Владимир Тендряков
Нощта след бала (16)

16.

Игор се накрещя и спря, обърна гръб на Генка — ръцете в джобовете, чорлавата му глава сгушена в раменете, единият му крак нервно потрепва. Генка, събрал белезникави вежди, вече без усмивка, намръщено продължи да гледа Игор в тила.

Юлечка, която не свеждаше от Генка блеснали очи отново въздъхна:

— Ах, какъв си бил… опасен!

И Генка кипна:

— А вие си мислехте, че съм наивна овчица, стрижи ме, на парчета ме режи — всичко ще изтърпя! Аз не съм Сократ Онучин!

— Браток!… За какво?…

Генка досадно мръдна рамо към Сократ:

— Тебе целият да те оплюят ще се обършеш и песен ще запееш.

— Той съвсем откачи, скици!

Сократ, притискайки китарата до корема си, потиснато се озърташе.

— Какво лошо съм му направил, а?

Игор Проухов изучаваше земята, а коляното му нервно потрепваше.

Изпънатата като пружина Натка стана — с вдигната глава, заоблени рамене.

— Стига ми толкова. Тръгвам си.

И Генка се хвърли към нея:

— Не, чакай! Няма да фъскаш!

Тя надменно изви брадичка към него:

— Насила ли ще ме задържиш?

— Може и насила!

— Я се опитай.

— Драскаш, нали? Страх те е! Знаеш ли какво ще разкажа?

Натка подскочи като ужилена.

— Да не си посмял!

— Ха-ха! Та аз съм бъзлив, де ще смея, бъз ме е.

— Генка, недей…

— Ха-ха! Моя воля — какво ще направиш?

— Генка, моля те.

— А, молиш ме, а по-рано?… Риташе ме — бъзлив съм бил, ливада!

— Моля те, чуваш ли?

— Падни на колене — може пък да се смиля.

— Съвсем си откачил!

— Да! Да! Откачих! Но не сега, малко по-рано, когато ти… Ти! Ти си по-кофти от всички! По-проклета! По-гадна!

— Ела на себе си. Смахнат!

— Аз съм на себе си! Цял живот живях като на сън — дружах, обичах, уважавах. Сега дойдох на себе си!… Слушайте… Нищо особено — картинка от натура, моментална снимчица…

— Не-год-ник!

— Негодник съм. Да. Особено пред тебе. Че аз почти две години се боях да дишам пред тебе. Когато ти влизаше в клас, още не бях те видял и вече трепвах. Негодник и страхливец — вярно е! Дори когато те гледах отдалеч, примирах от страх, но те гледах, гледах… Как скланяш глава, как помръдваш рамо… Аз, негодникът, смеех да мисля, че в целия свят няма по-добра, по-чиста! И за това ти на мене, негодникът, ми даде да разбера. Ама наистина, какво ще ме жалиш.

— Гена-а… — Гласът на Натка се разтрепери, изведнъж тя цялата омекна, сякаш й извадиха пружината. — Да се махаме оттука. Чуваш ли, двамата… Стига, Гена.

— Аха, бъди ми послушничък значи, че после пак да се фукаш пред всички: страхливец е, жалък е, ако искам в кърпа ми е вързан… Не, Натке, не можеш вече да ме минеш, ти съвсем се издаде. Красива си, но си змия! Колкото те обичах преди, толкова сега те ненавиждам! И лицето ти, и тялото, което…

— Млъкни-и-и…

— Пукни се от яд! Пукни! Викай. Дори ми се иска да си поиграем на… котка и мишка… Добре, няма да играем, по-добре наведнъж… Слушайте: това беше неотдавна, след изпитите по математика…

— Много те моля! Моля те!

— … Отидох на реката и, разбира се, аз, негодникът, вървя край брега и си мисля за… нея. Та аз все за нея мислех, всяка минута, събудя ли се и почвам да мисля, да мисля, вкисвам се чак… Значи, вървя аз и си мисля. И изведнъж…

— За последен път те моля, Генка! Ще съжаляваш!

— На̀ пак ми се заканва. Колко страшно!… И изведнъж, гледам във водата, почти до брега — тя.

— Разправяй! Разправяй! Прави цирк! Давай! — развика се Натка и нейният вик отекна нейде дълбоко в нощта с неспокойно тревожното „яй! яй! ирк! ай!“.

— Къпе се… От водата й стърчат само главата и раменете. Беше ме забелязала преди аз да я видя — смее се…

— Давай! Давай! Не се стеснявай!

Ай! Ай! Вай! — отекна нощта.

