Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (9)

9

След като погребаха отново загиналите, всички се събраха на обща трапеза за помен на храбреците. Вдигнаха чаши с кумис, ядоха варено месо. На улицата пропя тръба, звънкият глас на глашатая възвести, че на брега на Итил ще се състои кушия. Някои вече бяха разбрали, но повечето бойци и граждани за пръв път чуваха новината. Развълнуваха се младите воини, един след друг ставаха от масата, бързаха към брега на Итил, където за багатура самаркандските купци бяха поставили огромна шатра, тапицирана със златиста табгача коприна. Илбарис седеше на почетното място, в центъра до него се настани Адай, намръщен и умислен. Или по-скоро обиден? Адай вече знаеше, че на неговото място, начело на дясното крило на алая, Илбарис беше поставил мергена Ташбулат. Адай не каза нищо, за нищо не попита багатура, всички заповеди изпълняваше, както винаги, без да се налага да се повтаря. Илбарис го гледаше, по лицето му нищо не можеше да се прочете, но вътре в себе си младият мъж се усмихваше. Това, което беше замислил и решил, трябваше да се окажа непълно неочаквано за всички, не само за Адай. Той ще обяви волята си и тогава Адай ще проумее, че багатур Илбарис не е от тези хора, които забравят побратимството. А дотогава нека се поизмъчи малко… Събираха се все повече хора — девойки, юноши. Девойките се скупчваха отделно, шепнеха си, търсейки някого сред мъжката тълпа: какво ли им готви съдбата, с кой ще ги свърже навеки? Илбарис забеляза, че погледът на Адай мине се, не мине и се отклонява натам. Нима тук, на брега на Итил, храбрият воин е срещнал отредената му, точно както говореше във Фанагория?

— Батире…

— Да, багатуре.

— Ами ти… няма ли да участваш в празника?

— Аз? Н… Да. Ако не си против.

— Защо да съм против, Адай?

— Има причина, багатуре.

— Няма такава причина. Коя е тя?

— Наричат я Айгюл. Дъщерята на тархан Мангиш.

— Тя тук ли е вече? Пристигнала ли е?

— Не я виждам.

— Нареди да я доведат.

— Добре, багатуре.

През това време всички, които възнамеряваха да вземат участие в кушията, се събраха и зачакаха знака на старейшината на празника, аксакалът от българите, който знаеше правилата и обичаите. От само себе си стана ясно, че това ще е алустаз Даян. Той подаде и знака за начало. И ето че вече, тръпнеща и развълнувана, на червената линия застана първата от девойките. На зелената линия пък стоеше широкоплещест юнак с криви крака и мощни ръце: това бе кожарят, известен в града. От древни времена професията на кожаря е много уважавана сред българите, а този майстор бе един от най-добрите. Още докато стоеше на своята лента девойката два пъти се обръщаше да погледне назад с усмивка, а и кожарят не скриваше своята; нямаше съмнение, че дълго няма да се гонят. Така и стана. Въпреки неголемия си ръст и късите си крака, широкоплещестият кожар бързо настигна бъдещата си стопанка, грабна я с огромните си ръчища, вдигна я и повече не я пусна, така и дойдоха до мястото, където стоеше разпоредителят на кушията. Той ги благослови от името на Тангра, дари ги с подаръци и свърза косите им.

И така се продължи… Бягаха девойките, бягаха и момците. Малко бяха тези, които си тръгваха с наведена глава, съвсем малко, въпреки че имаше и такива. Но къде-къде повече бяха щастливите двойки. Гърмяха барабаните, тръбяха тръбите, зрителите викаха оглушително. Оредяваше тълпата от бъдещи невести, смаляваше се, и ето че остана само едно момиче. И тя бе Айгюл.

Още щом я погледна, Илбарис разбра какво имаше предвид Адай, когато говореше за причината. Сви се сърцето на младия предводител, за миг му се стори, че ще полудее. Айгюл и Чечке си приличаха като две капки вода. Но онази, желаната и любимата, беше далече и по волята на родителите си принадлежеше другиму, а тази е тук, до него — застани на зелената лента, догони я, прегърни я и я води при аксакала.

За секунда, не повече, се мерна тази мисъл в главата му — може би и така ще трябва да стори? Но както проблесна, така и изчезна. А в следващата секунда като вихър се спусна от мястото си Айгюл, като ураган се втурна след нея Адай, догони я, прегърна я и ето го, иде, но не при аксакала, а при него, при Илбарис.

И Илбарис се изправи. Извиси стан, обхвана с поглед тълпата. Замлъкнаха барабаните и тръбите, стихнаха приветствените викове.

— Хора! — понесе се над тълпата и надалеч се чуваше гласът на багатура. — Хора от Горни Кирмен, чуйте думите ми и волята ми. С властта, дадена ми от баща ми, хан Кубрат, назначавам за тархан на този град батир Адай. Да бъде волята на Тангра!

Това беше и неговият сватбен подарък за приятеля му. И отново гръмнаха барабаните, полетяха във въздуха шапки и виковете на хората заглушиха всички останали звуци. Адай, който винаги съумяваше да остане невъзмутим, сега смаяно гледаше Илбарис, високо се вдигнаха от учудване и веждите на алустаза. Но на Илбарис му се стори, че той одобрява взетото решение.

За тархана, както и за всички други, ритуалът беше един и същ — аксакалът свърза заедно косите на новия владетел с косите на неговата избраница и три пъти ги завъртя. А алустаз Даян поднесе подаръци на младите.

До късна нощ, чак до сутринта пируваха по улиците и площадите на града и тези, на които им провървя, и тези, на които този път им се изплъзна късметът, но им остана надеждата. Редом един до друг седяха щастливите и нещастните; и тези, на които не им се усмихна щастието, нямаха право да се обиждат на девойките. Във Велика България всеки държи съдбата си в собствените си ръце — или поне наполовина…

* * *

Дойде новият ден. Всички жители на Горен Кирмен изпращаха воините. Изпращачите бяха и мъже, и жени, и деца; до вратите се събра голяма тълпа. Вървяха мълчаливо, някои крадешком избърсваха по една сълза. На портите се спряха, тук, по обичая, жените поднасяха на мъжете си по чаша мед, за сполука. Тълпата остана в града, жените продължиха нататък, като се държаха за стремената. На влизане в оврага, където преди два дни воините танцуваха със смъртта, на алипите поднесоха втора чаша. Мъжете целунаха младите си жени, без да слизат от седлата, походът вече започваше. Но невестите на воините все вървяха ли, вървяха след отряда, все нещо още имаха да кажат, а конниците им отвръщаха. Нито Илбарис, нито алустаз Даян се намесиха, несигурно дело е походът, та бил той и най-мирният, и само Тангра знае на кои от тези, които сега се прощават, им е дадено да доживеят до завръщането.

Оврагът вече свърши, опасно беше за жените да отиват по-нататък. Отново за малко се спряха, сълзите потекоха по-силно, някои вече не сдържаха риданията си. Други просто галеха конете или се притискаха до любимите си, но и едните, и другите накрая изскубнаха от конските гриви по няколко косъма. Мъжете ще заминат, ще се разтворят в утринната омара, жените ще се върнат у дома и през цялото време, докато трае походът, под възглавниците ще лежат тези косми, които пазят и защитават коня и ездача му от болести, рани и смърт.

Това сбогуване вече наистина беше окончателно. Алипите смушкаха конете с пети и скоро изчезнаха зад хоризонта, но жените още дълго гледаха след тях, все гледаха ли, гледаха, вече не бършеха сълзите си и не се срамуваха от тях, махаха след конниците, коя с ръка, коя с кърпа, купена от византийските търговци, а после отпускаха ръце и просто стояха…

А воините не се обръщат да погледнат назад. Това е техният живот, и в него има по равно и радост, и мъка, и раздяла, и завръщане.

