Владимир Тендряков
Нощта след бала (4)

4.

Имаха голяма плетена бутилка „гъмза“ — „бомбата“. Сократ Онучин взе китарата си. Три момчета и три момичета от десети „а“ решиха да прекарат нощта под открито небе.

Най-забележителен в групата беше Генка Голиков. Той бе знаменитост на града, с открито лице, светлоок, светлокос, на ръст сто и деветдесет, с широки рамене и силни мускули. В секцията по самбо премяташе големите момчета от комбината — бог за момчетиите, страшилище за сбирщината дечурлига от крайградския квартал Индия.

Това екзотично название бе произлязло от най-обикновени думи — „индивидуално строителство“, съкратено „индстрой“. Някога, още при полагане основите на комбината, поради острия недостиг на жилища, беше взето решение да се поощрява частното строителство. Отделиха място встрани от града, зад едно безименно дере. И накацаха къщи — ту на бърза ръка скалъпени от трупи, отгоре покрити с мушама, ту старателно измайсторени, железни, с остъклени тераси, с пристройки. Градът отдавна нарасна, немалко жители от Индия се преселиха в пететажни здания с газ и канализация, но кварталът не опустяваше и нямаше намерение да изчезва. Там се появяваха нови жители, Индия беше подслон за бездомници. Тя имаше свои правила и закони, които понякога караха милицията да се отчайва.

Неотдавна там се появи някой си Яшка Брадвата. Носеше се слух, че е лежал за убийство. На Яшка се подчиняваше цяла Индия, от Яшка трепереше градът. Преди известно време Генка Голиков се сби с него. Яшка беше красиво проснат на асфалта пред очите на неговата уплашена „шесторка“, обаче стана и каза: „Живей, красавецо, но помни, че Брадвата веднъж цепи!“. Нека Яшка да го помни и да бяга от него. Генка бе славата на града, защитникът на слабите и обидените.

Игор Проухов бе най-добрият приятел на Генка. И сигурно достоен приятел, тъй като посвоему той също бе знаменит. Жителите на града по-ясно си представяха работните панталони, с които Игор ходеше да рисува етюдите си, отколкото него самия. Панталони от най-обикновен док, но колко години вече Игор бършеше в тях четките си и мастихина, затова те цъфтяха в невъобразими цветове. Игор се гордееше с тях и викаше: „Моят поп арт!“.

Картините на Игор все още никъде не бяха показвани, освен в училище, затова пък там предизвикваха бурни скандали, понякога дори побоища. За едни от момчетата Игор бе просто гений, за други нищожество. Впрочем, мнозинството не се съмняваше, че е гений! По картините на Игор дърветата бяха сладко розови, а залезите отровнозелени, хорските лица — без очи, а цветята — очи с мигли.

Игор Проухов се славеше в училище и с това, че можеше лесно да докаже — щастието е мъка, а мъката — благо, лъжата е правдива, а черното е бяло. Никога не можеш да отгатнеш какво ще изтърси в следващия миг. Поразително!

Натка Бистрова… Мъжете, които я срещаха на улицата вече се обръщаха да я изгледат със смаяни лица: „Я виж ти!“. Изписани вежди, източена шия, полегати рамене, походката й предизвикателна, гърдите напред — път, моля!

Доскоро Натка беше обикновено високо и слабо момиченце, кокалесто, весело, което с безгрижие пренебрегваше науките. Всички знаеха, че Генка Голиков въздиша по нея. Но дали Натка въздиша по него — това никой не бе проумял. И Генка също.

Вера Жерих, Наткината приятелка, бе отпуснато дебела, изпълнена с достойнство, лицето й едро, меко, румено. Тя не можеше нито да пее, нито да танцува, нито горещо да спори на възвишени теми, но винаги бе готова да си поплаче над чуждо нещастие, да помири скарани, да се застъпи за някой провинил се. И нито една вечеринка не минаваше без нея. „Общителна мадама“ — в устата на Сократ Онучин това бе висша похвала.

За себе си Сократ казваше: „Майка ми ме направи смешен по вид и по форма — бащината ми фамилия омъжи за древногръцки годеник. Уникален хибрид — антика с пияница. И за да не се пукат от смях хората като ме гледат, аз трябва да бъда стилен“. И затуй Сократ, въпреки училищните забрани се бе изхитрил да си пусне коса до раменете, по принцип не се решеше, на мръсния си врат бе вързал момичешка пъстра забрадка, на гърдите си носеше амулет, един продупчен камък със синджир, бог на кокошките. И никога непрани, донемайкъде тесни, оръфани долу джинси. Китара през рамо. Суетно шавръклив — лицето му ръбесто, сиво, подвижно, с весели, без мигли очи. Ненадминат изпълнител на песните на Висоцки.

