прилича на дребна бледа маймуна. Иска да я рисува отново. Дрехите й са ужасно ексцентрични — сега вече мога да ги преценя, защото се движим сред изисканите кръгове. Като си помисля само, че й завиждах за тоалетите!

Вчера отново си мислех за теб. Разхождах се сама из града и случайно влязох в оня магазин, в който бяха дадени на съхранение кожите на леля Милисънт. Дрехите там изглеждат направо дрипави в сравнение с онези, които ми демонстрират всеки ден, но ръкавиците и разните дребни допълнения към тоалетите са добри. Видях отново белия корал, по който си бе изгубила ума. Мислех да ти го купя, но се оказа, че е само за украса. Тогава реших да ти купя шишенце от парфюма с аромат на диви зюмбюли, помниш ли? Цената му е направо съсипваща — нямах толкова пари у себе си. Джобните, с които разполагам, са малките суми, които Топаз ми дава. Тя е прекалено пестелива и държи здраво вървите на кесията си, макар парите, които са вътре, да са от бобровото палто и следователно са мои и твои. Госпожа Котън харчи ужасно много по мен, разбира се, но не ми е предложила пари в брой — сигурно си мисли, че няма да е тактично, ала аз лично нямам нищо против.

О, скъпа, спомняш ли си как стояхме и гледахме онази жена, която си купуваше цяла дузина копринени чорапи? Тогава ти каза, че приличаме на прегладнели котки, които се надяват да издебнат някоя и друга птичка. Мисля, че точно в онзи момент взех твърдото решение да направя всичко по силите си, за да се измъкна от ужасната бедност, в която бяхме затънали. Същата вечер, ако си спомняш срещнахме отново Котънови. Вярваш ли, че човек може да управлява бъдещето си? Аз — да. Същото отчаяние ме беше обзело в нощта, когато отправях молбата си към ангела над камината в кухнята ни — и виж какво стана! Сега вече можеш да си сигурна, че е ангел, а не дявол. Колко хубаво е, че като капак на всичко съм влюбена в Саймън!

Скъпа Касандра, обещавам ти, че щом се омъжа, ти никога вече няма да изпаднеш до състоянието на прегладняла котка. Има много неща, за които мога да ти помогна, както знаеш — не става въпрос само за дрехите. Чудех се дали би искала да се запишеш в колеж (знаеш ли, че Томас ще продължи учението си в Оксфорд?). Аз лично бих се отегчила ужасно от подобно нещо, но на теб може и да ти хареса — ти си толкова интелигентна! Женитбата ми за Саймън Котън ще бъде от полза за всички ни, дори за татко. Започнах да бъда по-толерантна по отношение на него. И Саймън, и госпожа Котън твърдят, че баща ни е велик писател. Както и да е, вече няма значение, че не изкарва пари. Предай му моите най-искрени чувства — също на Томас и Стивън. Ще изпратя на трима ви по една картичка. А това писмо е предназначено единствено за теб и никой друг, разбира се.

Иска ми се и ти да беше тук — липсваш ми поне по хиляда пъти на ден. Стана ми мъчно, когато се озовах в онзи магазин сама, без теб. Ще се върна там и ще ти купя парфюма в мига, в който успея да измъкна малко повече пари от Топаз. Нарича се „Нощта на лятното равноденствие“ — ще го получиш точно навреме за ритуала, който всяко лято провеждаш на хълма Белмот.

О, небеса! Изписала съм купища листове от елегантната хартия на госпожа Котън, но просто не мога да се спра — имам чувството, че си говоря с теб. Исках да ти разкажа всичко за лондонските театри, но няма да започвам сега — стана много късно, ще трябва да приключвам и да започна да се обличам за вечеря.

Обичам те. Моля те, пиши често на твоята Роуз.

P. S. Разполагам със собствена баня. Хавлиите се сменят всеки ден — меки са и с цвят на праскова. Когато се почувствам самотна, отивам и сядам там. Не излизам, докато не усетя, че настроението ми се е оправило.

Това е първото писмо, което съм получавала от сестра си. Не сме се разделяли, откакто се помня — с изключение на един-единствен случай, когато Роуз беше болна от скарлатина. Писмото й не е в типично неин стил — никога преди не ме е наричала „скъпа“ например, — но въпреки това в него личи дълбоката й привързаност към мен. Може би е толкова словоизлиятелна, защото й липсвам. Бих казала, че това е знак за красива душевност, след като едно момиче, което е влюбено и заобиколено от целия онзи блясък, въпреки всичко се чувства самотно, защото сестра му не е край него.

