Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (2)

2

Много тюркски племена изпратиха стотниците и хилядниците си под знамената на хан Кубрат. При него служеха и пешаците тюрки, и ездачите, и ханът взимаше за свободен воин, за алип, всеки, подготвен за нелеката воинска служба. Живееха алипите само от златото на хан Кубрат и се подчиняваха само на него, никакъв данък на никого не плащаха, охраняваха пасбищата и двореца на ювиги-хана, при най-малкия знак бяха готови да се впуснат в битка. Не малко от тези воини Кубрат получи в дар от тъста си, хан Тугри, повелителя на утригурите, когато се ожени за прекрасната му дъщеря Аппак. В жилите на хан Кубрат течеше част от кръвта на това племе; като се ожени за Аппак, той сякаш за втори път се сроди с утригурите. И станаха утригурите — а с Аппак дойдоха точно хиляда — верни помощници на хан Кубрат, свързани с него чрез клетва за вярност и кръвно родство. И хан Кубрат можеше да разчита на тъста си във всяка една беда. Хан Тугри бе лишен от синове и се отнасяше към Кубрат като към любим син. Мъдър бе ханът на утригурите, много бе препатил и винаги му даваше ценни съвети. „Дръж се за Византия — обичаше да казва той в часовете на доверителна беседа, — но помни, че човек никога не може да се довери на лъва, а още по-малко на гърците. Главното на този свят, разбира се, е силата. Но още по-важно е златото. Който е богат, той е по-силен от най-силния. И затова, сине мой Кубрат, развивай търговията. Развивай търговията и помагай на своите търговци. Нека да търгуват с когото искат: с гърците, с персите, с арабите, с хорезмийците, с табгачите, все едно. Построй за тях кервансараи, защитавай керваните им, остави ги да забогатеят и от това богатей и ти самият — ето тогава ще бъдеш наистина непобедим.“.

Мъдър беше хан Тугри, въпреки че в думите му ювиги-ханът на българите долавяше старческа предпазливост. Но съветите му бяха чистосърдечни и също така чистосърдечно Кубрат изпрати на утригурския хан скъпи подаръци, тъй като по онова време Тугри ценеше само силното гръцко вино, на което беше голям любител.

А ето че хан Кубрат въобще не обичаше вино. Много по-силни бяха чувствата му към Аппак, дори времето не можа да убие любовта му към нея. И често, отдъхвайки си след жарките й обятия, хан Кубрат си задаваше въпроса: нужно ли му е нещо друго на човек, за да бъде щастлив, и ако му е нужно, какво е то? Чул бе още отдавна, когато живееше във Византия като почетен пленник на василевса, следното: човек може да бъде богат със сила, памет, мъдрост и радост. Сега той може да каже — има всичко това. Има сила, тъй като създаде държавата Велика България. И от памет — за добро или за зло — не го е лишил Тангра. И от мъдрост не е лишен, тъй като е разбрал, че владетелят е толкова по-мъдър, колкото повече умни помощници си избира в трудното дело на властта и има наистина такива помощници сред приближените му кавханн и тархани. И радост има — радостта от победата, радостта от процъфтяването на Велика България. Но най-голямата му радост е Аппак.

Значи, той е богат. А богатството винаги предизвиква завист. Мъчи тази завист душата на шаха на хорезмийците, не дава покой на младия Юлуш от рода Ашина. И трябва човек да стои нащрек, за да не се случват беди. Това подсказваше на хан Кубрат мъдростта му, която се бе натрупала с годините.

А животът наоколо течеше по свой ред и порядък, изминавайки извечния кръговрат, отиваше си поредната зима, плаха зеленина се показваше изпод земята, нощите станаха по-топли, а дните — по-дълги, след това задухаха от всички страни сухите ветрове и илханите започнаха да подготвят своите орди за преход към пасбищата. Но радостта от тази пролет бе помрачена за хан Кубрат — пристигналият във Фанагория пратеник донесе вестта за смъртта на хан Тугри.

