Доуди Смит
Моят замък (14)

Четиринайсета глава

Върнах се. Посещението ми в Лондон не беше за добро.

Вече нищо няма да е същото между Роуз и мен.

През цялото време, докато двамата със Стивън въртяхме педалите на велосипедите си към гарата вчера сутринта, си представях последното си пътуване до столицата, когато и сестра ми беше с мен. Хванах се, че разговарям наум с нея — с Роуз, която познавах от онова време, дори я питах какво да кажа на новата Роуз, с която ми предстоеше да се срещна — новата Роуз, с гардероб за хиляда лири, ми изглеждаше напълно различна от другата, облечена в омалял бял костюм, кръстосваща оживените лондонски улици. Колко свежо изглеждаше всичко наоколо през онази ярка априлска сутрин! И сега полята бяха зелени, но липсваше надеждата за ново начало. Слънцето печеше безмилостно, но аз се радвах, че е дошъл краят на лошото време.

Докато стояхме на гарата в очакване на влака, при нас запъхтяна пристигна Елоиз — беше се отскубнала от Томас и ни бе последвала. Не ни се щеше да я оставяме на платформата — веднъж беше избягала и накрая се бе озовала в полицейския участък в Кингс Крипт. Стивън й купи билет, а началникът на гарата ни даде една връвчица, за да я вържем, и така Елоиз се качи с нас във влака. Държа се много прилично, като изключим един малък инцидент в лондонския влак — измъкна парчето кейк от ръцете на едно момче. Аз замазах положението, като побързах да благодаря на детето, че е дало парчето си на кучето ми, и то наистина ми повярва, че точно такова е било намерението му.

Стивън настоя да ме изпрати до Парк Лейн. Уговорихме се да се чуем по телефона и да се разберем кой влак да хванем на връщане, след което той пое към Сейнт Джонс Ууд.

Разходих малко Елоиз, после влязох в сградата, където се намираше апартаментът на госпожа Котън. Вътре цареше истински разкош — мраморният под на фоайето бе застлан с меки килими, светеха кристални полилеи и дори имаше асансьор. Влязох в него и натиснах бутона. Елоиз бе обзета от клаустрофобия — заскимтя и задраска по стените на квадратната движеща се клетка.

В коридора бе толкова тихо, че бе почти невъзможно да се повярва, че някой живее зад излъсканите врати.

Отвори ми прислужница и подозрително ме огледа.

Попитах за Роуз и се представих.

— Всички излязоха — отвърна жената.

Изведнъж се сетих, че трябваше да ги предупредя за пристигането си.

— А кога ще се върнат?

— Мадам каза, че ще са тук в шест и половина — да имат време да се преоблекат за вечеря. Няма ли да влезете, мис?

Предложи да донесе вода на Елоиз, която дишаше тежко, и ме попита дали не искам нещо. Поръчах си чаша мляко и попитах мога ли да се пооправя малко. Прислужницата ме заведе до спалнята на Роуз. Беше невероятна — килимът беше бял, направо не смеех да стъпя на него. Цялата стая бе обзаведена в бяло и кремаво, изключение правеше единствено огромният букет от червени рози, потопен в мраморната ваза върху нощното шкафче. Между кървавите цветове се виждаше картичка, на която с почерка на Саймън бе написано: „Добро утро, скъпа“.

Банята на Роуз изглеждаше така, сякаш никога не е била ползвана — дори четката й за зъби беше скрита някъде. Сестра ми беше споменала в писмото си, че хавлиите й се сменят всеки ден, но не бях предполагала, че въпросните кърпи са толкова много, толкова меки и толкова красиви.

Измих се и отново влязох в спалнята. Заварих Елоиз опъната върху бялата покривка на леглото — изглеждаше доволна. Събух се и полегнах до нея. Трябваше да реша какво да правя. Прелестният аромат на рози изпълваше въздуха.

Знаех, че няма смисъл да обсъждам въпроса с Роуз, ако сестра ми не се върнеше навреме. Трябваше да проведа разговора бавно и тактично, а нито преди, нито след вечеря щях да разполагам с достатъчно време за това. Дали нямаше да мога да я открия? Тя със сигурност щеше да се прибере, ако разбереше, че я чакам в апартамента на бъдещата й свекърва.

Позвъних и прислужницата се появи. За съжаление жената нямаше представа къде бяха отишли всички.

— Дали няма някой, който да знае? — попитах отчаяно.

— Ами може да се обадим на господин Нийл — макар че той едва ли ще може да ни помогне — напоследък не го виждаме често.

Тя се обади в хотела, в който бе отседнал Нийл, но той също бе излязъл. После аз се сетих за Фокскотънови.

Леда Фокскотън не беше особено доволна, че я безпокоя.

— Ах ти, глупаво дете, защо не ги предупреди? — извика тя. — Разбира се, че не знам къде са. Чакай малко, ще питам Обри. Топаз може да му е споменала нещо. — След малко гласът й отново прозвуча в слушалката: — Знае само, че тази вечер мащехата ти ще си е у дома — има намерение да я посети. Най-добре ще е да обядваш с нас, предполагам, но ще трябва да почакаш поне до два часа, понеже имам още доста работа със Стивън. Днес следобед ще трябва да го представя на някои хора от киното. Можеш да намериш с какво да се занимаваш за около час и половина, нали? Хвани едно такси към един и половина и ела тук.

Първоначалната ми реакция бе да откажа, но исках да видя къщата и студиото й — както и отново да огледам хубавичко нея и съпруга й. Струваше ми се, че Топаз твърде много се е сближила с него. Благодарих и приех поканата. След като тя ми затвори, си казах, че в крайна сметка наистина беше много мило от нейна страна да ме покани у тях, крайно време бе да се отърся от предразсъдъците си.

— Ще е добре за вас, госпожице — каза ми прислужницата, — макар че нашият готвач също би могъл да ви предложи нещо за хапване. Я да видим, разполагате с достатъчно време, сигурно ще искате да пообиколите магазините.

Не ми се щеше да разкарвам Елоиз по улиците, затова отвърнах, че предпочитам да отскоча до Хайд Парк.

— Роклята ви е малко измачкана, мис. Мога да я изгладя, ако желаете.

Огледах се в огромното огледало на тоалетката. Странно какво огромно значение има обстановката за цялостния вид на някого! Предния ден бях изпрала и изгладила роклята си и наистина си мислех, че е перфектна. Но в стаята на Роуз най-хубавата ми дреха изглеждаше евтина и обикновена. А лежането върху леглото не й се беше отразило особено добре. Аз обаче не исках да се събличам и да я давам на прислужницата за гладене — бельото ми беше толкова старо и изпокъсано, че ме бе срам да се покажа по него, затова благодарих любезно и отказах.

Навън беше топло. Седнах под сянката на едно дърво в Хайд Парк и си помислих, че за първи път съм сама в Лондон. Когато чух някакъв часовник да отмерва един и четвърт, станах и тръгнах към Оксфорд стрийт. Хванах едно такси и двете с Елоиз потеглихме.

Никога преди не бях ходила до Сейнт Джонс Ууд — забележително място с тихи улици и уединени къщи, повечето от които в старинен стил. На този фон яркочервената входна врата на Фокскотънови въздействаше шокиращо.

Отвори ми Обри Фокскотън.

— Леда още е заета — каза той с красивия си чувствен глас.

На дневна светлина издълженото му лице изглеждаше дори още по-сиво, отколкото през онази първа вечер в Скотни Хол. Той е ненатрапващ се с вида си човек, но изключителната му елегантност го прави запомнящ се.

Елоиз се заумилква около него, но той само й махна с ръка и рече:

— Комично създание!

Предложи ми шери и поведе любезен разговор, ала аз имах чувството, че сякаш не забелязва присъствието ми. Чак когато удари два часът, Обри се надигна и ми каза, че е време да измъкнем останалите от дупката им.

Прекосихме задния двор и се озовахме пред ниска постройка, която, изглежда, навремето е била конюшня. Влязохме вътре и пред погледите ни се изпречи голяма черна завеса. В дъното на фоайето се виеше тясно стълбище.

— Качи се горе — прошепна ми Обри — и гледай да не вдигаш шум, защото може да се окаже, че моментът е психологически.

