Доуди Смит
Моят замък (4)

Четвърта глава

Изобщо не подозирах какво ще ни донесе вечерта. А наистина се случи нещо необикновено! Сега фантазията ми напира да се развихри, но съм забелязала, че когато нещо се случва във въображението на човек, то рядко се превръща в реалност, така че по-добре да овладея порива си и да престана да градя въздушни кули. Вместо това ще опиша вечерта от самото начало, като отново бавно й се насладя. В момента всяка секунда ми изглежда изключително вълнуваща, защото е предшествала чудото, станало накрая.

Оттеглила съм се в хамбара. Заради случката от снощи Роуз и Топаз са запретнали ръкави и лъскат всекидневната. Настроението им е страхотно приповдигнато — когато минах покрай тях, сестра ми пееше с цяло гърло: „О, прелестен остров Капри“, а Топаз много тихо напяваше рефрен от „Прати този мъж по дяволите“. Утринта е повече от прекрасна — навън е по-топло от вчера и слънцето грее ярко на небосвода. Хамбарът (дали сме го под наем на господин Стебинс, но му дължим толкова много за млякото и маслото, които вземаме от него, че той вече не ни плаща) е пълен до тавана със слама. Покатерила съм се най-отгоре и съм отворила малката квадратна вратичка под покрива, за да виждам какво става навън. Погледът ми обхожда стърнищата и разораните ниви, натежалите от вода стръкове на зимната пшеница и се спира на селото, разположено зад тях, с пушещи комини, чийто дим прорязва неподвижния въздух. Всичко е обагрено в бледозлатисто, блести от свежест и събужда надежди.

Когато снощи слязох от таванската стаичка, установих, че Роуз и Топаз са боядисали всичко, до което са успели да се докопат — включително кърпата за бърсане на съдовете и пешкира за ръце. Още щом потопих носната си кърпичка в голямата тенекия, пълна със зелена боя, почувствах, че ме обзема неописуем възторг — усещането, че можеш да променяш цветовете, е наистина божествено. Продължих с двете си нощници, а после всички заедно се захванахме с чаршафите на Топаз, което се оказа такава тежка работа, че направо ни изцеди емоционално. Татко слезе за чая и с недоволство забеляза, че Топаз е боядисала жълтата му плетена жилетка — сега тя е с цвят на стар мъх. Освен това подхвърли, че гледката на зелените ни до лактите ръце е повече от отблъскваща.

За вечеря имахме истинско масло, което господин Стебинс беше дал на Стивън, когато отиде да се уточнят за работата (Стивън започна от тази сутрин). Освен маслото добрият фермер ни изпрати и пита мед. Стивън остави всичко това на масата пред мен и аз се почувствах като истинска господарка на замъка. Според мен дори милионерите не биха се отказали от топъл хляб, масло и мед, поднесени към чая им.

Рядко съм виждала дъжд като този, който заплющя по време на вечерята. Не обичам, когато природните прояви прехвърлят границите на нормалното. Не че това ме плаши, ала просто си представям как ще изглежда околността след подобен порой и започвам да се чувствам като пребита. Роуз е пълна противоположност на мен — тя изпитва възторг от бурите и колкото по-силни са гръмотевиците, толкова й е по-добре. Да не говорим пък за страстта й към могъщите светкавици. По време на вечерята сестра ми се надигна, отиде до вратата и ни уведоми, че дворът е напълно наводнен.

— Поляната ще бъде като истинско езеро! — отбеляза със задоволство тя, без да й пука, че само след час Томас ще трябва да се прибира у дома с велосипед (тази вечер ще закъснее, защото имат допълнителни часове в училище).

Татко отвърна:

— Нека да добавя към списъка с удоволствията, които бунтът на природата ти доставя, и следното: установих цели шест теча от таваните.

В кухнята вече капеше. Стивън беше поставил кофа, за да събира водата. Осведомих близките си, че в таванската стаичка капчуците започнаха още докато бях горе и съм се погрижила да сложа кофи, преди да сляза в кухнята. Стивън се качи да провери дали не са прелели, а когато се върна, ни зарадва със съобщението, че са се появили четири нови теча. Всички налични кофи вече бяха пуснати в употреба, така че Стивън се принуди да вземе трите тигана и големия супник.

— Май ще е най-добре да остана там и да ги изливам, щом се напълнят — отбеляза той.

Взе една книга и няколко остатъка от свещи, а аз не можах да се въздържа да не отбележа наум колко потискащо щеше да бъде за него да чете поезия насред шестте теча в тавана.

След като измихме съдовете, Роуз и Топаз отидоха в пристройката, където простирахме, за да метнат боядисаните чаршафи да съхнат. Татко остана до огъня в кухнята в очакване дъждът най-сетне да престане. Седеше неподвижно, впил поглед право пред себе си. Внезапно ми хрумна, че двамата с него сме се отдалечили невероятно много един от друг. Приближих се, приседнах на решетката на камината и заприказвах за времето, сякаш начевах разговор с непознат. Тази мисъл толкова ме депресира, че внезапно замлъкнах. Тишината продължи няколко минути, след което татко каза:

— Значи Стивън работи във фор Стоунс.