Яздеха българските воини, седнали в седлата така, сякаш се бяха родили на кон, а сред тях яздеше гъркът Агасике, до вчера оръжейник, а днес също воин, и то какъв воин — по стойка не отстъпваше на никой от българите. А коня му беше украсен по такъв начин, че никой не можеше с него да се мери: нагръдник от метални пластини, на челото — медни пластини, блестящи като злато, а юздата бе със сребърни закопчалки. Язди гъркът с българския отряд, сякаш така и трябва, сякаш това е най-нормалното нещо и за гърците, и за българите. Оглежда се наляво, оглежда се надясно, а него самия го гледа алустаз Даян. Алустазът се бори със своите подозрения, не може и не може да се довери на гърка, а що за човек е този Агасике, докрай въобще не може да се разбере. Даян го подозираше в лоши намерения, смяташе го за шпионин на василевса до началото на похода и се сърдеше, че на своя глава се е решил багатурът да го вземе. От друга страна гъркът се показа храбрец, рискува живота си, за да се върне отново кирменът в български ръце. А че какви са му, на него, на гърка Агасике, българите? Затвори той работилницата, продаде инструментите и робите и дим да го няма. За богатия родина е целият свят, особено за гърците и юдеите. И ето го на — рискува всичко. Това е просто удивително! И алустазът чувства как нещо го тегли към този човек.

А оръжейникът, яхнал богато украсения си кон (дори и на челото му пластината беше с формата на кръст), се оглежда настрани, в очите му нещо припламва.

Може би наистина уста Агасике е просто любопитен човек? Може би в неведомите краища наистина го води не желанието да проправи път към Страната на мрака за гръцките кервани, а простото човешко чувство — жаждата за знания, за нови впечатления?

Язди алустазът, поглежда от време на време към Агасике, поклаща глава и размишлява…

Мисли за това, че не бива да попада този грък там, където толкова му се иска — в Страната на мрака. Самият той, алустаз Даян, не е стигал до тези места. А и въобще малцина са онези, които са успели да се доберат до там. Маджарите и угрите, те са ходили, знаят пътя, но не споделят тайната си с никого. Купуват от северните народи стоките им и ги препродават на българите. А те вече ги търгуват по-нататък. И само в редки случаи на български търговци, и то пак с помощта на угрите, им се е удавало да проникнат в тези неведоми краища.

Така че любопитният грък напразно рискува живота си.

А може да се окаже, че не е напразно. Ето, недалеч язди прегърбеният и неугледен шаман Кура-Ата, по прозвище Илтотар. Колкото у алустаза се пробужда странна и с нищо необяснима симпатия към чуждия по кръв грък, толкова по-неприятен му е Илтотар, с неговата родствена тюркска кръв. Даян не вярва на шаманските подскоци, звънчета, вой и вълчи опашки, но веднъж видя със собствените си очи как един шаман приспа здрав и млад алип и то така, че можеше с нож да го режеш — алипът не чувстваше нищо, а когато се събуди, не знаеше какво се е случило с него. Тъмни хора са шаманите, по-добре да стоиш надалеч от тях.

Но не бива да се стои надалеч. Точно обратното, трябва да бъде колкото може по-близо. Божият служител уверяваше, че неведнъж и дваж е пътувал по всички пътища, водещи към угрите и маджарите, знае къде има опасност и къде няма, а и за пътя към Страната на мрака говореше уверено, сякаш и дотам е стигал.

Смушква алустазът коня и ето че вече язди рамо до рамо с прегърбения шаман. Двамата яздят пред всички и ако се случи нещо неочаквано, шаманът и алустазът ще поемат върху себе си първият удар, първите стрели.

Гората се простираше навред. Пътеката се виеше, меко стъпваха по нея конските копита.

Но ето че накрая лесът свърши. Спряха, запалиха огньове. Ядоха. И отново на път. След това чак до мръкване яздиха, без да спират. А по мръкнало стигнаха до огромна поляна, където видяха стада и хора… Но пастирите, щом видяха въоръжените конници, явно решиха да не насилват късмета си и побързаха да се скрият в храстите. Илбарис заповяда да потърсят пастирите и да ги доведат, но не успяха да ги намерят из тези непознати места. Нищо, случват се и такива работи, багатурът заповяда да заколят няколко крави и да устроят стан за през нощта. Поставиха постови: все пак е чужда страна, не вреди малко повече да се внимава.

След вечерята алустаз Даян и гъркът Агасике незабелязано се озоваха един до друг. Алустаз Даян е бил неведнъж във Византия и малко говори гръцки. Шаманът, пък се приближи към багатура, мерген Ташбулат не го изпускаше от поглед. Подозрителен му се струваше този шаман с двете имена. А багатурът легна на тревата, положи под главата си седлото и затвори очи. И вече виждаше не батира, а тархан Адай и жена му Айгюл. Спомни си как те изпратиха отряда чак до градските порти и как красивата Айгюл гледаше младия си мъж. Владетелят на Горен Кирмен изглеждаше сега съвсем различно от преди. Носеше изящна риза, ушита от катеричи кожи, на нозете си беше обул меки български ботушки от лек юфт^[1], челото му бе превързано с позлатена лента, знак за новото му положение. Красив е Адай. Добре, че на брега на Итил му се усмихна щастието.

Илбарис попита и Ташбулат, когато вече кушията бе свършила и не останаха повече девойки, които искаха да излязат на червената лента, защо не е пожелал да опита късмета си. Ташбулат се замисли и отговори, че обичаите на предците му не позволяват да си намери жена по този начин. „Не трябва да чакам, докато девойката се съгласи да ми стане жена, багатуре. Сам трябва да я намеря, а след това не да я догоня, а да завоювам сърцето й, за да дойде сама при мен. Така се прави при нас.“

Илбарис не каза нищо, но вътрешно се удивляваше. Двамата с Ташбулат говореха на един език, живееха в една страна, вярваха, че всичко в този свят се управлява от Тангра, а обичаите им са съвсем различни. Защо е така? Колкото и да мислеше, не можа да намери друг отговор: по-често трябва да се срещат един друг, по-добре да се знае как живеят различните народи, да се приема най-доброто, което има у даден народ. Тогава няма да се учудваме, че сме толкова различни. И по-малко ще се страхуваме.

Така или горе-долу така мислеше багатурът. Още във Фанагория, докато се приготвяше за похода към Горни Кирмен, с него дойде да поговори илхан Котраг. Между другото каза и това:

„Когато си сред други народи, Илбарисе, преди всичко гледай обичаите и привичките им. Забелязвай какво и как правят. Не се отвращавай от храната им, не презирай вярата им. Отнасяй се с уважение към старейшините, не смятай, че е обидно да се поклониш на князете им, само тогава ще бъдеш приет с почести. Оскърбиш ли ги с нещо, няма да имаш успех. На нас ни е нужна дружбата с племената, които граничат със Страната на мрака. Скоро ще се върна във Фанагория, ще се срещнем и ти всичко ще ми разкажеш. След това всички ние, цялата ни орда, целият ни род ще се пресели на пасбищата, които ни остави баща ми. И кой знае, може би ще останем там завинаги, както баща ни остана във Фанагория, ще започнем да живеем там през цялата година и децата ни ще се раждат там. Знаеш, Илбарисе, че си ми като роден брат, каквото е мое, е и твое. Така че, когато мислиш за себе си, мисли също и за мен; делото ни е едно и една е съдбата ни.“

„Като роден брат“. Да, така каза илхан Котраг, вторият син на ювиги-хана на българите Кубрат. Така каза.

Изведнъж до него от мястото, където край догарящия огън седяха алустаз Даян и уста Агасике, долетяха няколко слова.

„Ханската дъщеря…“ — само това. И ги произнесе алустазът, а гъркът само каза: „Боже мой!“ — и се прекръсти.

Какво ли не би дал Илбарис, за да узнае за какво разговарят, замря, заслуша се, но повече край този огън не беше произнесена и думичка.

Гаснеха постепенно огньовете, нощта настъпваше в своите владения, въздухът беше лек, ароматен и миришеше сладко. Тишина, покой. Сънят лека-полека надвиваше алипите, заспиваха след дългия път, който бяха изминали, преди поредния дълъг път, който щяха да изминат. Илбарис затвори очи, но неволно дочутите думи не излизаха от ума му. Защо изведнъж алустазът спомена Чечке? Защо се прекръсти, сякаш се изплаши, гъркът? И защо престанаха да говорят? Несъмнено разговаряха за него…

Слънцето още не беше изгряло, когато багатурът отвори очи. Бързо скочи да се измие в ручея. Воините още спяха край изгасналите и изстинали огнища, обръщайки се от една на друга страна, като възкликваха по нещо насън. Илбарис провери стражата, тръгна по пътечката, която криволичеше към близката гора; на разстояние два полета на стрела се натъкна на могила. Могилата не беше голяма и явно я бяха насипали отдавна. Илбарис седна на камъка и се замисли. От незапомнени времена съществуваше обичай да се насипват могили над поелите пътя към Тангра, можеха да се видят навсякъде из необятната степ. Ето тук още една. Кой лежи под тежката земя, кого покрива зеленият покров: знатен хан ли или прост воин? Каквито и да са били, сега всички са равни: една и съща трева расте над тях, едно слънце ги огрява.

