Доуди Смит
Моят замък (2)

Втора глава

Малко по-късно, писано в леглото.

Чувствам се сравнително добре, тъй като съм си облякла ученическото палто, а под стъпалата ми има нагрята тухла, но въпреки това ми се иска да не беше моят ред да спя на тясното легло с железни табли — двете с Роуз ползваме на смени удобния креват с балдахин и тази седмица той е на нейно разположение. В момента сестра ми седи, облегната на възглавницата, и чете някаква книга, взета от библиотеката. Когато госпожица Марси я донесе, отбеляза, че „това е една красива история“. Роуз пък смята, че е ужасна, но ми се струва, че е по-добре да се съсредоточи върху онова, което чете, отколкото постоянно да се самосъжалява. Бедната ми сестра! Облечена е в стара синя плътна нощница и е увила широките й поли два пъти около кръста си, за да й топли. Толкова отдавна има тази нощница, че е престанала да я забелязва. Ако само я свали от гърба си за около месец и след това отново я погледне, със сигурност ще изпадне в шок. Но защо ли изобщо споменавам това? Аз самата от две години насам нямам свястна нощница. Остатъците от едната в момента са увити около загрятата тухла под краката ми.

Спалнята ни е просторна и невероятно празна. С изключение на леглото с балдахин, което е в ужасно състояние, всички останали мебели отдавна са продадени и заменени с боклуци, изровени от магазини за стари вещи. С тях покриваме минималните изисквания за мебелировка в нашата девическа спалня, а именно — гардероб без врата и бамбукова тоалетка, каквато едва ли може да се види някъде другаде, освен тук. Аз държа свещта си на капака на ламаринен варел, купен за един шилинг, а тази на Роуз пък е закрепена върху очукан скрин, боядисан с идеята да имитира мрамор, но всъщност заприличал по-скоро на парче бекон. Единствената ми лична собственост са емайлирана кана и леген на трикрака метална стойка — собственичката на „Ключовете“ ми ги подари, когато ги открих, захвърлени в плевнята й.

Единственото наистина хубаво нещо в стаята ни е пейката от резбовано дърво под прозореца — благодаря на Бога, че няма начин тя да бъде продадена. Вградена е в стената още от времето, когато е строен замъкът и е иззидан този висок прозорец витраж. В стаята има още две малки витражни прозорчета с изглед към градината.

Едно от нещата, на които никога няма да ми омръзне да се възхищавам, е кръглата кула, за която вече споменах и чиято врата се намира в един от ъглите на нашата стая. Вътре се вие спираловидно каменно стълбище, отвеждащо към назъбения парапет на бойницата. Ако пък се тръгне надолу — стига се до всекидневната. Някои от стъпалата са ужасно изкъртени.

Може би трябва да спомена и госпожица Блосъм като част от мебелировката: тя е шивашки манекен с пищна фигура и пола от метална мрежа около единствения й крак. Обичаме да си фантазираме за нея — да си представяме например, че е жива и на младини е била барманка или нещо от този род. От устата й излизат реплики като: „Е, миличка, такива са мъжете!“ Или пък: „Поддържай връзка с роднините на съпруга си, че един ден може да ти потрябват.“

Вандалите от Викторианската епоха, които са вършили какви ли не издевателства над тази къща, не са имали капка здрав разум и чувство за практичност — като да направят коридори например, и сега трябва да минаваме от стая в стая, докато стигнем там, закъдето сме тръгнали. Топаз току-що премина през нашата спалня — нощницата й е ушита от чисто бяло памучно платно, с дупки за главата и ръцете. Според нейния морален кодекс да се носи модерно бельо е вулгарно. Прилича на жертва, тръгнала към кладата, но крайната й цел — банята, е доста по-прозаична.

Топаз и татко спят в голямата стая, от която се влиза в кухнята. Между тяхната и нашата спалня има една малка стаичка, която наричаме „Буферната зона“. Топаз я използва за свое студио. Стаята на Томас е от другата страна на площадката на стълбището и е в съседство с банята.

Чудя се дали мащехата ни е отишла да повика баща ни от къщичката на вратаря — тя като нищо би изминала по нощница целия път по протежението на крепостната стена. Надявам се, че не го е направила, защото, когато влиза при баща ни без покана, той има навика жестоко да я скастря. Още от деца сме свикнали да стоим на разстояние и да се приближаваме до него само когато ни повика. Той смята, че Топаз трябва да възприеме нашия модел на поведение.