Кимнах, без да продумам. Татко се взря изпитателно в мен и после попита дали харесвам Стивън. Отвърнах, че ми е симпатичен, естествено, макар стихотворенията му да са истински провал.

— Не трябва да се преструваш, че не си наясно с плагиатството му — посъветва ме татко. — Знаеш как да го направиш: окуражи го да пише колкото е възможно повече собствени творби, независимо колко слаби може да са тези опити. И бъди много директна, дете мое, че даже и рязка, ако се наложи.

— Но на мен ми се струва, че това няма да му хареса — възразих. — Според мен Стивън ще приеме резкостта ми за пренебрежение, а знаеш колко е привързан към мен.

— Точно заради това малко острота и категоричност няма да навредят — настоя татко. — Освен ако… Той, разбира се, е невероятен младеж, бих казал, че е богоподобен. Много съм доволен, че обектът на неговата привързаност си ти, а не Роуз.

Трябва да съм изглеждала страшно объркана, защото той се усмихна и добави:

— О, не затормозявай малката си главичка. Ти си толкова благоразумна, че най-вероятно инстинктът ти ще подскаже правилния подход. Няма смисъл да казвам на Топаз да те съветва по този въпрос — предварително знам, че според нея това, което става, ще е прекрасно и напълно естествено, и ще бъде права. Един господ знае какво ще излезе от вас, момичета.

Изведнъж схванах за какво ми говори.

— Разбирам — кимнах. — И ще бъда по-рязка със Стивън… в границите на разумното, разбира се.

Чудя се дали изобщо е възможно да го направя. И освен това не съм сигурна дали наистина е необходимо — привързаността на Стивън към мен не може да е нещо друго, нещо по-зряло и по-сериозно, нали? Но сега, след като баща ми повдигна въпроса, не мога да не се сетя колко странно звучеше гласът му, когато ме беше попитал дали не съм гладна. Мисълта е притеснителна, ала същевременно — вълнуваща… Трябва да я избия от съзнанието си — подобни работи изобщо не са ми по вкуса. Те обаче се харесват на сестра ми и знам точно какво имаше предвид баща ми, когато беше казал, че се радва, задето Стивън не е насочил предпочитанията си към нея.

Топаз влезе в кухнята, за да сложи ютиите да се загряват, затова татко смени темата и ме попита дали и аз съм боядисала всичките си дрехи в зелено. Отвърнах, че нямам кой знае какво за боядисване.

— А имаш ли нормална рокля, подобаваща на възрастта ти изобщо? — вдигна вежди той.

— Нито една — рекох. — И честно казано, не виждам никакъв шанс някога да се сдобия с дрехи, каквито носят останалите девойки. Но ученическата ми престилка е в много добро състояние. Ще изкара още дълго време, освен това ми е страшно удобна.

— Мога да преправя за нея някоя от моите рокли — подхвърли Топаз на излизане от кухнята.

Усетих колко се разстрои баща ми от факта, че нямам подходящи дрехи, и в стремежа си да сменя темата зададох възможно най-нетактичния въпрос, който би могъл да ми хрумне:

— Как върви работата?

Той напрегнато ме загледа, после рече:

— Вече си достатъчно голяма, за да продължаваш да вярваш във вълшебни приказки.

Сега, след като така и така бях подхванала темата, реших, че мога да отида малко по-далеч:

— Татко, кажи ми честно, поне не се ли опитваш да пишеш?

— Скъпа моя Касандра — произнесе баща ми с пресипнал глас, какъвто рядко използваше, — време е да се сложи край на легендата, че съм велик писател. Истината е, че никога няма да носиш прилични рокли, купени с пари, спечелени от мен.

После стана и без да каже нито дума повече, се отправи нагоре по стълбите. Ядосах се страшно на себе си, задето бях провалила първия нормален разговор с баща ми от месеци насам.

Точно в този момент се прибра Томас — беше вир-вода. Предупредих го да не минава през спалнята на татко и брат ми се оттегли през коридора към своята стаичка. Занесох му сухи дрехи, които за щастие вече бяха изгладени, а после се качих в таванското помещение, за да видя как е Стивън.

Беше залепил свещ на пода и четеше, разтворил страниците на книгата точно под трепкащия пламък. Лицето му се открояваше като светло петно в мрака, а устните му безмълвно се движеха. Не усети, че стоя на прага и го наблюдавам. Тиганите бяха на път да прелеят от насъбралата се дъждовна вода. Влязох в стаята да му помогна да ги изсипем през прозореца и докато правехме това, забелязах, че лампата в стаичката на баща ми свети. Беше предпочел да се върне там, независимо от дъжда, вместо да се прибере в спалнята си. Слава богу, валежът най-сетне беше отслабнал. Въздухът беше свеж. Подадох глава през прозореца и установих, че навън е по-топло, отколкото вътре. Винаги усещаме промените във времето с известно закъснение в тази наша къща.