Генка бе враг на Индия, но Сократ там бе приет като приятел — китарата му свиреше еднакво за всички. За всички, които искаха да слушат. Дори за Яшка Брадвата…

Шеста беше Юлечка Студьонцева.

Сократ се кривеше, дрънкаше на китарата за жирафа в „жълтата гореща Африка“, който се влюбил в антилопата:

Такава врява, толкоз жар,

и само папагалът стар

от клоните изпъчи гръд:

жир-рафа дълга, вижте, прът!^[1]

Юлечка, хваната за Натка и Вера парадираше със суровото си каменно личице.

Накрай на града внезапно изникваше пропаст и отвесно се спускаше към реката. Това беше най-високото място и тук, над пропастта, имаше градинка. В центъра й наравно с върховете на младите липи се издигаше обелиск с мраморна плоча, която гледаше към града. Плочата беше цялата изписана с имена на загинали воини.

АРТЮХОВ ПАВЕЛ ДМИТРИЕВИЧ — редник

БАЗАЕВ БОРИС АНДРЕЕВИЧ — редник

БУТИРИН ВАСИЛИЙ ГЕОРГИЕВИЧ — старши сержант…

И тъй нататък, плътно един до друг, в две колонки. Не, воините не бяха загинали тук и не бяха погребани под паметника в центъра на градинката. Войната не стигна дори близо до града. Онези, чиито имена бяха изсечени върху мраморната плоча, бяха закопани кой знае къде из степите на Приволжието, по полетата на Украйна, сред блатата на Белорусия, в земите на Унгария, Полша, Прусия, бог знае къде. Тези хора някога бяха живели тук, от тук бяха тръгнали на война и не се бяха върнали. Обелискът на високия бряг беше гроб без покойници, каквито в нашата страна има много.

Светът оттатък брега бе потънал в първобитен девствен мрак. Там, отвъд реката, имаше блата, малки горички, непригодни за живеене места, нямаше дори селца. Плътната влажна стена на нощта не се прорязваше от нито една светлинка, а в далечината срещу нея се губеха сияещи етажи, равни редици от улични лампи, блуждаещи червени светулки от сновящи коли, студеното неоново зарево над покрива на отдалечената гора — светлини, светлини, светлини, цяла звездна галактика. Обелискът с имената на загиналите из далечни земи и погребани в незнайни могили, се изправяше на границата на два свята — обитаем и необитаем, на границата на щедрата светлина и непокорената тъмнина.

Този обелиск бе издигнат отдавна, преди цялата тайфа, дошла тук с китара и бутилка „гъмза“, да се появи на бял свят. Тези момчета и момичета го бяха видели още като бебета и преди много години, едва заучили печатните букви, бяха прочели на срички първите имена: „Артюхов Павел Дмитриевич — редник, Базаев…“. Сигурно още тогава не бяха имали търпението да дочетат дългия списък, а после вече бяха свикнали с него и той, както и самият обелиск, бе престанал да привлича вниманието им. Пък и до него ли им бе, щом заобикалящият свят бе изпълнен с къде по-интересни неща: павилион за сладолед, река, където винаги кълват кротушки и винаги работи пункта за лодки, в дъното на градинката бе кинотеатърът „Чайка“, там за трийсет копейки ще видиш и войната, и как се преследват шпиони, и „Ну, погоди!“ с късметлията заек — да си пукнеш от смях. Светът със сладоледа, кротушките, лодките, филмите, бе променлив, постоянен в този свят си оставаше само обелискът. Може би всяко едно от тия момчета и момичета, вече поотраснали, случайно са спирали поглед на мраморната плоча и са се замисляли за минута, че ето на, някой си Артюхов, Базаев и другите са загинали на фронта… Войната е била много, много отдавна, когато ги е нямало на тоя свят. А още по-преди е имало друга война, наречена гражданска. И революция. А преди революцията са управлявали царе и сред тях най-забележителният е бил Петър Първи, той също е водел войни… За децата последната война бе почти толкова отдавнашна, колкото и всички останали. Ако паметникът изведнъж изчезнеше, те щяха да забележат това, но щом той непоклатимо си стоеше на мястото, значи нямаха повод да го забелязват.

Дойдоха тук, защото около обелиска бе красиво дори нощем — долу лежаха пръснатите светлини на града, шумоляха озарените млади липи и нощта разнасяше свежия полъх на река. Пусто бе в този късен час и никой нямаше да им попречи. Имаха пейка, имаха тежка като гюле на древно оръдие бутилка „гъмза“. На неподвижно равнодушната, безцветна светлина от живачните лампи червеното вино в нея изглеждаше черно като нощта, която напираше върху стръмния бряг.

Бутилка „гъмза“ и една чаша за всички.

