Доуди Смит
Моят замък (1)

Първа глава

Пиша тези редове, седнала в кухненската мивка. По-точно — стъпила съм в нея, а останалата част от тялото ми се намира върху плота. Постлала съм си одеялцето на кучето и ватирания маншон, с който покриваме чайника, когато запарваме чая. Не мога да кажа, че се чувствам много удобно, особено като добавим към всичко и потискащата миризма на карболов сапун, ала това е единственото място в кухнята, където все още прониква светлина. Освен това съм установила, че когато човек се е разположил на място, където никога преди не е седял, това действа стимулиращо на вдъхновението му. Аз например написах най-хубавото си стихотворение, качена на покрива на кокошарника. Въпреки че като цяло въпросното творение не беше кой знае какво. Решила съм, че повече не бива да пиша стихове, след като опитите ми съвсем не могат да се нарекат сполучливи.

От покрива се стича вода и пада в голямата бъчва до задния вход на къщата. Гледката, която се разкрива през прозорчето над мивката, е направо печална. В дъното на прогизналата от дъжда градина се издигат полуразрушените стени на крепостта, а зад рова отвъд са се ширнали мочурливи разорани поля, простиращи се чак до оловносивия хоризонт. Повтарям си, че дъждът, който напоследък не спира, е необходим за природата и че всеки момент пролетта ще почука на вратата ни. Опитвам се да си представя листата на дърветата и двора, окъпани от слънчева светлина. За нещастие колкото по-ярки изглеждат златното и зеленото в моето въображение, толкова по-сива и безцветна ми се струва действителността.

Мисълта, че в мига, в който си поискам, мога да отместя поглед от прозореца и да обърна очи към огнището, ми действа успокояващо. Там е сестра ми Роуз. Заета е с гладене, макар че едва ли вижда добре в този тъмен ъгъл — ще бъде много жалко, ако поради липсата на светлина изгори с ютията единствената си нощница. (Аз имам две, но на едната и липсва почти целият гръб.) Роуз изглежда прелестна на фона на горящия огън. Цялата е розова — кожата и свети с розов отблясък, а косата й — много руса и лъскава, сияе в златисторозово. Макар да съм свикнала да я виждам всеки ден, още веднъж се убеждавам, че е истинска красавица. Кара двайсет и първата си година и е недоволна от живота. А аз съм на седемнайсет и изглеждам по-малка, но се чувствам по-възрастна. Не мога да се нарека красива, но определено имам симпатично лице.

Току-що споменах пред Роуз, че в ситуацията, в която се намираме, всъщност се крие истинска романтика: две девойки в странна и самотна къща. Сестра ми отвърна, че не вижда нищо романтично в това да си затворен в подобна съборетина, затънала в море от кал. Трябва да призная, че домът ни не е най-подходящото място за живеене. И въпреки това го обичам. Къщата е строена по времето на Чарлс II, но е придатък към средновековен замък, разрушен от войниците на Кромуел. Цялата източна стена на дома ни всъщност е част от стената на замъка, в нея дори са вградени две кръгли кули. Къщичката на вратаря над портата на крепостта е напълно запазена, а наблизо стърчи кулата Белмот — руина от още по-стари времена. Засега приключвам с описанието на дома ни, ще го сторя по-подробно, когато разполагам с повече време.

Започнах този дневник отчасти за да упражнявам новопридобитите си стенографски умения и отчасти за да се науча как се пише роман. Възнамерявам да обрисувам всички хора, с които се срещам. Ще вмъкна и диалози. Трябва да стана толкова добра, че изобщо да не се замислям, когато пиша — така ще избягна сковаността и изкуствеността, с които се отличават досегашните ми творения. Когато баща ми ме накара да му прочета някой от разказите си — за пръв и последен път! — той отбеляза, че при мен се наблюдава противоречивото съчетание на държавническа зрялост с отчаяни напъни за проява на чувство за хумор. Препоръча ми да се отпусна и да оставя думите сами да се леят изпод перото ми.