Не, тя не е ходила там. Забави се няколко минути в банята и когато излезе и ни подмина, даде да разберем, че с удоволствие би останала да си побъбрим, но ние се направихме на ударени. В момента вече е в леглото и свири на лютня. Идеята за този инструмент като цяло ми харесва, но не понасям звуците, които конкретно издава, когато Топаз го използва. Толкова рядко влиза в тон, че трудно може да наподоби истинска мелодия.

Чувствам се виновна, че не проявих повече любезност към Топаз, но пък не може да се отрече, че преди да си легнем, говорихме и си обръщахме достатъчно внимание.

Госпожица Марси се появи в осем часа и донесе книгите. Тя е на около четирийсет години, дребна и някак безцветна, но в същото време изглежда удивително млада за възрастта си. Непрекъснато пърха с ресници и има склонност да се кикоти и за всяко нещо да възкликва: „О, а бе наистина!“ Лондончанка е, но повече от пет години живее в селото. Убедена съм, че е добра учителка. Нейна специалност са фолклорните песни, дивите цветя и етнографията. Първоначално тук не й хареса. Все повтаряше, че й липсвали „светлините на големия град“, но скоро започна да проявява интерес към провинциалния начин на живот и сега се опитва да прогони апатията на селяните, като събуди интереса им към някои по-възвишени неща.

Като библиотекарка прави разни комбинации и винаги запазва за нас най-новите книги. Днес са пристигнали свежи попълнения в библиотечния каталог и тя веднага отделила за баща ни един детективски роман, излязъл преди две години, и то написан от негов любим автор!

Щом видя книгата, Топаз възкликна:

— О, веднага трябва да занеса това на Мортмейн! — Тя нарича баща ни „Мортмейн“. От една страна, защото странната ни фамилия й харесва и, от друга — за да поддържа илюзията, че той е все още известен писател. Когато се върна, баща ми беше с нея — искаше да изкаже благодарностите си на госпожица Марси. За пръв път от известно време насам го видяхме в добро настроение.

— Готов съм да прочета всеки детективски роман — бил той добър, лош или абсолютно посредствен — обърна се той към госпожицата, — но когато попадна на някой от най-висока класа, изпитвам едно от най-големите удоволствия в живота си.

А когато разбра, че ще прочете книгата дори преди самият викарий да е имал възможността да стори това, така се въодушеви, че изпрати въздушна целувка на госпожица Марси.

— О, благодаря ви, господин Мортмейн! — възторжено възкликна тя. — Това е, искам да кажа… О, а бе наистина! — Последва изчервяване и бързо-бързо примигване на клепачи.

Баща ни уви като тога одеялото около себе си и в неестествено за него добро настроение се запъти обратно към къщичката на вратаря.

В мига, в който се отдалечи на достатъчно разстояние, за да не може да чува, госпожица Марси попита:

— Как е той? — Тонът й беше приглушен и с трагична нотка, сякаш баща ни беше на прага на смъртта или пък бе напълно откачил.

Роуз й отвърна, че господин Мортмейн си е напълно добре и напълно безполезен, както винаги. Госпожица Марси зае поза на шокирана.

— Роуз е депресирана от мисълта за нашите финанси — поясних аз.

— Не бива да досаждаме на госпожицата с нашите грижи — бързо ме прекъсна Топаз.

Тя мрази всяка тема, която може да доведе до негативни коментари по отношение на баща ни.

Госпожица Марси ни увери, че не е възможно нещо, свързано с нас, да я отегчи. Знам, че според нея животът ни в замъка е ужасно романтичен. После попита — много срамежливо — дали би могла да ни помогне с добър съвет:

— Понякога страничен наблюдател вижда по-добре…

Изведнъж осъзнах, че наистина би ми харесало да се консултирам с нея. Ах, тази разумна малка женица! Та нали точно тя се сети да ми даде самоучителя по стенография. Навремето мама ни учеше да не говорим за личните си проблеми пред външни лица и аз истински уважавам лоялността на Топаз към баща ми, но едновременно с това съм сигурна, че госпожица Марси много добре знае в какво трагично финансово положение сме.

— Ако можете да ни предложите някакви начини за печелене на пари — подхвърлих аз.