А душите им Тангра е прибрал при себе си. Казват, че когато настъпи краят на света, всички, които някога са живели на земята, отново ще се върнат на нея. Така казваше и тептангра Ирсан. А ето, гърците вярват, че на човек не му е дадено повече да се върне на този свят, връща се само душата, и то не в предишния си облик.

А засега на мястото на човек, живял преди много години, е насипана могила. За да не се залута и изгуби в безкрайната степ, в случай че се наложи да се върне обратно на земята.

Само едно му е ясно на Илбарис, не може под тази могила да лежи Атила. Защото, по думите на Тангра, той е заминал на запад с ордите си и не се е върнал обратно в степта. Върнала се само част от ордата, останалите или загинали, или останали там, в чуждите страни, където няма степ. Сам илтабарът^[2] също останал там — мъртъв.

Удивително нещо е смъртта. Никога младият багатур не се беше замислял за нея, въпреки че бе видял не малко смърт, и сам е убивал, и много пъти е можело да бъде убит. Неохотно се разделяха хората с живота си, въпреки че често го ругаеха и се кълняха, че не им е скъп. А умираха неохотно и правеха всичко, за да останат сред живите, а другият да умре. Всеки, когато му дойдеше времето, яростно защитаваше правото си да живее на земята. Но нима в битка може да се мине без убити?

Ето и сред неговите алипи половината останаха под могилите, които насипаха преди два дни над телата на загиналите. Къде са сега техните души, за какво говорят? И за тархан Мангиш беше насипана могила като тази, например. Знае ли Мангиш, че дъщеря му е станала жена на новия тархан на Горен Кирмен? Ако душата на Мангиш е отишла при Тангра, ще разбере, разбира се, ще се зарадва. Погребан е Мангиш, както и останалите воини, в пълно въоръжение и със запас храна за три дни; тъй като три дена, по думите на тептангра Ирсан, са нужни на отлитащата душа, за да се добере до селенията на Тангра; а оръжието винаги ще потрябва на воина. Присмиват се гърците над тези обичаи, казват, че е глупаво да се закопават в земята скъпи оръжия. Но не е тяхна работа да съдят…

Като остави могилата, Илбарис тръгна към гората. Многото белостволи дървета го поразиха, напомняха му на тези девойки, които беше довела със себе си при българите Аппак, жената на хан Кубрат. Самата Аппак има такива коси, на цвят приличат на мед, а девойките приличат на тези дървета. Тураните, живеещи по брега на Итил, ги наричат „аккаен“. От „ак каен“, дърво в бели одежди, произлиза името им. Илбарис се приближи към дървото и прокара длан по белоснежния му ствол.

— Аккаен — произнесе той. — Красива дума. Аккаен.

Той, разбира се, не знаеше каква е била преди жената на хана, чието име — Аппак — означаваше „бяла, пребяла“. И сега тя е прекрасна, прекрасни са ленените й коси, огромните сини очи, плътните устни — всичко това, което по наследство е предала на единствената си дъщеря Чечке. Ако някога Чечке има дъщеря, на кого ли ще прилича тя? Много жени са смесвали кръвта си с българските мъже и какви ли не оттенъци ще намериш сред мъжествените алипи! В неговата, на Илбарис, кръв тече кръвта на чернокоси воини със сини очи, и на светлокоси с тъмни очи, и на кестеняви с очи с цвят на зелена трева. Всичко се смесва и омесва в този свят, няма народ, в жилите на който да тече само една кръв, и ако се замислиш, то на земята всички хора са братя, няма за какво да се карат и да се убиват един друг.

Но въпреки това постоянно се карат и убиват…

Без да влиза навътре в гората, Илбарис пое към реката. Тихо се плискаше тя и отнасяше в невидима далечина прозрачните си, чисти води. Изведнъж някакъв странен звук накара багатура да застане нащрек. Той повървя още малко и видя няколко жени. Без да го забележат, те весело бъбреха и се смееха високо. Бяха стройни, с бяла кожа и светли коси.

Илбарис се подхлъзна и шумно се заспуска към реката. Щом го видяха, жените мигом замръзнаха, а след това се разбягаха с викове. „Те бяха спокойни и безгрижни, перяха на реката — помисли си Илбарис. — Значи живеят наблизо.“ Огледа се и видя тичащия към него Ташбулат.

— Багатуре, коня си ли търсиш? Той е там, на поляната. Стражите ми казаха, че си тръгнал по пътеката. Едва те намерих…

— Изобщо не търся коня си, мергене. Я по-добре ми кажи що за народ живее по тези краища? Според мен ти трябва да знаеш…

— Така е, багатуре. Нашите пасбища са недалеч оттук. Баща ми купуваше от тях стоки, караше ги в Горен Кирмен и ги продаваше на търговците. Самаркандците плащат за животинските кожи със златни дирхема, а баща ми, помня, ги подаряваше на жените ни, за да украсяват челата и гърдите си с тях. Затова тръгна и мълвата, че нашите жени имат безчет злато. Но жените ни бяха богати не със злато, а с любов.

— От каква кръв са тукашните народи?

— Тюркска, багатуре. От каквато сме и ние.

Илбарис си спомни за ленените коси на жените, перящи на брега, и се засмя.

— От тюркска, казваш? Тогава няма от какво да се страхуваме.

И той тръгна назад. Ташбулат вървеше до него.

— Багатуре, искам нещо да те попитам.

— Казвай, Ташбулате.

— Багатуре, а ще стигнем ли до морето?

— Не, мергене, няма да стигнем. Не вървим към морето. Трябва да стигнем до маджарите и угрите, да им кажем, че отново могат да носят стоките си в Горни Кирмен. Бил ли си сред тези народи?

— Срещал съм се и с едните, и с другите, багатуре. Сред тях има изкусни воини.

— Аз също съм чувал за това. Но ти друго ми кажи. Разкажи ми, например, за това как хранят зиме стадата си.

— Маджарите лете косят тревата, сушат я, а после цяла зима хранят с нея и конете, и кравите. От угрите са го научили. Но угрите откъде го знаят — не мога да кажа.

Багатурът обхвана с поглед разноцветните треви и кимна с глава. Трева тук имаше много.

— Угрите ядат всякаква зеленина, багатуре, и умеят да я съхраняват така, че и през зимата да имат запас от нея. Казват, че ако човек яде треви, ще бъде толкова силен, колкото бикът или лосът. Те ядат свърбига^[3], лук, чесън, тиква, пащърнак и много други треви, чиито имена не зная. Но когато ги гледам, ми се струва, че ядат всичко, което е зелено на цвят.

— И през зимата ли?

— И през зимата. Но през зимата ядат и много месо. Тук местата са много богати, багатуре. В реките и езерата е пълно с риба. И нея също я запазват за през зимата. Сушат я и я веят, а също и я солят. Убиват диви елени, лосове, мечки. Обичат и конското месо. А някои са се научили от жителите на Страната на мрака да пият еленова кръв.

— А ние с кръвта не правим нещо друго, освен да даваме клетва.

— Северните хора мислят, че на този, който пие кръвта на животно, никога няма да му паднат нито косите, нито зъбите. А това сред тях е често срещано, особено зиме. Зимите им са дълги.

— А жените при тях какво ядат?

— Същото, което и мъжете. И при маджарите, и при угрите жените във всичко са равни на мъжете. И при нас беше така. Погледни, лос!

Огромният горски звяр не бързаше да се спусне до реката по противоположния бряг, а на хората не обръщаше никакво внимание.

— Багатуре! А аз те търся под дърво и камък…

Илбарис се огледа и видя шамана.

— За какво ме търсиш?

— Трябва да тръгваме, багатуре.

— Добре. Има ли още много до земите на маджарите?

— Не… Ще ти кажа. Вече не е много…

* * *

… Изминаха още три дни. Както и досега, начело на отряда яздеха алустаз Даян и шаманът Илтотар. Гората се смени от открити пространства, а те, на свой ред, се смениха отново с гора. На края на третия ден, като изостана от алустаза, шаманът се приближи към Илбарис.

— Питаше за земите на маджарите, багатуре. Скоро ще стигнем до река. А след реката са техните земи.

