Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ночь после выпуска, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Владимир Тендряков; Валентин Распутин

Заглавие: Ученически години

Преводач: Весела Сарандева

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: Р

Издание: Първо; Второ

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Повест; разказ

Националност: Руска

Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“

Излязла от печат: май 1980

Редактор: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Художник: Роза Хлачева

Коректор: Албена Николаева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1601

История

  1. — Добавяне

6.

Юлечка Студьонцева пи за щастието на Натка и момичето не й възрази, не прихна в отговор — прие тоста. Щом е тъй, тогава струва ли си да се разстройва, че тя, Натка, не подкрепи неговия, Генковия тост… Просто както винаги си показва рогата, върши глупости. Нека…

И Генка с облекчение се озърна.

Пред него бяха другарите му. Всички се бяха родили в една и съща година, в един и същи ден бяха тръгнали на училище — от седемнайсетте живени на тоя свят години десет се познаваха — цяла вечност! И Генка си спомни едно слабичко момченце с голяма ученическа фуражка, която се смъкваше до острия нос, с къси панталонки и тънки крака с изподраскани колене. Това беше Игор Проухов, на който сега вече бе почнала да никне брада. Спомня си, и то хубаво, Сократ Онучин: дребен, пъргав като живак, креслив, шумен, непрекъснато му се мотаеше из краката, а когато се сбиеха, хапеше.

Спомня си и Юлечка, тя май не се е изменила толкова, дори не се е източила много — каквато си беше сериозна, такава си и остана. Но виж, колкото и да е странно, изобщо не си спомня Натка от онези минали времена през първата им учебна година. И Вера Жерих също… Трудно му бе да повярва, че дълго време не бе забелязвал Натка.

Пред Генка стояха другарите му и едва сега той остро почувства, че скоро ще трябва да се раздели с тях, че други хора ще навлязат в живота му и самият живот ще стане по-друг. Какъв? Кой можеше да знае тази тайна на тайните? Сърцето му се свиваше, но не от страх, не. Свикнал бе всички наоколо малко да се страхуват от него и да го уважават. Тайна на тайните — та нали неизвестното крие незнайни сполуки? Странно бе, че Юлка Студьонцева — уж е късметлийка! — а днес бе такава една, прекалено дръпната. Изведнъж взе да му се натрапва за спътница… Генка й беше благодарен и я съжаляваше.

— Та това е хубаво, хубаво е! — насили се той. — Хиляди пътища! Все ще попаднеш на някой от тях и няма да сгрешиш. Нито ти, Юлке, нито аз, нито Натка… Виж, за Игор е по-трудно — избрал си е един път. Така че може да сгреши.

— Брат! Риск печели, риск губи! — отби упрека Игор.

Юлечка разпалено възрази:

— Дори да сгреши Игор!… Тогава ще има, както и ние, хиляди пътища без един. Ще бъде щастлив както всички ние. Но той май не иска такова щастие, аз — също! И аз искам да рискувам!

— Забравихте ли, скици, човекът е създаден за щастие както птицата за полет! — провъзгласи важно Сократ. — Лети накъдето я отвее. — Той задрънка на китарата: — Ех, какъв безкраен океан! Днес съм тук, а утре — там… Това е!

— Да, но птицата лети и срещу вятъра — напомни му Игор. — Пък и ти не си птица, ти си власинка на глухарче.

— Ама власинките са със семенца. Където паднат — корен пускат… — Генка се протегна, та чак кокалите му изпращяха. — И по-ник-ват!

— Семенцето може да падне и върху камък — напомни Юлечка.

Натка мълчеше както винаги невъзмутима, застанала в спокойна поза — цялата тежест на излятото тяло падаше върху единия крак, ръката й бе метната върху бедрото. Тя лениво се размърда и лениво произнесе:

— Да летя. Да се щурам. По-добре да чакам.

Вера въздъхна:

— Ти, Наточка, няма да чакаш много. Ти си като запален фенер, отдалеч се виждаш, щастието само ще долети при тебе.