— Честно казано, сигурна съм, че всички вие сте прекалено артистични натури, за да притежавате наистина някакво чувство за практичност. Нека проведем събрание на борда! — Госпожица Марси произнесе предложението си така, сякаш ни предлагаше да вземем участие в необикновено интересна игра. Беше изпълнена с неимоверна готовност да ни помага, че направо щеше да е невъзпитано да й откажем. Освен това си мисля, че Роуз и Топаз бяха стигнали до дъното на отчаянието и бяха готови на всичко.

— Така, трябват ни листове и моливи — рече делово госпожица Марси и плесна с ръце.

В тази къща мъчно може да се намери хартия за писане, а аз нямам намерение да късам листове от дневника си — в края на краищата става дума за една наистина изключителна тетрадка от шест пенса, която ми подари викарият. Накрая госпожица Марси откъсна средните два листа от библиотекарския си дневник, което ни зареди със сладостното чувство, че крадем от държавата, а после всички насядахме около масата и избрахме госпожица Марси за председател. Тя каза, че трябва да я изберем и за секретарка, за да може да съблюдава времето, и написа най-отгоре на листа:

Проучване на финансовото положение на семейство Мортмейн.

Присъстващи:

Госпожица Марси (председател)

Госпожа Джеймс Мортмейн

Госпожица Роуз Мортмейн

Госпожица Касандра Мортмейн

Томас Мортмейн

Стивън Коули

Започнахме с обсъждането на разходите.

— Първо, наемът — каза госпожица Марси.

Наемът е четирийсет лири на година, което изглежда нищо работа срещу удоволствието да живееш в просторен замък. Ала истината е, че разполагаме само с няколко акра земя, а отгоре на всичко местните жители възприемат руините като пречка и смятат, че наоколо витаят духове — което не е вярно. (На отсрещния хълм наистина се случват някои странни неща, но те не засягат пряко къщата и замъка.)

Но да се върнем на проблема: от три години не сме плащали наем. Нашият наемодател — един богат възрастен джентълмен, който живееше на пет мили оттук, в Скотни Хол, винаги ни изпращаше шунка за Коледа, независимо дали сме си платили задълженията, или не. Но миналия ноември старецът почина и така се простихме с шунката.

— Говори се, че Скотни Хол отново ще се сдобие със собственици — каза госпожица Марси, когато й признахме как стоят нещата с наема. — Две момчета от селото са наети за допълнителни градинари в имението. Ами дайте да отбележим наема като „подлежащ на допълнително обсъждане“. Сега да се спрем на въпроса с храната. Можете ли да се справяте с по петнайсет шилинга седмично на човек? Хайде да го сложим по една лира на човек, като вътре включим и свещите, газта за лампите и почистващите препарати.

При самата мисъл, че някой допуска вероятността нашето домакинство да разполага с по шест лири на седмица, всички се запревивахме от смях.

— Щом госпожица Марси наистина е решила да ни дава съвети — подхвърли Топаз, — по-добре да й кажем, че тази година не можем да се похвалим с никакви приходи.

Госпожица Марси се изчерви и поясни:

— Знам, че положението е тежко, но, скъпа госпожо Мортмейн, все трябва да имате някакви пари, нали така?

Набързо й изложихме фактите. През януари и февруари финансите ни не се бяха обогатили дори с едно пени. Миналата година татко получи чек за четирийсет лири от Америка, където книгата му продължава да се купува. Топаз позира в Лондон в продължение на три месеца, в резултат на което спести осем лири, но пък задлъжня с петдесет. Също така продадохме големия скрин на един дилър от Кингс Крипт за двайсет лири. От Коледа насам живеехме с парите, получени за скрина.

— Значи, миналогодишният ви доход възлиза на сто и осемнайсет лири — отбеляза госпожица Марси и записа цифрата на листа, но ние побързахме да й припомним, че тези пари нямат никаква връзка с дохода ни от настоящата година. Вече не притежаваме мебели за продан, а Топаз се крие от хората, на които е задлъжняла. Малко е вероятно хонорарите на баща ни да претърпят някаква промяна към по-добро, след като с всяка следваща година закономерно намаляват.

— Дали да не напусна училище? — попита Томас.

