Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ночь после выпуска, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Весела Сарандева, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Владимир Тендряков; Валентин Распутин
Заглавие: Ученически години
Преводач: Весела Сарандева
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Р
Издание: Първо; Второ
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Повест; разказ
Националност: Руска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
Излязла от печат: май 1980
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Роза Хлачева
Коректор: Албена Николаева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1601
История
- — Добавяне
9.
Вратата след Зоя Владимировна се затвори. Минута-две никой не помръдна.
Изскърца стола под Иван Игнатиевич, директорът нерешително се надигна, изви гърди към Олга Олеговна, намръщено строг и затворен:
— Не ви ли се струва, че обидихте един човек? Силно и незаслужено!
Олга Олеговна не мигаше, очите й бяха широко отворени, но въпреки това неподвижното й лице изглеждаше някак сляпо. Тежката й гъста коса бе вдигната нагоре, а раменете изправени.
— Много съжалявам, че стана така. — Гласът й сух, безизразен.
— Направете си труда да й се извините.
Иван Игнатиевич рядко се сърдеше, но когато изпаднеше в такива състояния винаги ставаше церемониално вежлив: „Направете си труда… Смея да се надявам… Позволете да разчитам…“.
— Да й се извиня? За какво?
Неподвижното лице на Олга Олеговна оживя, погледът й отново стана подозрително напрегнат.
— Вие, любезна Олга Олеговна, току-що казахте, позволете да ви напомня: „Много съжалявам, че стана така“. Надявам се, че съжалението е искрено. Тогава направете следващата крачка — извинете се!
— Съжалявам… Сигурно както и всеки от нас. Съжалявам, че дългият живот на Зоя Владимировна завършва с неоправдани надежди.
— Ще си позволя да ви направя забележка — „неоправдани надежди“ е твърде силен израз.
— Нима тя сега не го призна сама?
— Да не вземете да ни уверявате, уважаема Олга Олеговна, че дългият живот на Зоя Владимировна не е допринесъл никаква полза?
— Полза ли?… Тя преподава четирийсет години: Гогол е роден през тази и тази година, Евгений Онегин е представител на излишните хора, Катерина от „Буря“ е лъч светлина в тъмното царство. Четирийсет години едни и същи готови формули. Цялата литература е комплект от сухи формули, които е невъзможно нито да обичаш, нито да ненавиждаш. Замислете се — литература, която не вълнува. Това е толкова безсмислена работа, както да речем печка, която не топли или фенер, който не свети. И става така, че четирийсет години Зоя Владимировна е лишавала от смисъл литературата. Пушкин, Достоевски, Толстой, Чехов чрез словото си са изгаряли сърцата на хората. В целия свят хората горят с техния плам — обичат, ненавиждат, страдат, възхищават се. Но ето че словата въглени попадат в добросъвестните, но което си е истина, студени ръце на Зоя Владимировна… Четирийсет години! На колко хиляди ученици през това време тя е отнела скъпоценния огън! Лишила ги е от способността да се вълнуват! Вие, Иван Игнатиевич, в това ли виждате ползата?!
Директорът сърдито се разсумтя, скри очи зад широките като пшеничен клас вежди.
— Но тя е била и преподавател по руски език, научила е хиляди деца да пишат грамотно. Поне в това признайте не малката й заслуга.
— Да ги научиш правилно да пишат една дума и да ги отучиш да я обичат. То е все едно да внушаваш понятия за висок морал и да предизвикваш безразличие към тях.
— Вие сте странен човек, Олга Олеговна — огорчено произнесе Иван Игнатиевич. — Изведнъж избухнахте — и сте готова да трошите и чупите глави само защото едно момиче абитуриентка силно ви докачи.
— Изведнъж ли?… Нима за вас изказването на Студьонцева беше нещо неочаквано?
— Наистина си признавам: от който и да е друг съм очаквал такъв номер, само не от нея.
— И вие смятате, че в нашето училище всичко е идеално и че няма нужда да се освобождаваме от стари навици?
— Да речем, че не всичко е идеално и че от някои навици ще трябва да се отърсим.
— Но тогава ще се наложи да се освободим и от онези, които безнадеждно дълбоко са затънали в тези стари привички.
— Да се освободим от Зоя Владимировна?… Незабавно? Или да изчакаме малко, поне оня не толкова далечен ден, когато тя сама ще реши да напусне училището?
— Недалечен ден ли? А кога ще настъпи той? След година, след две, а може би и след пет?… През това време стотици ученици ще минат през ръцете й. Аз се прекланям пред вашата доброта, Иван Игнатиевич, но по всичко личи, че в случая тя ще струва скъпо на хората.
Отпуснал рамене на борец, директорът недоволно се взираше в Олга Олеговна.
— Струва ми се, че се каните да изправите наклонила се лодка като черпите вода с решето — каза той с досада.
— Тоест?
— Тоест, ние ще се освободим от Зоя Владимировна, а на нейно място ще дойде млад учител, току-що завършил областния педагогически институт. И вие смятате, че тъкмо той непременно ще пламти. Много добре знаете, че в този институт, уви, постъпват онези, които не са успели да влязат в други висши учебни заведения. Бас държа, че Зоя Владимировна ще бъде сменена от човек, неспособен да разпалва свещения огън на Пушкин и Толстой. Не разчитайте на Прометеевци, скъпа Олга Олеговна.
Преди още тя да отговори из учителската стая се разнесе глуховат бас:
— Зоя Владимировна да не би да е по-опасна от другите? Съмнявам се.
Директорът шумно се извърна, Олга Олеговна се стегна: беше се обадил учителят по физика Решников.
— Какво искаш да кажеш с това, Павел? — попита го Олга Олеговна.
— Искам да кажа: лекарю, издери се сам!
— Смяташ, че аз?…
— Да.
— От Зоя Владимировна?…
— В известна степен.
— Обясни.
И Решников стана, несъразмерно висок, прекалено кокалест, с апостолски мъх над лъсналия се череп, лицето му тъмно, азиатско скулесто, плоско като глинена тепсия.