— Пролетта скоро ще ви зарадва, госпожице Касандра — рече Стивън.

Стояхме мълчаливи до отворения прозорец и дишахме с пълна гръд.

— Въздухът е мек, нали? — попитах плахо. — Бих определила този дъжд като пролетен. Нали не си го внушавам? Знаеш, че винаги се опитвам да докарам пролетта по-бързо, отколкото тя в действителност пристига.

Стивън се надвеси навън и пое дълбоко дъх.

— Напротив, права сте, госпожице Касандра. Пролетта наближава. Може би ще има още студени дни, но така или иначе пролетта чука на вратата. — По устните му се плъзна усмивка, явно отправена не към мен, защото погледът му беше прикован в нещо невидимо в пространството. — Всяко начало е хубаво — добави той, затваряйки прозореца, и двамата отново поставихме тиганите под капещата вода.

Из стаята се разнесе тихият звън на падащите капки. Пламъкът на свещта трепкаше и чертаеше странни сенки по стените. При тази игра на светлината Стивън изглеждаше невероятно висок. Спомних си, че татко го бе нарекъл „богоподобен“, а после изведнъж се сетих, че бях забравила да се държа рязко с него.

Слязохме в кухнята и аз се заех да сервирам вечерята на Томас. Топаз гладеше копринения си пеньоар, който изглеждаше страхотно — преди боядисването цветът му беше избеляло син, а сега беше станал тюркоазено зелен. Стори ми се, че именно прелестният му вид беше причина за лошото настроение на сестра ми — защото тя пък гладеше една своя стара памучна рокля, при която цветът не се бе получил толкова добре.

— Какъв изобщо е смисълът да се занимаваме с летни дрехи? — мърмореше Роуз. — Не мога да повярвам, че някога отново ще стане топло.

— Тази вечер във въздуха се носи ухание на пролет — осведомих я аз. — Излез навън и се увери сама.

Роуз никога не се възторгва по отношение на сезоните, така че просто пропусна думите ми покрай ушите си, ала Топаз остави ютията и за секунда се озова при вратата. Отвори я, пристъпи напред, отметна глава назад, разтвори широко ръце и пое дълбоко дъх.

— Усеща се само предвестие за пролет, не и самата пролет — побързах да я предупредя аз, но младата ми мащеха така се беше захласнала, че не ме чу. Очаквах всеки миг да се слее с нощта, но след няколко дълбоки вдишвания тя се прибра вътре, взе пеньоара си и тръгна към спалнята, за да го облече.

— Нямам думи! — възкликна сестра ми. — След всичките тези години продължавам да се чудя дали се държи така, защото наистина й идва отвътре, или просто се превзема, за да ни впечатли. А може би иска да впечатли самата себе си?

— Защо не и трите едновременно? — засмях се аз. — И ако това й помага да се наслаждава на живота, ни най-малко не я обвинявам.

Роуз отиде да затвори вратата и за малко остана на прага. Свежият нощен въздух дори за миг не разведри мрачното й настроение. Сестра ми захлопна вратата и рече с гробовен тон:

— Бих сторила нещо наистина отчайващо, стига да знаех какво.

— Какъв всъщност ти е проблемът, Роуз? — попита я Томас. — Дни наред не спираш да мърмориш, вече ставаш досадна. Топаз поне се смее, а твоят вид неизменно е мрачен.

— Не говори с пълна уста — сряза го Роуз. — Видът ми е мрачен, защото в душата ми е мрачно. Нямам никакви дрехи, нито пък перспективи. Живея в мухлясала развалина и не ми остава нищо друго, освен да вегетирам в очакване на старостта.

— Положението е такова от години — каза Томас. — Коя е причината да започнеш да го приемаш толкова навътре точно сега?

— Може би дългата и студена зима — предположих аз.

— Дългата студена зима на живота ми — патетично отвърна сестра ми, при което Томас избухна в смях.

Роуз прояви здрав разум и сама се засмя на изказването си. Дойде и седна при нас на масата. Вече не изглеждаше толкова навъсена.

— Стивън — рече внезапно тя. — Ти редовно ходиш на църква. Можеш ли да ми кажеш дали хората още вярват в съществуването на дявола?

— Някои вярват — каза Стивън, — макар лично аз да се съмнявам, че викарият се отнася към тази група.

— Дяволът вече не е на мода — засмях се аз.

— В такъв случай трябва да е наистина поласкан, че аз вярвам в него. Както съм сигурна, че работи особено упорито, за да направи живота ми черен. Склонна съм да му продам душата си, подобно на Фауст.

— Само че Фауст е продал душата си, за да си върне обратно младостта — напомни й Томас.

— Тогава аз ще продам моята срещу възможността да изживея пълноценно младостта си, докато все още я имам — отвърна Роуз. — Как мислиш, дали дяволът иде ме чуе, ако изкрещя с все сила, или ще ми се наложи да търся дяволския кладенец или нещо от този род?

