Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ночь после выпуска, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Весела Сарандева, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Владимир Тендряков; Валентин Распутин
Заглавие: Ученически години
Преводач: Весела Сарандева
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Р
Издание: Първо; Второ
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Повест; разказ
Националност: Руска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
Излязла от печат: май 1980
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Роза Хлачева
Коректор: Албена Николаева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1601
История
- — Добавяне
6.
Юлечка Студьонцева пи за щастието на Натка и момичето не й възрази, не прихна в отговор — прие тоста. Щом е тъй, тогава струва ли си да се разстройва, че тя, Натка, не подкрепи неговия, Генковия тост… Просто както винаги си показва рогата, върши глупости. Нека…
И Генка с облекчение се озърна.
Пред него бяха другарите му. Всички се бяха родили в една и съща година, в един и същи ден бяха тръгнали на училище — от седемнайсетте живени на тоя свят години десет се познаваха — цяла вечност! И Генка си спомни едно слабичко момченце с голяма ученическа фуражка, която се смъкваше до острия нос, с къси панталонки и тънки крака с изподраскани колене. Това беше Игор Проухов, на който сега вече бе почнала да никне брада. Спомня си, и то хубаво, Сократ Онучин: дребен, пъргав като живак, креслив, шумен, непрекъснато му се мотаеше из краката, а когато се сбиеха, хапеше.
Спомня си и Юлечка, тя май не се е изменила толкова, дори не се е източила много — каквато си беше сериозна, такава си и остана. Но виж, колкото и да е странно, изобщо не си спомня Натка от онези минали времена през първата им учебна година. И Вера Жерих също… Трудно му бе да повярва, че дълго време не бе забелязвал Натка.
Пред Генка стояха другарите му и едва сега той остро почувства, че скоро ще трябва да се раздели с тях, че други хора ще навлязат в живота му и самият живот ще стане по-друг. Какъв? Кой можеше да знае тази тайна на тайните? Сърцето му се свиваше, но не от страх, не. Свикнал бе всички наоколо малко да се страхуват от него и да го уважават. Тайна на тайните — та нали неизвестното крие незнайни сполуки? Странно бе, че Юлка Студьонцева — уж е късметлийка! — а днес бе такава една, прекалено дръпната. Изведнъж взе да му се натрапва за спътница… Генка й беше благодарен и я съжаляваше.
— Та това е хубаво, хубаво е! — насили се той. — Хиляди пътища! Все ще попаднеш на някой от тях и няма да сгрешиш. Нито ти, Юлке, нито аз, нито Натка… Виж, за Игор е по-трудно — избрал си е един път. Така че може да сгреши.
— Брат! Риск печели, риск губи! — отби упрека Игор.
Юлечка разпалено възрази:
— Дори да сгреши Игор!… Тогава ще има, както и ние, хиляди пътища без един. Ще бъде щастлив както всички ние. Но той май не иска такова щастие, аз — също! И аз искам да рискувам!
— Забравихте ли, скици, човекът е създаден за щастие както птицата за полет! — провъзгласи важно Сократ. — Лети накъдето я отвее. — Той задрънка на китарата: — Ех, какъв безкраен океан! Днес съм тук, а утре — там… Това е!
— Да, но птицата лети и срещу вятъра — напомни му Игор. — Пък и ти не си птица, ти си власинка на глухарче.
— Ама власинките са със семенца. Където паднат — корен пускат… — Генка се протегна, та чак кокалите му изпращяха. — И по-ник-ват!
— Семенцето може да падне и върху камък — напомни Юлечка.
Натка мълчеше както винаги невъзмутима, застанала в спокойна поза — цялата тежест на излятото тяло падаше върху единия крак, ръката й бе метната върху бедрото. Тя лениво се размърда и лениво произнесе:
— Да летя. Да се щурам. По-добре да чакам.
Вера въздъхна:
— Ти, Наточка, няма да чакаш много. Ти си като запален фенер, отдалеч се виждаш, щастието само ще долети при тебе.
