Владимир Тендряков
Нощта след бала (13)

13.

Той беше един от най-честитите учители в училището. Ако някой наистина отглеждаше своя градина със завидно усърдие, това беше той.

Инокентий Сергеевич вдигна към Решников суровото си лице, дръпнато от белега на една страна.

— Точно ти много добре знаеш, че занаятчиите неслучайно измряха — каза той със спокойния си глуховат глас. — Хората щяха да се скитат по света боси и голи, ако и до ден-днешен всеки бодикаше сам градината си с допотопна мотика.

— Защо непременно с мотика? — невъзмутимо възрази Решников. — Лично аз ползвам всичко онова, което предлага съвременната педагогика. И смея да мисля, че освен това нещичко изобретявам и сам.

— Може би си измислил парна машина и тайно я ползваш в своето частно стопанство?

— Нямам нужда от никаква машина.

— Там е работата я, че всички, всички — от доячката до учения експериментатор — се нуждаят от машини, само ние с тебе се задоволяваме с една черна дъска, с парцал и парче тебешир. Въоръжени сме както е бил въоръжен бащата на педагогиката Ян Амос Коменски преди триста години. И се мъчим да не изоставаме от двайсетия век. Чудно ли е тогава, че се пресилваме? Всички работят по седем часа на денонощие, ние — по дванайсет, шестнайсет, а резултатите?…

Решников снизходително се подсмихна:

— Уви, още не са създадени машини за духовни ценности, например за произведения на живописта, литературата, музиката, както и за предаване на знания.

Инокентий Сергеевич сгърчи обезобразената си буза:

— Позволи ми да те попитам, вестителю на физиката: откриването спътниците на Юпитер от Галилей духовна ценност ли е за човечеството, или не?

Решников се намръщи и нищо не отговори.

— Мълчиш, нали? Знаеш, че тази духовна ценност Галилей е постигнал с помощта на механизъм под названието телескоп. Ами синхрофазотроните, които ползват днес твоите събратя във физиката, нима не са специално създадени машини? Ехе! И то колко сложни и скъпи машини са те! Та с тях не се копаят картофи, нито се добива чугун. Отдавна вече до знанията се достига с помощта на машини, но кой знае защо и до ден-днешен се преподават тъй да се каже по ръчен начин.

— Ти вероятно си представяш какъв вид има парната машина, на която се каниш да качиш педагозите? — попита Решников.

— Мисля, че да.

— Кажи де, кажи.

— Изходна точка ще бъде съществуващото занаятчийство — милиони учители из страната преподават едни и същи знания по математика, физика, по другите науки. Едни и същи, но всеки със свои сили, по свой начин. Както едно време качеството на ботушите зависело от майсторлъка на отделния частник обущар, така и сега от учителя зависи качеството на знанията, които получава ученикът. Падне ли се на добър преподавател — значи е имал късмет, случи ли се на лош, ще излезе от училище полуобразован. Помисли си само — то е като лотария. Тогава не е ли по-добре измежду милионите преподаватели да се подберат най-умните, най-талантливите и техните уроци да бъдат зафиксирани, например, върху кинолента? Така за ученика ще изчезне опасността да се падне на лош учител и всички деца ще получават само високостандартни знания…

— Стоп! — прекъсна го Решников. — Стандартни! Бездушна кинолента, която ще раздава на всички еднакви порции знания… Че нали ние с тебе се стремим точно към това: да се пригодим към всеки отделен ученик — един усвоява материала по-бързо, друг — по-бавно, трети — изобщо не го влече. Ама какво да приказваме, само жив, нестандартен човек може да обучава живи, нестандартни хора.

И Инокентий Сергеевич отново сгърчи буза.

— Мислиш, че искам да те заменя с кинолента?… Опазил ме бог! Искам само да те освободя от част от твоя труд. От еднообразния труд, Павел. Така няма да набиваш по няколко пъти във всеки клас онова, което си втълпявал миналата, по-миналата година, преди три, преди четири години. Стандартната кинолента ще ти даде време… Вре-ме, Павел! За да можеш нестандартно, творчески да занимаваш учениците — на способните да дадеш над стандарта, а неспособните да накараш да го стигнат. Остава ти само работата по доусъвършенстването и шлифовката на всеки човек поотделно. На всеки!

— Въпреки това утъпквай пътя със собствените си крака. Може би ми предлагаш не локомотив, а просто тояжка, която да облекчи отрудените ми крака?

— Да не търсиш локомотив, който изцяло да те измести?

— Тогава ще бъде безсмислено да живея на тоя свят — махна с ръка Решников.

— Там е работата я, че няма още машина, която да измести човека. И дали ще има?

— Що за спор?! — извика забравената Олга Олеговна. — Как да поднасяме знанията — по механизиран или немеханизиран начин! Юлия Студьонцева е натъпкана и претъпкана от нас с такива знания, а въпреки това… Пак ли трябва да повтарям: тук често се формират хора без всякакви човешки стремежи! А щом го няма човешкото, тогава животинското напира да избие като при онези младежи, които на автобусната спирка… ще търсят спасение в локомотиви — смехории! С машини ще възпитават човешки качества!…

Решников удовлетворено изхъмка:

— Ето че се върнахме всеки на своята орбита: аз съм човек, който обича нещо и презира нещо на тоя свят, аз преподавам на учениците както зная, вие — както вие знаете, нека всеки си копае градината… Ако вместо мотика ми предложат подходящ трактор, аз не ще се откажа от него, но на децата няма да го поверя.

Инокентий Сергеевич мълча една-две минути — странно, неподвижно лице, едната му половина поразително различна от другата — после процеди студено и спокойно:

— Няма ли да го повериш?… А на себе си го поверяваме, нали?…