Горе стълбището завършваше с галерия, от която се откриваше добър изглед надолу към студиото. Осветлението беше брилянтно — лъчите на всички прожектори падаха върху една платформа в дъното, а там стоеше Стивън, облечен в древногръцка туника. Зад гърба му бе опънато платно, изобразяващо разрушен замък. Изглеждаше прекрасен. Не виждах Леда Фокскотън, но чувах гласа й:

— Устните ти са прекалено стиснати. Прокарай език по тях, за да ги навлажниш, и повдигни леко поглед нагоре.

Стивън се подчини и след миг цялото му лице пламна.

— Какво, по дяволите… — започна Леда Фокскотън, после разбра, че моделът й е видял някого в галерията, и надникна, за да види кой е натрапникът. — Е, това е — отбеляза тя. Вече няма да успея да го накарам да направи каквото и да било. Цяла сутрин се държи като подплашен заек — предполагам, че е заради туниката. Върви да се преоблечеш, Стивън.

Беше облечена изцяло в черно — черни панталони, черна риза, изглеждаше потна и мазна, но същевременно видът й бе на човек, който здраво се е хванал за работа. От това неприятното впечатление, което ми бе направила в Скотни, малко отслабна.

Докато чакахме Стивън, аз я помолих да ми покаже творбите си и тя ме въведе в съседното помещение. Беше обзаведено като всекидневна — дълги дивани опасваха стените, а върху тях бяха нахвърляни купища възглавнички. Преобладаващите цветове бяха черно и бяло. На едната стена бяха закачени увеличени снимки, правени от нея — включително на някакъв внушителен гол негър, надвишаващ нормалните размери. Тази снимка започваше от пода, стигаше чак до тавана и беше ужасяваща.

Имаше и една увеличена фотография на главата на Стивън — поставена в рамка и очакваща да бъде поставена на стената. Полюбувах се на образа му и похвалих майсторството на фотографката.

— Той е единственият ми модел, който е красив, без да изглежда женствен — осведоми ме тя. — Тялото му е също толкова хубаво, колкото и главата. Как бих искала това глупаво дете да се съгласи да се разсъблече пред мен! Така ще мога да сложа снимката му до тази на негъра!

После ми подаде цяло тесте фотографии на Стивън — всичките зашеметяващи. Най-чудното нещо бе, че от всяка една ме гледаше Стивън и едновременно с това някакъв непознат младеж — по-красив, по-силен и по-интелигентен. Никъде не се виждаше онова негово отнесено изражение. Докато обядвахме (върху маса с огледален плот), се запитах дали не съм пропуснала да забележа трансформацията у стария си приятел. Изглежда, той наистина се беше променил. Определено бе станал по-зрял и се държеше свободно в присъствието на Фокскотънови. Въпреки това все още не се беше превърнал сто процента в младежа от фотографиите.

Храната беше чудесна, както и всичко друго наоколо — макар и по един особен, ултрамодерен начин.

— Обзавеждането е напълно неподходящо за тази стара къща — рече Обри (бяха ми казали да се обръщам към тях на малко име), когато изказах възхищението си от интериора. — Аз лично предпочитам по-модернистичния стил, но Леда отказва да се преместим в апартамент. Модерният живот е за Лондон, антиките са за провинцията — така трябва да е. Как ми се иска Саймън да се съгласи да ми даде Скотни под наем!

— Може би Роуз ще се влюби в Ню Йорк, когато отидат там за медения си месец — подхвърли Леда.

— Ще ходят ли? — попитах с възможно най-небрежен тон.

— О, Роуз спомена нещо по въпроса — неопределено рече Леда. — Ако се оженят през септември, ще уцелят най-подходящия момент — Ню Йорк е прелестен през есента.

Почувствах се смазана. Изведнъж разбрах, че нищо няма да спре женитбата на сестра ми и че идването ми в Лондон е безпредметно. Мисля, че бях започнала да го осъзнавам още щом видях розите от Саймън върху нощното шкафче в спалнята на Роуз. Копнеех да се върна обратно в замъка, да се сгуша на кравай върху огромното легло с балдахина и да се наплача на спокойствие.

Леда се опитваше да уговори Стивън да остане да й позира и на другата сутрин.

— Но ние трябва да се прибираме довечера! — извиках.

— О, глупости, можеш да преспиш в апартамента — възрази Леда.

— Там няма място — казах. — Освен това трябва да се върна вкъщи довечера. На всяка цена.

— Но това не се отнася за Стивън, нали? Можеш да си тръгнеш и сама.

— Не, не може, не и късно вечерта — рече Стивън. — Разбира се, че ще дойда с теб, ако наистина решиш да се прибираш тази вечер, Касандра.

Леда остро го изгледа — сякаш за частица от секундата претегли точно колко тежаха чувствата му към мен. Очевидно онова, което установи, не й хареса, но реши да не спори с него.

— Колко досадно! — възкликна тя, после се обърна отново към мен. — Предполагам, че ще успеят по някакъв начин да те наместят в апартамента. Защо не можеш да останеш?

Много ми се щеше да й кажа да си гледа работата, но в момента Леда Фокскотън бе моя домакиня, така че си наложих да отвърна любезно:

— Татко и Томас се нуждаят от мен.

— Мили боже! — започна тя, после очите й се спряха върху решителното изражение на лицето ми, не довърши започнатото изречение, само сви рамене и рече: — Е, ако все пак промениш намеренията си, обади ми се.

Обядът приключи. Докато прекосявахме хола, се натъкнахме на легналата върху черния мрамор Елоиз. Леда спря и се загледа в нея.

— Колко е хубаво! Отражението на кучето върху черния под. Дали да не направя една снимка? Не, ще отнеме много време да пренасям всичките прожектори тук.

Остана напълно сериозна, когато Елоиз вдигна глава и радостно замаха с опашка. Хрумна ми, че никога не бях виждала Леда Фокскотън да се усмихва.

Докато тя се обличаше, за да заведе Стивън във филмовото студио, аз сметнах, че учтивостта изисква да разпитам Обри за работата му и да го помоля да ми покаже снимки на сградите, които бе проектирал. Разбира се, не знам нищо за модерната архитектура, но проектите на Обри Фокскотън ми се видяха много хубави. Странно е, че такъв сухар може да е толкова умен, както е странно и друго — че жена, която се държи глупаво като Леда Фокскотън, може да прави такива забележителни фотографии. Когато тя отново се появи пред нас, беше облечена в красива черна рокля. На главата си бе сложила черна шапка, а на ръцете — виненочервени ръкавици. На шията й висеше старинно рубинено колие.

Исках да се върна в апартамента на госпожа Котън — държах да съм там, в случай че сестра ми решеше да се прибере по-рано. Затова Леда ме закара с колата до Парк Лейн, а двамата със Стивън продължиха пътя си към филмовото студио. Стивън обеща да ми се обади в осем и половина.

Леда ми хвърли една последна реплика:

— Ти си много упорита в желанието си да го накараш да се върне обратно с теб, нали? Но трябва да знаеш, че ако в студиото го харесат, той още на другата сутрин ще трябва да хване обратния влак за Лондон. — Тонът й бе заядлив.

— Стивън може сам да реши какво да прави — казах. — Ако иска, може да ме изпрати, ако ли пък не — да остане тук. — Стараех се да не звуча грубо. — Между другото, успех на прослушването, Стивън.

Потеглиха, но след миг колата спря и Стивън изскочи от нея. Приближи тичешком към мен и попита:

— Сигурна ли си, че искаш да приема тази работа, в случай че ми я предложат?

Отвърнах утвърдително и добавих, че всички много ще се гордеем с него.

— Добре тогава… Щом си сигурна…

Докато го гледах как тича обратно към колата, ме заля вълна на гордост — не защото Стивън бе толкова привързан към мен, а защото Леда рано или късно трябваше да го разбере.