Ние, разбира се, в един глас извикахме, че самата мисъл за това е абсурдна, защото неговото обучение не ни коства нищо — получава стипендия, а викарият наскоро му осигури едногодишен безплатен билет за влака.

Госпожица Марси повъртя молива из пръстите си за известно време, а после рече:

— Ако искам да ви бъда полезна с нещо, държа да съм напълно откровена с вас: не можете ли да намалите надницата на Стивън?

Усетих как цялата се изчервявам. Разбира се, ние никога не сме плащали на Стивън — даже не сме си и помисляли да го правим, а сега внезапно осъзнах, че така би било редно (не че имаше откъде да вземем пари, за да заплащаме за труда му).

— Не искам да ми се плаща — тихо произнесе Стивън. — Не бих приел нито пени. Всичко, което съм получил през живота, е оттук.

— Нали разбирате, Стивън е като член на семейството ни — поясних аз.

Изражението на госпожица Марси говореше, че тя изобщо не е сигурна доколко този факт е положителен, но за сметка на това пък лицето на Стивън просветна. После той се засрами и подхвърли, че трябва да провери дали всички кокошки са се прибрали в кокошарника. След като момчето излезе, госпожица Марси рече:

— Нищо… ама нищо ли не му плащате? Осигурявате му само храна и подслон?

— Не плащаме нищо и на себе си — прекъсна я троснато Роуз и до известна степен в забележката й имаше логика.

Ала истината бе, че никой от нас не работеше толкова, колкото Стивън, и не спеше в тъмен малък килер, залепен за кухнята.

— Освен това наистина намирам за обидно да обсъждаме бедността си пред госпожица Марси — продължи гневно Роуз. — Мислех, че просто ще я помолим да ни даде съвет как да припечелим нещо.

Отне ни доста време, докато успокоим Роуз с нейната наранена гордост, както и дълбоко засегнатата госпожица Марси впрочем. После се съсредоточихме върху възможностите да се спечели някоя и друга лира.

Топаз пресметна, че не може да изкарва повече от четири лири на седмица от позиране в Лондон — дори и те били много, а разходите й за храна и квартира били три лири. Освен това щяло да й се налага да си купува прилични дрехи, както и билети до провинцията поне два пъти месечно.

— Пък и не искам да отивам в Лондон — заключи патетично тя. — Писна ми да съм модел. Докато съм там, Мортмейн ужасно ми липсва. А и той има нужда от мен тук — аз съм единствената, която умее да готви.

— Това едва ли е от особено значение, като се има предвид, че нямаме какво да готвим — отбеляза Роуз. — Аз мога ли да печеля пари като модел?

— Страхувам се, че не — отвърна Топаз. — Имаш разкошно тяло — прекалено хубаво, за да представлява интерес за някой художник. Пък и няма да имаш достатъчно търпение да седиш неподвижно часове наред. Предполагам, че ако не се появи някаква друга възможност, все пак ще трябва да отида в Лондон. Бих могла да изпращам по около десет шилинга на седмица.

— Ами това е прекрасно! — възкликна госпожица Марси и побърза да отбележи: „Госпожа Мортмейн: потенциални десет шилинга седмично“.

— Но не съм съгласна да го правя целогодишно — твърдо отбеляза Топаз. — Не бих издържала, а и няма да ми остава време за моите собствени картини. Аз, разбира се, бих могла да продам някои от тях.

Госпожица Марси кимна и много любезно се съгласи:

— Би могла, разбира се. — После се обърна към мен.

На един дъх я информирах, че напредвам по отношение на стенографията, но все още съм далеч от желаната скорост. Освен това не мога да печатам и шансът да намеря пишеща машина в този затънтен край, за да се науча да работя на нея, е равен на нула.

— В такъв случай, въпреки че се занимаваш с писане, се страхувам, че не можем да разчитаме на теб — произнесе дълбокомислено госпожица Марси. — Томас, разбира се, също ще бъде безполезен през следващите две-три години. Роуз, скъпа?

Да бъдем честни: ако някой от това семейство не може да бъде включван в сметките, когато става въпрос за изкарване на пари, то това е сестра ми. Защото, макар да умее да свири малко на пиано и да пее наистина прелестно и макар, разбира се, да е доста мила по характер, не притежава никакви истински таланти.

— Дали не бих могла да се справя с гледането на деца? — допусна Роуз.