— Можеш просто да се опиташ да изразиш желанието си пред нашия зъл дух, оня, който краси водоливника — подхвърлих аз.

Макар сестра ми да звучеше много отчаяно, долавях в нея някаква палавост — нещо, което отдавна не бях забелязвала. Изведнъж ми се прииска да я окуража.

— Дай ми стълбата, Стивън — нареди незабавно Роуз.

Това, което наричаме „наш зъл дух“, всъщност е едно издялано над кухненската камина лице. Според татко на това място се е намирал параклисът на замъка, защото освен разтегнатото в странна гримаса каменно изображение около него се забелязват следи и от други релефни образи. В стената има и ниша, която по всяка вероятност е била предназначена за купела със светената вода. Отгоре има толкова много слоеве мазилка, че повечето очертания изглеждат размазани.

— Стълбата не е достатъчно висока, госпожице Роуз — каза Стивън, — а и викарият твърди, че това всъщност е глава на ангел, а не на зъл дух.

— Не знам, но на мен изражението му ми се вижда по-скоро дяволско — възрази Роуз. — Пък и нали поначало дяволът е паднал ангел?

Всички се втренчихме в главата — тя наистина изглеждаше сатанинска: голяма част от къдриците, които някога са я обрамчвали, сега бяха изпочупени, а онези, които се бяха съхранили, стърчаха нагоре и приличаха на рога.

— Ще вземе да се окаже, че е по-добре да изкажеш желанието си пред ангел, когото мислиш за дявол. Така дяволската сила може наистина да се събуди — допуснах на глас. — Както при вещиците, когато казват Светото писание отзад напред.

— Можем да те качим на сушилката за прането, Роуз — предложи Томас.

Сушилката бе поставена нависоко и от нея висяха праните чаршафи. Роуз нареди на Стивън да я смъкне надолу и той извърна очи към мен, за да види дали ще одобря подобно действие. Сестра ми смръщи вежди и се зае да сваля решетката без чужда помощ.

— Ако твърдо си решила да се побъркваш чак дотам, чакай поне да махна чаршафите — настоях.

Томас ми помогна да сгънем влажните чаршафи и да ги свалим от простора, а после задържа въжето, докато Роуз се наместваше по средата на дървената скара. Дръпна въжето, за да провери здравината му.

— Решетката ще те издържи — отбеляза Стивън. — Помагах, когато я правеха, и мога да гарантирам, че е изключително здрава. Виж, за въжетата не съм много сигурен.

Седнах до Роуз. Според мен, ако решетката издържеше тежестта на двете ни в смъкнато състояние, тогава нямаше да има проблем да издържи при вдигането на Роуз. Само един поглед върху пламналите страни и блесналите й очи ми беше достатъчен, за да знам, че е излишно да се опитвам да я разубедя.

Полюляхме се малко, после сестра ми каза:

— Достатъчно. Вече искам да ме издърпате нагоре.

Стивън се втурна да помогне на Томас.

— Но вие слезте, госпожице Касандра — каза той. — Опасно е.

— Предполагам, че няма да ти пука особено, ако аз си счупя врата — язвително подхвърли Роуз.

— Бих предпочел да не ви се случва подобно нещо, но също така съм сигурен, че дори и да ви помоля, няма да се откажете. Освен това вие сте тази, която иска да си поговори с ангела, а не госпожица Касандра.

С най-голямо удоволствие бих си пожелала нещо пред лицето на нашия зъл дух, но за нищо на света не бих се качила при него с помощта на това нестабилно приспособление.

— Казах ти, че не е ангел, а дявол — тросна се Роуз, седейки на решетката с люлеещи се напред-назад крака, а погледът й обхождаше всички ни. — Е, ще се осмели ли някой да ме придружи до горе?

— Не! — изкрещяхме в един глас, което сигурно беше твърде разочароващо за милата ми сестра.

— Добре тогава! — отсече тя. — Вдигайте ме.

Томас и Стивън задърпаха въжето. Когато решетката се издигна на около три метра от пода, аз помолих двете момчета да спрат за момент и извиках:

— Как се чувстваш, Роуз?

— Усещането е странно, но същевременно много вълнуващо. Дърпайте, момчета!

Те послушно задвижиха отново въжето. Главата на злия дух беше на около шест метра от пода и докато сестра ми се издигаше все по-нагоре и нагоре, стомахът ми започна да се свива в ужасни предчувствия. Едва сега осъзнах колко е опасно всъщност начинанието й. Когато Роуз стигна на метър от главата, Стивън подвикна:

— Това е. Решетката не може да се издигне по-високо.

Роуз протегна ръка, но не успя да докосне каменното лице. Тогава погледна надолу и извика:

— Виждам нещо като стъпало. Може би едно време е имало стълбище.