Прекарах следобеда в апартамента. Почетох малко — на масичката в хола открих няколко доста сериозни американски списания, не като онези, които госпожица Марси ми беше давала. Но през по-голямата част от времето просто размишлявах. И онова, за което мислех най-вече, беше луксът. До този момент не бях разбрала, че е нещо много повече от простото притежание на красиви и скъпи предмети. Той правеше дори въздухът наоколо различен. Аз също се чувствах различна, докато дишах този въздух: по-спокойна, някак отпусната, все още тъжна, но без онази горчивина, която неизменно съпътстваше тъгата ми. Може би ефектът намалява след време, може би хората, родени в лукс, не го забелязват, но лично за мен този богаташки климат винаги ще довежда до притъпяване на усещанията. Вероятно той отнема блясъка на радостта по същия начин, по който отнема горчивината от тъгата?

И макар да не бих била искрена, казвайки, че съм готова да обърна гръб, ако ми се удаде шансът да се добера до лукса, все пак не мога да се отърся от усещането, че в него има нещо нередно. И сигурно точно това нередно нещо го прави толкова търсен и желан.

В пет часа добрата прислужница донесе изстуден чай и сандвичи с краставица за мен, както и бисквити за Елоиз, макар тя определено да предпочиташе моите филийки. След като си похапнах, легнах на дивана и заспах.

Изведнъж всички се върнаха — стаята се изпълни с присъствието и смеха им. И трите дами бяха облечени в черно — изглежда, всички модерни жени в Лондон носят черно дори и в най-големите жеги. За мен този цвят е неподходящ за такова топло време, но трябва да призная, че Топаз, Роуз и госпожа Котън наистина изглеждаха безупречно в черните си тоалети. Зарадваха се, че ме виждат. Роуз крепко ме прегърна, а после и трите в хор заявиха, че трябва да остана за уикенда. Сестра ми каза, че леглото й е достатъчно голямо за двете ни, а когато възразих с аргумента, че цяла вечер ще се ритаме, тя отвърна:

— Добре, ако трябва, ще спя на пода, но ти ще останеш и толкова!

— Наистина, скъпа — намеси се госпожа Котън, — така ще можем да отидем при шивача в понеделник, за да ти вземат мерки за шаферската рокля.

— О, ако знаех, че си пристигнала, щях да стигна с тичане дотук — възкликна Роуз. — Присъствахме на едно изключително скучно матине.

Тя си вееше с програмата и докато я наблюдавах, си помислих, че само допреди три месеца никое матине на света не би й се сторило скучно.

Топаз също настоя да остана, но веднага след това ме попита дали татко ще се оправи без мен. Трябваше най-подробно да й разкажа каква точно храна съм оставила за него и за Томас, за да я успокоя напълно.

— Ще се обадим до Скотни и ще поръчаме на готвача да им приготви и изпрати ростбиф — подреди нещата госпожа Котън. — Ще имат достатъчно ядене.

После се появи Саймън — дори един поглед към него ми беше достатъчен, за да се почувствам изведнъж неизказано щастлива.

— Разбира се, че трябва да остане — категорично рече той — и да излезе с нас довечера.

Роуз каза, че може да ми даде да облека някоя от нейните рокли.

— Обади се на Нийл, Саймън, и му поръчай да дойде с нас, защото Касандра ще има нужда от партньор за танците. Можеш да си вземеш гореща вана в моята баня, Касандра.

Сестра ми ме прегърна през кръста и ме поведе към спалнята си. Тихият апартамент бе оживял. Чуваше се отваряне и затваряне на врати и прозорци, във въздуха се носеше свеж аромат на зеленина от близкия парк, примесен с миризмата на бензин откъм улицата и на вкусни ястия — по посока на кухнята.

— Вратата на кухнята не бива да стои отворена! — обърна се госпожа Котън към прислужницата. Тонът й беше укорителен.

Докато се къпех, Роуз се обади у Фокскотънови вместо мен — страхувах се, че ако позвъня, отсреща ще вдигне Леда, а на мен не ми се щеше лично да й съобщавам, че в крайна сметка съм променила намерението си и оставам. После се сетих, че ще бъде невъзпитано от моя страна да не се позаинтересувам как е минало интервюто на Стивън, затова извиках на Роуз да не затваря телефона.

— Стивън е в студиото с Леда — извика в отговор сестра ми. — Обри каза, че ще му предаде да ти се обади, когато се завърнат от фотосеанса.

След малко Роуз дойде до вратата на банята и ми съобщи, че Стивън е получил ролята, за която е кандидатствал.

— Обри твърди, че Леда е на седмото небе от щастие — Стивън ще получава по десет лири на ден в продължение най-малко на пет дни. Няма да има реплики, само ще се размотава из някакво пасище със стадо кози и ще представлява някакъв символ или нещо от този род.

— Мили боже, можеш ли да си представиш — невъздържано възкликнах, — Стивън ще спечели петдесет лири!

— О, той ще спечели много повече от това, преди Леда да е приключила — отвърна Роуз. — Тя е луда по него.

Когато излязох от банята, сестра ми вече беше извадила един вечерен тоалет за мен — отново в модния черен цвят! Оказа се, че Роуз е избрала точно тази рокля просто защото била най-късата от всичките й. Стоеше ми перфектно и полите й едва докосваха пода. Изглеждаше ми невероятно луксозна, макар сестра ми да ме осведоми с небрежен тон, че това е просто една най-обикновена дреха, купена от магазин за конфекция.

Тъкмо приключих с обличането, когато откъм хола се разнесе гласът на Нийл.

— Трябва да го приемеш като голям комплимент — рече сестра ми. — Той е тук само заради теб — не сме го виждали от седмици. Боже, надявам се, че няма да пусне отрова в супата ми!

Отбелязах, че е много жалко, задето те двамата не се разбират.

— Вината не е моя — отвърна Роуз. — Аз наистина правя опити да се държа приятелски с него, най-вече заради Саймън, но напразно. И тази вечер ще опитам, тъкмо ще видиш как реагира.

Когато каза, че го прави заради Саймън, си помислих: „Разбира се, че го обича! Каква идиотка бях да повярвам на Томас!“ Въпреки това обаче щастието ми си остана непомрачено. Не спирах да си повтарям, че поне зърнах Саймън и след минута ще го видя отново — това ми беше напълно достатъчно за момента.

Нийл похлопа на вратата на спалнята и извика:

— Къде е моята любима приятелка Касандра?

Роуз още не беше привършила с тоалета си, затова излязох навън да го видя. Бях забравила колко е добър Нийл. Отидохме в хола и щом ме видя, Саймън възкликна:

— Хей, ама тя е пораснала!

— И при това е истинска красавица — добави госпожа Котън. — Другата седмица трябва да отидем да ти напазаруваме някои неща, скъпа.

Мисля си сега, че наистина изглеждах доста добре в роклята на Роуз.

Всички се държаха изключително мило с мен — може би чувстваха, че напоследък съм останала малко пренебрегната. После дойде и Роуз, хвана ме под ръка и възкликна:

— Касандра трябва да остане задълго при нас, не мислите ли? Татко просто ще трябва да се научи да се грижи сам за себе си.

Ако беше чула това, Топаз не би го подминала равнодушно, но нея я нямаше — вече бе излязла с Обри Фокскотън.

След вечерята, която се състоеше от четири блюда (желираната супа бе наистина превъзходна!), решиха, че трябва да отидем на танци. Госпожа Котън отказа да дойде с нас — каза, че предпочитала да си остане у дома и да препрочита Пруст.

— Започнах го снощи — рече тя на Саймън — и нямам търпение отново да се върна към него. Този път си водя бележки — както правиш ти, когато отбелязваш любимите си параграфи.

После майка и син се впуснаха в разговор за Пруст, който много исках да слушам, но Роуз ме помъкна обратно към спалнята си.

— Не понасям как тези двамата говорят за разни книги! — изсъска тя. — И никога не споменават името на автор, от когото да съм прочела поне ред!

Танцовата забава беше в голямата зала на хотела. След първия кръг по дансинга ми стана ясно, че случаят е безнадежден — сатенените обувки, които ми беше дала Роуз, уж ми пасваха идеално, но когато затанцувах, се оказа, че непрекъснато се изхлузват от краката ми.

— Май ще трябва да се задоволя само с гледане — казах на Нийл.

— За нищо на света! — засмя се той и ме повлече към един пуст коридор встрани от балната зала. Изглежда, архитектът го беше предвидил като място за почивка, защото в стените имаше няколко малки ниши, тапицирани с розов брокат, но Нийл ми каза, че тук рядко се вясвали хора.

