Владимир Тендряков
Нощта след бала (12)

12.

Недостъпно изпъчена Натка гледаше покрай Генка с влажни очи.

— Гена-а… — провлече лениво тя глас, който идваше някъде отвътре и сякаш го обгръщаше. — Какво ли не наприказваха по твой адрес, горкичкия! Дори ни наплашиха — нож в гърба си можел да забиеш. Гледай ти! Не вярвай на никой — ти си много чист, Гена, съвсем чист, чак си стерилен. Изварен си в дестилираната семейна вода, в която са се страхували да прибавят дори щипка сол. Нож в гърба — къде ти!

— Натке! Не се занасяй, моля те.

— Ами аз сериозно, Геночка, съвсем сериозно. Тебе никой не те познава, всички те знаят какъв си отвън, но вътре не са надниквали. Чудят ти се, че можеш да преметнеш който и да е бабанко — страшен е, пази се, в дън земя ще го натика. И не разбират, че си послушно, добро детенце, обичаш да ядеш сладко, но те е страх от майка ти, без разрешение не бъркаш в буркана.

— За какво намекваш, Натке?

— За тебе, само за тебе. За нищо друго. Цяла година всяка вечер ме изпращаше до вкъщи, и не посмя дори да ме целунеш. И такова кротко дете да го клепат, че нож можел да забие! Искам да те защитя!

— Натке! Защо го правиш?… — Генка криеше очи, говореше пресипнало, към земята.

— Не ми ли вярваш, че искам да те защитя?

— Занасяш ме… Те нека приказват каквото си щат, но тебе те моля…

— Те — да приказват?! — Влажните очи на Натка зорко искряха под миглите. — Пък аз да не смея?… Може пък да ми е обидно за тебе, Генка — плюят те, а ти се ближеш. Обидно ми е и защото те самите примират за тебе: такъв бил, онакъв, бездушен, себелюбец, който не топли, ама са готови да си подложат врата — мятай юларя и ме води Москва да превземаме.

— Злобна си ти, Натке — без възмущение произнесе Юлечка.

— Ами ти?… — обърна се към нея Натка. — По-добра ли си от мене? Ти можеш да тормозиш, пък аз не, така ли?

— Да тормозя? Натке! Защо?!

Натка седеше пред Генка изправено, под изписаните й вежди очите бяха тъмни, навлажнени.

— Защото заслужаваш — отвърна твърдо. — Отсам те удрят, оттам, а ти тъпчеш пясъка пред пейката. Какво ще се церемонят тогава с тебе. Нашето момче горкото малко го е страх. Ама пък е чистичко лазурно, без кристалче сол. Нищо друго не остава освен да те вкусят и изплюят.

Натка се извърна.

Сред листата на младите липи равнодушно светеха матови лампи. Към покрития с мръсна трева насечен стръмен бряг напираше плътна нощ, тук-таме прободена от трепкащи звезди. Тя все така носеше дъх на влага и треви. А долу лежеше градът — с пръснати светлинки, които се топяха в мъглявината. Искряща галактика, обвита в житейски шум: сред светлините някой се смееше, някъде истерично виеше грамофон, бръмчеше мотоциклет.

— Нищожество си ти, Генка — безмилостно каза Натка встрани.

И той изви глава, сякаш го удариха през лицето.

— Тая пък Натка… Тая пък! — пресипнало, гърлено.