В следващия миг ръцете й се вкопчиха в един издаден напред камък и тялото й прилепна към стената. Светлината от газената лампа на масата не бе достатъчно силна, за да ни позволи да виждаме добре какво точно става там горе, но на мен направо ми призля от притеснение.

— Свършвай по-бързо — извиках, а коленете ми трепереха.

Роуз трябваше да изкачи само още едно от стъпалата, иззидани в стената, за да докосне главата.

— Не може да се каже, че е красавец, като го погледне човек отблизо — отбеляза тя. — Какво да му кажа, Касандра?

— Потупай го по главата — предложих. — Обзалагам се, че от стотици години никой не е проявявал внимание и привързаност към него.

Роуз погали каменното изображение. Взех лампата от масата и я вдигнах възможно най-високо. Сестра ми изглеждаше нереална — сякаш летеше във въздуха или пък някой я бе изографисал високо върху стената.

— Ангелски дявол или дяволски ангел, чуй молбата ни, изпълни желанието ни, замъкът Годсенд копнее за божествен знак…

Тук зациклих.

— Ако е дявол, трябва да се каже „дяволски знак“ — подсказа ми Томас.

В този миг откъм пътя край замъка се чу клаксон на кола и брат ми добави:

— Ето, старият негодник вече идва за душата ти.

Видях как Роуз се стресна.

— Смъкнете ме долу! Веднага! — изкрещя тя и скокна върху решетката.

Уплаших се, че момчетата няма да са готови да реагират и ще изпуснат въжето, но те, слава богу, го държаха здраво и внимателно спуснаха сестра ми. Още преди краката й да са докоснали твърда земя, Роуз скочи и побърза да седне на пода.

— Този клаксон ме стресна — призна тя с разтреперан глас. — Когато го чух, погледнах надолу и ми се зави свят.

Помолих я да опише как се е чувствала там горе, но тя отвърна, че не изпитвала нищо особено до момента, в който й прилошало. Ето още една съществена разлика между нас двете: аз щях да преживея цяла палитра от чувства и да ги запомня всичките до едно, докато единственото нещо, което бе занимавало сестра ми, беше да заяви гласно желанието си и да поиска то да бъде изпълнено.

— Ти така и не успя да си пожелаеш нещо, нали? — попитах я.

Роуз се засмя:

— О, напротив, набързо успях да изброя две-три лични желания.

Топаз влезе в кухнята, загърната в черната си мушама и с гумени ботуши до коленете, сякаш беше тръгнала да оглави командването на някой спасителен екип. Информира ни, че след боядисването коприненият й пеньоар се е свил толкова много, че едва се напъхва в него, затова Роуз може да го има за себе си. След това мащехата ни отново излезе навън, оставяйки вратата широко отворена след себе си.

— Не поглъщай нощта, чу ли? — извика Томас подире й.

— Късметът ти вече започна да работи — подвикнах след Роуз, докато тя тичаше нагоре по стълбите, нетърпелива да пробва новата си придобивка.

Томас се оттегли в стаята си и се зае с домашните си, така че моментът да си взема вана бе напълно подходящ. Попитах Стивън дали ще възрази, ако се изкъпя в кухнята. По принцип винаги се къпя там, но тъй като за него това означава да прекара доста време навън, с този въпрос му поднасях извиненията си. Той тактично отвърна, че и бездруго има работа в хамбара, и предложи, преди да излезе, да ми помогне с подготовката на голямото корито, което ползвах за вана.

— О, но коритото е пълно с боя! — сетих се.

Изпразнихме го и Стивън го изплакна.

— Въпреки че е измито добре, се страхувам остатъците от боята да не полепнат по кожата ви, госпожице Касандра — предупреди ме той. — Не е ли по-разумно да ползвате ваната в банята?

Тя е толкова огромна, че никога не успяваме да стоплим достатъчно вода, за да я напълним догоре, да не говорим пък колко студено беше просторното помещение. Предпочетох да поема риска с боята. Пренесох коритото до камината. Стивън наточи топла вода от бойлера и ми помогна да си направя параван от влажните зелени чаршафи — по правило ползвам платнищата, с които покриваме мебелите, за да не трупат прах, но сега извадих късмет — чаршафите и без това трябваше да съхнат. Импровизираният параван бе достатъчно надеждно прикритие, но все пак предпочитах да бъда сама, докато се къпех.

— Какво смятате да четете тази вечер, госпожице Касандра? — поинтересува се Стивън.

Отвърнах му, че ми се ще да се позанимая с любимата ни стара енциклопедия и по-точно с раздела „Човекът и свръхчовекът“ (взех я назаем от викария, струва ми се, че когато я четох преди пет години, доста съществени неща бяха убягнали от съзнанието ми), както и с новия роман „Домашен разговор“, който госпожица Марси бе така добра да ми заеме. Обичам да се разнообразявам, къпейки се. Стивън ми донесе споменатите книги, докато аз подготвях принадлежностите си за баня. А когато запали фенера си, готов да се отправи към хамбара, ме изненада с един голям фин млечен шоколад с ядки.