Аз пък бих искала да намеря начин да накарам думите да се леят изпод неговото перо. Преди много, много години той написал една твърде необичайна книга — „Джейкъб Рестлинг“, в която се преплитат художествена измислица, поезия и философия. Творбата пожънала огромен успех — особено в Америка, където татко натрупал куп пари, докато обикалял от университет в университет и изнасял лекции върху съдържанието й. Имало изгледи да се превърне в наистина значим и известен писател. Само че… спрял да пише. Мама смяташе, че причината за това е една трагикомична случка от времето, когато бях около петгодишна.

Тогава живеехме в малка къщичка на брега на морето. Баща ни току-що се бе завърнал от втората си обиколка из Америка. Един ден, когато всички бяхме насядали около масата в градината за следобедния чай, татко изведнъж изпадна в необичайно за него състояние на ярост. Разкрещя се на майка ни и запрати по нея ножа, с който тъкмо разрязваше кейка. Един съсед, станал свидетел на сцената, прескочи оградата, за да се намеси, и в крайна сметка се намери на земята, повален от ударите на баща ни. Пред съда татко обяснил, че да се убие жена с нашия сребърен нож за рязане на кейкове би било доста продължителна и уморителна работа. И че лично той бил далеч от всякакво намерение да пререже гърлото на майка ни. Изглежда, цялото дело е било изключително нелепо и всички присъстващи — с изключение на съседа, се забавлявали страхотно. Но татко допуснал фаталната грешка да бъде по-забавен от съдията и тъй като съседът очевидно бе сериозно наранен при сбиването, баща ни беше осъден на три месеца затвор.

Когато присъдата му изтече и той излезе на свобода, татко си беше все същият мил и добър човек, когото всички познаваха — дори още по-добър и по-мил. Доколкото си спомням, на мен изобщо не ми се беше сторил променен. Но Роуз твърди, че оттогава баща ни започнал често да се усамотява — точно по онова време подписал договор за наемането на замъка за срок от четирийсет години. Едва ли има по-подходящо място от един порутен замък от четиринайсети век, ако желаеш да се затвориш в себе си и да се дистанцираш от останалите.

Щом се нанесохме, татко започна да се настройва за писане на нова книга. Но времето минаваше, а той не написваше нито ред и в крайна сметка на всички ни стана ясно, че се е отказал. Вече години той отказва дори да спомене за подобна възможност. По-голямата част от времето си прекарва в къщичката на вратаря, която е леденостудена през зимата — вътре няма камина и баща ни седи залепен до нафтовата печка. Доколкото ни е известно, не се занимава с друго, освен с четенето на детективски романи, които заема от селската библиотека. Госпожица Марси, библиотекарка и директорка на местното училище, лично носи книгите дотук. Тя е изпълнена с истинско преклонение пред баща ни и твърди, че „душата му е пронизана от желязно острие“.

Изобщо не мога да си представя как душата на някого би могла да закоравее след някакъв си тримесечен престой в затвора — не и ако въпросният човек се е отличавал с такава жизненост, с каквато се отличаваше татко. Между другото, той беше запазил голяма част от тази своя позитивна енергия и непосредствено след пускането му на свобода. Сега обаче жизнеността му напълно го е изоставила и желанието му да се изолира от света се е превърнало в болестно състояние — струва ми се, че ако имаше начин, той с радост би избягвал срещите си дори с нас, неговото семейство. Цялата му вродена радост от живота сякаш се е изпарила. Понякога така неумело се преструва на весел, че като го гледам, чак ме досрамява, но обикновено е мрачно умислен или раздразнителен. Бих предпочела от време на време да избухва както в миналото, вместо да не проявява никакви емоции. О, бедничкият татко, наистина го съжалявам! Поне да вършеше нещо в градината! Осъзнавам, че начинът, по който го представям, не го описва такъв, какъвто е в действителност. По-късно пак ще се върна на него.

