Владимир Тендряков
Нощта след бала (20)

20.

Лампите осветяваха ъгълчето от градинката под липите — петима души и празна пейка. Сократ млъкна.

Юлечка, издала към Натка острата си брадичка, попита:

— Чу ли?

— Чух! — Предизвикателен отговор. — Е, и какво? Ненавиждам го! По-рано го обичах. Открито казвам: о-би-чах го! Сега го мразя! Няма да му простя!

Стя! — отекна нощта.

— Котка да мъчат и бият пак ми е жал. А тук става дума за човек.

— Нека кой както иска, Натке — застъпи се Игор.

— Пак при тебе засечка, Исусе. Уж го наричаше убиец, а сега си готов да му простиш. Дървен философ си ти!

— На Яшка няма да помагам, не се надявай!

— Тогава помагай на Генка! Викаше, че били от един дол дренки…

— Няма да ида при Генка, но и другите не ще държа вързани.

— Пък аз… — Юлечка се задъха. — Аз и Яшка… Да! И него бих предупредила, ако някой се кани да го убие.

— Ще идеш? Ще му кажеш? Само се опитай!

— Какво ще ми направиш? С въже ли ще ме вържеш?

— Опитай се!… Всички се опитайте! Само да гъкнете!

— Игор! Чуваш ли? Игор! Ти искаш да бъдеш художник… Навярно искаш да радваш хората. Сигурно си мислиш, че като гледат твоите картини, те ще стават по-добри. Не е ли така, Игоре? По-добри! А сега ти… Нека да го бият, нека да го осакатят, дори да го убият — пука ти на тебе. Няма да му кажеш, и другите не задържаш, значи — аз съм си добре, а за останалите хич не ми дреме… Игор! Да идем заедно при Генка!

Притиснала длани към гърдите, напрегнато нежна, тръпнеща, Юлечка се накланяше към Игор, на лицето й — пребледняло, сякаш варосано — умолително горяха черни очи. Игор се мръщеше и кривеше очи.

— Дяволска работа! Мислиш ли, че той щеше да си мръдне пръста, ако Яшка ни…

— Браток! — леко се изуми Сократ. — Трябва да бъдем честни, браток! Генка за нас винаги… И за непознати на улицата дори… Знаеш как нареди Яшка.

— Това беше по-рано… По-рано беше готов за мене и на дявола сърмите да свие. Но сега… съмнявам се.

— Тук нещо не е както трябва, скици. За по-рано не се съмняваме. Значи по-рано е бил добър, а се нахвърлихме върху него. Защо? Нещо не е както трябва…

— Да, но кой се нахвърли? Кой?! — отчаяно се развика Игор. — Аз ли? Не чу ли как му виках — недей, не бива, да сложим край! Не! Сам си го изпроси. Че и заплашваше — не чакай пощада! А какво толкова му казаха? Истината. А той за нас какво надрънка? За всеки от нас! Върху мене се нахвърли като върху враг. И върху тебе, въпреки че ти дума лоша не си обелил… Всички изведнъж му станахме врагове. И нас, враговете, ще седне да ни защитава? Че то е смешно да се помисли. Тогава аз пък защо да спасявам враг? Сега той ми е чужд човек, случаен!

Изпълнен с тъга Сократ премълча, мигаше със зачервени клепачи, галеше китарата.

Юлечка отново се наведе към Игор:

— Нека да е лош, Игоре. Нека да ни е чужд. Но не котка — човек се канят да бият!

И пак Игор се намръщи и зарови цялата си ръка в разрошената си коса.

— Дяволска работа! Какво да правим? Той ми плю на физиономията, пък аз да му се…

Натка слушаше и по-силно стискаше устни и скули.

— Какво, полафихте ли си? — рече тя рязко. — Стига толкова! Сега аз ще кажа. Опитайте се да попречите на Яшка. Само да споменете нещичко! Сърдете се на себе си. Ще ида при Яшка и ще му кажа кой му е попречил…

Ръката на Сократ закачи струните и китарата издаде плътен чезнещ звук.

— Аха! Ясно ли ви е, че Яшка няма да ви прости и вместо Генка вас ще… подреди.

— Наточка! — изхълца Вера.

— Лоша ли съм? Вече хич не ми пука! По-лоша от това не мога да стана.