Известно време яздиха редом. Илбарис поглеждаше от време на време към шамана. Така и не беше разбрал що за човек е той.

— Казват, шамане, че умееш да предсказваш хорските съдби. А би ли се наел да предскажеш своята собствена?

— Не, багатуре. Никой не може да знае каква е собствената му съдба. Но трижди ще се нарече глупак човек, който би тръгнал да пророкува за себе си, когато редом с него има човек с меч.

— Не се плаши, теб не те грози никаква опасност. Обещах ти свобода, когато достигнем целта си, и ще сдържа обещанието си. Ти ми помогна. Чужди са ми тези места, в степта ми е добре, а в тези мрачни гори ми е душно, в тях няма простор. В степта се опиянявам от въздуха повече, отколкото от кумиса, а тук е толкова влажно. И горските хора не разбирам. Не, не бих живял тук.

— Не говори така, багатуре, не предизвиквай съдбата. Човек към всичко привиква, дори към най-лошото, повярвай. А гората… тя защитава, храни и пои този, който живее в нея и който я обича. Мислиш ли, че тук няма българи? Има. Хан Кубрат ги остави тук. Привикнаха предишните номади, сега познават тези места не по-зле от угрите, които живеят тук от векове. Въздухът е целебен, земята е богата, реките са пълни с риба, горите със зверове, а по полята — трева до пояс. Рядко ще срещнеш по-хубав край. Но ти не си весел, багатуре, и причината въобще не е гората. Любовта те изгаря като болест, и ти няма да можеш да се скриеш от нея нито в гората, нито в степта. Има само едно лекарство против тази беда — да бъдеш заедно с този, когото обичаш. Или остава смъртта, която лекува всяка болест. И още едно лекарство има — времето. Ти си млад, времето ще те излекува. А дотогава се радвай на това, че си млад и силен, че ходиш по тази земя, багатуре. Докато си жив, не всичко е изгубено и ти още търсиш своето щастие. И, кой знае, може би ще го намериш из тези земи и тези краища.

— Тези земи, Илтотаре, хан Кубрат ги даде на сина си Котраг. Аз съм му доведен брат, принадлежа към ордата му. Скоро ще се преместим тук, тук ще бъде станът ни. Искаш ли да бъдеш наш тептангра?

— На небето е Тангра, а на земята — неговата сянка, тептангра Ирсан. А аз съм само сянка на неговата сянка.

— Ти сам каза, че човек не знае собствената си съдба.

Шаманът искаше да каже нещо, но в това време пристигна Ташбулат. Изглеждаше притеснен.

— Багатуре, намерихме брод.

— Стотните да се приготвят за преминаване.

Ташбулат препусна натам.

— Какво ще наредиш, багатуре?

— Обещах да те пусна, когато пристигнем в земите на маджарите. Ще удържа на думата си. Ти си свободен. Ако искаш — остани с мен, ако искаш — се върни.

Шаманът внимателно се взря в Илбарис и въздъхна.

— Аз, багатуре, извинявай, но ще се върна. Не ти вярвах много, човек с меч на пояса си често говори едно в началото, а след това съвсем друго. Ти не си такъв, Тангра вижда всичко, неговата благословия ще бъде с теб. Сега чуй. Предводителят на маджарите не е прост човек, обидчив и горд е, подозрителен, обича уважението. Но с когото се сприятели, му остава верен докрай. Смята хан Кубрат за пряк потомък по женска линия от самия Атила. Когато се срещнеш с маджарите, не забравяй да кажеш, че си приемен син на ювиги-хана, тогава ще ти има доверие. Много обича подаръците. Злато, сребро. Не ги жали. Най-скъпото нещо са подаръците. Сребърни съдове, чаши. Щедро ще те награди.

— А угрите?

— Те са съвсем различни. Диви са, не вярват никому. Те са две племена — едното се кланя на коня, а другото на мечката; бъди внимателен с угрите, те са коварни и обичат да убиват. Запомни: с маджарите хан Кубрат се договори без битка, а с угрите се би три дни и едва на четвъртия победи. Светъл да е пътят ти, багатуре. И не забравяй какво ти казах.

След миг Илбарис се огледа — шаманът вече го нямаше. Изчезна, сякаш никога не е бил тук. Приближи се алустаз Даян, попита:

— Къде тръгна този…

— Обещах да го пусна щом стигнем до маджарите. Стигнахме, и го пуснах.

— Не трябваше да го пускаш — каза алустазът. — Доверчив си, багатуре. Един управник не трябва да е доверчив.

— Обещах да го пусна — каза младият мъж. През цялото време алустазът му беше неприятен. — Обещах. Аз държа на думата си.

— Багатуре, черните дела на Чалбай хвърлят сянка и върху него.

— Ти сам каза, алустаз Даяне, че сянката е просто сянка.

— Понякога в сенките се вършат най-черните дела. Може би трябва да пратиш след него да го убият?

Илбарис поклати глава:

— Не бързай, алустазе. Смъртта не е кон, няма да я прескочиш.

— Не на всеки му е дадено и през кон да прескочи.

— Да оставим този разговор, алустазе. Кажи ми, какво ще подарим на хана на маджарите?

— Хан Кубрат помисли за това. В товара ми има сребърно блюдо. Гърците го донесоха, а ювиги-ханът го купи от тях. Него ще подарим…

* * *

Преминаването през реката не им отне много време. Съгледвачите съобщиха, че зад близкото възвишение има въоръжени конници.

— Какво да сторим, алустазе? Сами ли да тръгнем, или да изпратим пратеник?

— Ако искаш на теб да се доверяват, доверявай се и ти — каза алустазът. — Ще идем ние с теб. Без отряд.

Багатурът погледна небето. По него плуваха леки бели облачета. Нямаше врани.

— Дано се размине без битка — каза Илбарис. — Нека да донесат подноса и да тръгваме.

Видяха плътния строй на маджарските конници — с наклонени напред копия, с плоски шлемове и на коне без стремена, да стои на близкия хълм. Илбарис и алустазът, без да забавят ход, се отправиха към тях. Без да спира, алустазът се обърна и направи знак — съпровождащият ги грък Агасике се приближи заедно с роба си — маджар.

— Ти остани — каза алустазът на гърка, — а той нека да дойде с нас. Ако се наложи, ще превежда.

Агасике склони глава. Внимателно се взираше в това, което се разгръщаше пред очите му. Трябваше да запомни всичко. Всичко. Както запамети и най-малките извивки на пътищата, реките, хълмовете и пътечките. Когато се върне, ще нанесе всичко на пергамент. Рано или късно пергаментът ще попадне в ръцете на василевса. Това, което няма да намери място на пергамента, трябва не по-малко точно да остане в паметта му. А уста Агасике не се оплакваше от паметта си, василевс Ираклий ще бъде доволен. Гърците трябва да знаят всичко за народите, които населяват далечните предели, тъй като господ бог им е дал да управляват цялата земя, и ако днес това все още не се е случило, то рано или късно непременно ще стане, у Агасике нямаше никакви съмнения по този повод. Именно заради това той напусна за дълги години благодатния край на родината си и се отправи с тайно поръчение към отвратителната страна на варварите, изпълнявайки заповедта на василевса, заради това рискува живота си и беше готов да загине. Та нали точно на гърците е предначертано да станат богоизбрания народ и да спасят целия свят от заблужденията и злото, а не юдеите, както си мислеха самите те в смешната си гордост. Заради това се трудеше и уста Агасике, който в други, отдавна забравени дори от него времена, въобще не беше оръжейник, а и името му също не беше Агасике.

В мисията много му помогна това, че варварите се оказаха доверчиви, чак до смях. Това дори го трогваше. Те ни веднъж не се усъмниха в него. Най-трудно беше да се включи в този опасен поход заедно с приемния син на ювиги-хана. Гъркът харесваше Илбарис. Той беше толкова простосърдечен, че понякога оръжейникът изпитваше нещо подобно на угризения на съвестта, съвсем за кратко, наистина. Делото преди всичко.

В главата на гърка вече беше начертан пътят от Византия до маджарските земи и той щеше да бъде повторен върху пергамент. По-нататък пътят на багатура и неговия, на уста Агасике, продължаваше към угрите, а алаят трябваше да се върне във Фанагория през земите на утригурите. Жалко, че няма да минат през областите, заселени с анти. Антите са войнствен народ, да се стигне до тях може по по-надеждния воден път, с леки галери. Но, може би, работите ще тръгнат иначе…

Агасике гледаше как Илбарис и алустаз Даян, съпровождани от собствения му роб, се приближават към мълчаливия строй на маджарите.