— Не очаквах такова нещо, аз само си мислех за нея. А после — страхливец съм бил… Застанах като статуя и зинах като глупак — ни напред, ни назад, „здрасти“ не мога да кажа…

— Ох! — застена Натка.

— А тя само се смее: махай се, вика, гола съм…

Натка изхълца и се хвана за гърлото — веждите й пречупени, устата й разтегната в гримаса, изведнъж тя цялата се преобрази, стана сгърчено некрасива.

— Гола била… Тъкмо тя, дето аз отдалеч се страхувам да я погледна. Да съм се махал!… Да беше някой друг — който не е бъзлив, не е отрепка — може би щеше да се приближи, бъра-бъра, ще почне да я сваля. Пък аз не можах. И как само да не я послушам — каза ми „махай се“. Аз ако на улицата я видя отдалеч — цялата улица изведнъж се променя. И… почнах да отстъпвам, заднишком, заднишком и зад храстите. Там се спрях, поех си дъх и честно се обърнах, да не би, значи някак си, да я погледна с лошо… Ама ушите не можеш да си запушиш, чувам, че водата се плиска, зашумя, значи излязла е от реката… И е съвсем наблизо, на пет крачки от храстчето. Тя! И ту ми става студено, ту горещо…

Натка бавно пусна ръце от гърлото, ниско-ниско склони глава — раменете й увиснаха, гърбът се преви.

— Шумолеше, шумолеше зад храста и ето… чувам: „Обърни се!“. Да-а…

Натка се привежда и вцепенява, лицето й вече не се вижда, вижда се само гладко сресаната на прав път коса.

— Да-а… Обърнах се. Мислех, че вече се е облякла… А тя… Както си беше… Аз и с дрехите не мога… По дяволите! Все едно предъвквам — а то си е ясно!… Цялата се изправила пред мене, косата си дори отметнала назад. И небето синьо, синьо, и водата в реката черна, черна, и храстите, и тревата, и слънцето… Тя мокра, бяла — ослепителна! Изправила рамене, цялата на показ — любувай ми се! И се ухилила до ушите, смее се, сякаш пита: „Хубава ли съм?“.

— Мръсник! — през зъби, с въздишка.

— Сега — може би. Сега! Но тогава не. Не! Гледах я. Разбира се, че я гледах. Да исках, пак не можех да си откъсна очите. И да се помръдна не можех. Оглушах. Ослепях съвсем… Слънцето те бе огряло цялата, до най-потайните гънчици… Цялата искреше по-силно от слънцето, краката ти боси на тревата, ръцете ти отпуснати надолу, до тебе смачканата ти рокля и се усмихваш… до ушите… „Стига ти. Махай се.“ Тоест, малкото по̀ се услажда… И аз я послушах. Че можех ли?… Тебе!… да не послушам, когато си такава. Можех ли!… Сега знам — ти искаше да не те послушам. Искаше го, сега го зная.

— Мръсник! Малоумен!

— Пак малка грешка. Тогава бях малоумен, да, тогава, но сега не. Сега поумнях, всичко разбрах в момента, в който ме нарече страхливец и то жалък. Можех ли да предполагам, че не си богиня, не… Ти си просто самка, която чака да се нахвърлят отгоре й…

Натка с мъка се изправи — лицето й бе каменно, веждите пречупени.

Вместо нея се обади Юля Студьонцева:

— Господи! Какъв безсрамник си, Генка! — с гнуслив ужас в гласа.

— Обиди се на самка и си разчисти сметките: страхливец съм бил, ама защо — не каза… Това не е безсрамно, нали? Че аз пък защо да й оставам длъжен? Пък и наистина в момента се смятам за кретен: такъв случай изпусна, глупако… И досега те виждам… Гърдите ти стърчат встрани, а бедрата ти!

В този миг Натка се освободи от вцепенението, едра и гъвкава се хвърли върху Генка и впи в лицето му лакираните си за абитуриентския празник нокти.

— Подлец! Подлец! Подлец!

Генка мяташе глава ту насам, ту натам. Най-после й улови ръцете, секунда ги стиска, дивашки облещен във веждите на Натка, по бузите и между очите му избиха тъмни ивици — следи от ноктите й.

— Пфу!

Натка плю в издраното му лице. Генка силно я блъсна към пейката. Изплашено изписка затиснатата Вера Жерих.

Като закачи с рамото си Игор, който не свари да се отдръпне, Генка се спусна към пропастта.

Из тъмнината откъм склона дълго се носеха безсмислени объркани стъпки.

Непрогледна, тъмна нощ — сякаш издигната стена, сякаш края на целия свят. От тинята в реката нощта дъхаше на влага.