Владимир Тендряков
Нощта след бала (1)

1.

По традиция абитуриентските вечери се откриваха с тържествени речи.

Във физкултурния салон, един етаж по-долу, се водеха последните приготовления за банкета — чуваше се как местят масите.

Бившите десетокласници вече нямаха ученически вид: момичетата бяха с модерни рокли, които подчертаваха зрели форми, момчетата — донемайкъде изгладени, с ослепителни ризи и вратовръзки, сковани от своето внезапно възмъжаване. Те всички май се стесняваха от самите себе си — на празник гостите винаги се забавляват повече от домакините.

Директорът на училището Иван Игнатиевич, величествен мъж с плещи на борец, произнесе прочувствена реч: „Хиляди пътища са открити пред вас…“. Пътищата бяха хиляди и всичките бяха открити, но вероятно не за всички еднакво. Иван Игнатиевич по навик подреди абитуриентите според досегашния им успех в училище. Първа беше онази, с която никой не можеше да се сравнява, която през всичките десет години оставяше другите зад себе си — Юлечка Студьонцева. Следваше я тясна кохорта от „безспорно способни“, всеки неин член бе споменат поименно, всекиму — според заслугите. Сред тях бе Генка Голиков. После, без да бъдат превъзнасяни, отделиха внимание на „своеобразните личности“ — характеристика, която от само себе си бе погрешна с неопределеността си — Игор Проухов и други. Кои бяха точно тези „други“ директорът не сметна за необходимо да уточни. И последни — всички останали, безименните, „на които училището пожелава всевъзможни успехи“. И Натка Бистрова, и Вера Жерих, и Сократ Онучин се оказаха сред тях.

Юлечка Студьонцева, която възглавяваше редицата към заветните пътища, бе длъжна да отговори на речта. Кой друг, ако не тя, трябваше да изкаже благодарността си към училището — за придобитите знания (като се започне от азбуката), за десетгодишната опека, за роднинската близост, която всеки един от тях ще отнесе със себе си.

И тя отиде до президиума — средна на ръст, с бяла рокля с муселинови раменца, с бели панделки в преплетените плитчици — нито момиче, нито девойка — никак не приличаше на абитуриентка: на правилното й личице бе застинал обичайният израз на сурова загриженост, твърде сурова дори за един голям човек. Пресилено изправена, решителна, а в положението на главата й — сдържана гордост.

— Предложиха ми да говоря от името на целия клас, аз искам да говоря от свое име. Само от свое!

Това изявление, произнесено с безапелационността на никога и в нищо непогрешимата „първа“ ученичка, не предизвика възражения и никой не застана нащрек. Директорът се заусмихва, закима и се размърда, за да се настани по-удобно на стола си. Какво друго би могла да каже, освен да благодари, тя, която в училище по свой адрес бе слушала само похвали, само възторжени междуметия. Затова лицата на нейните другари от класа изразяваха неизменното търпеливо внимание.

— Дали обичам училището? — Гласът й развълнуван, звънлив. — Да, обичам го! Много!… Както вълче бърлогата си… Но идва време да напуснеш собствената си дупка. И изведнъж се оказва, че пред тебе са открити хиляди пътища!… Хиляди!

Из тържествената зала премина глух шум.

— По кой от тях да тръгна? Отдавна си задавах този въпрос, но все го пропъждах, криех се от него. Сега вече край — няма накъде. Трябва да тръгвам, а не мога, не зная… Училището ме караше да зная всичко, освен едно — какво харесвам, какво обичам. Едно ми харесваше, друго — не. А когато на човек нещо не му харесва, то му се отдава по-трудно, тогава той влага повече сили в онова, което не му допада, иначе няма да получи отличен. Училището искаше да имам отлични бележки, аз слушах и… не смеех силно да обичам… И ето — сега се огледах и се оказа, че не обичам нищо. Никой, освен майка си, баща си и… училището. А хилядите пътища са ми все еднакви, безразлични… Не мислете, че съм щастлива. Страх ме е. Много ме е страх!

Юлечка остана така с вперен към смълчаната зала птичи тревожен поглед. Чуваше се как долу местят масите за банкета.

— Това е — обяви тя и със ситни стъпки и огъващи се колене тръгна към мястото си.