— Алустазе, не виждам предводителя им — без да обръща глава, каза Илбарис.

— Той е в самия център. Пеши.

— Тогава и ние да слезем от конете?

— Да, багатуре.

Те слязоха от конете, оставиха на земята щитовете, сабите и копията си, в поясите им останаха затъкнати само кинжалите, с които и насън не се разделяха. Робът, изостанал на крачка зад тях, носеше огромно сребърно блюдо, гръцка изработка. Среброто меко отразяваше слънчевите лъчи.

Човекът, който стоеше в центъра, направи няколко крачки към тях. Илбарис взе от ръцете на роба блестящото блюдо, поклони се на широкоплещестия, все още млад човек с дълги черни мустаци, протегна подаръка и каза:

— Аз, багатур Илбарис, приемен син на ювиги-хана на българите, те приветствам, повелителю на маджарите, и ти предавам този дар от моя баща, хан Кубрат… — Той спря, робът зад гърба му преведе. — Ние дойдохме тук, велики илтабаре, за да ти съобщим, че от сега нататък, както и преди, Горен Кирмен очаква хората ти с техните стоки. Нека полята ви винаги имат обилна трева, нека никога да не пресъхва храбростта в сърцата на воините ти.

Дебелите мустаци на илтабара потрепнаха.

— Добре дошъл в моя стан, багатуре. Радвам се да видя тук приемния син на хан Кубрат. Бъдете мои гости. Ако имаш някакви желания или молби, кажи ни ги на угощението. Вече чух, че хан Чалбай е убит. А също и тархан Мангиш. Той беше добър човек, а Чалбай — лош. Той разби далечния ми стан, уби мъжете и отведе жените. Получил си е заслуженото.

Илтабарът замълча. Човекът зад гърба му преведе всичко на разбираем български език. Илбарис забеляза, че за това кратко време неизвестно откъде се появиха още няколкостотин конника, броят им, в крайна сметка, два пъти превъзхождаше алая на Илбарис.

— Каня те, багатуре, и теб, алустаз Даяне, в дома ми. Също и всичките ти войници — за тях ще има отделно угощение. А когато видиш твоя велик баща, предай му, че още тази седмица илтабарът на маджарите Бакач Купа обещава да изпрати най-добрите си търговци с отбрани товари в освободения Горни Кирмен…

* * *

Маджарите ги угощаваха цяла вечер и половината нощ. Добре ги нагостиха. Когато небето просветля и звездите изчезнаха, алаят на Илбарис, съпроводен от няколко маджарски пратеника, продължи напред, към земите на угрите. До там, както ги предупреди пратеникът, имаше около три денонощия път. Алустаз Даян каза на Илбарис:

— Багатуре, угрите не са като маджарите. Те са потаен, див народ. Князът им не искаше да се подчинява на хан Кубрат, стори го едва след тридневна битка. Трябва да сме внимателни. Много внимателни. Да разузнаем първо какво е положението, а после да отиваме.

Нямаше как да не се съгласи с това.

В края на третото денонощие придружителят им каза:

— Аз съм дотук, багатуре. Илтабарът ми заръча: „Проводи ги до угрите и веднага се връщай.“. Ето, след тази рекичка са земите на угрите. Прощавай.

— Съветвам те тук да направим лагер и да спрем за почивка — каза алустазът. — А на сутринта ще видим как ще се развият нещата.

Като решиха това, Илбарис посегна да даде на пратеника пет златни монети, но той отказа.

— Вие сте гости на илтабара. При нас така не е прието.

И си отиде.

Воините слязоха от конете и напалиха огньове. Ташбулат постави часовите — по заповед на Илбарис. Още докато се хранеха, Даян сподели:

— Ето какво мисля аз, багатуре. Първият, който трябва да изпратим при угрите, е Агасике. Угрите не закачат оръжейниците, смятат, че те са като вълшебниците.

— А какви са техните богове? — попита Илбарис.

Алустазът отвърна:

— Доколкото знам се кланят на животни.

— На кои?

Възрастният воин не знаеше. Мислеше, че на мечките. Ташбулат обясни:

— Угрите са разделени на две. Едните се кланят на мечките, а другите — на конете. По тези места има много диви коне, цели табуни — казват, че нямат равни по издръжливост, ако ги опитомиш. Отдавна мечтая за това.

— Кажи на батирите, Ташбулат, нека стотниците поставят още часови — разпореди алустазът. — Угрите в гората се чувстват като у дома си, прокрадват се — няма нито да ги видиш, нито да ги чуеш.

— Да, алустазе.

След като се нахраниха, всички се разпръснаха, търсейки място да пренощуват. В дълбините на гората вървяха по двама, по трима. Изведнъж над леса се разнесе тъжният, меланхоличен, затрогващ душата звук на курая. На него свиреше Ташбулат. Той никога не беше споменавал, че може да свири, самият Илбарис не би могъл да го изсвири по-добре. Всички притихнаха, умислиха се. Внезапно звуците замлъкнаха, Ташбулат се приближи към Илбарис, очите му горяха, ноздрите потрепваха от вълнение.

— Багатуре, погледни! Нима не са красавци?

Недалеч от края на гората пасеше малък табун диви коне. На всеки, свикнал да живее в необятните простори на степта, биха му заблестели очите. Ташбулат погледна умолително към Илбарис:

— Багатуре, хайде, разреши ми? Поне един, а?

Илбарис се колебаеше. Конете са диви, не принадлежат никому, още един никога не е излишен. От друга страна…

— Не трябва, Ташбулат. Сам каза, че угрите се кланят на конете. Можем да обидим божеството им…

— Багатуре, разреши ми! Тукашните угри се кланят на мечката, знам това. А на конете се кланят тези, които живеят на границата със Страната на мрака. Знаеш ли какво правят те? Свалят кожата на конете, ядат месото им, а след това пълнят кожата със слама и правят чучело. Вярват, че на такова чучело ще попаднат в рая. След това го запалват, а главата побиват на кол и й се покланят. Пият мечо вино, сладко и пенливо, а като изпиеш един-два черпака, краката ти сами започват да танцуват. Бил съм и при тях, далечните угри, и, при тези, тукашните. У тях на всяко дърво има меча глава, а конете не обичат особено и дори предпочитат да воюват пеша. Затова и конете тук са толкова много, не са нужни на угрите. Така че да си хвана един, а?

Илбарис и сам би показал как се работи с ласото, не един кон беше укротил в живота си.

— Добре, мергене. Само един.

Ташбулат побягна към коня си.

— Хайде да погледаме как ще го направи…

Илбарис се обърна. Ама че навик има този грък — умее да се приближава така, че никой да не го чуе. Гъркът, като се усмихна, добави:

— На мергена сигурно му се струва, че дивият кон е като заека. Неотдавна уби със стрела един заек на брега. А не може да стреляш по коня…

Уста Агасике ли недолюбваше нещо Ташбулат, що ли?

— Това е вярно, уста. Конят не е заек. Нека погледаме.

Но не им се наложи да гледат дълго. Предпазлив се приближи мергенът към табуна, ала водачът разшири ноздри, почувства опасността и конете сякаш ги отнесе вятър. Грабвайки в ръка туранското ласо, заедно с тях изчезна и Ташбулат. Не се върна нито след час, нито до вечерта.

Не се върна и на сутринта. Илбарис си легна късно, събуди се рано и още щом отвори очи, го потърси — тук ли е Ташбулат? Може би проверява стражите?

Утрото беше ясно, тихо, някъде приглушено цвилеха коне. Невидими сред листата, славеи пееха с дълги извивки. Тревите са до коленете, по тях блести роса, все едно бисери са разсипани. Има и много камбанки почти като тези на шамана, които сякаш ей сега ще зазвънят под вятъра.

Всеки миг ще започне денят, ще се издигне слънцето, ще изсуши росата, ще се събудят щурците, пеперудите и пчелите, животът ще се втурне в обичайния си кръговрат. В такива мигове е трудно да се повярва, че някъде може да дебне опасност, че може да се случи беда.

Илбарис обходи стана. Воините спяха, кой където го е заварил сънят. У някого под главата му е седлото, на друг конския чул, някой се е мушнал в наръч ухайна трева. Спят, не знаят какво може да се случи с тях. Когато човек спи, кой го пази? Дано да е Тангра, защото спящият е като беззащитно дете.