— О, не! — побърза да възрази госпожица Марси. — Искам да кажа, скъпа… ами не мисля, че подобно занимание би ти подхождало.

— Тогава ще се кандидатирам за прислужница в Скотни Хол — промълви Роуз.

Изглеждаше така, сякаш вече се е заизкачвала по стъпалата, водещи към ешафода.

— Ама, прислужниците трябва да са опитни, скъпа — рече госпожица Марси, — а и имам чувството, че баща ти няма да се съгласи с подобно нещо. Не можеш ли да бродираш красиво например?

— И върху какво ще бродирам? — запита Роуз. — Върху зебло?

Тук е мястото да спомена, че когато става въпрос за бродиране, Роуз е безнадежден случай.

Госпожица Марси не откъсваше отчаяния си поглед от списъка.

— Страхувам се, че засега скъпата Роуз също може да бъде считана за нула — отбеляза с въздишка тя. — Остана само господин Мортмейн.

Роуз извика:

— Ако аз съм нула, то баща ми трябва да е двойна нула!

Госпожица Марси се приведе напред и приглушено изрече:

— Скъпи мои, знаете, че се опитвам да ви помогна. Ще ми кажете ли най-сетне какво е истинското състояние на господин Мортмейн? Да не би… да не се е… пропил?

Толкова силно и дълго се смяхме на това предположение, че Стивън надникна в кухнята, за да разбере каква е шегата.

— Бедничкият Мортмейн! — възкликна Топаз. — Като че ли може да си позволи да си купи бутилка бира! Пиенето струва пари, госпожице Марси.

Тогава госпожица Марси отбеляза, че в такъв случай наркотиците също трябва да се изключат като вероятност. Естествено, че трябва да се изключат! Баща ми даже не пуши, откакто привърши пурите, които викарият му беше подарил за предишната Коледа.

— Става дума за чист мързел — рече Роуз. — Мързел, комбиниран с апатия. Да си кажа право, не вярвам, че някога наистина е бил чак толкова добър писател. Според мен качествата на „Джейкъб Рестлинг“ се надценяват.

Топаз направо побесня. За момент ми се стори, че ще се нахвърли върху сестра ми. Стивън бързо приближи до масата и застана между двете.

— О, не, грешите, госпожице Роуз — кротко каза той, — „Джейкъб Рестлинг“ е страхотна книга. Всички го знаят. Само че на господин Мортмейн му се случиха някои неща и той вече не е в състояние да пише. Човек не може да твори ей тъй, само защото му се иска да го прави.

Очаквах Роуз да го скастри, но преди сестра ми да е успяла да отвори уста, Стивън се обърна към мен и бързо изрече:

— Госпожице Касандра, мисля да започна работа. Предлагат ми да ме наемат за помощник във фермата Фор Стоунс.

— А градината, Стивън?

Идеше ми да завия — та ние на практика живеехме главно от зеленчуците, които Стивън отглеждаше!

Той каза, че скоро дните ще станат по-дълги и тогава ще може да се грижи за градината, след като се върне от работа.

— Аз също се справям добре, нали, Стивън? — попита Топаз.

— Да, госпожо, вашата помощ е безценна. Но не бих могъл да се хвана на работа, ако заминете за Лондон, защото госпожица Касандра не би се справила сама.

(Роуз хич я няма в занимания като градинарство и домакинстване.)

— Така че, госпожице Марси, можете да запишете в графата за приходите срещу моето име двайсет и пет шилинга на седмица — продължи Стивън, — защото господин Стебинс каза, че ще започна с такава заплата. Ще ми дават и безплатна вечеря.

Чувствам се по-добре, когато разбирам, че Стивън ще се храни свястно поне един път на ден.

Госпожица Марси заяви, че идеята е прекрасна, макар да е жалко, че десетте шилинга, които Топаз би могла да изкарва, трябва да бъдат зачеркнати.

— Пък и те бяха само вероятни — добави тя.

Докато госпожица Марси вписваше двайсет и петте шилинга на Стивън, Роуз внезапно каза:

— Благодаря ти, Стивън.

И понеже сестра ми по правило не обръща никакво внимание на Стивън, сега думите й прозвучаха като нещо особено важно. Да не говорим, че бяха придружени с изключително мила усмивка. Напоследък бедната Роуз се чувства толкова нещастна, че да видиш усмивка на устните й е все едно да зърнеш слънчевата светлина след продължително мрачен ден. Не вярвам да има човек, който да види Роуз да се усмихва и да не се почувства привлечен към нея. Мислех, че Стивън ще бъде ужасно поласкан от вниманието, но той само кимна и преглътна няколко пъти.

