Владимир Тендряков
Нощта след бала (19)

19.

Вече се размърдаха, за да станат, да си кажат „довиждане“ и да си тръгнат, да сложат край на тази проточила се вечер, а едновременно с нея и на поредната учебна година. Обикновена година, напрегната и трудна, която преди спускането на завесата им донесе неочаквано огорчение.

И в този момент всички видяха, че Нина Семьоновна, която забравена седеше встрани, със смачкана на топка кърпичка бърше сълзите си от спуснатите мигли — плаче нечуто.

— Какво ви е, Нина Семьоновна?

— Просто тъй, нищо.

Олга Олеговна уморено приседна до нея.

— Днес ние всички нещо…

Нина Семьоновна, мачкайки кърпичката, въздъхна няколко пъти.

— Все си мисля за Юлечка и ми стана толкова жал…

Директорът Иван Игнатиевич неодобрително поклати глава:

— Я стига, стига! Седнали сте да жалите Юлия Студьонцева. Момичето е упорито, знаете го, ще постигне каквото иска.

— Ама аз не нея, а себе си жаля… — Нина Семьоновна измъчено виновно се усмихна.

Олга Олеговна надникна под спуснатите й мигли:

— За нея мислите, а себе си жалите?

— Та аз толкова надежди възлагах на Юлечка. Да, през всичките тези години… Глупаво е, разбира се, но си мечтаех: ще разгърна някоя сутрин вестника и ще видя нейното име, ще пусна някоя вечер телевизора — за нея ще приказват… Не, не, не за слава! Има хора, необходимостта от които е очевидна, те носят времето на плещите си. Можем ли, например, да си представим настъплението на нашия двадесети век без Мария Кюри… Мислех си, ами ако изведнъж Юлечка… Аз я посрещнах на училищния праг. Един голям човек е тръгнал във времето от мене, както голямата Волга изтича от малък извор. И ето че днес… Днес разбрах, че няма да я бъде. Да, да, вие сте прав, Иван Игнатиевич, няма защо да се безпокоим за Юлечка — тя ще постигне своето. Но само своето, за мене няма да стигне. Сигурно ще стане добър инженер или лекар, каквито има много. Значи аз не съм толкова добра учителка, не… такива като мене са много. Вярно, чак ме е срам, че приказвам такива глупости, но се бях настроила, едва ли не през всичките десет години се настройвах и чаках — да, ще постигна, ще постигна нещо изключително! И ето сега разбрах, и ми се плаче… Не ми се смейте, моля ви.

Всички мълчаха, разсеяно гледаха на различни страни.

— Вие сте млада, много млада! — въздъхна Иван Игнатиевич. — Кой от нас на младини не е мечтал да даде на света титан!

— И по правило набираха висота онези, от които не очаквахме — с горчивина произнесе Олга Олеговна. — Никой от нас не обръщаше особено внимание на Ерик Лобанов, а днес той е професор и то известен.

— Но това… — Нина Семьоновна чак се задъха от вълнение, — но това е доказателство за нашата недалновидност — да не прозрем с какво един човек е забележителен. Така можем да пропуснем и гения!

Сигурно за пръв път тази вечер Олга Олеговна се усмихна, поклати глава, увенчана от тежка фризура:

— Ние не сме ясновидци — ние сме обикновени хора. Най-обикновени. Да предвидим кой е гениален, още повече да направим гениален, не, това не е по силите ни. Можем да ги научим на най-простото, на най-баналното, на онова, което се е повтаряло от поколение в поколение, което се е наложило като азбучна истина: уважавай достойнството на ближния, възмущавай се от насилието… Всъщност, да ги научим на едно: Хора, не се наскърбявайте!

— Да ги научим ли?! — възкликна Нина Семьоновна. — Кого? Юлечка? Гена Голиков? Игор Проухов! Те всички, всички още като деца бяха удивително добри. Още от началото, преди да тръгнат на училище, всички по природа бяха добри. И ако почнат да се наскърбяват един друг, тогава значи… Тогава ни остава само едно — от отчаяние да се обесим на първото дърво.

Инокентий Сергеевич обърна към светлината грапавата страна на лицето си, докосна страшния си белег.

— Не е изключено, ей туй украшение да ми е подарил човек, който съвсем не е бил зъл по природа. Аз също трябваше да направя някои деца сирачета, не познавайки озлоблението.

И Нина Семьоновна изплашено отмести очи, разпалено продума:

— Готова съм всеки ден да повтарям: Господи, дай ми сили да пожертвам живота си за онези, които уча! Господи, не ме оставяй излъгана, направи ги всички щастливи!

— Струва ли си да се молим! — откликна Олга Олеговна. — И без молитви го правим — отдаваме им живота си.

— Именно. Зоя Владимировна и тя така направи — напомни Иван Игнатиевич.

Олга Олеговна стана, загледа се през тъмния отворен прозорец навън, където се простираше притихналата улица.

— Момчета и момичета, момчета и момичета, колко сте още зелени! Не, не сте готови за живота… — Помълча и без да откъсва очи от прозореца, попита: — Интересно е да чуем какво ли си говорят сега за бъдещето?

— Нека пеят и се веселят. За бъдещето ще мислят утре.

Учителите разбутаха столовете, взеха да се надигат.