Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ночь после выпуска, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Весела Сарандева, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Владимир Тендряков; Валентин Распутин
Заглавие: Ученически години
Преводач: Весела Сарандева
Година на превод: 1980
Език, от който е преведено: Р
Издание: Първо; Второ
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: Повест; разказ
Националност: Руска
Печатница: Държавен полиграфически комбинат „Д. Благоев“
Излязла от печат: май 1980
Редактор: Добринка Савова-Габровска
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Роза Хлачева
Коректор: Албена Николаева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1601
История
- — Добавяне
5.
Зоя Владимировна се бе изморила да пресмята колко пъти в живота си бе изпращала абитуриенти и как почти винаги тези празнични балове оставяха в душата й толкова тягостна горчилка, че й се струваше край, няма смисъл повече да живее.
От уважение й се чудеха: та тя преподава вече четирийсет години! Всъщност повече, почти половин век, въпреки че не беше на толкоз много години — шейсет и пет.
Родното й село, парцаливо и цървулено, преди революцията имаше само двама грамотни — бившият околийски писар, който караше мужиците да му викат барин и пропилия се, разпопен псалт. Дори местният богаташ Панкрат Кузовлев, който търгуваше на едро с лен и кожи, не можеше да се подписва на държавните документи.
В началото на двайсетте години в селото дойде учител, отракан момък, на когото едната ръка бе осакатена на полския фронт. Той се зае не само с децата, но и с възрастните, в разговорната реч се появи новата дума „ликбез“[1].
Децата по-бързо от селяните и селянките усвояваха буквара и сами ставаха учители. Зойка, шестнайсетгодишната дъщеря на Ръждивия Володка, селския самоук ветеринар и буен балалайкаджия, подготвяше брадатите мъже, които се потяха като сричаха: „Ни-е не сме ро-би. Ро-би-те не сме ни-е“.
След две години селсъвета я изпрати в училище за учители, след което тя отиде в малко горско селце, още по-глухо от родното й село. Там я чакаше празната къща на заточения кулак, която трябваше да стане училище.
Отначало то имаше само една първа група, в която редом с малките седяха селските моми и ергени и в часовете се задиряха. После се оформиха четири групи: всичките в една стая, пред една дъска и за всички една учителка — Зоя Владимировна.
След едногодишен курс за усъвършенстване я преместиха в едно работническо селище. Пред очите й то се разрасна в град. Събаряха старите къщи и училища и строяха нови, светли и просторни, надойдоха учители с педагогическо образование. А Зоя Владимировна както и преди се мъчеше с учениците, най-много сили посвещаваше на най-мързеливите, на най-неподатливите, които не обичаха нито училището, нито учителите мъчители.
Педагозите от учителските институти я гледаха отвисоко, но тя ги превъзхождаше със своята добросъвестност до самоотрицание. Не се омъжи и не създаде семейство: до него ли й беше, след като цялото си време и сили отдаваше на учениците, само на тях! И на първо място — на неподатливите.
И всеки път, когато тези ученици завършваха училище и идваха на своята прощална вечер, пременени, сякаш израснали от деня на последния изпит, Зоя Владимировна оставаше сама. Учениците се тълпяха край другите учители, прегръщаха другите, целуваха ги, пиеха, спореха и никой не се и сещаше да отиде при нея, да я прегърне, да си поприказва от сърце, да й подхвърли поне набързо: „Сбогом!“.
Всичките си сили, цялото си време, години, десетилетия наред, забравила за себе си, отдаваше само на учениците! А те я забравяха още преди да прекрачат прага на училището. Тогава за какъв дявол се блъскаше като риба на сухо? В името на какво жертваше себе си?… Не й се живееше повече.
Но живееше, не излизаше в пенсия, защото не можеше без училището. Без него животът й би бил съвсем пуст.