Спят воините, нищо не помнят. Някой ще извика насън, друг ще произнесе нечие име. И гъркът, уста Агасике, също спи като всички — разперил ръце и крака, спи, а до него, маджарският му роб. Какво му се присънва на гърка? А на роба?

Ташбулат го нямаше никъде, стражите също не го бяха виждали. Нещо се е случило, мергенът не може така да изчезне. Може би е попаднал при угрите. Може би се е натъкнал на зверове. От коня не е възможно да е паднал, докато е жив и невредим. Какво друго може да е станало? Глупости. Всичко, което вчера каза алустазът, уж с думите на гърка, са глупости. Все едно Агасике бил намекнал: не е ли пратен Ташбулат от угрите? Явна глупост. Че защо ще му е? Илбарис си спомни как Ташбулат погреба баща си… Не, не. Сърцето му подсказваше, че лошо се отнася уста Агасике към Ташбулат. Така и отвърна багатурът на алустаза — не може Ташбулат да се предаде на угрите, той е туран, а за тураните няма по-лош човек от предателя.

— Не можем да рискуваме, багатуре — възрази алустазът. Изглеждаше разтревожен, сякаш бе повярвал в думите или намеците на гърка. — Ако предположим, че гъркът не греши, работата е лоша. Кой знае, може би князът на угрите е затаил злоба, та нали е обвързан да плаща данък на българите, въпреки че не е голям, но все пак е данък. Угрите дълго помнят злото, а тук река Сура, след битката, до бреговете беше препълнена с телата на мъртвите.

— На угрите?

— И на угрите, и на българите. Казвам ти, едва на четвъртия ден князът им изпрати посланик, каза, че е съгласен да плаща. След това се срещнахме с него, сключихме договор… Но кой знае…

— Не може князът на угрите да ни подозира в нещо лошо — убедено каза Илбарис. — Ако бяхме дошли да воюваме, нима щяхме да вземем със себе си такъв малък алай? Тангра вижда справедливостта, няма да ни остави в беда.

— Говориш ни тъй, все едно си тептангра Ирсан — усмихна се алустазът. — Бог е на небето. А ние сме на земята, освен това на земята на угрите. Така че по-добре не чакай батира си. Мисля, че угрите са го уловили така, както той искаше да улови дивия кон. Не можеш да надвиеш воините на угрите в гората, там те са си като у дома. Като рисовете са — и от дървото могат да скочат, и на земята нападат. А твоят батир е добър най-вече в степта. В широката степ владеят мечът и стрелите. Аз мисля, че угърските стражи отдавна вече ни следват по петите.

— Не те разбирам, алустазе. Ако те послушам, ни остава само един път — назад. Но и там може да ни чака поставена от угрите засада.

— Може — потвърди Даян.

— Докато не разбера какво се е случило с мергена, няма да мръдна оттук. Така съм решил аз, алустазе.

— Хей, багатуре! — десятникът на стражите прекъсна разговора. — Току-що на края на гората са видели воини угри. Не са много, десетина човека.

— Ще взема десетина воина и ще ида към тях — каза алустазът. — Ще опитам да намеря и да се срещна с княза им. Навремето се срещнахме с него, след битката… говорихме. Трябва да ме е запомнил.

— Вземи две десетки — каза Илбарис.

— Ще взема една. Ако се стигне до схватка, нито десет ще помогнат, нито двадесет. А на теб воини ще ти трябват. В случай на война…

— Добре, върви. Тангра да ти е на помощ.

И ето че алустазът изчезна натам, където стражите бяха видели угри. Оставаше само да чака. Илбарис се огледа. Лицата на алипите са спокойни. Но са угнетени, изплашени… Трябва да направи нещо, за да ги разсее. Скуката е най-лошият враг в такива минути. И изведнъж някой извика:

— Направете кръг! Майдан. Ще се борим.

Разбира се! Илбарис свали пояса с кинжала си и го вдигна високо:

— Ето наградата за победителя!

Веднага всички забравиха за угрите и за опасността. Съперниците ходеха като бойни петли, поглеждаха се един друг, здраво се държаха за пояса, изчакваха най-подходящия момент, а след това рязко дръпваха и ето, че единият вече лежи на земята, а другият крачи, вдигнал ръка. Една след друга излизаха двойките, а след това победителите се бореха помежду си, докато накрая останаха само четирима. Преди решаващата схватка трябваше да има почивка. Очите на гърка, който стоеше до Илбарис, горяха — видно беше, че и на него му се иска да покаже на какво е способен. Багатурът срещна погледа му:

— Е, какво, уста? И това също ли го умееш?

Уста Агасике пристегна пояса си.

— Някога го умеех, багатуре. Сега ще разбера дали съм забравил всичко или още си спомням.

И гъркът излезе насред кръга, като играеше с рамене.

— Е, батири, кой иска да си опита късмета?

Един след друг трима от четиримата се оказаха на земята. Те сякаш дори и не разбраха какво им се е случило. Излизаха от кръга с наведени глави, наоколо им се присмиваха незлобливо. В кръга остана последният батир, нисък на ръст, някак несъразмерен; гъркът се извисяваше като кула над него. Едва пристъпвайки напред и протягайки силните си ръце, уста Агасике го повика със знак:

— Хайде, храбрецо, не се стеснявай. Ела насам.

— Идвам — каза батирът.

Сбориха се. Гъркът държеше ниския алип за пояса, а той не се съпротивляваше. Илбарис им обърна гръб, беше му жал за малкия батир, той командваше четвъртата стотна, беше добър воин. Сега този грък ще го вдигне за пояса и ще удари гърба му в земята…

Висок вик му подсказа, че точно това и се е случило. Неохотно се обърна: победителят трябва да се уважава. Гъркът Агасике лежеше по гръб и гледаше небето, малкият несъразмерен батир смутено стоеше отстрани. Агасике се надигна от земята, не веднага, сякаш на части, погледна батира, който не стигаше и до рамото му, недоумяващо обхвана с поглед поляната, гората, небето, поклати глава и си тръгна. Илбарис забеляза, че вървеше, като леко се поклащаше, все едно беше препил с кумис. Багатурът протегна пояса си с кинжала към победителя, шапките на алипите полетяха към небето. Уста Агасике се върна с все още същото изражение на недоумение на лицето, и протегна на ниския батир една сабя. Острието хладно блестеше. Батирът гледаше как се прелива синкавият блясък.

— Аз имам хубава сабя — бавно каза той, без да откъсва поглед от острието.

— Покажи ми я — каза гъркът.

Дребосъкът отиде в страни, върна се със сабята.

— Дръж я по-здраво — рече Агасике.

Батирът вдигна ръка. Още веднъж припламна синьото. В ръката остана половин острие, гъркът го беше отрязал на две.

— Вземи — каза той.

Цялата стотна на батира се скупчи наоколо в кръг.

Илбарис беше разтревожен. Външно нищо не показваше това, лицето му беше спокойно, но той се притесняваше. Бездействието винаги трудно му се удаваше. Самата битка е за предпочитане пред очакването на битката, въпреки че в нея те грози гибел. Но там зависиш от себе си, от своите умения, сили и ловкост, а тук…

— Багатуре, какво ще правим?

А, това отново е уста Агасике. Невъзмутимият маджарски роб се движи като сянка след него. Откъде да знае той какво ще правят.

— Ще чакаме, уста.

— Ще чакаме? Какво, багатуре?

Наистина, какво ще чакат?

Ще чакаме, докато Ташбулат се появи. Докато се върне алустаз Даян. Докато се покажат угрите…

— Ташбулат няма да се върне, багатуре. И алустаз Даян също. Угрите няма да дойдат при нас.

— Тогава аз ще отида при тях.

— Но това не е разумно, багатуре — гласът на гърка се стори на Илбарис разтревожен. Той изведнъж разбра, че гъркът се страхува.

— Угрите трябва да дойдат — каза Илбарис. — Трябва. Когато стане нужда, ще те извикам. Аз чакам. Чакай и ти.

Ала дойде времето, когато Илбарис разбра, че не може повече да чака.

— Батири, при мен.

Батирите събраха стотните. Колко малко бяха те, българските воини… На Илбарис му се сви сърцето — за един кратък миг, не за повече. В следващия миг той вдигна ръка, гласът му беше спокоен — настъпи време за действие. Батирите чакаха. Бяха спокойни и готови на всичко. Подчинението е в кръвта им, а за смъртта са готови от минутата, в която за пръв път се качат на седлото.