Майка ни почина преди осем години — от напълно естествена смърт. Сигурно е била безлична жена, защото от нея са ми останали твърде бледи спомени, а аз се отличавам с отлична памет по отношение на повечето неща. Инцидентът със сребърния нож например си го спомням в най-малките му подробности — включително и мига, в който аз лично ударих поваления на земята съсед с дървената си лопатка за пясък. Татко винаги е твърдял, че това е довело до увеличаване на присъдата му с един месец.

Преди три години (дали не бяха и четири? — говоря за хиляда деветстотин трийсет и първа) баща ни беше изживял един кратък социален проблясък, по време на който ни бе представена нашата мащеха. Наистина бяхме изненадани. Тя е модел. Позирала е за известни художници и твърди, че кръщелното й име е Топаз — но дори това да е истина, няма закон, който да задължи една жена да си остане цял живот с име като това. Много е красива, с буйна грива от руса, почти бяла коса и изключително гладка и бяла кожа. Не използва грим, не си слага дори пудра. В галерия „Хейт“ са изложени два нейни портрета: единият е дело на Макморис и се нарича „Топаз с нефрит“ — на него тя е нарисувана с невероятно красиво нефритено колие. Другият е от Х. Дж. Аларди и показва Топаз полегнала гола на стар диван с тапицерия от конски косъм. Името на картината е „Композиция“, но като се има предвид, че художникът е нарисувал мащехата ни дори по-бледа, отколкото е в действителност, наименованието „Разложение“ би й подхождало по-добре.

Впрочем в бледността на Топаз няма нищо нездраво — чистият й порцеланов тен сякаш я превръща в представителка на някаква нова, по-облагородена раса. Втората ни майка има доста плътен глас, което е част от артистичната й поза, към която също така се отнасят рисуването и свиренето на лютня. Но добротата й е невероятна, както и готварските й умения. Аз съм много, ама много привързана към нея. Колко интересно, че точно когато пиша тези думи, тя се появява на прага на кухнята. Облечена е в оранжевата роба, която слага специално за чая. Светлата й права коса се спуска по гърба и стига чак до кръста. Ето, Топаз спира за миг и възкликва:

— А, момичета! — Във всяка дума прозвучават поне по три кадифени нотки.

Сега вече е седнала на стоманената решетка на камината. Розовите отблясъци на огъня я правят да изглежда по-обикновена, но все така красива. На двайсет и девет години е. Имала е други двама съпрузи, преди да се омъжи за татко (знам, че никога няма да ни разкаже подробности за тях), но въпреки това изглежда поразително млада. Може би заради вечното й изражение на объркано дете.

Внезапно кухнята започва да ми се вижда много уютна. Огънят пламти и светлината му се процежда между решетките. Варосаните в бяло стени са обагрени в розово. Дори тъмнокафявите греди на тавана са станали златисти. Най-високата греда е на около девет метра от пода. За миг си представих Роуз и Топаз като две миниатюрни фигурки в огромна и озарена от пламъци пещера.

Сега пък сестра ми седи на решетката пред камината и изчаква ютията й да се загрее отново. Вперила е поглед в мащехата ни, а лицето й изразява негодувание. Обикновено знам какво си мисли Роуз и мога да се обзаложа, че в момента тя ужасно завижда на Топаз заради оранжевата роба и мрази до смърт своите раздърпани блуза и пола. Бедната Роуз ненавижда повечето от нещата, които притежава, и завижда почти за всичко, което другите имат, а тя — не. Аз съм също толкова недоволна, но, изглежда, обръщам по-малко внимание на подобни външни подробности. В тази минута, докато наблюдавам двете млади жени пред мен, се чувствам абсурдно щастлива. Знам, че мога да отида на топло при тях, но продължавам да си седя в студеното убежище.

О, боже, току-що станах свидетел на една незначителна сцена! Роуз попита Топаз защо не отиде в Лондон, за да поработи и да изкара малко пари. Топаз й отвърна, че не си струва, тъй като животът там е прекалено скъп. Пък и истината е, че тя никога не може да спести достатъчно, освен за някои дребни подаръчета за нас двете — Топаз е щедра душа.