Неуважението на учениците към нея все някак понасяше — беше посвикнала за толкова години. Но виж, неуважението към училището… Изказването на Юлия Студьонцева й се виждаше чудовищно. Ако някой друг изтърсеше нещо подобно нямаше да се огорчи, но Студьонцева! На ръце я носеха, възхваляваха я и групово, и поотделно, изпадаха в умиление! Предателство, другояче не можеше да се нарече. А Олга Олеговна я оправдава, вижда някакви особени причини: „Повод за тревога…“.
Зоя Владимировна прекъсна мълчанието.
— Да не би вие, Олга Олеговна, да смятате — като наблягаше, с потисната неприязън, — че в случая сме виновни ние, а не Студьонцева?
И Олга Олеговна искрено се учуди:
— Че за какво да е виновна? Дето каза каквото мисли?
— Аз виждам само едно — клевета по адрес на училището.
— Пък аз — страх и тревога: нищо не я влече, не знае по кой път да тръгне, какво да избере в живота, с какво да бъде полезна.
— Сама си е виновна.
— Тя ли?… Само тя, Студьонцева, ли е такава? Другите все целенасочени натури ли са? Знае ли по какъв път да тръгне Вера Жерих, Бистрова?… Че от целия випуск ние можем да назовем само един човек с определени интереси — Игор Проухов. Но неговото увлечение възникна независимо от нашите усилия, дори въпреки тях.
— Лично аз не виждам тук своя вина! — отсече Зоя Владимировна.
— Никога ли не сте карали учениците да учат едно или друго без да се съобразявате дали то им харесва, или не? Не сте ли ги заставяли да отделят повече сили и време на предмета, който не харесват?
— Но децата обичат да се мотаят из улиците, да стърчат из входовете, в най-добрия случай да четат братя Стругацки, а не Толстой и Белински. Искате да допусна невежество, така ли, скъпа Олга Олеговна?
Завучът разглеждаше с черните си загадъчни очи лицето на Зоя Владимировна, неизменно запазило мъртвешкия цвят на повехнал планински божур.
— Какво пък… — продума Олга Олеговна. — Ще трябва да се обясним най-откровено.
— Значи вие сте криели нещо от мене? Така ли било!
— Да, криех. Отдавна ви наблюдавам и стигнах до извода, че чрез уроците, които преподавате вие, Зоя Владимировна, в края на краищата развъждате невежи хора.
— Какво-о?!
— Моля за извинение, но е така.
— Мислете какво приказвате, Олга Олеговна!
— Сега ще се опитам да ви го докажа. — Олга Олеговна се обърна към директора: — Иван Игнатиевич, нали нямате нищо против, ако за експеримент проведа с вас кратък изпит?
Директорът уморено се отпусна на стола: разбра, че разговорът вече нямаше да бъде кратък — ще трябва да изтърпи дълъг спор, един от онези, които предизвикват взаимна раздразненост, които скъсват утвърдени отношения и почти никога не дават чувствителни резултати.
— Иван Игнатиевич, вие можете ли да си спомните през коя година е роден Николай Василиевич Гогол?
— Хм-м… Умрял е през петдесет и втора, но кога се е родил, представете си, не си спомням.
— А през коя година Лев Толстой е завършил големия си роман „Война и мир“?
— Наистина не мога да кажа точно. Ако пресметнем приблизително…
— Не, трябват ми точни отговори. А можете ли да ни цитирате знаменитото място от статията на Добролюбов, дето се казва, че Катерина е лъч светлина в тъмно царство?
— Опазил ме бог — вяло махна с ръка директорът.
И Олга Олеговна с предишната решителност, отново се обърна към Зоя Владимировна:
— Ние с Иван Игнатиевич сме забравили рождената дата на Гогол, защо е необходимо тя да остава в паметта на нашите ученици? А ето че осемдесет, ако не и всичките деветдесет и девет процента от знанията, с които вие усилено тъпчете учениците, се състоят от такива сведения. Вие и мнозина от нас тук… В живота тези сведения не ни трябват всеки ден, понякога изобщо не са ни необходими, затова се и забравят. Деветдесет и девет процента от онова, което преподавате! Не ви ли се струва, че това е гаранция за утрешно невежество?