— Алипи! Отивам при княза на угрите. С мен ще дойде втората стотна. Ние дойдохме тук с мир, но ако се наложи, ще дадем отпор на този, който поиска да узнае на какво са способни воините на хан Кубрат. Докато ме няма, подчинявайте се на заповедите на уста Агасике.

А на гърка той каза:

— Чакай ме тук, уста, след едно денонощие ще ти дам знак. Ако няма вести, води останалите обратно. Аз видях, че нанасяш нещо на своя пергамент. Забелязах, мисля, пътят до тук. Правилно, водачът трябва да проверява. Ще изведеш алипите, ще стигнеш до хан Кубрат и всичко ще му разкажеш. Ще му дадеш ето тази тамга. Това е.

Гъркът пребледня.

— Ще се върнеш, багатуре — промълви той. — Трябва да се върнеш. Вярвам, че Тангра няма да те остави да загинеш.

— И аз вярвам — отвърна Илбарис.

Денят си отиваше заедно със слънцето. Воините притихнаха; след като Илбарис отведе стотната, те останаха съвсем малко. Мълчаха и стояха заедно — десятките с десетниците, а цялата стотна — заедно. Имаше само две стотни. Уста Агасике поглеждаше алипите и нещо пресмяташе. Няколко пъти се опита да преброи воините, но се отказа още в началото. Мислеше. А то имаше над какво да се мисли. Двеста воина не е никаква сила. Стига само колкото да не загинеш веднага. Ако угрите намислят да се разправят с тях, достатъчно е да ги обградят в тази гора и един по един да ги убият със стрели. Агасике си спомни за обичая на угрите да отрязват главите на мъртвите и да ги забучват на копията си, и почувства, че шията му изтръпва. Разбира се, нещата не са чак толкова лоши; тези две стотни не са новаци, ще се бият до последния човек. Да допуснем… Дори да допуснем, че този последен човек ще бъде той, уста Агасике. Това въобще не го успокои. Беше глупаво, просто глупаво. Да се забута в никому неизвестен край и да остави тук главата си, която да побият на копие. Гъркът не искаше да умира, сега съвършено ясно разбра това. Искаше да живее. Трябваше да живее, трябваше да остане сред живите, каквото и да става. Той има други задачи, тези алипи са дали клетва да умрат за своя ювиги-хан, но той, Агасике, не е давал такава клетва. Давал е друга клетва, по друго време и на друго място. Заклел се беше да бъде верен на своя василевс, но за да изпълни това, нямаше право да умира. Особено тук, в тази никому неизвестна глуха гора. Следователно…

Следователно, както и да се обърнат събитията, той, уста Агасике или както и да се наричаше в края на краищата, трябваше да остане жив. Преди всичко. А това можеше да стане само по един начин — да не се съпротивлява на угрите, да им се предаде.

Багатурът го остави да го замества. Ще се подчинят ли алипите на чужденеца, ако той издаде такава заповед? Само в случай, че видят, че алустазът и багатурът наистина са мъртви, убити или екзекутирани, все едно. Тогава навикът към покорност ще ги застави да го последват. Отначало в Горен Кирмен, а след това във Фанагория. А ако по някакъв начин ги придума? Тогава всичко зависи от съдбата. Ако алустазът и багатурът никога повече не се появят на пътя му, всичко може да се случи. Но ако се появят, след като ги е обявил за загинали, то той, уста Агасике, несъмнено ще изгуби главата си, само че не тук, а там, във Фанагория…

Гъркът изтри изпотеното си чело.

Остава само да се моли на всевишния за милост. И Агасике, който никога не страдаше от излишна набожност, почувства в тази минута какво означава да се надяваш на защита от божеството. О, сега той беше готов да повярва във всичко — във всемогъщия Христос или в езическия Тангра — стига само събитията да се развият благоприятно, стига само да вижда това слънце, тази зеленина, река и синьо небе над главата си.

Като се стараеше да не привлече вниманието на алипите, гъркът се прекръсти. Закле се пред себе си, когато премине опасността, да дари на църквата сребърен свещник, даже, два. Каква глупост, сам да се запише в самоубийствен поход. Но иначе не можеше да постъпи. В това и се състоеше клетвата му пред василевса, да донесе от варварските краища така нужните на Византия сведения. Какви? Преди всичко за народите, населяващи подвластните и съседните на Велика България територии, особено лежащите по бреговете на Итил. Колко са, къде са силите и слабостите им, на какви езици говорят, на какви богове се молят? Какво искат, как воюват, но най-важното е по какъв път могат да ги достигнат гръцките мисионери с божието слово, гръцките търговци с византийските товари и в краен случай, при нужда, гръцките галери с воини. И като узнае, лично да съобщи на василевса, за да знае само той.

Господи всеблаги, бъди милостив към раба свой, избави го от опасност, не давай на езическото копие да прониже тази грешна плът. Не позволявай, господи, да се извърши непоправимото. Не позволявай… помогни…

Смъртта е страшна. Но има и по-страшно нещо: угрите могат да го пленят и да го превърнат в роб. Може да изминат дълги години, а той, уста Агасике, превърнат в животно, да изгние в този варварски край. Възможно ли е да стане това и бог да не го защити, да не го спаси, да не го прикрие с дланта си?…

Господи, помилуй и запази. Какво обеща за църквата? Два сребърни свещника? Каква жалка лепта. Златен обков за иконата на светата дева Мария ще добави в случай на спасение. Нищо няма да пожали, стига да се върне обратно.

А ако умре? О, това ще бъде непоправима загуба. За самия него, разбира се. Рано или късно василевсът ще узнае защо е замлъкнал верният му слуга. И тогава императорът, трябва да се предположи, няма да остави семейството му без подкрепа. Все пак така обеща при последния им разговор.

Като произнесе пред себе си думата „последен“, гъркът неволно го побиха тръпки. Последен? Нима той, Агасике, никога повече няма да се върне обратно, у дома?

У дома, да. А къде е домът му? Цариград? А може би Фанагория? Сега оръжейникът сам не може да отговори точно кое смята за свой дом. Разбира се, неговото семейство остана в Цариград. Но сам той от толкова години живее във Фанагория… и с всяка изминала година животът в столицата на Велика България му се харесва все повече и повече. Той никога не би казал това на глас, но насаме със себе си няма защо да се преструва: неведнъж и два пъти беше мислил да извика семейството си и завинаги да се пресели в тези свободни и благодатни краища. Но той не беше, не, съвсем не беше уверен, че император Ираклий ще погледне благосклонно на това, а ръката на императора е дълга и шпионите му докладват далеч отвъд пределите на Византия. Никога не може да каже напълно уверено съществува ли на земята място, където човек, предизвикал по някакъв начин недоволството на василевса, може да се чувства в безопасност. Още повече във Фанагория, където изобилства от гърци и никога не знаеш кой с какво се занимава всъщност.

Както самият той, например.

Той можеше, ако беше поискал, да си осигури сред българите поддръжката на самия ювиги-хан, който, впрочем, неотдавна го попита (когато Агасике му поднесе от името на гръцката колония доспехи с изключителна изработка) дали на майстора не му е мъчно тук без близките му. И с проницателен поглед огледа оръжейника, който, смутен от неочаквания въпрос, промърмори нещо. Спомня си Агасике, все едно се е случило днес, чувството на страх, свило сърцето му. Ювиги-ханът никога не задаваше въпроси просто така, а веднъж попитал, дълго помнеше въпроса и отговора. Досещаше ли се той, който бе живял няколко години в гъмжащия от шпиони и доносници императорски дворец, че сред гърците, живеещи във Фанагория, не може да няма осведомители на византийския император? Но кой знае какво знае самият Кубрат? И кой от гърците, получаващи поверителни поръчения, пристигащи с всеки византийски кораб, може, съблазнен от щедростта на ювиги-хана, да сподели знанията си с тези варвари?

Понякога Агасике се замисляше дали на хан Кубрат му е известно, че по заповед на Ираклий византийските търговци щедро снабдяват с оръжие не само българите, но и хазарите и други съседни на Велика България племена? Мъдър и коварен беше приветливият император Ираклий, нямаше нищо против съседните народи да се изтребват един друг, като му предоставят възможност да реши на кого да протегне спасителна царствена ръка в последната минута. Не позволява да се издигне възможен съперник, обещава дружба на всички, но на никого не дава последната си дума, скарва силните и така ги отслабва, внася недоверие, сее раздор, помага ту на едните, ту на другите и по един или по друг начин винаги остава най-силният. Такава винаги е била политиката на византийския двор. Веригата се къса в най-слабото звено, това е ясно; задачата на умния управник се състои в това винаги да осигури такова звено.