— Колко сме различни! — учуди се Юлечка.
Сократ неочаквано удари с все сила струните и запя:
— Не бийте Ванката Морозов! Нали не е виновен той! Празник ли е днес, или погребение, скици?
— И едното, и другото — отговори Игор. — Погребваме миналото.
Вера Жерих отново шумно въздъхна:
— Скоро ще се пръснем. Познавахме си и зъбите, станахме си близки и изведнъж…
— Дали си знаехме и зъбите, а? — усъмни се Игор.
— Какво приказваш? — учуди се Вера. — Десет години сме заедно и да не се познаваме добре.
— Ти знаеш ли всичко, което аз мисля за тебе?
— Нима мислиш нещо лошо? За мене? Какво приказваш?
— Не ти ли се е случвало и ти да си помислиш за мене нещо лошо?… Та това са десет години.
— Не ми се е случвало. За никой нищо лошо…
— Завиждам ти, мадоно, че си толкова свята. Генка, ти си ми приятел, винаги ли съм бил добър за тебе?
За секунда Генка се замисли:
— Не винаги.
— Точно тъй. В трудни минути от живота какво ли не се случва.
— Трудни минути… Че ние имали ли сме такива?
— Наистина! Дори трудни минути не сме имали, но какво ли не сме си мислили.
Юлечка трепна:
— Момчета! Момичета!… Аз много, много искам да знам… Аз чувствах, че вие всички… Да, не ме обичахте. Кажете ми открито, моля ви. Не ме жалете и не се стеснявайте.
Очите й молещи, ръцете й нервно мачкат края на роклята.
Генка рече:
— Че какво, приятели ли сме, или не? Хайде да се разделим без помежду ни да остане нещо скрито.
— Няма да я бъде тая — заяви Игор.
— Няма да я бъде, защото не сме толкова близки, та да бъдем откровени, така ли?
— Ами ако откровеността не ни допадне?…
— Тогава значи дружбата ни не струва пукнат грош.
— Аз може да не искам да казвам на всеослушание онова, което мисля. Например за тебе — подхвърли Натка на Генка.
— Какво пък, не можем да те накараме насила.
— Който не иска да говори, да става и да си върви — обяви Юлечка.
— За онези, които си отидат, няма да говорим. Само в очите! — предупреди Генка.
— Пука ми на мене, хулете ме, хвалете ме, само не ме настъпвайте по мазола. — Сократ Онучин удари с цяла ръка по струните: — Все ми е ед-но-о!
— Пък на мене не ми е — рязко подхвърли Юлечка.
— На мене също — призна Игор.
— И на мене — произнесе тихо Вера.
— Ако кажете нещо лошо за мене ще го преживея и ще ви простя — обяви Генка.
— Май ще се наложи всички да прощават…
— Аз оставам — реши Натка.
— Ще кажеш всичко от край до край и открито.
— Геночка, не ме учи как да живея.
— От кого ще започнем? Кого първи ще съдим?
— Мене! — предизвикателно предложи Юлечка.
— Хайде от Вера. Ти, Верке, си душица, от тебе по-лесно ще наберем скорост — посъветва Игор.
— Ах, страхувам се първа!
— Може от мене — предложи се Генка.
— Скици! — завайка се с плачевен глас Сократ. — Та ние правим събрание. Още в училище ми омръзнаха събранията!
Ех, дайте на псетата кокал —
и те ще се сръфат завчас!
А който пък вино е локал —
умира от жажда за квас!
— Затвори си човката! Момчета, да не крием нищо! Да бъдем откровени към всички!
— Скици, та събранието ще се занимава с персонални въпроси. Това е дълга работа. Цялата нощ ще ни иде без веселейшън!
Генка застана пред пейката:
— Господа съдебни заседатели, моля заемете местата си!
Генка никак не се безпокоеше за себе си — в училище всички го обичаха, пред другарите си бе свят и чист, нека Натка чуе какво мислят за него.