По повехналото лице на Зоя Владимировна избиха мъченически бръчки.
— Напразно преподавам… — изрече тя със спазъм в гърлото.
— Доскоро и аз така мислех — отговори Олга Олеговна без да навежда очите си със стаена в тях вражда.
— Странно… Сега не мислите ли?
— Сега стигнах до извода, че такова преподаване не остава безнаказано. И не само невежеството е последица от него.
Зоя Владимировна, изопната от напрежение, посрещаше открития поглед на Олга Олеговна — чакаше.
— Поднасяхме неустойчивото, отлитащото и то в най-категорична, почти насилствена форма — научи го на всяка цена, отдай цялото си време, всичките си сили, забрави собствените си интереси. Забрави онова, което най-много ти се удава. Излиза, че развъждаме хора, които са небрежни към себе си. Да, но ако човек е небрежен към себе си, той едва ли ще бъде внимателен към другите. Сведенията, с които тъпчем ученика, се изпаряват, остава тъпата небрежност. Не ви ли плаши това, Зоя Владимировна. Аз, да си призная, се чувствам неудобно.
Тънките устни на Зоя Владимировна побеляха.
— И ме обви… — тихо, с вътрешен трепет. — Но защо само мене обвинявате, аз ли съм най-виновната? Може би вие все пак сте по-виновна? Та вие сте завуч и то от много години. Кой, ако не вие държи всички карти в ръцете си?
— Прекрасно знаете с какви карти ми се налага да играя. Вие, Зоя Владимировна, имате по-силни козове. Всякакви мои забележки отхвърляте с лекота: аз, значи, изцяло се придържам към утвърдените учебни програми. От една страна са остарелите училищни програми, от друга — консервативните навици на самите преподаватели, а по средата — завучът на училището. Няма по-безпомощна фигура в нашата педагогика.
— Вие се обявявате дори против програмите! Искате да направите революция в обучението в страната? Не е ли много?
— Просто искам учителите, с които работя, да си отворят очите пред опасността. Страшната опасност, Зоя Владимировна! И преди я усещах, но сега я почувствах особено ясно. Дали пък чак толкова рядко от училището излизат хора, които нямат никакви интереси, никакви увлечения? Нали все пак са длъжни да запълнят свободното си време с нещо, да се занимават? Добре ще е, ако почнат да си прахосват времето в безобидно праскане на карти, ами ако вземат и да пият… Малко ли приказки слушаме за пропили се младежи. Спомнете си нашумялото преди две години дело в съда. Трима пияни хлапаци по на седемнайсет-осемнайсет години посред бял ден на автобусната спирка намушкали с нож една жена. Ей тъй на̀, заради подозрителния поглед, заради израза на недоволство — три деца останаха без майка.
Директорът изпъшка от досада.
— Е, хайде де!
— Ама те не бяха наши, от чуждо училище бяха. Това ли искате да кажете, Иван Игнатиевич?
— И слънцето има петна. Не свързвайте патологичната уродливост с нашето обучение.
— Забравихте ли, че миналата година милицията задържа в пияно състояние нашия ученик Сергей Петухов. Той не е убивал, да! Но се е пристрастил към водката! Защо? Дали семейството му го е развалило? Не, то е добро — майката е лекарка, бащата — инженер, и двамата са почитани хора, не слагат капка алкохол в устата си. Лоши другари ли са го отклонили от пътя му? Но другарите му са пак наши бивши ученици, тогава тях кой е развалил? Напил се, закарали го в милицията. Можем ли да гарантираме, че един пиян юноша няма да извърши престъпление?
Иван Игнатиевич нищо не отговори, беше забил очи в земята, съсредоточено сумтеше. Нина Семьоновна от вратата бе втренчила очи в Олга Олеговна. Физикът Павел Павлович се мръщеше и пушеше. На обезобразеното от белега лице на математика Инокентий Сергеевич трепваше мускул — верен признак, че преподавателят е развълнуван.
Сред настъпилата тишина Зоя Владимировна полека-лека се надигна от стола.