— А сега свали тези проклети обувки. Аз ще направя същото с моите, за да не взема случайно да те настъпя — нареди ми той.

Затанцувахме върху мекия килим — усещането бе странно, но приятно. Когато музиката спря, двамата с Нийл седнахме в една от нишите и поведохме разговор.

— Радвам се, че дойде в Лондон — рече той. — Ако не беше го сторила, можеше вече да не се видя с теб. След една седмица се връщам у дома.

Изгледах го слисано.

— Искаш да кажеш в Калифорния, нали? Няма ли да останеш за сватбата? Мислех, че ще бъдеш шафер!

— Саймън ще трябва да си намери някой друг за тази цел. Не мога да пропусна шанса, който ми се отваря — предложиха ми дял в едно ранчо. Днес получих телеграма, че вече имат нужда от мен.

В този момент откъм балната зала се зададоха Роуз и Саймън — очевидно търсеха нас.

— Не споменавай за това пред тях, чу ли? — прошепна ми бързо Нийл. — Искам първо да съобщя новината на мама, а после на останалите. Сигурен съм, че майка ми няма да се зарадва особено.

Оркестърът отново засвири. Роуз се обърна към Нийл и мило му каза:

— Ще танцуваш ли с мен?

Сестра ми беше права, като смяташе, че опитите й да се държи приятелски с брата на бъдещия си съпруг са пълно губене на време. За миг ми мина през ума, че Нийл грубо ще й откаже. След кратко напрегнато мълчание обаче той с пресилена любезност каза:

— Добре, щом искаш. — По устните му нямаше дори следа от усмивка. Двамата тръгнаха към балната зала, оставяйки ме сама със Саймън.

Разговорът ни първо беше за Роуз. Саймън се притесняваше, че непрекъснатото обикаляне по ревюта и модни къщи я е изтощило.

— Ще ми се да можехме да се оженим възможно най-бързо и без много шум и веднага да се махнем от Лондон — каза той, — но и тя, и майка ми настояват да изчакаме, докато тоалетите станат готови.

Аз също бях забелязала, че Роуз бе някак вяла и отпусната, вродената й жизненост сякаш я беше напуснала, но Саймън изглеждаше по-уморен и от нея. Лицето му бе по-бледо от обикновено и сякаш не му се говореше. В оня момент изпитах силна нежност към него — така ми се искаше да го накарам да се почувства добре!

След като посветихме много време на Роуз, той промени темата, като ме попита как е баща ми. Обсъдихме вероятността татко да е започнал тайно да пише.

— Държеше се много странно, когато преди няколко седмици отседна в апартамента на Парк Лейн — сподели Саймън. — Майка ми каза, че го видяла да влиза в кухнята и да награбва всички налични готварски книги.

Започна да ме обзема отчаяние, че времето си летеше, а ние двамата не си казвахме нищо съществено, което да мога да съхраня като скъп спомен за в бъдеще. Саймън си беше все така мил и внимателен както винаги, но имах чувството, че дори не забелязва присъствието ми. Щеше ми се да кажа нещо изключително умно или забавно, но мозъкът ми не раждаше нито една интелигентна мисъл. Накрая попитах:

— Смяташ ли, че трябва да прочета Пруст?

Очевидно въпросът ми бе по-скоро развеселяващ, отколкото интелигентен, защото накара Саймън да избухне в смях.

— Е, не бих казал, че е задължително да го прочетеш — рече той, — но би могла да опиташ. Ще ти изпратя някоя негова книга.

После лично му благодарих за подаръка, който ми бе изпратил за рождения ден, а той пък изрече няколко похвали за милото писмо, с което бях изразила благодарността си към неговия жест.

— Надявам се, че често отскачаш до Скотни за плочи — добави.

При тези думи пред погледа ми изплува павилионът в градината зад къщата, осветен от трепкащите светлинки на десетки свещи, и в този момент оркестърът в залата засвири „Любовникът“. Какво жестоко съвпадение! Изчервих се до корените на косата си — никога не бях се чувствала толкова засрамена. Скочих и хукнах към огледалото в дъното на коридора.

— Какво става? — извика Саймън подире ми.

— В окото ми влезе нещо — отвърнах, без да се обръщам назад.

Попита ме дали би могъл да ми помогне, но аз отвърнах, че ще се справя и сама. Извадих носната си кърпичка и започнах да се занимавам с предполагаемата прашинка в окото си до момента, в който лицето ми не възвърна обичайния си цвят. Не вярвам, че Саймън изобщо забеляза какво се е случило. Когато се върнах при него, той рече:

— Нямаш представа как те променя тази рокля. Не съм сигурен дали ми харесва фактът, че растеш. О, май ще трябва да започна да свиквам с това. — Усмихна ми се, а после добави: — Но ти си беше перфектна и преди, откакто те познавам.

Саймън харесваше малкото забавно момиченце, което изпълняваше смешните ритуали в нощта на лятното слънцестоене. През онази вълнуваща нощ той беше целунал точно него. Макар, честно казано, да не съм сигурна, че изобщо някога ще разбера какво го е подтикнало към онази целувка.

Не след дълго разговорът потръгна леко и приятно. Разсмях Саймън с няколко забавни историйки и той се поотпусна — отново бях хлапето, което бе видял за първи път в кухнята на замъка. Опитвах се да имитирам себе си от онова време и не показвах почти нищо от новото си аз. С две думи, държах се много „преднамерено наивно“. Никога, никога преди Саймън не ме беше виждал в такава светлина, но това не го изненадваше — струваше му се естествено. Аз обаче усещах, че някои неща вече никога няма да бъдат същите за мен и не само черната рокля бе тази, която ми бе помогнала да се чувствам пораснала.

Когато музиката спря, Нийл доведе Роуз при нас, а после се завтече към бара да поръча по нещо за пиене.

— Тази мелодия бе наистина прелестна — отбеляза сестра ми. — Как се казва?

— Страхувам се, че не обърнах внимание какво точно свиреха — отвърна Саймън.

— Нито пък аз — додадох.

Роуз седна в отсрещната ниша и опъна краката си напред.

— Уморена ли си? — попита Саймън и след секунда се озова до нея.

— Да, много — отвърна сестра ми, но не се отмести, за да му направи място до себе си.

— Искаш ли да те закарам вкъщи, когато си изпием питиетата? — предложи той и тя кимна в знак на съгласие.

Нийл предложи, ако искам, да остана, а той да ми прави компания, но аз отвърнах, че това би означавало да продължим да танцуваме боси в този коридор, така че за предпочитане бе да си вървя.

Тръгнахме към изхода. Нийл направи така, че да изостанем малко след Роуз и Саймън.

— Изглежда, трябва да се сбогувам с теб — промълви той.

Стана ми тъжно.

— Но ние отново ще се срещнем, нали? — попитах го.

— Ама разбира се! Трябва да дойдеш в Америка.

— А ти никога ли вече няма да се върнеш тук?

Нийл отвърна, че много се съмнява, после се засмя и добави:

— Е, може би един ден ще го направя — когато стана много, много богат старец.

— Защо не ни харесваш, Нийл?

— О, не е вярно, че не ви харесвам, не е вярно и че не приемам Англия. Просто тук не се чувствам на мястото си — бързо отвърна той.

Сестра ми и Саймън извикаха да побързам, така че стиснах ръката на Нийл и затичах към изхода. Натрапваше ми се мисълта, че ще минат години, преди да го видя отново.

В апартамента ме чакаше съобщение от Стивън — съвсем бях забравила, че щеше да ми се обажда.

— „За госпожица К. Мортмейн от господин С. Коули“ — прочете Роуз на глас. — „Джентълменът поръча да Ви предам, че е напълно на вашите услуги.“

— Много мила бележка — отбеляза Саймън. — Не мислиш ли, че трябва да му се обадиш, Касандра?

— О, по-добре да го отложи за утре сутринта — прозина се Роуз. — Хайде да си лягаме, Касандра. Още не сме си поприказвали като хората.

Точно тогава Топаз излезе от своята спалня и ми заяви, че трябва да поговори с мен.

— Не можеш ли да изчакаш до утре? — попита я Роуз.

Топаз отвърна, че не виждала защо трябва да се отлага.