Ираклий беше владетел, на когото това му се удаваше.

Ето защо в разкошния императорски дворец се стичаха ли, стичаха сведения отвсякъде и за всички. И тънка, но необходима струйка в тази река бяха донесенията от Фанагория и от него, уста Агасике, за хан Кубрат и обкръжението му. За българите и хазарите, за маджарите и угрите. За тураните, които се появяваха от изток, като самото слънце, на което се кланяха, което раждаше безчислените им чергарски орди… Да, за много неща трябваше да се грижи василевсът. И за да улесни работата му, далеч от дома си трябваше да живее и да се труди човекът, наречен Агасике.

Тъгуваше ли гъркът по оставения някъде дом, за когото понякога по цели седмици не си и спомняше? Помнеше ли, че има жена, дъщеря, син? Когато напусна Византия, императорът му обеща, че ще вземе децата в дворцовата школа, че от хазната ежегодно ще се заделя помощ… От много отдавна вече Агасике не беше получавал вести от дома. Вярна ли му е жена му, помнят ли го децата? Далече от очите, далече от сърцето, така гласи мъдростта, проверена от вековете. Постелята във фанагорския дом на самия Агасике делеше млада робиня, купена със злато от самаркандски търговец. Сладки бяха ласките й, очите й бяха сиви и непроницаеми денем, а стегнатите й гърди и тялото й — сякаш изваяни от най-хубав мрамор. Животът във Фанагория е прекрасен и Агасике друг и не иска.

Откъсна се от мислите си и се огледа наоколо. Тихо е в гората, пронизана от лъчите на слънцето, което вече се подава над хоризонта. Тихо и спокойно е, сякаш не се намира на чужда земя с неголям отряд български воини, сякаш всичко това не заплашва да свърши във всеки момент със звън на стомана, със свистенето на стрели, пронизващи жива плът, с викове от уплаха и с предсмъртни хрипове. Работливо жужат дивите пчели, заселили се в огромна хралупа, сноват незнаещите отдих червени мравки, слънчеви зайчета прескачат от листо на листо и звънти, звънти безгрижният ручей, мърморейки сам на себе си някакви неведоми думи. В такива минути човек се чувства част от този огромен свят, съвсем малка частичка и светът се изпълва със спокойствие и мъдрост.

И забравя за страховете си…

Когато Агасике пристигна за пръв път във Фанагория, беше извикан при ювиги-хана, чул за несравнимата работа на оръжейния майстор. В златни чаши наливаха силно критско вино, ювиги-ханът разпитваше за Византия, за прекрасния град над Босфора, където някога беше прекарал не една година от живота си и гледаше госта с пронизителен поглед изпод сключените си вежди. Гледаше го, сякаш го преценяваше. Агасике говореше, отвръщаше на въпросите, но чувстваше как зле се обръща езикът му. Той знаеше, че обичаите на българите, що се отнасяло шпионите и изменниците, са жестоки: привързват ги към два стълба и палачът ги разсича наполовина. Стигаше само да се мерне мисълта за това, как ювиги-ханът може случайно да се досети защо Агасике се е озовал във Фанагория, и езикът онемяваше, а тръпчивото благородно вино се струваше горчиво и прегорчиво. И изведнъж поканата на ювиги-хана и този разговор на чаша гръцко вино, който нищо не означава — или, напротив, означава прекалено много — започнаха да изглеждат непонятни. Какъв е Агасике, че да го вика при себе си повелителят на българите? Той не е посланик, не е патриций, не е доверено лице, извикано за преговори.

Слугата наливаше в чашата от сребърната тънкогърла стомна всеки път, когато майсторът отпиваше по глътка. Ювиги-ханът на българите не изпускаше оръжейника от своя проницателен поглед.

Гъркът още във Византия се беше наслушал за този странен народ. Диви му се сториха тогава тези разкази. Описваха, например, че страшно наказват не само разкритите разузнавачи, а и жените, уличени в прелюбодеяние; като знаеше за това, той гледаше с голямо съжаление след жените, които срещаше и които го поразяваха с изящната си походка и красотата си, щом стъпи на земята на българите. Струваха му се недостъпни и така още по-желани. Съвсем други бяха жените в напуснатата от него Византия, много от тях прекарваха времето си в разгул и разврат и византийската столица беше препълнена с домове, където весели жрици на любовта изпразваха до дъно кесиите на любителите на плътските наслади.

Да, много удивляваше столицата на Византия тези, които за пръв път попадаха в нея, но едва ли не най-много поразяваше с широко разпространения разврат, който не е изключено да произхожда и от древногръцките ритуални вакханалии. Удивително беше и това, че император Ираклий, иначе голям скъперник, стане ли дума за пари, без да жали средства купуваше пригодени за търговия с тялото си и благоразположени робини от Индия, от владенията на сасанидския цар и от земите, подвластни на хорезмшаха^[4]. Строеше къщи за тях и им изпращаше щедри подаръци, вино и храна, кошници с плодове и делви с вино. По този начин мъдрият управник винаги знаеше какво, в крайна сметка, става из всички прослойки на неговата империя — от най-близките до трона придворни до последния от работниците. Като измъкваха тези сведения от подпийналите посетители, девите на радостта запомняха най-важното и неведнъж спасяваха василевса, често без сами да си дават сметка за това, от големи неприятности и така напълно оправдаваха всички разходи. Но, разбира се, като не се задоволяваха само с благоразположението на императора, изкусителките се грижеха и сами за себе си, всяка по свой начин. Едни, натрупвайки достатъчно пари, отваряха собствен дом с момичета, други, довеждайки клиентите до крайност, се омъжваха и след това се отличаваха с крайна нетърпимост към волните нрави, трети все повече и повече пропадаха и един ден се оказваха в пристанищните кръчми, остаряваха, пропиваха се и умираха, забравени и неоплакани от никого. Но докато бяха млади, живееха, без да мислят за утрешния ден, а още по-малко за вдругиден и забавленията им често бяха жестоки. Така например понякога наемаха готови на всичко хора, които ограбваха до шушка гостите, без те да разберат какво става с тях, оставяха ги чисто голи и ги пускаха да се прибират у дома си по тъмните улички, прикрили голотата си само с длани. Често такъв нещастник се натъкваше на вечерната стража и щом го отвеждаха в казармата изведнъж се оказваше приближен на василевса. Без да обръща внимание на това, че дамите от двора никак не развратничеха по-малко, а може би и именно затова, император Ираклий беше непреклонен и строг към нарушенията на външното приличие, и такъв човек го очакваше сурово наказание, ако в същата тази минута не постъпеше в пълно подчинение на началника на тайните служби, като се подпише, че безропотно ще изпълни всяко поръчение. Едни от хората, попаднали в позорна зависимост, изпълняваха поръчения, като се отправяха на юг, при сарацините, други — като уста Агасике — на север, при варварите.

Много години изминаха, откакто в морската мъгла се изгубиха очертанията на Цариград. Ала и до сега Агасике ясно вижда лицето на ювиги-хана в тази първа тяхна среща, когато, като прекъсна нищо не означаващия, или обратно, прекалено много значещия разговор, ювиги-ханът се наклони към него и каза, понижавайки гласа си:

— А тайната на гръцкия огън знаеш ли я, уста?

Ювиги-ханът разбра отговора по изражението и реакцията на гърка — той се задави с виното си, почервеня, едри капки пот избиха по лицето и шията му и като забрави за етикета, уплашеният мъж ги изтри с плувнала в пот длан. Та нали гръцкият огън във Византия бе тайната на тайните и ако някой невнимателно заявяваше съпричастността си към нея, завинаги изчезваше от живите. Изключения не се допускаха и единствено с този факт можеше да се обясни как в продължение на няколко столетия никому не се бе удало да овладее удивителното оръжие! И тогава, като дойде на себе си, гъркът падна на колене пред хан Кубрат, закле се в живота си и в светия кръст, че по никакъв начин не е причастен към толкова нужното на ювиги-хана знание. Повярва му хан Кубрат и повече не поведе разговор с него за гръцкия огън…