Точно в този момент на прага застана татко и впи поглед в групичката ни.

— Какво става тук? Някаква игра ли играете? — попита той.

Предполагам, че точно така сме изглеждали отстрани — като играчи, насядали в кръг около масата. После баща ми приближи и добави:

— Тази книга е първокласно четиво. Реших да си направя малка почивка и да се опитам сам да отгатна кой е убиецът. Бих искал една бисквита, моля.

Когато татко огладнее между отделните яденета — а трябва да отбележа, че той по принцип яде съвсем малко, си пожелава бисквита. Сигурно си мисли, че това е най-дребното и евтино нещо, което може да поиска. Ние, разбира се, не сме виждали истински бисквити от цяла вечност, но Топаз прави кейк от овесени ядки, който е много засищащ. Тя отряза едно парче, намаза го с маргарин и го подаде на баща ми. В очите му забелязах добре прикрито отвращение. После той поиска от Топаз да поръси малко захар върху парчето.

— Това наистина се отразява на вкуса — с извинителен тон подхвърли татко. — Не можем ли да предложим нещо на госпожица Марси? Чай или какао, госпожице Марси?

Тя му благодари, но отвърна, че не би искала да си разваля апетита преди вечеря.

— Е, да не ви преча повече — рече татко. — Можете да продължите с играта си. На какво всъщност играете?

И преди да успея да измисля някакъв начин да отвлека вниманието му, той надникна над рамото на нашата гостенка. На листа пред нея пишеше:

Приходен капацитет за настоящата година:

Госпожа Мортмейн — 0

Касандра Мортмейн — 0

Томас Мортмейн — 0

Роуз Мортмейн — 0

Господин Мортмейн — 0

Стивън Коули — 25 шилинга на седмица

Докато четеше, изражението на татко не се промени и той продължаваше да се усмихва. Ала аз почувствах, че дълбоко в него нещо става. Роуз казва, че винаги проектирам върху хората емоциите, които аз самата бих изпитала, ако бях на тяхно място, но съм сигурна, че точно в този момент интуицията ми беше безпогрешна. Видях лицето на татко особено ясно, не така, както обикновено виждаме лицата на хората, с които сме свикнали. Можех да видя каква промяна е претърпял оттогава, когато бях малко момиченце, и си спомних онзи израз на Ралф Ходжсън за „укротените проскубани тигри“. Колко много време е необходимо, за да се регистрира една мисъл, минала през съзнанието ти само за секунда! Мислех и за много други неща — объркващи, покъртителни, трудни за решаване, — докато баща ми четеше списъка на госпожица Марси.

Когато свърши, той небрежно подхвърли:

— Значи Стивън ни дава надниците си, така ли?

— Трябва да се отплатя за храната и подслона, господин Мортмейн, сър — отвърна Стивън. — Както и за… за услугите, които сте ми правили. Например всички книги, които сте ми давали да чета, и…

— Сигурен съм, че от теб ще излезе много добър глава на семейство — прекъсна го баща ми.

После взе поръсеното със захар парче кейк от ръката на Топаз и пое към стълбището, водещо към върха на крепостната стена. Топаз не се сдържа и извика след него:

— Остани за малко край огъня, Мортмейн.

Но татко й отговори, че искал да се върне към книгата. Повторно благодари на госпожица Марси за това, че го е снабдила с такова прекрасно четиво, и с подчертана любезност пожела на всички ни лека нощ. Чувахме го как си тананика, докато се отдалечаваше по витото стълбище.

Госпожица Марси не направи никакъв коментар във връзка с този инцидент, което само доказа колко тактичен човек е. Но й личеше, че се чувства неудобно, и много скоро ни информира, че е време да си върви. Стивън запали един фенер и й предложи да я изпрати до шосето. Госпожица Марси беше оставила велосипеда си пред вратите на замъка, защото дворът ни е ужасно разкалян. Аз също излязох да я изпроводя. Когато минавахме покрай къщичката на вратаря, тя вдигна замислен поглед към прозореца и попита дали баща ми би се почувствал засегнат, ако му донесе кутия с бисквити. Отвърнах, че подобно предложение — и въобще всяко предложение, свързано с храна — в никакъв случай не би засегнало, когото и да било в тази къща, и госпожица Марси възкликна:

— О, боже!