— Как си се сдобил с това? — възкликнах.

Обясни ми, че го е купил на кредит. Пък и можел да си го позволи, след като е започнал работа, нали?

— Освен това знам колко обичате да си похапвате, докато се къпете, госпожице Касандра. Какво по-голямо удоволствие от топла вана, комбинирана с четене на книга и ядене на шоколад! Единственото, което би могло да ви липсва, е може би слушането на радио.

— Само не започвай да купуваш радиоапарати на кредит — засмях се аз.

После му благодарих за шоколада и му предложих да си отчупи едно парче. Стивън деликатно отказа и се оттегли към хамбара.

Тъкмо когато влизах в коритото, Елоиз изджафка иззад задната врата, известявайки, че иска да я пусна вътре. Тя, разбира се, копнееше да се примъкне до огъня, което е малко досадно, тъй като присъствието й не е едно от удоволствията, съпровождащи взимането на топла вана — лапите й са въоръжени с остри нокти, винаги готови да се забият в нечия кожа. Слава богу, този път Елоиз беше в сънливо състояние, така че успяхме да постигнем приятелско споразумение. Зад паравана бе невероятно приятно и удобно, а отблясъците на огъня придаваха на зелените чаршафи очарователен оранжев оттенък. Проявих достатъчно здрав разум да седна върху най-голямата чиния, която можеше да се намери в кухнята ни, за да избегна прекия допир с утаилата се на дъното на коритото боя. Трябва да призная обаче, че ръбовете на чинията нарушаваха усещането ми за пълен комфорт.

Предполагам, че хората първо се изкъпват, а после остават за известно време във ваната, за да се насладят на топлата вода. Аз лично предпочитам обратния вариант — първо се наслаждавам, после се измивам хубаво. Установила съм, че първите няколко минути от потапянето във ваната са най-хубавите и не бива да бъдат изпускани за нищо на света — точно тогава мозъкът ми ражда невероятни идеи и животът изведнъж започва да ми изглежда много по-хубав, отколкото е в действителност. Татко казва, че горещата вода може да е също толкова стимулираща, колкото и силно алкохолно питие, и макар че не съм подушвала алкохол от дълго време — като изключим миниатюрната бутилка портвайн, която викарият ми подари за моите ритуали на могилата по време на нощта на лятното слънцестоене, — никак не ми е трудно да повярвам на думите на баща ми. Така че първо се отпускам във водата и оставам така известно време, после се изтривам и сапунисвам и накрая отварям някоя книга. Чета, докато водата започне да изстива. Последната фаза от къпането настъпва, когато ми стане хладно в коритото. Тогава усещам, че хубавото, което ми е предстояло, е вече минало и няма какво повече да очаквам. Това е фазата на пълната загуба на всички илюзии. Предполагам, че и алкохолът действа почти по същия начин.

Отпуснах се във водата и блажено притворих очи. Този път мислите ми бяха посветени на нашето семейство. Мога да мисля за близките си и едновременно с това да се наслаждавам на банята си единствено благодарение на топлата вода. Защото ние със сигурност сме достойна за съжаление пасмина: с татко, който деградира в къщичката на вратаря; с Роуз, трупаща озлобление към живота; с Томас — ами за него не може да се отрече, че е изпълнено с оптимизъм момче, но е вечно недохранен — това се вижда с просто око. Топаз със сигурност е най-щастлива от всички ни — тя все още продължава да смята, че е ужасно романтично да е омъжена за баща ми и да живее в порутен замък, а рисуването, свиренето на лютня и първичната й връзка с природата са достатъчни за запазване на душевното й равновесие. Бях готова да се обзаложа, че беше гола под мушамата си и че намерението й бе да изтича до върха на могилата и да се разсъблече напълно. Не че мащехата ми е запалена по нудизма — просто е била модел на художници в продължение на години и затова няма никакви резерви по отношение на голотата. За нея разсъбличането е просто начин да влезе в по-тесен контакт с природните елементи. Веднъж се получи малко неудобно, понеже хората от близката ферма я видяха. След този случай Топаз обеща да се разхожда гола само когато навън е тъмно. Разбира се, зимата е доста неподходящ сезон за разсъбличане навън, но младата ни мащеха очевидно е с притъпена чувствителност по отношение на студа. Освен това ми се струва, че пролетният повей, който се усещаше във въздуха, бе допълнителен стимул за нея. Вярно, чувстваше се някакво затопляне, но все още бяхме далеч от истински топлото време. Мисълта за Топаз, застанала гола до кулата Белмот, ме накара да изпитам двойно наслаждение от топлата вана.

Изядох половината от шоколада. Имах намерение да дам другата половина на Роуз, но Елоиз така умолително ме гледаше и с такова нетърпение размахваше опашка, че нямаше как да не го дам на нея. Благодарността й бе толкова голяма, че за един момент ме обзе страх да не реши да скочи при мен във ваната. Успокоих я, предоставяйки й сапуна, за да го оближе, и така убих ентусиазма й.

