Владимир Тендряков
Нощта след бала (17)

17.

Извил пълната си гръд и зачервеното си лице към безучастно мрачния учител по математика, възбуденият, весело недоумяващ Иван Игнатиевич заплеска с големите си ръце и задърдори в скоропоговорка, от която се задъхваше:

— Инокентий Сергеевич! Как можахте вие — вие! — да стигнете до такава маниловщина? Симпатягата Манилов строи илюзорни мостове до Петербург, вие пък мечтаете — ех, да можем да прожектираме на децата увлекателни учебни филми, без много труд да ги наливаме със знания от най-висок стандарт. Ако това бяхте казали не вие, а някой от младите педагози, например нашият нов географ Евгений Викторович, довчерашен студент, аз никак нямаше да се учудя. Но вие сте трезв човек, разумен, имате опит от дългогодишната си практика, и на̀ ви — ударихме го на миражи!

— На миражи ли? — Инокентий Сергеевич прекъсна веселата директорска скоропоговорка. — А не е ли мираж надеждата, че нашата педагогика ще се оправи чрез примитивния метод всеки сам да бодика в градината си?

— Моята градинка е жива реалност — сухо подхвърли отстрани Решников, — а твоите упования, съгласи се, са от областта на фантазията.

— Не е чак такава фантазия прожектирането на учебни филми. Ние и сега от време на време го правим — напомни Инокентий Сергеевич.

— Но засега те не правят революция. Не-е! — отново нападна Иван Игнатиевич. — Революцията ще стане — ако изобщо стане! — когато специални киностудии из цялата страна почнат да произвеждат не единици, а хиляди такива филми. Тая работа не зависи от нас, значи ще трябва да чакаме някога някой горе да извърши революция. А до тогава със скръстени ръце ли ще стоим, скъпи Инокентий Сергеевич? Та децата няма да дочакат тази революция отгоре, те ще чукат — приемайте ни, учете ни, възпитавайте ни, ние растем, искаме да се развиваме.

— Какво да се прави, ще караме както в доброто старо време — всеки в своята черупка, изолиран…

— Не, не! Нищо няма да стане, ако работим изолирано един от друг! Я вижте какво правим — нападаме се, унизяваме се. Ето сега Олга Олеговна тушира Зоя Владимировна, Павел Павлович — Олга Олеговна, вие, Инокентий Сергеевич — Павел Павлович, пък аз се опитвам вас да съкруша. И това се нарича изолиран живот! Къде ти?

— Нападаме се, а резултатите? — рязко попита Олга Олеговна от мястото си.

— Нима не сме постигали резултати в такива битки? Спомнете си какво беше нашето училище преди около седем години. Тогава ни натискаха — високи показатели и толкоз! Трябваше да завишаваме бележките, страхувахме се да оставяме абсолютните глупаци да повтарят класа, стигахме до отчаяние — мислехме, че училището ще стане разсадник на невежество. И ей така се събирахме, нападахме се, сплотявахме се и се разединявахме, отново се сплотявахме, докато не победихме. Сега не гоним показатели, а тъй или иначе, даваме твърди знания. Резултат ли е това? Да! Но се оказва, че и то е малко — трябва да възпитаваме у учениците прекрасни лични качества! Ето днес мина нашата първа битка, малка, тъй да се каже пробна и засега безрезултатна. Колко такива битки ще имаме? Но в едно съм убеден: рано или късно ще успеем. Както е в приказката: дружно се напъват, пъшкат и опъват, ряпата измъкват. Сами! Без да чакаме някой да ни подаде ръка.

— Завиден характер имате, Иван Игнатиевич — надигна се Олга Олеговна от мястото си.

— Трениран съм, Олга Олеговна, трениран съм. Та вие много добре знаете, че най-често аз падам. Стана ми навик да не губя присъствие на духа… Имам предложение: да завършим за днес нашата свободна борба, да си вървим. Късно стана.