Натка стърчеше с отметната глава, с гневен отблясък зад нападалата върху лицето й коса.

— Скици… — изпълнен с тъга процеди Сократ.

Игор, без да вдига очи, се привеждаше и сякаш ставаше все по-нисък. Острата брадичка на Юлечка стърчеше напред, очите й, вперени в една точка, загубиха блясъка си.

— Скици!… Яшка с мен ще започне…

— Отивай! — изправена в цял ръст, отвисоко подхвърли Натка на Юлечка. — Няма да те държа за полата — притрябвало ми е.

И Юлечка, без да навежда вперените в Натка очи, тихо произнесе:

— Ще ида.

— Юлке! — разтревожи се Сократ. — Ти не познаваш Яшка, Юлке! Той всеки… И мене, и тебе… Няма да гледа, че си момиче.

— Сама ще ида. Кажи го на Яшка…

Сократ зиморничаво вдигна рамене, суетно затъпка на едно място:

— Игоре! Брат! Кажи й! Глупачка… Ти поне знаеш какъв е Яшка. И себе си ще погуби, и всички нас… Яшка с мен ще започне… Какво е за него едно убийство?

— Чуваш ли, Игоре — какво е за Яшка едно убийство? Тогава помогнете му, той без тебе няма да се справи!

Игор прекара разтреперана ръка по лицето си:

— Майната ви на всичките. — И вяло, равнодушно: — Откачихте… — После изведнъж злобно се нахвърли върху Сократ: — Ти тука какво ни баламосваш? Страшен бил! Страшен! Какво било за него едно убийство! Никой няма да убие — нито Генка, нито тебе. Той какво, да не е толкоз прост, сигурно не знае, че за такава работа ще му теглят куршума! Е, ще маризят Генка, ако той сам не им изпотроши ръцете.

— Не, скици! Не! — задъха се Сократ.

— Плаши ни, Юлке. Нищо няма да се случи, Генка ще си остане невредим.

— Ами ако се случи, тогава?

— Но Яшка знае, че само нещо да се случи първи него ще спипат. Кой не милее за собствената си кожа?

— Игоре, недей да трепериш. Аз вече не те викам. Всичко сама ще свърша. Недей да трепериш, успокой и Сократ, я го гледай как се тресе от страх.

— Юлке-е… — Сократ зашепна сподавено. — Юлке, ти загряваш ли защо Яшка избира Кариерите? Мислиш си — защото е глухо място. Глухи места има много. Но в Старите Кариери има гробища. Чувала ли си — там карат всички отрови от комбината. Яшка го е обмислил, скици: като го чатнат и хайде в ямата, зад табелката с черепа, дето е забранено да се ходи. Ще загреят, че човек е изчезнал, къде да го търсят? Отначало ще хукнат по реката и по храстите да ровят. Докато се туткат, току-виж напълнили ямата, залели я с цимент, нахвърлили отгоре пръст. Гробища! Разправят, такива страшни киселини имало там, всичко разяждали — и месо, и кокали. Нищо няма да остане от човека, нищичко. Яшка може който си иска…

Сократ спря задъхания си шепот.

Неведнъж през тази нощ настъпваха тихи паузи, но такава тишина още не бе наставала. Далеч някъде боботеше шосето, което свързваше града с будния през нощта комбинат. Градът спеше, устремил в различни посоки равни редици от улични лампи.

Над главите сияеха притихналите липи, извисяваше се обелискът на падналите воини, нощта лъхаше на река.

Генка Голиков… Само преди малко той бе тук — бяла колосана риза, прилепнала на широките му гърди, тъмна връзка, як врат, вълниста светла коса. Обиденият Генка, който обиди другите. Метър и деветдесет висок, лицето му като излято, челото — високо, веждите възбели, косата светла, вълниста… В забранена зона, в ями, изпълнени с отпадъци вонящи отрови, които разяждат всичко живо. За Генка. Генка Голиков — и ями…

Наоколо бе тихо-тихо, боботеше далечното шосе, спеше украсен в светлинки града, нощта лъхаше на влага от реката.

Думата „убивам“ беше казана и преди. И неведнъж. Но до този тих миг никой от довчерашните ученици не си представяше какво всъщност означава това.

Сега изведнъж си представиха. Посредством несъвместимото — Генка — и ями…