После обходи с поглед руините и отбеляза колко са красиви, а също изказа предположението, че аз най-вероятно дотолкова съм свикнала с тяхната прелест, че сигурно вече не я забелязвам. Нямах търпение час по-скоро да се върна на топло до огъня, така че смирено се съгласих с нея. Истината обаче бе друга — не бих могла да остана равнодушна пред красотата на този замък, колкото и дълго да живея в него. Когато Стивън и госпожица Марси изчезнаха от хоризонта, аз осъзнах, че тази вечер руините са особено внушителни на фона на тъмното небе, осеяно със сребристи облаци. Кулата Белмот изглеждаше даже по-висока от обикновено. Веднъж погледнала към небето, не можех да откъсна погледа си, сякаш то ме влечеше нагоре, караше ме да наострям слуха си, за да доловя някакви звуци, макар такива да липсваха. Стивън ме намери на същото място, на което ме беше оставил — вперила очи нагоре.

— Прекалено студено е, за да стоите навън без палто, госпожице Касандра — забеляза той.

Напълно бях забравила за студа.

Докато вървяхме обратно към къщата, Стивън ме попита дали мисля, че би ми харесало да живея в кула като Белмот. Отвърнах, че ми се струва твърде вероятно, макар никога да не съм си се представяла край домашното огнище.

След това всички решихме да си легнем, за да не се налага да добавяме повече дърва в огъня. Така всеки си взе по една топла тухла от огнището и пое към стаята си. Но ранното лягане си има един недостатък — трябва да се палят свещи. Бях преценила, че мога да ползвам моята свещ още около два часа, преди да изгори напълно, но се оказа, че фитилът се е обърнал навътре, изгорял е изцяло и в момента свещта ми представлява, разтопена восъчна маса. (Чудя се как крал Алфред се е оправял със своите свещи, когато подобно нещо му се е случвало.) Отидох при Томас, за да проверя дали би се съгласил да ми услужи с неговата, но той още не беше приключил с домашното си. Трябваше да отида до кухнята, където имах тайно местенце за остатъци от фитили. Освен това щях да се отбия при Топаз и да си побъбря малко с нея.

Върнах се. Случи се нещо наистина изненадващо. Когато влязох в кухнята, Елоиз се събуди и започна да лае. Стивън надникна, за да види какво става. Извиках му, че съм аз, и той се върна обратно в малката си стаичка. Взех едно парче фитил и тъкмо коленичих пред Елоиз, за да си разменя няколко думи и с нея (тя мирише на чисто и приятно, след като е спала), когато Стивън отново се показа на вратата, наметнал палто на раменете си.

— Няма нищо — извиках отново, — взех си каквото ми трябваше.

Точно в този момент вратата се захлопна и двамата с него се озовахме на тъмно. Единственото светло петно беше бледият правоъгълник на прозореца. Тръгнах наслуки през кухнята и се блъснах в масата. Тогава той хвана ръката ми и ме поведе към стълбището.

— Вече мога да се оправя и сама — заявих уверено.

Бяхме близо до прозореца и лунната светлина падаше върху лицата ни.

Стивън продължи да стиска дланта ми в своята.

— Искам да ви помоля за нещо, госпожице Касандра — промълви той. — Ако някога сте гладна, ще ми се да го знам… Искам да кажа, ако някога няма какво да ядете…

Най-вероятно бих отвърнала веднага, че точно в настоящия момент умирам от глад, ако не бях забелязала колко напрегнат и дрезгав е гласът му.

— Е, винаги има по нещо, което не е наред, нали така? — казах вместо това. — Разбира се, много по-добре щеше да е, ако имахме купища вкусна храна, но смятам, че и така получавам достатъчно. Откъде този внезапен интерес?

Стивън ми обясни, че е лежал буден в леглото, разсъждавал по този въпрос и мисълта, че мога да съм гладна, му се струва непоносима.

— Ако някога това се случи, кажете ми — настоя той. — Ще намеря начин да оправя нещата.

Горещо му благодарих, не забравяйки да вметна, че е повече от достатъчно, задето се кани да ни дава бъдещата си заплата.