— Часът е едва десет и половина, а аз нарочно се върнах по-рано, за да проведа този разговор с Касандра — възрази тя.

— О, няма значение — нервно рече Роуз. — Само свършвайте по-бързо.

Топаз ме поведе към закритата градина, разположена на покрива на сградата.

— В този апартамент човек никога не знае дали не го подслушват — прошепна ми тя.

На покрива бе приятно — в градината имаше ниски дръвчета, засадени в кашпи, и мебели, плетени от ракита. Наоколо нямаше жива душа. Седнахме на едно канапе и аз зачаках Топаз да изплюе камъчето. Както и предполагах, тя искаше да си поговорим за татко.

— Не го видях за повече от няколко минути, докато беше тук — каза мащехата ми. — Моята стая е много малка, така че го настаниха в спалнята на Саймън, а и госпожа Котън изцяло го беше обсебила.

Попитах я дали още се притеснява, че между тях двамата може да има нещо.

— О, не както преди. Не мисля, че госпожа Котън се интересува от Мортмейн — мъжа. Вълнува я Мортмейн — известният писател, ако й достави удоволствието отново да стане прочут, разбира се. Тя се надява, че той ще възкръсне за нов творчески живот, и се блазни от мисълта, че заслугата за това може да бъде нейна. Както и Саймън, между другото.

— И какво лошо има? — попитах я. — Знаеш, че и двамата са изпълнени с добри чувства към татко.

— За Саймън съм съгласна — той наистина се интересува от творчеството на Мортмейн, и то единствено заради доброто на баща ти. Но мисля, че госпожа Котън е просто една колекционерка на знаменитости — тя дори вече започна да цени и мен, след като видя някои от портретите ми, рисувани от известни художници.

— Ала тя те покани да отседнеш в дома й още преди да е видяла портретите ти — припомних й. — Харесвам госпожа Котън и намирам нейното мило отношение към цялото ни семейство за изключително.

— Хайде, кажи ми, че не съм права. — Топаз въздъхна тежко. — Знам, че е така, но тази жена така ми лази по нервите, че направо ми иде да крещя. Защо не остави Мортмейн на мира? Това е истинска загадка за мен — все говори, говори, говори! И направо блика от жизненост. Не смятам, че е нормално за жена на нейната възраст да е в такова цветущо здраве и да е изпълнена с такава енергия. Ако ме питаш, направо не е за вярване!

За малко да избухна в смях.

— Върни се с мен в замъка. Там истински ще си починеш — предложих аз.

— Точно за това исках да се видим насаме и да те попитам как намираш Мортмейн. Дали проявява някакви признаци, че му липсвам?

Опитах се да намеря възможно най-тактичния начин, по който да й поднеса отрицателния си отговор, но за щастие Топаз продължи, без да ме изчака:

— Трябва да се чувствам необходима, Касандра. Винаги е било така. Мъжете или са ме рисували, или са се влюбвали в мен, или просто са изливали гнева си отгоре ми — както знаеш, някои от великите творци имат нужда да тормозят някого, за да се разтоварват и да са в състояние да работят; но по един или друг начин аз винаги съм била нужна някому. Трябва да вдъхновявам хората, Касандра — това е моето призвание.

Тогава й казах, че татко може би е започнал да работи.

— Искаш да кажеш, че отсъствието ми го вдъхновява, така ли? — възкликна тя и двете се изкикотихме. Чувството за хумор на Топаз обикновено е в застой, но когато се прояви, наистина е добро.

Когато се успокоихме, тя рече:

— Какво мислиш за Обри Фокскотън?

— Нищо особено — отвърнах. — Той има ли нужда от вдъхновителка? Струва ми се, че и без такава се справя достатъчно добре.

— Може и по-добре — увери ме Топаз. — Той самият го знае, усеща го.

— Искаш да кажеш, че ще започне да твори чудеса, ако и ти, и той се разведете и после се ожените?

— Е, не точно това.

Изведнъж осъзнах, че моментът е особено важен. Трябваше да намеря начин да й повлияя. Нямаше смисъл да я залъгвам, че татко се нуждае от нея, защото тя щеше да разбере истината още щом се прибереше у дома.

— Предполагам, няма да ти е достатъчно да знаеш, че аз и Томас се нуждаем от теб? — попитах накрая.

Тя изглеждаше доволна от признанието ми, но после от устата й излезе поредният ужасен „топацизъм“:

— О, скъпа! Но нима не виждаш, че изкуството стои над индивида?

— В такъв случай не можеш да напуснеш татко — казах твърдо. — О, Топаз, не разбираш ли, че независимо дали му липсваш, или не, подобен шок би го сринал напълно? Представи си само как по някое време биографът му ще запише: „Мортмейн бе на прага на втората фаза от своята творческа кариера, когато вероломството на неговата съпруга модел разтърси живота му из основи. Никога няма да узнаем какво точно е загубил светът заради безчестието на тази невярна нещастница…“. И наистина ще е така, Топаз, защото, ако татко не напише нито ред, след като ти го напуснеш, тогава винаги ще страдаш от угризения на съвестта, че може би това е станало по твоя вина.

Топаз ме гледаше втренчено — бях наясно, че речта ми й прави огромно впечатление. За щастие, изобщо не и хрумна мисълта, че никой няма да се хване да пише биография на баща ми, освен ако той не вземе да създаде още някое значимо произведение.

— Нима не виждаш какво погрешно впечатление ще придобият идните поколения за теб? — продължих. — Докато, ако останеш при него, ти ще си „онова момиче, красиво като ангел от картина на великия Блейк, което жертва своите собствени безбройни таланти, за да освети ренесанса на Мортмейн“. — Млъкнах, тъй като ми се стори, че малко бях попрекалила, но пък Топаз поглъщаше жадно всяка моя дума.

— О, скъпа, сигурно ти ще си тази, която ще напише биографията му! — възкликна трогната тя.

— И ще я напиша! — уверих я, но почти веднага се запитах дали пък няма да й хрумне да остане при нас, за да послужи като вдъхновение за мен. Все пак, струва ми се, че Топаз се вижда в ролята на вдъхновителка само за представителите на силния пол. Както и да е, нямаше защо да се притеснявам, тъй като мащехата ми продума с най-прочувствения си гърлен тон:

— Касандра, ти ме спаси от огромна грешка! Благодаря ти, благодаря ти!

После с такава сила се стовари в скута ми, че за малко да преобърнем канапето.

О, скъпата Топаз! Нарича госпожа Котън „колекционерка на известни личности“, но не осъзнава, че нейното желание да служи като муза е само друго проявление на тази колекционерска страст. При това мотивите й са далеч по-егоистични. Докато госпожа Котън извлича единствено интелектуални — е, може би интелектуално социални дивиденти, то позата на моята красива скъпа мащеха е много, ама много фалшива. Истинската Топаз е онази, която готви, чисти и кърпи прокъсаните ни дрехи. Колко противоречив може да бъде човек!

Когато тръгнахме към апартамента, тя ми каза, че след десетина-четиринайсет дни ще се върне у дома — веднага след като Макморис привърши новия й портрет. Уверих я, че ще ми бъде много приятно, но изведнъж ми просветна, че ще ми е невероятно трудно да скривам проблемите си от нея. Всички си бяха легнали. Само под вратата на Саймън се виждаше тънка ивица светлина. Щеше да спи толкова близо до мен! Тази мисъл ме накара да се почувствам нещастна. Дори перспективата да го видя на следващата сутрин не ми подейства успокояващо. Още в коридора към балната зала бях разбрала, че да бъда с него може да е дори по-мъчително, отколкото ако съм далеч.

Роуз седеше в леглото и ме чакаше да се върна. Изглеждаше невероятно красива.

— Извадих една от новите си нощници за теб — каза ми палаво тя.

Благодарих й и започнах да се обличам — страхувах се да не я скъсам, толкова тънка беше материята, от която бе ушита. Роуз ме увери, че не бива да се притеснявам — имала още много такива.

— Е, сега вече можем да си поговорим — казах с приповдигнат тон.

Ала всъщност имах предвид тя да ми говори, а аз да слушам. Намерението ми да я разпитвам за чувствата й към Саймън се беше изпарило — ама разбира се, че го обичаше! Естествено, че нищо не можеше да спре женитбата им! Идването в Лондон беше просто една идиотска грешка от моя страна.

