Владимир Тендряков
Нощта след бала (15)

15.

— Хайде да си дадем сметка: каква е нашата мечта днес? По-добра подготовка на учениците ли? Не! Мечтаем да израснат по-добри хора! Да усъвършенстваме човешката личност. А това е било мечта от незапомнени времена. Може да се каже, мечта на човешкия род.

Решников изхъмка:

— Хм!… Не е за нашата уста лъжица. Задачата не е от училищен мащаб…

— Не е ли?… А нима училището като обществено учреждение не е мащабно явление? Посочете ми място на картата без училище. Назовете ми поне един човек, който днес би отминал училището. Кой, ако не вездесъщото училище с неговата милионна учителска армия трябва да се занимава с мащабни задачи?

— Но ти започна от там, че ние самите не си вярваме — напомни Олга Олеговна на Инокентий Сергеевич.

— Не си вярваме, защото никой от нас не се чувства боец от великата армия, всеки воюва сам за себе си. Ето ти, Олга, завучът на училището, колко можеш да ми помогнеш?… Още повече че по образование си историк, докато аз преподавам математика. А колко ми помага градският отдел в съвета с неговия методичен кабинет? Да, чакам — строги спастряния и от областните организации и от нашето министерство; изисквания, заповеди — колкото щеш, само не и помощ! Аз съм боец от великата армия на просвещението, ние сме милиони, но аз, както и всеки един от тия милиони, сме воини сами в полето. Сами! Училището е мащабно явление, но аз лично никога не съм почувствал това.

— Затова смяташ, че с кинолента ще ни обединиш — нас, които сме сами? — присмя се Решников.

— Може би! Ако кинолентата съдържа знанията и опита на най-добрите учители.

— Ако! На практика обаче често се сблъскваме с другото. Нима днес не се издават лоши учебници, защо пък да няма и лоши учебни киноленти? Това е нож с две остриета.

— Първият локомотив, първият предачен стан с много вретена първоначално също са били твърде несъвършени, но нали в края на краищата са изместили допотопната количка за превоз и предачката надомничка — спокойно възрази Инокентий Сергеевич.

— Охо! Виждам, че мечтаеш за промишлена революция в педагогиката!

— То се знае. Защо ни е парна машина, щом няма да извърши преврат?

Настъпи неловко мълчание.

Инокентий Сергеевич седеше изопнал рамене, високо вдигнал асиметричното си лице — над сбръчканата, дръпната от белега скула трепкаше, напрегнато проблясваше едно светло око.

Олга Олеговна под око наблюдаваше от мястото см: горе-долу двайсет години как са заедно, а досега не беше подозирала, че Инокентий е недоволен от училището. Един от най-честитите учители. Защото онези, които постигат успех са обременени от своето благополучие. Юлия Студьонцева също беше най-добрата ученичка на училището.

— Ха-ха — неочаквано се люшна на стола си директорът Иван Игнатиевич, — с какво се занимаваме? Витаем в облаците. Строим въздушни мостове. Ха-ха! Световни проблеми, революционни преобразования… Приятели, не е ли време да слезем на грешната земя?…