— Освен това двамата художници, на които позирам, в момента са в чужбина — продължава тя, — а изобщо не ми харесва да работя за Макморис.

— И защо? — настоя да узнае Роуз. — Той плаща по-добре от останалите, нали така?

— Така и трябва да бъде, като се има предвид колко е богат — отвърна Топаз. — Но на мен не ми е приятно да позирам пред него, защото той рисува само портретите ми. Баща ви казва, че мъжете, които ме рисуват гола, рисуват тялото ми и мислят за своята работа, но този Макморис рисува главата ми и мисли за тялото ми. Говоря ви самата истина. С него съм имала толкова проблеми… Повече, отколкото бих искала да свеждам до знанието на баща ви.

Роуз отбеляза:

— Според мен човек може да изтърпи малко неприятности в името на спечелването на пари.

— Ами тогава върви ти да ги изтърпяваш, скъпа — рече Топаз.

Този съвет сигурно бе доста изнервящ за сестра ми, като се има предвид, че никога не й се е предоставял дори най-дребен шанс за подобен род неприятности. Внезапно Роуз отметна драматично глава и каза:

— Нямам нищо против. Може би ще ви бъде интересно да чуете, че от известно време насам обмислям варианта да започна да се продавам. Ако е необходимо, мога да изляза дори и на улицата.

Възразих й, че не би могла да излезе на улицата, за да предлага тялото си, тъй като се намирахме в една от най-затънтените точки на графство Съфолк.

— Да, но ако Топаз бъде така добра да ми заеме малко пари, за да си платя билета до Лондон, и ми обясни някои неща…

Тук мащехата ни я прекъсна с думите, че никога не е била по улиците, за което искрено съжалявала, „защото човек трябва да се докосне до дъното, преди истински да се извиси“ — един от нейните „топацизми“, както ги наричам. За да ги приеме, човек трябва да е преизпълнен с чувство на искрена привързаност към тяхната авторка.

— И между другото — продължи Топаз, — ти си последното момиче, което би могло да води аморален начин на живот или пък да се пребива от работа, за да си изкарва прехраната. Ако идеята да продадеш себе си чак толкова те е обсебила, по-добре си избери някой богаташ и се омъжи за него, както си му е редът.

Подобна възможност беше хрумвала и на Роуз, разбира се, но тя винаги бе твърдяла, че въпросният господин наред с богатството трябва да притежава красота, както и нежна и романтична душевност. Изглежда, сестра ми се беше простила с надеждата си да срещне някога някой кандидат — пък бил той грозен и беден, защото неочаквано избухна в сълзи. Тъй като Роуз плаче средно един път годишно, аз наистина трябваше да се спусна към нея и да я утеша, но не помръднах от мястото си. Започва да ми става ясно, че писателите са склонни към коравосърдечност.

Както и да е, Топаз се справи с утешаването далеч по-добре, отколкото аз лично бих могла — хич не ми е в стила да притискам разплакани хора към гърдите си. Мащехата ни се държа по-добре и от истинска майка, оставяйки Роуз да напои със сълзи предницата на кадифената й оранжева роба, която, между другото, бе изтърпяла какво ли не през дългия си живот. Малко по-късно Роуз ще е бясна на себе си — при нея се наблюдава неприятната тенденция да мрази Топаз, но в момента двете са като най-близки приятелки. Сестра ми избутва настрана дрехите, които трябва да глади, не спирайки да хълца, а Топаз сервира чая, чертаейки нереални планове за печелене на пари — като например да се даде концерт на лютня пред жителите на близкото село или да се купи прасе на изплащане.

Докато ръката ми си почива от писането, аз също се включвам в тези кроежи, но не успявам да кажа нищо от изключителна важност.