Представяте ли си костюм, който струва трийсет и пет гвинеи! Това прави трийсет и шест лири и петнайсет шилинга! Не знаех, че някои дрехи могат да струват толкова много — при тези цени Роуз наистина е права, като казва, че за хиляда лири няма да се сдобие с кой знае колко много тоалети, не и когато добавиш всичките му там шапки и обувки, и бельо. Бях си представяла, че сестра ми ще има купища дрехи — човек може да си купи такива прелестни неща само за две-три лири всяко. Но може би усещането е съвсем различно, когато знаеш, че черният костюм, в който си облечена, струва цяло състояние! Сигурно е като да носиш истински бижута. Роуз и аз винаги сме се чувствали по-специални, когато сме си слагали тъничките златни верижки с перлени сърчица. Когато и те трябваше да бъдат продадени, нададохме вой до небесата.

Хиляда лири за дрехи — колко ли време биха могли да преживеят бедни хора с тези пари! И колко дълго самите ние бихме могли да изкараме с подобна сума. Странно, никога не съм възприемала нашето семейство като бедняци — искам да кажа, че никога не съм изпитвала съжаление към някой от нас, така както ми е било жал за просяците или безработните. Макар че в действителност положението ни беше по-трагично от тяхното — нито имахме работа, нито от кого да просим.

Не мисля, че бих могла да погледна, който и да е просяк в лицето, ако знам, че само дрехите ми струват хиляда лири… От друга страна пък, госпожа Котън със сигурност нямаше да даде тези хиляда лири на бедните, ако не ги беше похарчила за Роуз, така че сестра ми спокойно можеше да се наслаждава на тоалетите си. И аз с най-голямо удоволствие бих приела да износвам дрехите на Роуз, купени от магазините за конфекция. Трябва да се засрамя — отвратително е да се радвам, че богатите робуват на предразсъдъци и харчат луди пари за дрехи само защото аз ще получа онези, които те ще изхвърлят от гардеробите си.

Исках да препиша в дневника си и едно писмо от Топаз, но то е забодено в кухнята. Изпълнено е главно с инструкции за готвене — изкуство, в което се оказах по-невежа, отколкото предполагах. По времето, когато Топаз още позираше за известни художници, нямахме проблем да се справяме с готвенето, защото тогава дневното ни меню се състоеше главно от хляб, зеленчуци и яйца. Но сега можем да си позволим да ядем месо и резултатите от усилията ми понякога са наистина трагични.

Дори поддържането на къщата в чист и подреден вид се оказа по-сложно, отколкото бях допускала — винаги съм помагала на Топаз, но никога не ми се е налагало да организирам всичко сама. Чак сега все повече и повече разбирам колко много работа е вършила мащехата ни.

Писмото й изглежда така, сякаш е писано с пръчка — Топаз винаги използва дебела химикалка с оранжево мастило. Открих шест правописни грешки. След полезните готварски съвети следват няколко думи за първото им посещение в театъра — според мащехата ми пиесата не била „значима“, дума, която отскоро присъства в речника й. Архитектурните проекти на Обри Фокскотън са значими, но фотографиите на Леда Фокскотън не са — Топаз се съмнява в мотивацията им. Милата Топаз! Писмото й е точно като нея самата — три четвърти мила чистосърдечност и една четвърт майтапи. Надявам се шеговитият тон да означава, че се чувства по-щастлива — защото, откакто беше започнала да се тревожи във връзка с баща ми, чувството й за хумор се проявяваше все по-рядко и по-рядко. Освен това от месеци не беше свирила на лютня, нито пък бе общувала с природата.

Писмото й завършваше с думите, че ще се върне у дома веднага щом татко покаже някакви признаци, че тя му липсва. За нещастие, такива признаци не се забелязват. Има и нещо друго — баща ми е много по-малко раздразнителен в нейно отсъствие, отколкото когато Топаз е край него. Е, не може да се каже, че е станал голям приказливец. С него се виждаме само когато се храним. През останалото време той или се разхожда, или се затваря в стаичката си (когато излиза обаче, заключва вратата и взема ключа със себе си — нещо ново за него). Със съжаление трябва да отбележа, че се е заел да препрочита цялата колекция от детективски романи, която е в наличност в селската библиотека. Освен това прекара един ден в Лондон. Докато го нямаше, реших, че е абсурдно да се страхуваме да му задаваме въпроси, затова, щом се върна, го попитах с усмивка:

— Как беше в Британския музей?