Голяма беше тази загуба за хан Кубрат, по-голяма дори, отколкото той самият бе очаквал. Вярна и надеждна опора бе за него ханът на утригурите, по-спокоен се чувстваше ювиги-хан Кубрат, когато знаеше, че зад гърба му стои такава могъща стена. Кой ще замени покойния? Наложи се да се изчака отговора на този въпрос чак до другата пролет, когато във Фанагория дойдоха аксакалите^[1] на утригурите и доведоха със себе си илхан Кубер, племенник на покойния хан Тугри, който, както някога хаган Органа, бе завещал ханската си титла на младия илхан, на когото едва бяха започнали да му покарват мустаците. Пристигнаха аксакалите при хан Кубрат да се посъветват за това важно дело. Разбирайки колко важно е за него надежден човек да вземе властта сред родственото племе, и след дълги колебания, тъй като много млад и самонадеян изглеждаше приемника на мъдрия хан Тугри, владетелят на българите даде своето съгласие утригурите да издигнат за свой владетел илхан Кубер. След като стана хан и се върна в стана си, Кубер изпрати на хан Кубрат във Фанагория хиляда въоръжени конника, което означаваше: ханът го признава за италбар, за по-възрастен, но му се подчинява по собствена воля и се смята във всичко, освен във възрастта, равен на хан Кубрат.

Добре. Прие хан Кубрат хилядата конника, устрои ги, дари ги богато. Верни люде са нужни всякога, а добри воини — още повече. Утригурите са воини по рождение. В древните гръцки предания се разказва за кентаври — навярно, мислеше си понякога хан Кубрат, гърците са срещнали предците на утригурите, които се научаваха да яздят, преди да се научат да ходят. Пеша те почти не се придвижваха, спяха на седлото така, както биха се изтягали в постелята и не ценяха нищо друго толкова, колкото конете. В крайна нужда утригурът може да продаде всичките си животни, каруците си, последния си запас от хляб, дрехите си и дори оръжието, да си остави само ятагана, може да се окаже даже без жена, но с конете си се разделят само мъртвите. Без кон утригурът преставаше да е утригур и такъв, без кон, без всякаква милост продаваха в робство. Но когато по волята на съдбата утригурите се озоваваха във Фанагория и се заселваха там, женейки се за българки или гъркини, тогава скитническата им съдба коренно се променяше. Степните хора усядаха, започваха да се занимават със земеделие, с търговия, с различни занаяти и се сливаха с пъстрото население на големия град.

А Фанагория се разрастваше все повече с всяка изминала година. Стичаха се в нея степните жители и пред очите израстваха, измествайки градските стени, все нови и нови постройки, над които денонощно се трудеха гръцки и български строители. Учеха се българите от натрупаните многобройни умения на гръцките майстори и все повече и повече ставаха сред самите българи занаятчиите, които умееха да работят с желязо, кожа и дърво. Вече се научиха да строят галери, които по нищо не отстъпваха на гръцките, а що се отнася до стремената, седлата, юздите, леките обшивки за стенобойните, необходими при обсада — там нямаха равни. Изработваха за продажба и защитни покривала за конете, отлични ризници с необикновена здравина и якост, които в същото време бяха много леки, както и най-разнообразно оръжие: мощни лъкове, стрели, саби, пики и копия — всичко, което преди купуваха от Византия, сега при удобен случай продаваха самите те. Помнеше мъдрите слова на тъста си хан Кубрат и затова всячески покровителстваше развитието на търговията и на занаятите и всяка година все повече се убеждаваше в каква дълбочина е познавал живота старият хан Тугри. И затова даваше хан Кубрат на търговците и майсторите, независимо дали на своите или чуждите, всевъзможни привилегии, права и облекчения и дори, ако се случеше някой от тях да наруши закона, в този случай хан Кубрат го съдеше по-меко от обичайното, а се случваше и изцяло да освободи търговец от наказание, като се задоволяваше само с голяма глоба. Най-честото решение в такъв случай беше да се пресели провинилия се търговец или майстор с цялото му семейство в Горен Кирмен^[2], град на река Итил^[3], където търговците и занаятчиите рядко отиваха по своя воля; но в това си решение ювиги-ханът беше твърд и непреклонен и горко на този, който не изпълнеше заповедите му.

По тази или по друга причина, но славата на доброто отношение на хан Кубрат към търговското съсловие широко се разпространи из света, достигайки до най-отдалечените страни и народи. И потекоха към Фанагория занаятчии и майстори, кожари и винари, ковачи и ювелири. Не малка роля играеше и веротърпимостта на този град. Равни права да живеят и търгуват получаваха тук гонените във Византия юдеи, перси и араби, гърците и табгачите. Но гърците все пак бяха повече, отколкото другите. И това не беше случайно. Хан Кубрат разбираше, че без гърците славата на Велика България и Фанагория никога нямаше да нарасне толкова бързо. Явно това го разбираше и василевсът, който не пречеше на занаятчиите, строителите и търговците си, които напускаха Византия. А може би дори поощряваше поданиците си да се преселват на брега на далечния Тамански полуостров; нали преди нашествието на хуните Фанагория дълги векове беше колония на древните гърци, а сега техните потомци изцяло можеха да върнат на Византия предишното й място на Евксинското море. Имаше и още една причина василевсът сякаш да не забелязва преселването на съотечествениците си във Велика България: та нали всеки грък, където и да го отнасяше капризната съдба, оставаше верен на родината си и се превръщаше в очи и уши за василевса.