Тъкмо бях започнала да се сапунисвам, когато откъм вратата се разнесе силно хлопане.

Още не мога да си обясня какво ме накара да извикам:

— Влез!

Предполагам, че съм действала автоматично. Лицето ми бе покрито с пяна и понеже се чувствах безпомощна, отворих рязко очи. Сапунът влезе в тях и страшно ме защипа. Стиснах клепачи и затърсих с опипване кърпата си. Чух как вратата се отваря. Елоиз бясно залая и се спусна като стрела нататък. Истинско чудо е, че не повлече чаршафите със себе си. В следващите няколко секунди чувах единствено лаенето на Ел, примесено с мъжки гласове, опитващи се да я успокоят. Не й извиках да кротува, понеже знаех, че не би ухапала, когото и да било. Освен това не исках да издавам, че съм зад зелените чаршафи — особено след като нямах дори хавлия, която да увия около себе си. Междувременно бях успяла да отворя очи, при което установих, че кърпата ми не бе наоколо. Дали не я бях забравила някъде из кухнята? За щастие Елоиз скоро замлъкна.

— Не ти ли се чу, че някой каза „влез“? — попита единият мъж.

Акцентът му не беше нашенски, а тембърът му бе приятен — точно като гласовете на добрите герои от американските филми.

— Има ли някой тук? — извика още веднъж гласът.

Другият мъж му каза да млъкне и добави:

— Искам първо да огледам наоколо. Мястото е невероятно!

Този глас ме озадачи — не звучеше нито типично по английски, нито по американски, а същевременно в него нямаше и следа от чуждестранен акцент. Беше най-необикновеният глас, който някога бях чувала — много тих и много интересен.

— Забеляза ли, че тази стена всъщност е част от стената на замъка? — зададе въпрос странният глас.

Тук настъпи наистина кошмарен момент за мен, защото ми хрумна, че в следващия миг непознатият със сигурност щеше да реши, че трябва да приближи до камината, за да я разгледа по-добре. Точно тогава брат ми се появи на стълбището. Мъжете обясниха, че случайно са свърнали по пътя, водещ към замъка, при което колата им заседнала в калта. Влезли в къщата, за да видят дали случайно някой не би могъл да им помогне.

— Или най-малкото да ви предупредим, че сме блокирали пътеката — рече гласът с американския акцент. — В случай че няма кой да ни избута и се наложи да прекараме нощта навън.

Томас им отговори, че ще излезе навън да погледне. Чух го да измъква ботушите си от килера.

— Този ваш замък е истинска прелест — рече необичайният глас.

Обзе ме ужас, че ей сега ще поиска разрешение да огледа наоколо. Добре, че спътникът му започна да обяснява как затънали с колата и да се интересува дали имаме коне, с които да я издърпаме от гъстата кал. След около минута двамата непознати, придружени от брат ми, излязоха навън. Чух вратата да се захлопва зад гърба им и си отдъхнах с облекчение.

Само че се чувствах малко разочарована — не бях видяла двамата мъже и едва ли някога щях да ги видя. Опитах се да си представя какви лица биха съответствали на чутите от мен гласове, после внезапно установих, че водата в коритото бързо изстива, а аз още доникъде не съм стигнала с къпането. Захванах се за работа, но колкото и да търках ръцете си, зелената боя не се отмиваше. И понеже имам навика да се концентрирам изцяло върху онова, което върша, до момента, в който приключих с къпането, мисълта за двамата непознати мъже бе напълно изтрита от съзнанието ми. Скочих от коритото, долях кофа гореща вода от контейнера и тъкмо когато повторно се потопих, чух как вратата се отваря.

Из кухнята се разнесоха стъпки. Бях сигурна, че не принадлежат на някой от близките ми — те най-малкото биха ми се обадили или биха вдигнали повече шум. Чувствах, че някой стои насред стаята и се оглежда наоколо. Не можех повече да понасям това положение, затова извиках:

— Който и да си, предупреждавам те, че в момента се къпя.

— Мили боже! Моля за извинение — извика мъжът със спокойния глас. — Бяхте ли тук, когато преди малко влязохме?

Отвърнах утвърдително и го попитах дали колата им продължава да си стои затънала в калта.

— Отидоха да намерят коне — отвърна той, — а аз реших да се промъкна обратно у вас, за да разгледам на спокойствие. Никога в живота си не съм виждал подобно място.

— Само ме оставете да изляза от водата и да се избърша, и ви обещавам, че ще ви разведа наоколо — обещах му.

Бях избърсала лицето и шията си в съхнещите чаршафи, но още не се престрашавах да изляза от топлата вода на студеното, за да потърся хавлиената си кърпа. Попитах мъжа дали не вижда хавлията ми някъде, но отговорът му бе отрицателен, затова коленичих в коритото, разтворих зелените чаршафи и подадох глава навън. Непознатият се извърна към мен. Удивлението ми беше пълно. Мъжът имаше черна брада!