— О, аз не бях там — отвърна той с доста любезен тон. — Днес ходих до… — Тук внезапно млъкна и ме изгледа втренчено, сякаш бях някое особено опасно животно, което току-що се е изпречило на пътя му. После, без да каже нито дума повече, се врътна и излезе.

Копнеех да извикам подире му: „Татко, я стига с тези глупости! Да не би да се видиотяваш?“ Но се сетих, че ако човек се видиотява, то той е последният, пред когото този факт трябва да бъде споменат.

Изведнъж се сепнах. Дали баща ми наистина откачаше? Не, разбира се, че не. Даже тайно се надявах, че може отново да е започнал да пише — на два пъти ме помоли да му занеса мастило. Но пък е странно, че взе и моите цветни тебешири — или по-точно онова, което е останало от тях, както и едно старо томче с инфантилни истории. Освен това, когато излиза на разходка, обикновено носи със себе си един остарял пътен справочник на Брадшоу.

Като цяло обаче се държеше нормално. Въздържаше се от негативни коментари във връзка с готвенето ми — което със сигурност е доказателство, че е способен да се контролира.

Колко арогантна бях преди! Спомням си, че в самото начало на този дневник си обещах да опиша баща си по-късно — исках да пресъздам образа в целия му колорит. Да опиша татко! Та аз не знам нищо за него! Нито пък за когото и да било другиго! Не бих се изненадала, ако науча, че дори Томас Води двойствен живот — макар да изглежда, че единственото, с което се занимава, е писането на домашни и задоволяването на вълчия си апетит. Колко хубаво, че най-сетне мога да му предложа достатъчно храна, за да го заситя — всеки път, когато му сервирам, препълвам чинията му догоре.

Ами Стивън? Не, не мога да пресъздам образа дори на Стивън. Животът ни изненадва със своите неочаквани обрати. Страхувах се, че ще ми бъде трудно да прекарвам толкова време насаме с него. Но след като Роуз и Топаз заминаха, татко все така се затваряше в стаичката си, а брат ми — в своята, за да се занимава с уроците си. На практика прекарвах всяка вечер само със Стивън. Противно на притесненията ми, се чувствах невероятно комфортно в негово присъствие. След като се нахраним, той ми помага да почистим масата, после обикновено излизаме навън и работим в градината. Стивън рядко говори.

Повече не отиде в Лондон. Сигурна съм, че дори не е виждал снимките, които Леда Фокскотън му бе направила. Щях да разбера, ако беше получил копия от тях.

Изглежда, че той наистина е изгубил интерес към мен, което е много хубаво, защото така, както се чувствам напоследък, със сигурност не бих могла да се държа рязко с него.

И тъй, как се чувстваш напоследък, Касандра Мортмейн? Празна? Депресирана? Затъпяла? Ако е така, на какво се дължи това?

Мислех си, че когато седна да пиша, ще успея да стигна до причината, довела ме до това странно състояние, но до този момент нямам ни най-малка представа каква е тя. Освен ако… О, не, нима е възможно да завиждам на Роуз?

Ще спра за момент и ще погледна дълбоко в душата си…

Пет минути се самоанализирах. Кълна се, че не завиждам на сестра си, нещо повече — не бих искала да съм на нейно място. Главно защото не би ми харесало да се омъжа за Саймън. Но да предположим, че бях влюбена в него като Роуз. Трудно ми е да си го представя. Да допуснем, че на неговото място беше Нийл — защото, откакто е заминал, не спирам да се питам дали поне мъничко не съм влюбена в него. Добре, да речем, че съм влюбена в Нийл, че се омъжвам за него и той, а не Саймън, е богатият наследник. Само за гардероба ми се хвърлят хиляда лири, с перспектива да получа скъпи кожи и накити веднага след женитбата. Сватбата ми е прекрасна и всички казват: „Каква брилянтна партия си е хванало това момиче.“ Заживяваме в Скотни Хол и имаме всичко, което бихме могли да си поискаме, и — естествено — много красиви и сладки дечица. Ще бъде както в приказките: „И заживели щастливо…“

