Владимир Тендряков
Нощта след бала (14)

14.

На пейката под фенера петимата плътно са насядали един до друг, а Генка се е привел над тях.

— Най-искрено всичко! Най-открито!… Ти каза, че съм бездушен. Ти — че съм светулка себелюбец. Ти ме обвини в предателство, нож съм щял… А ти, Натке… Ти съвсем ме довърши — предател дори не мога да бъда, бил съм жалък страхливец, отрепка! Най-искрено всичко… Но защо вашите искрени думи са различни? Не си пасват! Кой е прав? На кого да вярвам?… Мента! Всичките ментите! Защо?! Какво лошо съм ви направил? На тебе! На тебе, Натке!… Или просто тъй, възползвахте се от случая да ментите. И с каква радост, с каква радост! Ето какви сте били! Не знаех… Показахте се… Разбрах ви, всичките ви разбрах. До мозъка на костите!…

Разгорещен тон. А нощта лъхаше речна влага и дъх на зреещи поля. В ароматния въздух се прокрадваше топлина. И листата на младите липи, които обграждаха лампите, като че ли сами излъчваха призрачно задгробна светлина. Никой нищо не забелязваше. С цялото тяло напред, с разкривено лице Генка крещеше с всички сили, а петимата, плътно насядали на пейката, вцепенено го слушаха.

— Тебе да те разнищят цялата! — Генка посочи към Вера Жерих. — Добра си, много си добра, живееш си и се оглеждаш как да направиш тъй, че всички да забележат добротата ти. Някой хванал хрема и ти вече тичаш през глава — готова си сополите му да бършеш, та всички да видят каква благодетелка си. Защо го правиш? Защото с нищо друго не можеш да учудиш хората. Умна ли си? Красива ли си? Характер ли имаш? С лупа да търсиш — празно. Но празнотата може да се запълни с показна доброта. Тогава излиза, че добротата ти е камуфлаж!

Вера слисано беше опулила към Генка очи като копчета, и широкото й лице сякаш настръхна. Тя се размърда, поиска да каже нещо, но само изхлипа и пое въздух и от неподвижните й очи копчета върху посивелите й бузи се търкулнаха две сълзички.

— Ха! Плачеш! Че как иначе ще се защитиш? Едно спасение имаш — я да пророня сълзи. Няма да ме трогнеш! Аз не съм ти казал още всичко, не съм те разнищил още цялата. Че ти не си така празна. Планина от завист се издига в душата ти. На̀ прегърнала си Натка, ама й завиждаш, о, как й завиждаш! И на Юлка завиждаш, и на Игор… Те всички са с нещо по-добри от теб и ти за всеки, както и за мене, би надрънкала какво ли не. Криеш се зад добрината си, но първа скочи щом решихме — можеш да ме оплюеш…

Вера се захлупи на рамото на Натка, а Юлечка викна:

— Гена!

— Какво „Гена“?

— Не нея, а себе си излагаш!

— Пред кого? Пред вас ли? Че вие ме опозорихте, постарахте се. Ти също.

— Сам искаше всичко най-искрено…

— Най-искрено. Нима лъжата може да бъде искрена?

— Казах каквото мисля.

— И аз… каквото мисля.

— Защо ни трябваше…

— Аха, изплаши се! Разбра, че сега тебе ще загриза.

И без друго бледото, рязко очертано личице на Юлечка посърна, носът й се издължи.

— Казвай, Гена. Не ме е страх.

— Ти преди малко ми натрапваше любовта си…

— Как можеш!…

— Че какво, не беше ли така? Просто каза: да тръгнем заедно, ще превземем Москва.

— Как не те е срам!

— А тебе не те ли е срам да се преструваш на любеща?

— Аз да се преструвам?…

— Какво, не е ли тъй? Отначало жално-милно, човек може да заплаче като те слуша, а след малко — светулка себелюбец. На кое да вярвам — на невинните ти сълзи или на думите ти?… И на туй отгоре се смяташ и за… принципна! Много принципна! Ама като си толкоз принципна защо никой в класа не те обичаше?

— Какъв си бил!…

— По-лош ли съм от тебе? А?… Аз съм честолюбив, ами ти? Не се ли бъхтеше в училище от самолюбие? За да бъдеш първа и да те възхваляват до небесата: ах, колко е чудесна, изключителна! Сигурно не искаше да е така, възмущаваше се, когато ласкаеха самолюбието ти? Десет години караше на едно голо самолюбие! И днес дето се нахвърли върху училището — защо го направи? Пак от честолюбие. Буташе се, буташе се да си първа, ама изведнъж видя, че няма да мине номера и рече, я дай да ги изкритикувам.