Сократ подаде китарата на Вера Жерих и като човек, който разбира от тия работи се зае да отвори „бомбата“.

— Е, скици! Да пием по ред от чашата на мира!

Игор скромно помоли:

— Ако няма възражения, аз…

Възражения не можеше да има, задължението на Игор Проухов, всепризнатия майстор на високия стил, бе да вдига първия тост.

Сократ, нежно прегърнал бутилката, наточи пълна чаша нощна влага.

— Давай, Цицероне! — насърчи го Генка.

Игор бе здравата набит, рунтав, между дръпнатите скули — отсечен нос, стиснати челюсти в тъмен мъх — това бе зараждащата се брада на художник, която той се закле да си пусне още преди изпитите. Вдигна чашата и, мечтателно насочил нос към нея, една-две минути мълча, за да усетят всички момента, та в очакване на откровението да почувстват известна свещена тръпка.

— Приятели — пътници! — с патос провъзгласи той. — Какво прекрачихме днес? Какво постигнахме?…

По време на паузата Сократ Онучин свари да направи една обикновена размяна — бутилката на Вера, китарата на него. И в отговор удари по струните и изблея:

— Сво-бода! Сво-бо-да! Сво-о-о-бода-а!

Игор имаше нужда точно от такава опорна точка.

— Този хайделбергски човек иска свобода! — възвести той. — Може би вие всички искате същото?

— Че защо пък не — колебливо усмихнат подхвърли Генка.

— Свобода за всички или само за себе си?

— Не ни смятай за узурпатори, брадати момко.

— За всички! Свобода?! Хора, елате на себе си! Дайте на подлеца свобода, за да върши подлости! На убиеца — за да убива! За всички! Или вие, свободомислещи бунаци, смятате, че човечеството се състои само от безобидни овчици?

Обикновено ораторската сила на Игор Проухов се състоеше в пренебрежение към слушателите. Изправил рамене, с тъмна брадичка и светло чело, той взе да громи:

— Знаете ли вие, невежи създания, че дори мишките, жалки същества, се насъбират на купчинки и установяват ред: едните подчиняват, другите се подчиняват? И мишките, и маймуните, прадедите и ние, хората! Се ла ви! В живота трябва или да подчиняваш, или да се подчиняваш! Или — или! Средно положение няма и не може да има!

— Ти, естествено, искаш да подчиняваш? — попита Генка.

Повтаряше се онова, което хиляди пъти бе ставало в училище — Игор Проухов пророкуваше, а Генка Голиков му опонираше. Философът от десети „а“ имаше само един постоянен опонент.

— Разбира се — величаво снизходително се съгласи Игор. — Да подчинявам!

— Тогава какво се моткаш с четките, Гай Юлий Цезаре? Захвърли ги, въоръжи се с нещо по-солидно. Че да те виждат и да се боят — глава можеш да счупиш.

— Ха! Чувате ли, хора? — Носът на Игор почервеня от удоволствие. — Тук всички ли са толкова големи простаци, та да смятат, че четката на художника е лека, боздуганът — по-тежък, а още по-тежко — оръдието, танка, ескадрилата бомбардировачи, пълни с водородни бомби? Заблуда за простаците!

— Виват Цезар с палитра вместо щит!

— Да, да, скъпи простаци, заплашва ви Цезар с палитрата. Той ще ви превземе… Не, не се плашете, този Цезар няма да вземе да продупчва висококачествените ви черепи или пък да ви разкъсва на парчета с атомни бомби. Забравен от вас, презиран от вас до някое време, той някъде на някоя мансарда ще маца с четка по платното. И през вашите монолитни черепи ще проникне създадената от него многоцветна отрова: ще се радвате на онова, което радва новия Цезар, ще ненавиждате онова, което ненавижда той, послушно ще обичате, послушно ще негодувате, ще се окажете в пълната му власт…

— Ами ако не стане така? Ако черепите на простаците се окажат непроницаеми? Или такова нещо е невъзможно?

— Възможно е — съгласи се Игор спокойно и важно.

— Тогава какво?

— Тогава в света ще се случи едно малко събитие, съвсем незначително — някой си Игор Проухов, не успял да стане великия Цезар, ще издъхне неизвестен на улицата.

— Виж, тая работа си я представям по-ясно.

Игор вдигна чашата над главата си.

— Аз, бившият раб от трето училище, днес пия за властта над другите! Пожелавам на всички вас да властвате кой както може!

Надвесил свещенодействено нос над чашата, Игор отпи една опустошителна глътка и без да гледа, с царски жест, подаде чашата на Сократ, който държеше вече готова бутилката, изчака да му я напълнят и я протегна на Генка:

— Братле, ще отблъснеш ли протегнатата ти ръка?