— Не мисля, че вече ми се говори — рече сестра ми.

Това ме изненада — само допреди час ми се беше сторило, че изгаря от желание да си побъбри с мен.

— Е, нищо, утре ще имаме достатъчно време за това — съгласих се аз.

Отвърна ми, че сигурно ще е така, но не ми звучеше ентусиазирано. После ме помоли да пренеса вазата в банята за през нощта, а когато погледът й се спря върху картичката на Саймън, добави:

— И изхвърли това в кошчето за боклук, ако обичаш.

Каза го с непреодолимо отвращение. Нежеланието ми първа да заговоря изчезна.

— Роуз, ти не го обичаш! — възкликнах.

Сестра ми се усмихна криво и отвърна:

— Не. Не е ли жалко?

Ето го! Точно това, на което се бях надявала! Но вместо да изпитам задоволство, ме обзе страшен гняв. Толкова ядосана бях, че чак дума не можех да обеля — само стоях като вдървена, отправила немигащ поглед към сестра си.

— Е, кажи нещо?

— Защо ме излъга онази вечер, когато се сгоди? — попитах, едва успявайки да овладея гласа си.

— Не съм те лъгала. Тогава наистина си мислех, че съм влюбена в него. Когато той ме целуна… О, но ти си много малка, няма да разбереш!

Разбирах и още как! Ако Стивън ме беше целунал, преди да бях осъзнала, че съм влюбена в Саймън, сигурно щях да направя същата грешка като сестра ми — особено ако ми се искаше да повярвам, какъвто беше случаят с Роуз. Само че продължих да се раздирам от гняв.

— Откога си наясно с този факт? — поисках да знам.

— От седмици — почти веднага, щом пристигнахме в Лондон, ми стана ясно, че съм се лъгала. Тук Саймън прекарва много повече време с мен. О, само да не беше толкова влюбен! Разбираш ли какво искам да ти кажа? Той не само иска да се люби с мен, но и непрекъснато проси вниманието ми! Не го казва, но го усещам. Понякога направо ми иде да започна да вия. О, господи! Нямах намерение да ти го казвам, макар много да ми се искаше да споделя с някого! Знаех, че ще изпитам облекчение, но бях твърдо решена да не обелвам и дума за това, защото знаех, че ще е твърде егоистично от моя страна. Съжалявам, че се изпуснах. Виждам, че си много разстроена.

— Няма нищо — отвърнах. — Искаш ли аз да му го кажа вместо теб?

— Да му го кажеш ли? — Сестра ми ме изгледа втренчено. — О, нищо чудно, че си разстроена! Не се притеснявай, скъпа, аз все още имам намерение да се омъжа за него!

— Не, няма да го направиш. Няма да направиш нещо толкова гадно.

— И защо изведнъж започна да ти се струва гадно? Винаги си знаела, че ще се омъжа за Саймън — независимо дали имам чувства към него, или не. Та ти самата направи всичко по силите си, за да ми помогнеш, без изобщо да имаш представа какво изпитвам към него.

— Тогава не осъзнавах какво върша — всичко ми се струваше като игра, като весела случка от някой евтин роман. Не беше наистина. — Изговорих това, ала дълбоко в себе си знаех, че винаги бях изпитвала угризения на съвестта, само дето бях предпочела да ги пренебрегна.

— Е, вече е наистина — мрачно рече Роуз.

Чувството за вина намали донякъде гнева ми към нея.

Приближих до леглото, приседнах на мекия дюшек и се опитах думите ми да звучат разумно:

— Роуз, знаеш, че не можеш да го направиш… Само заради дрехите и бижутата, и красивите бани…

— Говориш така, сякаш го правя единствено заради себе си — прекъсна ме сестра ми. — Знаеш ли за какво си мислех през цялото време — нощ след нощ, докато лежах в това легло? „Е, днес в замъка поне имат какво да сложат на масата.“ Че дори и Елоиз е загладила косъма, не е ли така? А за теб си мислех най-много! За всичко, което ще съм в състояние да направя за теб, когато се омъжа…

— В такъв случай можеш да престанеш да мислиш, защото няма да приема нищо от теб! — изкрещях. Внезапно гневът ми се отприщи и започна да се излива на вълни. — И можеш да престанеш да се преструваш, че го правиш заради нас — вършиш го единствено заради себе си, защото си разглезена и не можеш да понасяш бедността и мизерията. Каниш се да съсипеш живота на Саймън, защото си алчна, лицемерна и… — Продължих все в същия дух, тресях се от злоба, но говорех шепнешком, защото се страхувах, че някой от обитателите на съседните стаи може да ме чуе. Сега дори не мога да се сетя какви точно ги наприказвах на Роуз.

Сестра ми просто седеше и мълчаливо слушаше. Нито веднъж не направи опит да ме прекъсне. Изведнъж в погледа й проблесна разбиране. Спрях по средата на поредното си излияние — щях да се пръсна от ужас.

— Ти самата си влюбена в него — рече бавно тя. — Само това липсваше! — След тези думи тя зарови глава във възглавницата и горчиво зарида.

— О, я млъквай! — изсъсках.

След минута-две Роуз се надигна и започна да се оглежда за носната си кърпичка. Не можеш равнодушно да стоиш и да наблюдаваш как някой прави това, без да му помогнеш — независимо колко ядосан си, така че й я подадох — беше паднала на пода. Роуз изтри лицето си и каза:

— Касандра, кълна се във всичко най-свято, че с най-голямо удоволствие бих се отказала от Саймън, ако бях сигурна, че след като го направя, той ще се ожени за теб. За бога, бих подскокнала от щастие! Семейството ни пак ще има пари, а на мен нямаше да ми се налага да го търпя около себе си. Не искам Скотни, не съм жадна за кой знае какъв лукс. Единственото, което искам, е да не се връщам към същата бедност, от която се измъкнах. Няма да го понеса! Няма, няма! Но ако се откажа от Саймън, отново ще стана бедна, защото съм повече от сигурна, че той няма да се влюби в теб! Той те възприема като малко момиченце.

— Няма никакво значение как ме възприема — отвърнах. — В момента мисля за него, не за себе си. Няма да допусна да се омъжиш за него, щом не го обичаш.

— Не мислиш ли, че дори и да знаеше, че не го обичам, Саймън пак щеше да иска да се ожени за мене, за да не ме загуби?

Подобна мисъл никога не ми бе хрумвала, но трябваше да призная, че Роуз беше права. Това ме накара да я мразя повече от всякога. Хванах черната рокля и започнах ожесточено да я разкъсвам.

— Стига вече, ела да си легнеш — каза сестра ми. — Да изгасим лампата и спокойно да обсъдим нещата. Може само да си внушаваш, че си влюбена. Не можеш да си сигурна дали обичаш един мъж, или не, докато не си правила любов с него, скъпа. Ще преодолееш това заслепение, когато срещнеш и други мъже — ще се погрижа да се запознаеш с много младежи. Нека да си поговорим, да се опитаме да си помогнем взаимно. Ела при мен.

— Нямам никакво намерение да идвам при теб — изсъсках и захвърлих роклята встрани. — Отивам си у дома.

— Не можеш да го направиш! Не и сега! Няма влак.

— В такъв случай ще прекарам нощта в чакалнята на гарата и ще хвана първия сутрешен влак.

— Но защо…

— Няма да легна до теб!

Започнах да навличам своята си зелена рокля. Роуз скочи от леглото и се опита да ме спре.

— Касандра, моля те, чуй ме…

Казах й да си затваря човката, защото ще събуди всички в апартамента.

— Освен това те предупреждавам, че ако продължаваш с опитите си да ме спреш, аз сама ще събудя всички и ще им кажа цялата истина. Тогава ще се наложи да развалиш годежа.

— О, не, няма… — За пръв път гласът й прозвуча гневно. — Ще им кажа, че лъжеш, защото си влюбена в Саймън и искаш да ми го отнемеш.

— Значи е най-добре да не будим никого, нали така?

— Но какво ще им обясня утре, когато разберат, че си си тръгнала посред нощ? — умолително ме гледаше сестра ми.