— Какъв си бил!

Юлечка побледня от унижение, смъкна се в лице, запремигва, погледна измъчено.

Игор не издържа:

— Ти съвсем откачи!

А Генка от Юлечка се прехвърли на него:

— Приятелю стари, какво пък… да си разчистим сметките.

Игор се подсмихна накриво:

— Недей изцяло, недей, съжали ме.

Изправен в цял ръст Генка отвисоко разглеждаше Игор, който седеше на крайчеца на пейката, предизвикателно извил тяло — едното рамо по-високо от другото, едрият му нос войнствено щръкнал.

— Можеш ли да си представиш — каза Генка, — жаля те.

— Виж, това вече наистина е страшно.

— Нож в гърба… На тебе! Как можа да го измислиш? И защо? Питам се защо?

Игор, без да променя неудобната си поза, презрително си премълча.

— Ами всичко е много просто: човекът се готви да стане гениален. Искрено, искрено си мислиш — аз съм Цезар, не по-малко!

— Пречи ли ти, че някой мисли за себе си…

— Цезар… А всеки Цезар би трябвало да ненавижда онези, които се съмняват в него. Главата не можеш да ми отсечеш, Цезаре, остава ти едно — да ме наклепаш по най-гаден начин: такъв съм бил, онакъв, нож в гърба, пазете се!

— А ти нищо лошо ли не си казвал зад гърба ми, дружеше с мене и не си ме продавал, така ли?

— Че защо, защо смяташ, че ако кажа нещо лошо за тебе, то вече е престъпление? Нима наистина мислиш, че тебе — единствено тебе! — само ще те хвалят? И никой друг няма да бъде по-талантлив, по-гениален? Ти си един-единствен, върхът на човечеството! Така ли?

— Аз мога да си представя, че съм и бог. Кому пречи това?

— На тебе, Цезаре! Единствено на тебе! Още сега те гложди, дето не те признават за връх. А пък ако успееш да се набуташ в художествената, там сигурно ще има и по-добри, и по-способни момчета. И на тях, Цезаре, вероятно и през ум няма да им мине да те смятат за връх. Как ще го понесеш? Ще почнат навсякъде да ти се привиждат ножове в гърба. Навсякъде, цял живот! Ще се пръснеш от злоба! И Цезар ще стане на пух и прах. Е, как да не ми е жал за тебе?

Генка се бе надвесил над Игор, оня седеше извит, издал напред небръснатата си брадичка.

— Много хитро ми отмъщаваш, Генка… за ножа в гърба…

— Притрябвало ми е. Пък и няма смисъл. Ти сам ще се разправяш със себе си… Щял да издъхне неизвестен на улицата. Не знам, може и сред пухени завивки да издъхнеш. Знам от какво ще умреш, недодялан Цезаре! От злоба!

Игор се бе сковал от неудобната поза, очите му блуждаеха.

— Какво пък, благодаря — каза той с пресипнал глас.

— За какво, Цезаре?

— Че ме предупреди. Честна дума, ще го имам предвид.

Генка му се озъби:

— Ще се поправиш? Ще престанеш да се смяташ за гениален?

— Може би.

— Отдавна ти беше време. Какъв Цезар си ти, върви по дяволите!

Матовите лампи висяха сред гъстите сияещи облаци от листа — на тяхната светлина — силна, но безцветна, хвърляща неправдоподобни сенки, лицето на Генка изглеждаше безкръвно синьо, а гримасничещите му устни черни. А пред него седеше смазаният Игор.

— Доволен ли си? — най-сетне издума Игор.

Генка още по-силно изкриви уста и нищо не отговори.

— Доволен ли си, говедо?!

И Генка се ухили. Тогава Игор скочи, задъхано се развика в хилещото се синьо лице:

— Да не съм мечтал да ставам палач или убиец! Пречел съм! С какво? На кого?

Генка се хилеше и в тъмнината зъбите му блестяха.

— И ти мечтай! Кой ти забранява?! Въобразявай си, че си Цезар, или Наполеон, Христос спасител ако щеш! Не искаш! Защото не можеш! Тогава не смей да обвиняваш другите!… Говедо завистливо!

Чорлавият Игор с дългия нос се кривеше пред дингила Генка. Оня го слушаше и се хилеше.