— Колко сме различни! — учуди се Юлечка.

Сократ неочаквано удари с все сила струните и запя:

— Не бийте Ванката Морозов! Нали не е виновен той! Празник ли е днес, или погребение, скици?

— И едното, и другото — отговори Игор. — Погребваме миналото.

Вера Жерих отново шумно въздъхна:

— Скоро ще се пръснем. Познавахме си и зъбите, станахме си близки и изведнъж…

— Дали си знаехме и зъбите, а? — усъмни се Игор.

— Какво приказваш? — учуди се Вера. — Десет години сме заедно и да не се познаваме добре.

— Ти знаеш ли всичко, което аз мисля за тебе?

— Нима мислиш нещо лошо? За мене? Какво приказваш?

— Не ти ли се е случвало и ти да си помислиш за мене нещо лошо?… Та това са десет години.

— Не ми се е случвало. За никой нищо лошо…

— Завиждам ти, мадоно, че си толкова свята. Генка, ти си ми приятел, винаги ли съм бил добър за тебе?

За секунда Генка се замисли:

— Не винаги.

— Точно тъй. В трудни минути от живота какво ли не се случва.

— Трудни минути… Че ние имали ли сме такива?

— Наистина! Дори трудни минути не сме имали, но какво ли не сме си мислили.

Юлечка трепна:

— Момчета! Момичета!… Аз много, много искам да знам… Аз чувствах, че вие всички… Да, не ме обичахте. Кажете ми открито, моля ви. Не ме жалете и не се стеснявайте.

Очите й молещи, ръцете й нервно мачкат края на роклята.

Генка рече:

— Че какво, приятели ли сме, или не? Хайде да се разделим без помежду ни да остане нещо скрито.

— Няма да я бъде тая — заяви Игор.

— Няма да я бъде, защото не сме толкова близки, та да бъдем откровени, така ли?

— Ами ако откровеността не ни допадне?…

— Тогава значи дружбата ни не струва пукнат грош.

— Аз може да не искам да казвам на всеослушание онова, което мисля. Например за тебе — подхвърли Натка на Генка.

— Какво пък, не можем да те накараме насила.

— Който не иска да говори, да става и да си върви — обяви Юлечка.

— За онези, които си отидат, няма да говорим. Само в очите! — предупреди Генка.

— Пука ми на мене, хулете ме, хвалете ме, само не ме настъпвайте по мазола. — Сократ Онучин удари с цяла ръка по струните: — Все ми е ед-но-о!

— Пък на мене не ми е — рязко подхвърли Юлечка.

— На мене също — призна Игор.

— И на мене — произнесе тихо Вера.

— Ако кажете нещо лошо за мене ще го преживея и ще ви простя — обяви Генка.

— Май ще се наложи всички да прощават…

— Аз оставам — реши Натка.

— Ще кажеш всичко от край до край и открито.

— Геночка, не ме учи как да живея.

— От кого ще започнем? Кого първи ще съдим?

— Мене! — предизвикателно предложи Юлечка.

— Хайде от Вера. Ти, Верке, си душица, от тебе по-лесно ще наберем скорост — посъветва Игор.

— Ах, страхувам се първа!

— Може от мене — предложи се Генка.

— Скици! — завайка се с плачевен глас Сократ. — Та ние правим събрание. Още в училище ми омръзнаха събранията!

Ех, дайте на псетата кокал —

и те ще се сръфат завчас!

А който пък вино е локал —

умира от жажда за квас!

— Затвори си човката! Момчета, да не крием нищо! Да бъдем откровени към всички!

— Скици, та събранието ще се занимава с персонални въпроси. Това е дълга работа. Цялата нощ ще ни иде без веселейшън!

Генка застана пред пейката:

— Господа съдебни заседатели, моля заемете местата си!

Генка никак не се безпокоеше за себе си — в училище всички го обичаха, пред другарите си бе свят и чист, нека Натка чуе какво мислят за него.