— Не им казвай нищо до сутринта, после ги излъжи, че изведнъж съм се притеснила, защото съм оставила татко сам, и съм си тръгнала с първия влак. Или пък им кажи каквото искаш, все ми е тая. Тръгвам си.

— Зарязваш ме, и то точно сега, когато имам най-голяма нужда от теб!

— Да, имаш нужда да изслушам със съчувствие оплакванията ми, а после успокояващо да ме потупаш по гърба! Съжалявам, драга моя, но тая няма да я бъде!

Грабнах ръчния си багаж и изхвърчах от стаята.

— Касандра, умолявам те, остани! — чух шепота й зад гърба си. — Само ако знаеше колко зле се чувствам…

— Ами затвори се в лъскавата си баня и преброй прасковените си хавлии! — изсъсках. — Те ще ти донесат успокоение, малка лъжлива уличница такава!

С тези думи напуснах апартамента. Все пак успях да се овладея и да затворя входната врата безшумно след себе си.

По едно време дочух тихо скимтене. Елоиз! Напълно бях забравила за нея.

Тръгнахме по тъмните улици. Цялата сцена с Роуз не спираше да се върти в съзнанието ми и аз не виждах къде ходя. Дълго обикаляхме с Елоиз. По едно време дойдох на себе си и се запитах дали не е по-разумно да хвана такси до гарата, вместо да се движа сама из пустите лондонски улици. После изведнъж установих, че съм близо до ресторант „Корнър Хауз“ на площад „Пикадили“ — Топаз бе споменала, че това заведение е отворено денонощно. Имах нужда да си пийна чаша чай, а и Елоиз бе изплезила език от жажда, така че се отбихме вътре.

Чаят ми подейства успокояващо, а в този момент имах нужда точно от успокояване. Бях смазана от умора, мъката по Саймън не ме напускаше, а към всичко това се бе прибавило и притеснението, че се бях държала непростимо със сестра си. Много добре разбирах, че избухването ми не се дължеше на искрена загриженост за щастието на Саймън, а си беше чиста проба ревност. И нима имаше нещо по-нечестно от това — да помогнеш на сестра си да се сгоди, а после да се нахвърлиш отгоре й, задето го е направила? Беше права, че съм я изоставила. Поне можех да се съглася да остана и двете спокойно да обсъдим положението. Плюс това за кой ли път разбрах, че Роуз ме обича повече от всичко на света, както и аз нея — преди да се влюбя в Саймън.

Мислите ми продължаваха да се въртят все около едно и също. Поръчвах си чаша след чаша от чая, а после, когато сервитьорката ме попита дали ще желая още нещо, прегледах менюто и реших да си поръчам агнешки котлет, за да убия още малко време в ресторанта.

„Безнадеждна работа — мъдрувах си наум, — както и да се обърнат нещата, тримата ще бъдем нещастни до края на дните си.“

Котлетът за мен пристигна — беше по-малък, отколкото си го бях представяла. Изядох го, като дъвчех бавно, после посегнах към чантичката си, за да платя сметката. И тогава…

Никога няма да забравя какво изпитах в този момент! Портмонето ми го нямаше! Зарових като луда из багажа си, но знаех, че е безсмислено — защото го бях забравила във вечерната чантичка, която Роуз ми бе заела за танците. Призля ми, но знаех, че не бива да губя самообладание — можех да обясня недоразумението, да дам името и адреса си на управителя и да му предложа някакъв залог… Да, но нямах нищо ценно у себе си — нито часовник, нито някое бижу, палто или шапка, а чантата ми бе стара и протъркана. В един момент ми хрумна безумната идея да си оставя обувките.

Е, управителят щеше да види, че съм порядъчно момиче, щеше да разбере, че може да ми има доверие. Но дали наистина имах вид на порядъчна личност? Косата ми бе разрошена, зелената ми рокля изглеждаше вехта и ярка в сравнение с изисканите тоалети на лондончанките, а Елоиз, вързана с въженце вместо с каишка, несъмнено нямаше да подобри положението. Едва ли щяха да повикат полиция заради няколко чаши чай и един котлет, нали така? И тогава ми просветна — трябваха ми пари не само да платя сметката си в ресторанта. Как щях да стигна до гарата, като нямах пари за такси? Ами билетът за влака? И той беше останал в чантичката на Роуз.

Трябваше да потърся помощ от някого. Но от кого? Стивън! Разбира се! Спомних си какво съобщение ми беше оставил — че мога по всяко време да разчитам на него. Но как да позвъня у Фокскотънови? Те със сигурност спяха — беше минало два след полунощ. Сервитьорката отново се появи и многозначително ме изгледа. Осъзнах, че трябва да предприема нещо.

Станах, оставяйки сметката върху масата, и казах на сервитьорката:

— Чакам един човек, но той закъснява. Трябва да се обадя по телефона. Ще ми запазите ли мястото?

Излязох във фоайето, където бяха телефонните апарати. Усещах погледа на момичето, прикован в гърба ми — очевидно се страхуваше да не изчезна, без да съм платила. Отворих указателя и затърсих номера на Фокскотънови…

И изведнъж замръзнах на мястото си. Нали ми трябваха пари, за да позвъня?

— Един ден ще се смееш на тази случка — казах си гласно аз, — направо ще си умреш от смях.

Облегнах се на стената и заплаках, ала побързах да спра — кърпичката ми също бе останала в чантата на Роуз. Трябваше да измисля нещо, но какво?

Посегнах автоматично към бутона за връщане на ресто и натиснах — няколко монети издрънчаха на пода. О, знаех, че ще паднат! Сетих се как викарият бе говорил за вярата, молитвите и ротативките.

Дали фактът, че бях решила да се помоля на Бога, беше причина за случилото се чудо?

Бързо набрах номера на Фокскотънови. Отсреща вдигна Леда — по-бързо, отколкото бях очаквала. Стори ми се бясна. Извиних се, че ги безпокоя по това време на нощта, и я помолих да извика Стивън.

— В никакъв случай — сопна ми се тя. — В момента не можеш да говориш с него.

— Налага ми се — настоях. — Сигурна съм, той няма да възрази, че го събуждате, когато разбере, че съм в беда.

— Едва ли е толкова страшно, та да не можеш да изчакаш до сутринта — отвърна коравосърдечно тя. — Няма да го безпокоя сега. И между другото, начинът, по който постъпваш, е много противен…

Нещо пропука и аз изтръпнах — за частица от секундата си помислих, че е затворила; после обаче чух гласове, макар да не успявах да различа какво казват.

— Да не си посмял да го направиш! — чух писъка на Леда Фокскотън, последван от шум, причинен като от кратко боричкане.

— Какво се е случило? — чух вика на Стивън в слушалката.

Обясних му възможно най-бързо нелепата ситуация, в която бях изпаднала, като, естествено, премълчах за скарването с Роуз. Казах му, че съм имала намерение да се прибера у дома с късния влак.

— Но аз не знам да има някакъв късен влак…

— Има — прекъснах го. — Такъв, за който не си чувал. О, ще ти обясня по-късно. Единственото, което има значение в момента, е, че съм закъсала! Ако не дойдеш възможно най-бързо, ще повикат полиция и ще бъда арестувана.

— Тръгвам веднага… — В гласа му се долавяше силна тревога. — Не се плаши. Върни се на масата си и си поръчай още нещо — така ще отклониш подозренията от себе си. И не позволявай на разни случайни мъже да те заговарят, нито пък на жени.

— Добре, но гледай да пристигнеш по-скоро.

Съжалих, че споменах думите „полиция“ и „арест“ — знаех, че Стивън изобщо няма да се усъмни в чутото и ще си умре от притеснение, докато пристигне, но наистина се бях паникьосала.

Върнах се на масата и казах на сервитьорката, че приятелят ми ще се появи всеки момент, а после си поръчах шоколадов сладолед. Облегнах се назад, обзета от огромно облекчение — толкова ми беше леко, че почти бях забравила колко нещастна бях само допреди няколко минути.

Стивън пристигна чак в три часа — обясни, че трябвало да върви близо миля пеша, докато намери такси. Изражението на лицето му бе твърде странно, но аз го отдадох на тревогата за мен. Накарах го да си поръча една голяма студена лимонада.

