Владимир Тендряков
Нощта след бала (7)

7.

Зоя Владимировна стана от мястото си — изсушено плоска, непрегъваща се, с отметната назад побеляла глава, на посивялото, свито колкото юмрук лице — малки, мътно проблясващи очи.

— Вие се обявихте против училището, Олга Олеговна, но започнахте от мене. Не е случайно, да, да, разбирам ви. И сте права, абсолютно права сте: онова училище, от което сте толкова недоволна сега, онова училище и аз сме едно цяло. Училището като такова не можете да зачеркнете, но мене… Мене май не е чак толкова трудно…

Олга Олеговна не я прекъсваше и не се помръдваше, седеше в ъгъла наведена напред, очите й целите в сянка. И пак шумолящия глас на Зоя Владимировна:

— Сигурно си спомняте Сенечка Лукин. Как няма да го помним, когато ни беше дошло до гуша от него, всеки клас караше по две години и все гледаше да остане и трета. Все за него приказвахме, по-известен беше и от Юлечка Студьонцева. Как го теглех този Сенечка! За ушите, за ушите до книгите, до тетрадките, по два часа след училище всеки ден се занимавах с него. Ако пресметна каква част от живота ми отне Сенечка! Хем му се карах, хем го съжалявах… Да, да, съжалявах го: как, виках си, ще я кара като е такъв бутнат? Две думи не може да каже, три думи без грешка не написва, една страничка ще прочете — ще плувне в пот от напрежение. Да не беше законът за всеобщото обучение бихме го изпъдили от училище, а така с голям зор го избутахме до осми клас. И ето наскоро го срещнах. Позна ме, как няма да ме познае, усмихва ми се с цяла уста, чак златния му зъб се видя, заприказва ме: „Що тъй, Зоя Владимировна, палтото ви не е шик, извинявам се, колко си докарвате на месец? Аз сегинка съм на трактор, значи, два пъти повече от вас зимам — мотоциклет имам, къща ще си дигам…“. Как се радваше, как се радваше, че не е като мене! И наистина, няма за какво да ми завиждат. По шестнайсет часа на денонощие съм работила години наред, десетилетия, а какво съм получила? Болести и умора. Ох, колко съм изморена! Не съм заможна, нямам покой. Уважение също… Почитана учителка, заобиколена на стари години от любовта на учениците се среща само по кината. Но, мислех си, има нещо, което на никой никаква сила не е в състояние да отнеме! — вярата, че не съм прекарала живота си напразно, че съм била полезна на хората и то не малко! Тъй или иначе хиляди ученици са минали през ръцете ми, на ум и разум са се научили от мене. Смятат, че за човека най-страшното е да бъде убит. Но убийците могат да ти отнемат само онези дни, които още ти предстои да изживееш, останалите дни и години не могат, безсилни са. Но вие, Олга Олеговна, имате намерение да убиете цялото ми минало, върху всичко да сложите кръст!

Олга Олеговна не мръдваше — присвити устни, немигащи, скрити в сянката очи.

— Ами ако и вас ей тъй като мене ви зачеркнат с цялото ви минало! — сподавено възкликна Зоя Владимировна. — Погледнете ме, погледнете ме по-внимателно! Пред вас стои съдбата ви — набръчкана, уморена педагогическа кранта, измъчена от дълъг път. Ще приличате на мене. Погледнете ме, не е ли ваш този портрет?

Зоя Владимировна трескаво взе да търси носната си кърпичка в ръкава, намери я, допря я до зачервените си очи.

— Най-сетне ще кажа: обичах училището и пак ще го обичам. Да! Такова каквото е! Не мога да си го представя друго! Разсадник на писменост, на знания. И любовта, и гордостта за училището никой, никой не може да ми отнеме! Не може!

Тя още веднъж допря смачканата кърпичка до очите си, въздъхна на пресекулки, скри кърпичката в тесния ръкав.

— Всичко хубаво!

И се запъти към вратата, повлачила крака, превила тесен кокалест гръб.

И никой не посмя да я спре, мълчаливо я изпратиха с поглед… Само Нина Семьоновна, която седеше до вратата, се надигна от стола смутена и разстроена, изправи се и я пусна да мине.