Навън отново вали. Стивън се задава откъм двора. Той живее с нас от малък — майка му беше наша прислужница през дните, когато все още можехме да си го позволим, и след смъртта й Стивън нямаше къде да отиде. Сега отглежда зеленчуци и кокошки и прави цял куп други неща — не мога да си представя как бихме се справяли без него. На осемнайсет години е, със сламеноруса коса и благороден вид, само изражението на лицето му е малко отнесено. Винаги е бил твърде привързан към мен — баща ми го нарича моя „изгора“. Точно такъв си представям Силвиус от „Както ви се харесва“ — само дето аз нямам нищо общо с Фийби от известната Шекспирова пиеса.

Стивън вече е в кухнята. Първото нещо, което прави, е да запали една свещ и да я сложи на перваза до мен с думите:

— Ще си развалите очите, госпожице Касандра.

После пуска сгънато листче върху страниците на този дневник. Сърцето ми се свива, защото предварително знам какво е съдържанието на бележката — стихотворение, разбира се. Предполагам, че дълго се е потил над него в плевника. Написано е с равния му, красив почерк. Посвещението гласи: „На госпожица Касандра от Стивън Коули“. Очарователно стихотворение, само дето не е от Стивън Коули, а от Робърт Херик.

Какво да предприема по отношение на този упорит младеж? Баща ми казва, че стремежът му за себеизразяване е трогателен, но аз наистина смятам, че главното желание на Стивън е да ми достави удоволствие — известно му е колко си падам по поезията. Непременно трябва да му дам да разбере, че съм доловила плагиатството му — заимстването на рими от един или друг автор продължава вече цяла зима, но сърце не ми дава да нараня чувствата му. Може би, когато дойде пролетта, ще изляза с него на разходка и ще му го кажа, но с окуражителен тон. Този път ще трябва да се задоволя с лицемерното произнасяне на дежурните одобрителни възклицания, придружени с усмивки. Правя го, след което Стивън се заема да помпи вода с невероятно щастлив вид.

Кладенецът се намира точно под кухненския под — тук е от самото създаване на замъка. От същото това място множество обитатели са черпели вода в продължение на шестстотин години. Смята се за непресъхващ. Разбира се, помпите трябва често да са били сменяни — тази, която ползваме в момента, е от времето, когато в сградата е била инсталирана викторианската водопроводна система, осигуряваща и топла вода (или поне се предполага, че е викторианска).

Продължават да ме безпокоят. Топаз намокри краката ми, докато пълнеше чайника, а и брат ми Томас се върна — той ходи на училище в най-близкия до замъка град — Кингс Крипт. Томас е тромав петнайсетгодишен младеж с растяща на туфи коса, през която трудно може да се прокара гребен. Цветът й е със същия пепеляв оттенък като при мен, само че моята е по-мека и покорна.

Щом Томас се прибра, аз внезапно се сетих за времето, когато също се прибирах у дома след училище — нещо, което все още беше реалност преди някакви си два-три месеца. В съзнанието ми блесна бърз като светкавица спомен за мрачното малко влакче, с което трябваше да пътувам десет мили до гарата в Скотни, където яхвах велосипеда си, за да измина оставащите пет мили до вкъщи. О, как мразех тези разходки — особено през зимата! И все пак до известна степен би ми харесало отново да тръгна на училище. Ако не друго, то поне дъщерята на управителя на градския киносалон ми беше съученичка и понякога ме вкарваше безплатно на някоя прожекция. Киното ужасно ми липсва. Да си призная, самото училище също ми липсва — то е учудващо добро за такъв забутан провинциален градец. Ползвах стипендия, подобно на Томас в момента. Членовете на нашето семейство сме доста умни.

Междувременно дъждът се е засилил и се лее по стъклата на прозорците. Пламъкът на свещта създава илюзията, че навън е много тъмно. Освен това отсрещният край на кухнята изглежда още по-мрачен, защото чайникът е на огъня. Сестра ми и Топаз седят на пода и пекат филийки, промушвайки ги през решетките на камината. Около главите им се вижда сияние — отразеният от косите им пламък.