— Ти май измъкна слушалката от ръката на Леда, а? — попитах го. — Или поне така ми се стори. Какъв късмет, че я чу, докато разговаряше с мен! Телефонът им в коридора пред спалните ли се намира?

— Има един апарат в студиото, бяхме там — отвърна той.

— Да не искаш да кажеш, че ти е правела снимки по това време?

— Не, просто седяхме и си приказвахме — смотолеви той.

— Какво? В два часа през нощта? — Забелязах, че отбягва погледа ми, затова бързо добавих: — Разкажи ми за днешното ти представяне.

Той започна да ми говори, но до моето съзнание не стигаше нито дума. Бях заета с друго — представях си го в студиото с Леда. Бях сигурна, че двамата са правили любов. Тази мисъл бе ужасна, но едновременно с това и вълнуваща.

Дойдох на себе си едва когато Стивън казваше:

— Ще те закарам вкъщи и ще си стегна багажа, макар Леда да смята, че трябва да си купя нови, по-хубави дрехи от тези, които имам. Необходимо е да се видя и с господин Стебинс — не очаквам да ми създаде някакви спънки, когато му кажа, че ще напусна. Още преди време ме беше уверил, че няма да попречи на кариерата ми.

Думата „кариера“ някак изобщо не се връзваше със Стивън.

— А Айви какво ще каже? — попитах.

— О, Айви… — Изглеждаше така, сякаш напълно бе забравил за съществуването й. — Айви е добро момиче.

В ресторанта донесоха сутрешните вестници и аз подхвърлих:

— Сигурно скоро ще се появят рецензии за теб.

— Няма да са точно рецензии, но името ми скоро ще се появи по вестниците. Леда ми направи една снимка, която ще бъде публикувана, а отдолу ще пише, че съм многообещаващ млад актьор. След този първи филм, в който само ще се разкарвам с козите, предстои да сключа договор с киностудията и ще мина през специално обучение. Но ми казаха, че няма да ме учат прекалено много, защото не искат да заличат самобитността ми.

Стивън говореше със самочувствие, което преди не бях забелязвала у него. Това откритие толкова ме порази, че се втренчих немигащо в него. Той, изглежда, се досети за причината на удивлението ми, защото се изчерви и добави:

— Ами те така казаха. Освен това ти искаше да го направя. О, хайде да се махаме от това място.

С удоволствие напуснах ресторанта. Прииска ми се да видя как изглежда Темза на зазоряване. Попитахме един полицай, който стоеше на пътя, в коя посока е реката. Той ни обясни, а после не пропусна да се пошегува:

— Не искате да отидете дотам, за да скочите в нея, нали, госпожице? — Това искрено ме разсмя.

Повървяхме доста. Пристигнахме на Уестминстърския мост чак когато първите лъчи на слънцето обагриха небето в розово. Спомних си един сонет на Уърдсуърт, но не ми се стори особено подходящ — градът определено не беше „блестящ и лъскав в кристалночистия въздух“; по-скоро бе потънал в сивкав смог. И някак не можах да се насиля да придобия усещането, че „Мили боже! Дори самите къщи изглеждат заспали“, защото една част от мен все още беше в онзи оживен ресторант на ъгъла на „Пикадили“, а той никога не затваря.

Стояхме облегнати на перилата на моста, зареяли погледи във водата. Реката беше красива, но докато я гледах, не усетих да ме обзема блажено спокойствие. Лекият бриз докосна лицето ми — сякаш ме съжаляваше. От очите ми бликнаха сълзи.

— Какво не е наред, Касандра? — попита ме Стивън. — Да не е нещо… свързано с мен?

Явно си мислеше за случката в малката горичка край замъка, по лицето му личеше, че се срамува от себе си.

— Не, разбира се, че не! — побързах да го уверя.

— Трябваше да се досетя — горчиво произнесе той. — Трябваше да предположа, че нищо от това, което съм направил за теб, няма значение. В кого си влюбена, Касандра? В Нийл ли?

Трябваше да му отвърна, че говори пълни глупости, че не съм влюбена в никого, но бях изтощена до смърт. Не ми бяха останали сили дори да се преструвам.

— Не, не е Нийл — промълвих.

— Значи е Саймън. Това е лошо, защото Роуз никога няма да го остави да си тръгне от нея.

— Но тя не го обича, Стивън! Сама го призна…

И започнах да му разказвам за ужасното ни скарване в спалнята й и за това как съм се измъкнала от апартамента…

— Ти и твоите късни влакове! — възкликна Стивън. — Много добре знаех, че няма никакъв влак посред нощ.

Продължих да изливам душата си пред него. Когато стигнах дотам как съм проумяла колко зле всъщност се отнесох със сестра си, той ме прекъсна:

— Не се притеснявай за това. Роуз е лоша.

— Не е вярно — възразих и започнах да търся извинения за държането й, обясних му, че се жертва за семейството, че…

— Но тя наистина е лоша — повторно ме прекъсна Стивън. — Повечето жени са такива.

— Понякога сме лоши, без да го съзнаваме — отвърнах, после го попитах дали някога ще ми прости, че съм му позволила да ме целуне, когато съм знаела, че съм влюбена в друг. — О, Стивън! Ето това беше лоша постъпка! И отгоре на всичко те оставих да си мислиш, че един ден може да се влюбя в теб.

— Аз наистина си го мислех след случката в гората, но заблудата ми не трая дълго — само ден-два. Скоро разбрах, че съм голям глупак, щом съм допуснал да го повярвам. Само не можех да си обясня защо ми позволи да те целуна, при положение че не ме обичаш. Сега вече ми е ясно. Случват се такива работи, когато си влюбен в неподходящия човек. Че дори и по-лоши — такива неща, за които човек никога не би могъл да си прости.

Беше забил поглед право напред и изглеждаше смазан.

— Заради това, че спа с Леда Фокскотън, ли се чувстваш нещастен? — попитах го. — Вината беше нейна, нали? Няма защо да обвиняваш себе си.

— И все пак ще се обвинявам, докато съм жив — отвърна Стивън, после рязко се обърна към мен. — Обичам теб, Касандра, и винаги ще те обичам. Сигурна ли си, че никога няма да изпиташ нещо по-специално към мен? Когато те целунах, на теб ти хареса… Или поне така ми се стори… Ако можехме да се оженим…

Изгревът озаряваше лицето му, а лекият ветрец развяваше гъстата му руса коса. Той изглеждаше отчаян и завладяващ — по-прекрасен дори от Стивън, когото бях видяла на снимките, направени му от Леда Фокскотън. Отнесеното изражение беше изчезнало от очите му — подозирах, че то никога вече няма да се върне.

— Ще работя за теб, Касандра. Ако наистина имам някакъв актьорски талант, можем да се преместим да живеем в Лондон, далеч от… другите. Дали не бих могъл някак да ти помогна да преодолееш мъката си, когато Саймън се ожени за Роуз…

Когато спомена името на Саймън, пред очите ми се появи лицето му — такова, каквото го бях видяла в коридора до балната зала в хотела: леко повдигнатите крайчета на веждите, тъмната коса, тънките бръчици от двете страни на устата му. Когато за първи път го зърнах без брада, си бях помислила, че е много красив, но то бе просто защото изглеждаше по-млад и по-достъпен. Сега знам, че Саймън не е красив — в сравнение със Стивън той не е нищо особено.

И все пак, докато сега гледах лицето му, озарено от слънчевата светлина, и си представях другия, имах чувството, че образът на Стивън е въображаемият, а този на Саймън — истинският. Дотолкова цялото ми сърце бе преизпълнено със Саймън, че дори жалостта ми към Стивън не бе съвсем реална — сякаш я изпитвах по задължение, не наистина; идваше повече от главата, отколкото от сърцето ми.

— О, моля те, спри! — извиках. — Толкова съм привързана към теб… И толкова съм ти благодарна! Но никога не бих могла да стана твоя жена. О, Стивън, скъпи, толкова съжалявам!

— Няма нищо — рече тихо той и отново втренчи поглед пред себе си.

— Е, ако не друго, то поне сме братя по нещастие — рекох.

После Елоиз се изправи и застана между нас, опряла предните си лапи на парапета. Сълзите ми бликнаха и закапаха по снежнобялата й главица.