Генка взе чашата и се замисли. Непонятна усмивка блуждаеше по лицето му. Най-сетне тръсна коса:

— За властта?… Така да е! Но извини ме, Цезаре, няма да се чукна с тебе.

И той пристъпи към Натка.

— Пия за властта! Да! За властта над себе си! — Генка изпи чашата до дъно, една-две минути гледа с влажни очи към невъзмутимата Натка. — Сократе! Напълни я!

Но Сократ скъпернически наля до половината — за едно момиче стига толкоз, бутилката не е бездънна, я!

— Хайде, Натке… — помоли Генка. — Хайде!

Натка стана, изправи се и пое чашата — движенията й театрално мудни. Лицето й беше в сянка, осветени бяха само челото и подчертаните вежди. И ръката й — разголена до рамото, безкостно бяла, сияйна, само бледите пръсти, които прегръщаха черния съсирек вино в чашата, бяха неспокойно пречупени.

— Хайде, Натке!

Игор Проухов наблюдаваше отстрани с едва-едва забележима мъдра усмивка.

Натка се размърда, строгост покри потъмнелите й очи, вдигна чашата:

— След време, Гена, ще пия за властта… Не за моята. За нечия… над мене. Сега още е рано. Сега… — Вдигната чаша в бяла сияйна ръка. — За свободата!

И тя отметна глава, като показа за миг ослепително пулсираща шия.

Генка моментално се натъжи, а в мъдрата усмивка на Игор проблесна нов оттенък — пак толкова дълбоко снизходително съчувствие.

А Сократ вече се въртеше край Вера.

— Аз да пия за властта? — Вера блажено отдръпна румени бузи.

— Не се стеснявай, рожбо, не се стеснявай.

— Над мене винаги някой ще властва.

— За тях поркай, рожбо, за тях. Налага се.

— За тях! Нека властта им не бъде чак толкоз тежка.

— Виват, миличка, виват! Честна мента… Юлке, твой ред е. Ей, Цезаре с палитрата, слушай как Юлка ще те бие по дар слово.

Юлечка пое чашата и дълго разглежда черното вино.

— Власт… — произнесе тя. — Игоре, ти каза, че дори мишките се подчинявали една на друга. И се каниш да им подражаваш — хайде да живеем като мишките, нека силният потиска слабия. Не искам!

Юлечка откъсна поглед от чашата и впери очи в Генка — неспокойно тревожни очи на хваната птица, стиснати устни. Генка неволно се сви, а Юлечка се приближи до него. Трябваше да обиколи Натка, застанала неподвижно величествена, като музейна богиня.

— Гена… — вече съвсем близо до него, отметнала лице, с трепкащ глас се обърна тя. — Днес аз пред всички… признах, че не зная накъде да поема. Но и ти още не знаеш, нали? Хайде да си изберем един и същи път. А? Аз ще ти бъда добър спътник, Гена, верен…

Гена объркано мълчеше.

— Да тръгнем заедно, ще превземем Москва, който и да е институт. А?

Генка стоеше с порозовели скули, криейки очи. Дори Игор озадачено притихна. Сократ с бутилката преплиташе крака. Откровението на Юлечка беше изненада за всички.

А от бледното лице — тревожно блестящи, настойчиво чакащи очи.

Генка гледаше надолу, мълчеше. И Натка стърчеше отстрани като изваяние.

— Добре, Гена… — Гласът й леден. — Знаех си, че няма да откликнеш. Казах ти го, за да се проверя: мога пред всички, няма да се изплаша, няма да трепна…

И предизвикателно решителното личице на Юлечка се намръщи, тя се обърна. Тънката й ръка, обгърнала чашата, застина в неловка тръпка.

— Защо?! — глух вик встрани. — Защо през всички тия години съм все сама, сама, сама?! Защо страняхте от мене? Страхувахте се, че ще ви направя нещо лошо? Не ви харесвах? Или просто не ви трябвах? Но за-що?!

Вера Жерих се премести до Юлечка с цялото си едро, пухкаво тяло, прегърна я:

— Юлечка-а!… Искаш да те хванат за ръка… Но защо? Сама ще водиш другите.

Отстрани Игор продума:

— Значи излиза, че си смела, Юлке. Виж, не го знаехме.

Сократ се разтревожи:

— Скици! Сълзи пуснахме! И то днес! Ще ви изпея нещо весело!

— Недей. Няма вече…

Юлечка отстрани Вера и се усмихна и тази усмивка, жалка, колеблива, озари сериозното й лице.

— Може ли да пия за тебе, Натке? За твоето щастие, каквото аз нямам. По тебе се лепят всички и ще продължават… Завиждам ти. Не го крия. Затова и ще пия…

Натка не се помръдна. Не възрази. Сократ удари по струните.