Въпреки това не би ми харесало. О, нямах нищо против дрехите и сватбеното празненство, но не знаех дали искам да се сблъскам с другите неща, съпътстващи брака. Вече бях преодоляла горчивото разочарование, което бях изпитала, когато за първи път бях чула някои подробности. От друга страна пък, очевидно е, че човек рано или късно трябва да се сблъска с тях. Онова, което наистина би ме отблъснало, е чувството, че ми предстои цял живот на безметежно щастие. Разбира се, ничий живот не може да бъде само щастлив — от време на време децата ще се разболяват, прислугата може да създава проблеми, а е възможно да се окаже и че милата госпожа Котън е една досадна муха на фона на семейната идилия. Има стотици грижи, скърби и тревоги, които биха могли да се появят в един или друг момент, но… Онова, което всъщност искам да кажа, е, че Роуз няма да иска нещо да й се случва — тя би предпочела всичко да си остане такова, каквото е. Тя никога няма да усети сладостта от предчувствието, че ей там, зад онзи ъгъл, се крие нещо наистина вълнуващо.

Минава ми през ума, че всичко, което казвам, е ужасно глупаво, но аз Наистина Не Завиждам На Роуз! Когато се опитвам да си представя, че си разменяме местата с нея, ме обзема чувството, че приключвам роман с хепиенд — от онези, в които всичко завършва добре и само след час читателят вече престава да мисли за героите…

Струва ми се, че измина доста време, откакто написах последното изречение. Седя тук, вперила невиждащ поглед в госпожица Блосъм. Изведнъж всичко край мен оживява — мебелите се накланят, заприличват на стола от онази картина на Ван Гог. Двете легла, каната и малкият емайлиран леген, както и бамбуковата тоалетка ми напомнят колко много години съм ги споделяла с Роуз. И сега още всяка от нас продължава педантично да ползва своята половина от тоалетната масичка например. В момента от нейната страна няма нищо, освен порцелановата поставка за пръстени, която тя никога не е ползвала, понеже нямаше какво да закача на нея. Е, вече има един пръстен…

Изведнъж разбрах какво ми се случваше напоследък. Мили Боже, аз не завиждам на Роуз, просто сестра ми ужасно ми липсва! Не защото е заминала за някъде, а защото предстоеше да се отдели от мен завинаги. Винаги сме посрещали радостите и скърбите заедно, нощем двете разговаряхме с госпожица Блосъм, заедно мечтаехме и се надявахме — две момичета, съчетали в себе си по нещо от героините на сестрите Бронте и Джейн Остин, бедни, но духовно извисени, двете момичета от замъка Годсенд. Сега оставаше само едно и нищо вече нямаше да е същото.

О, каква егоистка съм обаче — и то, при положение че Роуз е толкова щастлива! Разбира се, не бих променила нещата, ако можех, но все пак… Мисля си дали няма някаква уловка в това да имаш много пари? Дали богатството не ти отнема удоволствието да се радваш на простите неща? Като се сетя за възторга, който изпитах, когато ми купиха зелената ленена рокля — след всичките тези години, през които не се бях докосвала до нова дреха… Дали след няколко години Роуз ще е в състояние да изпитва подобни емоции?

Едно нещо знам със сигурност: обожавам зелената си ленена рокля, макар да струва само двайсет и пет шилинга. „Само“ двайсет и пет шилинга! Когато я купувахме, тези пари ни се виждаха цяло състояние.

Ейб току-що се промъкна при мен, мяукайки. Сигурно е дошло време за вечеря. Този котарак сякаш има вграден часовник в стомаха си. Да, чувам как долу на двора Стивън говори нещо на Елоиз, а татко крещи през прозореца на стаичката си — иска да знае дали Томас му е донесъл копие от книгата „Скаутът“ от училищната библиотека. (За какво му е на един голям човек книгата „Скаутът“, за бога?)

Чудя се дали брат ми се е сетил да купи пушена херинга…

Да, очевидно се е сетил. Попитах го и той потвърди, че е купил риба от Кингс Крипт. Казват, че рибата била полезна за мозъка — може да помогне и на татко, кой знае. О, пушена херинга за вечеря! По две парчета за всеки, дори по три, ако някой поиска!

Чувствам се значително по-добре.

Трябва да сляза в кухнята, за да се погрижа за храната на семейството си.