Владимир Тендряков
Нощта след бала (23)

23.

Физикът Решников и математикът Инокентий Сергеевич живееха в една кооперация.

Стигнаха до входа и неочаквано си спомниха:

— О-о! Коя дата сме днес?

— Ами да! Двайсет и втори юни…

— Трийсет и една години…

— Тръгвай — рече Решников, — имам бутилка коняк.

Качиха се на петия етаж, тихичко отвориха вратата, вмъкнаха се в кухнята. Решников сложи коняка на масата.

— Разсъмва се.

— Точно по това време…

По това време, на разсъмване, преди тридесет и една години западаха първите бомби и две момчета от различни краища на страната, току-що отпразнували всеки в своето училище абитуриентската си вечер, тръгнаха за военните комисариати.

Навън просветваше. На тясната кухненска масичка пред наченатата бутилка седяха двама бивши войника.

— Можеш ли да си представиш днешните момчета в затрупани със сняг окопи някъде край Елни?

— Или край Ленинград, дето ние утолявахме глада си със замръзнали брезови пъпки?

— С какви костюми бяха днес, с какви връзки!

— И виж, всички с часовници, пък аз си купих първият часовник след като бях учителствал две години.

— Каквото и да приказваме, в щастливо време живеят.

— Те са, както каза тази Нина Семьоновна, удивително добри по природа. Длъжни са да бъдат по-добри от нас.

— Е, тая хипотеза се нуждае от проверка… Хайде по още една, последна, Инокентий?

— Да пием за това — те да не мръзнат в окопите.

А в същия дом, един етаж по-долу, в своята тясна моминска стая Зоя Владимировна, старата учителка, започнала да преподава още от времето, когато ликвидираха неграмотността, не спеше, а плачеше, заровила лице във възглавницата.

Нина Семьоновна, която днес също стана стара учителка, изнемогваше от майчинска нежност и тревога: „Колко са пораснали учениците ми! Какво ги очаква? Какви ли ще станат? Юлечка? Гена?“.

Тя живееше в нов квартал, на края на града и сега бавно вървеше по пустите улици, през просторните пусти площади и малкият град, в който по роднински ти е близка всяка забутана уличка, всеки кръстопът и всяко кътче й се виждаше величествен и тайнствен в мътно синкавия здрач.

Преди да се заизкачва към крайречната градинка неочаквано видя своите ученици. Те слизаха по широките стълби — Сократ Онучин с китарата, Игор Проухов разрошен, с щръкнала както винаги коса, Юлечка Студьонцева замислена, навела гладко сресана глава и Вера Жерих отпуснато дебела, спокойно съсредоточена. Плътно един до друг, мълчаливи, видимо уморени, изкарали своя празник. Сякаш вече носеха в себе си не детски мисли.

Стара истина е — животът не е песен да го изпееш. Не наблюдава ли тя сега първите им самостоятелни крачки в живота — най-първите? Далеч ли ще стигне всеки един от тях? Каква ще стане Юлечка?

Децата отминаха без да забележат Нина Семьонова.

Минаха край училището.

Сред неумитата от здрача предутринна синева училището бе издигнало и раздиплило и четирите си етажа с широките, маслено тъмни прозорци. Необичайно необщително, странно мъртво, родно и чуждо едновременно. Скоро ще изгрее слънцето и прозорците, преливащи в нефтени отблясъци, бурно ще запламтят — и четирите етажа. Навярно това ще бъде внушителна и красива гледка.

Вдигнали глави, бившите десетокласници разглеждаха училището си в необичаен час и необичаен облик. Всеки мислено проникваше през затворените, пропити с мрак прозорци в познатите коридори, класните стаи.

Вера Жерих шумно и тежко въздъхна.

Юлечка Студьонцева тихо каза:

— Тук всичко беше толкова ясно.

Дълго никой не се обади, най-сетне Игор рече:

— Ще се научим да живеем, Юлке.

Вера отново шумно въздъхна.

А по реката, по смолисто потъмнялата вода се влачеха раздърпани кълба сива мъгла. Натка с мокра рокля, която залепваше по краката й, с измокрени от росата официални обувки се луташе по брега и търсеше Генка.

Нощта след бала свърши.