— Да, това ще помогне донякъде — кимна Стивън, — но ако не поемате достатъчно храна, само ми кажете. Лека нощ, госпожице Касандра.

Докато се качвах по стълбите, изпитах задоволство, че не съм му признала колко отчайващо гладна бях, защото Стивън като нищо би откраднал нещо за ядене, за да ме нахрани. Мисълта за това бе ужасна, но и странно успокояваща.

Татко идва откъм къщичката на вратаря. Не му личи да е засегнат по някакъв начин от случилото се по-рано. Каза ми, че е оставил последните четири глави от книгата, за да си ги прочете в леглото.

— Към края се налага да напрегна цялата сила на ума си — добави той.

Топаз ми изглежда твърде депресирана напоследък.

Роуз лежеше на тъмно, защото Томас я бе помолил да му услужи със свещта си, за да си допише домашното. Сестра ми твърди, че няма нищо против, тъй като историята в книгата, която госпожица Марси й бе дала, се оказала толкова красива, че чак трудна за понасяне.

Запалих остатъка от моята свещ и затъкнах разтопената восъчна маса в свещника. Трябва да пиша почти легнала, защото иначе светлината не ми стига. Тъкмо се канех да продължа с низането на редовете си, когато Роуз се надигна и оглеждайки се наоколо, за да се увери, че съм затворила вратата на нашата стая, каза:

— Какво ти мина през ума, когато госпожица Марси спомена, че Скотни Хол отново отваря врати? Аз лично си спомних за началото на „Гордост и предразсъдъци“, където мисис Бенет възкликва: „Най-сетне се намери някой, който да се настани в Недърфийлд Парк!“. После мистър Бенет отива да посети новия богат наемател.

— Само че мистър Бенет не е дължал пари за неплатени наеми на въпросния богаташ — отбелязах.

— Татко и без това няма да отиде! О, как ми се иска да съм героиня от някой роман на Джейн Остин!

Аз пък рекох, че по-скоро предпочитам да съм героиня от роман на Шарлот Бронте.

— Кое според теб е по-добре — Джейн с леко влияние от Шарлот или обратното?

Обожавам разговори от този род, но нямах търпение да се върна към дневника си, затова кратко отвърнах:

— По петдесет процента от двете би било идеалният вариант. — След което решително започнах да пиша.

Вече е почти полунощ. Самата аз се чувствам като втора Шарлот Бронте, опитваща се да пиша на трепкащата светлина на догаряща свещ с вкочанели от студ ръце. Как ми се иска Стивън да не беше повдигал въпроса за храната — откакто стана дума за това, изпитвам още по-силен глад, което е странно, защото все пак ядох яйце преди по-малко от шест часа. Мили боже! Едва сега ми хрумна, че след като Стивън не е можел да заспи и се е тревожил за мен, то той самият сигурно също е бил гладен! Ама какво домакинство сме само!

Чудя се дали, ако забода няколко кибритени клечки в разтопения восък, ще успея да поддържам светлината още известно време.

Никакъв ефект от последното ми хрумване — все едно да се опитваш да пишеш на светлината на фосфоресциращи червеи. Добре че луната си е проправила път сред облаците и сега лъчите й проникват в стаята ни — достатъчно са силни, за да виждам. Колко е вълнуващо да пишеш на лунна светлина!

Роуз заспа по гръб и с широко отворена уста. Дори в тази поза тя изглежда красива. Надявам се, че ще сънува чуден сън, в който богат млад мъж й предлага ръката и парите си.

Никак, ама никак не ми се спи. Може да си поприказвам наум с госпожица Блосъм. На фона на окъпания в сребриста светлина прозорец внушителният й бюст изглежда дори още по-огромен. Току-що я попитах дали мисли, че на Роуз и на мен някой път ще ни се случи нещо вълнуващо, и съвсем ясно я чух да ми казва:

— Ами не знам, пиленца, но съм сигурна, че тази твоя сестра може да бъде истинска светска дама, стига да й се даде шанс!

Не мисля, че аз някога бих могла да бъда светска дама.

Като нищо бих продължила с писането през цялата нощ, но ми е все по-трудно да виждам, а е цяло престъпление да хабя така скъпоценната хартия, затова ще трябва да се задоволя с мислене. Размишленията, изглежда, са единственият лукс, който не се заплаща.