Стивън е приключил работата си с помпата за вода и сега зарежда казана — страхотен старомоден контейнер, изграден от тухли, благодарение на който поддържаме топлината в кухнята и си осигуряваме допълнително количество топла вода. Всъщност кухнята е най-топлото помещение в цялата къща и заради това прекарваме толкова много време в нея. Но дори и през лятото се храним тук — причината е, че преди година продадохме всички мебели от трапезарията.

Мили боже, Топаз ще вари яйца! Никой не ми каза, че кокошките са се отзовали на молитвите ми. О, добричките ми кокошчици! Очаквах за закуска само хляб и маргарин, а колкото и да се опитвам, все не мога да свикна с вкуса на маргарина. Благодарна съм на Бога, че хлябът си е хляб и за него няма по-евтин заместител.

Странно е, че навремето понятието „чай“ за нас означаваше следобедна закуска във всекидневната, състояща се от чай, кексчета и тънки филийки, намазани с масло. Сега това е възможно най-солидното ядене, което можем да скалъпим и което трябва да ни засити до сутринта. Храним се обикновено, след като Томас се върне от училище.

Стивън се кани да запали лампата. Само след секунда розовият блясък ще изчезне от помещението. Но светлината на газеника също си има своята красота.

Ето че фитилът пламва. Докато Стивън носи лампата към масата, в кухнята се появява баща ми. Старото тъкано пътническо одеяло е увито около раменете му — татко е напуснал къщичката на вратаря и следвайки стъпките на някогашната стража, е извървял метри по крепостната стена, преди да стигне до кулата, чието вито стълбище отвежда тук долу. Той мърмори:

— Чай, чай… Госпожица Марси донесла ли е книгите от библиотеката?

(Не, не ги е донесла.)

После баща ми отбеляза, че ръцете му са изтръпнали (но не с тон на човек, който се оплаква). В гласа му по-скоро се прокрадва лека изненада — макар според мен да е много трудно да се повярва, че някой, обитаващ зимно време в замък, може да бъде изненадан от изтръпването, на която и да е част от тялото си. Но докато татко влизаше, изтръсквайки дъжда от косата си, внезапно почувствах как се изпълвам със силна топлина към него. Страхувам се, че подобно нещо не ми се случва достатъчно често.

Баща ми продължава да си е същият красавец, макар хубавите черти на лицето му да са започнали да се губят сред гънки тлъстина, а тенът му — да избледнява. Навремето цветът на лицето му беше жизнен — също като при Роуз.

Сега татко разговаря с Топаз. Със съжаление отбелязвам, че отново се държи с престорена веселост, макар че бедната Топаз е доволна дори на това. Тя го обожава, а напоследък той не проявява почти никакъв интерес към нея.

Май вече трябва да сляза от плота на мивката — Топаз иска да вземе ватирания калъф, който поставяме върху чайника, а кучето ни Елоиз, преди малко също дошло в кухнята, е установило, че съм се самообслужила с одеялцето му. Елоиз е снежнобял бултериер — с изключение на местата, където кожата с цвят на розов фондан прозира изпод късата козина. Добре, Елоиз, скъпа, можеш да си вземеш одеялцето. Тя вперва в мен преизпълнен с обич, привързаност, благоговение и радост поглед — как е възможно да изрази толкова много чувства само посредством двете си твърде малки, дръпнати в крайчеца очи?

Привършвам това въведение, седнала на стълбите. Струва ми се, че си заслужава да отбележа едно нещо: никога не съм се чувствала по-щастлива през целия си живот, независимо от жалостта, която изпитвам към татко, съжалението — към Роуз, неудобството, предизвикано от поетичните опити на Стивън, и чувството на безнадеждност по отношение на семейството ми като цяло. Може би е така, защото съм материализирала творческия си порив, а може и да е от мисълта за яйцата, които ще прибавим към оскъдната си вечеря.