Не познавах никой, който да носи брада, с изключение на един старец от приюта за бедни в Скотни. Старецът ми приличаше на Дядо Коледа, но брадата на този тук нямаше нищо общо с онази — беше прилежно подрязана и заострена напред, също като на мъжете от епохата на Елизабет II. Беше изненадващо, тъй като гласът му определено бе младежки.

— Как си? — попита ме той и се усмихна. По тона му отгатнах, че ме взема за дете.

Откри хавлията ми и тръгна да ми я носи, когато се спря и рече:

— Не се плаши. Ще я оставя някъде около ваната, така че да можеш да я стигнеш, като се протегнеш, а после веднага ще изляза на двора.

— Не ме е страх — отвърнах. — Само съм изненадана, че не изглеждате така, както си представях, докато слушах гласа ви.

В отговор мъжът се засмя, а аз се притесних, че изказването ми може да е прозвучало грубо, затова побързах да добавя:

— Разбира се, няма нужда да излизате. Защо не седнете? Наистина не желая да се представя като лоша домакиня.

Това беше най-помпозната реч в целия ми живот.

Започнах да протягам едната си ръка измежду чаршафите и мъжът каза:

— Ако продължаваш по същия начин, последствията ще са катастрофални. По-добре да оставя кърпата ти в края на ваната, така по-лесно ще я вземеш.

Прибрах глава зад чаршафите и видях как ръката му се подава. Грабнах бързо кърпата и отворих уста да го помоля да ми донесе и дрехите, когато вратата за пореден път изскърца.

— Търсих те навсякъде, Саймън — каза мъжът с американския акцент. — Това е най-дяволското място, на което някога съм стъпвал. Току-що видях призрак.

— Глупости — отвърна мъжът с брадата.

— Честна дума, наистина видях! Бях на поляната. Извадих фенерчето си и го насочих към високата кула, разположена на близкия хълм, и точно в този момент една бяла фигура се плъзна зад кулата.

— Вероятно е някой кон.

— Не беше кон, ходеше изправено на два крака. Но, дявол да го вземе, сигурно полудявам, защото не видях създанието да има крака.

Помислих си, че тази вечер Топаз сигурно е решила да не сваля черните си гумени ботуши.

— Стига си приказвал такива неща — прошепна брадатият мъж. — Зад ей тези чаршафи има дете, къпе се.

Извиках им да ми донесат дрехите и протегнах ръка в очакване да ги получа.

— Мили боже! Детето е зелено! — възкликна американецът. — Какво е това място — къщата на духовете ли?

— Не съм цялата зелена — обясних. — Това е, защото боядисвахме.

— В такъв случай онова нещо, което видях горе на хълма, трябва да е някой от вашите призраци — каза американецът.

Брадатият мъж приближи с дрехите ми.

— Не се притеснявай, духове няма — успокои ме той. — Разбира се, че нищо такова не е видял!

— Всъщност напълно е възможно да е видял призрак горе на хълма, но по-вероятно е да е била мащехата ми, която си пада да се слива с природата — спокойно им разясних.

Вече бях вън от коритото и кърпата бе прилежно увита около тялото ми, така че можех да си позволя да подам глава между чаршафите, докато разговаряхме. Мъжът ме изгледа поразен и аз се сетих, че допреди малко бях коленичила в коритото, а сега стоях права и главата ми се появяваше на значително по-голяма височина.

— По-голяма си, отколкото те мислех — отбеляза той.

Докато си вземах дрехите, успях да хвърля един поглед и на другия мъж. Имаше красиво и свежо лице, което напълно съответстваше на гласа му. Най-странно бе усещането ми, че го познавам отнякъде. После реших, че това е така, защото той изглеждаше също като младежите от американските филми — е, не точно като главния герой, но като брата на главната героиня например или пък като момчето от бензиностанцията. Младежът усети, че го гледам, и рече:

— Здравей! Разкажи ми нещо повече за безкраката си мащеха. И за останалите от семейството ти. Нямаш ли случайно сестра, която свири на арфа, докато препуска, възседнала див мустанг, или нещо подобно?

Точно в този момент Топаз засвири на лютнята си — сигурно бе минала през предния вход, без да я усетим. Младежът избухна в смях.

— Ето я и нея! — извика доволно той.

— Това не е арфа, а лютня — поправи го брадатият мъж. — Наистина е невероятно! Замък, лютня…

И тогава Роуз се появи на стълбите. Беше облечена в пребоядисания копринен пеньоар на Топаз — със средновековна кройка и широки ръкави, стигащи почти до пода. Очевидно сестра ми не знаеше, че вкъщи има непознати, защото извика:

— Касандра, виж!

Двамата мъже автоматично извърнаха глави към нея и Роуз замръзна на мястото си. За първи път лютнята на Топаз бе настроена и сякаш нарочно за случая мащехата ми свиреше не коя да е мелодия, а „Зелени ръкави“.