А този, който знае, е много по-силен от този, който не знае.

Ето, например, установиха се българите в средното течение на Итил, построиха си крепост. И веднага тръгнаха натам гърците. Това е разбираемо: най-добрите кожи по пазарите из целия свят се доставяха оттук, а коприна на табгачите идва тук чрез киргизите. Разширяват се границите на многочислените племена, подчинени на Велика България, по-силна става властта на хан Кубрат, следователно василевсът може да е спокоен за своите граници. И само да приеме хан Кубрат правата християнска вяра, всички разходи, пръснати за него, ще се окажат на мига многократно оправдани и изкупени.

Така че въобще, въобще не е случайно, че сред посланиците във Фанагория се оказаха този път философът Йоан Фасиан и преподобният Симеон. Такава беше волята на василевса, такива бяха далечните му замисли. Познаваше и върху себе си беше изпитал императорът сладкогласната, обезоръжаваща прелест на гласа на Фасиан: ще свикне, няма да иска да се раздели с философа хан Кубрат, който още във Византия проявяваше склонност към философията. Всичко е в неговите ръце, в ръцете на хана. Варварите, прекланящи се пред слънцето или както още го наричат, Тангра, бързо ще се обърнат към пресветлия Христов лик благодарение на пламенния фанатизъм на протосинкел Симеон, който преодоля дори духовната леност на недодяланите готи. Само да успее да склони Йоан Фасиан владетеля на Велика България да обърне взора си към светлината на истинската религия и след него ще тръгнат от всички страни, както овце след водача си, всички тюркути^[4], доверчиви въпреки цялата си свирепост.

Ако някой въобще е способен на такъв подвиг, то това е Йоан Фасиан. Как владее словото този човек, как си играе с мислите, как пленява с богати интонации, подчертаващи това или онова значение на казаното или на неизказаното! Императрица Мартина, която не беше равнодушна към реториката, оставаше без ума и дума от словата на Йоан и ако василевсът не знаеше със сигурност, че в залеза на своята необикновена женска красота тя беше отдала сърцето си на Константин, сина на посланика Теофан, той щеше да я ревнува именно от Йоан Фасиан.

Добре е човек да бъде мъдър! Василевсът изпрати във Фанагория и Константин, и философа. А за Юстиниан, сина на василевса и Мартина, вече беше намерен друг учител, който не отстъпваше на Константин по знания, но за разлика от него бе изключително грозен. И нека никога повече да не произнася императрицата в съня си, както до неотдавна, името на Константин, не е той до нея и с това се сложи край на слуховете и клюките. И колкото и да се противи владетелят на Велика България на медния говор на Йоан Фасиан и на непризнаващия пречки и прегради в службата си на Христос протосинкел Симеон, рано или късно — император Ираклий, разбира се, предпочиташе да е „рано“ — тези двамата ще въведат хан Кубрат, а с него и безчислените варварски орди, в лоното на истинската вяра. И тогава Фанагория отново ще стане, както някога, гръцки град и още повече ще се разширят границите на империята, а нощите и дните на император Ираклий ще станат по-спокойни.

Рано или късно това ще се случи. Дали ще е при Хан Кубрат или при някой друг, но езичниците ще бъдат кръстени и присъединени към Византия, тъй като такъв е пътят, предначертан на човечеството. Не е лек този път, каквото и да се казва, особено в онзи момент, в който е нужно да се направи първата крачка, но след това ще стане по-леко. Всичко ново и непривично се възприема с недоверие, за привикването е нужно време. Няма да им е лесно на философа и на свещенослужителя, но нима е леко на който и да е един от нас, изпълняващите дълга си на тази земя?

Не е леко.

Император Диоклециан^[5] не прие християнството и с това, според император Ираклий, изпусна шанса си да остане в историята. Още повече, че той всячески преследваше привържениците на правата вяра, отдавайки преимущество на старите римски богове. Това бе престъпно, недопустимо заблуждение за човек, стоящ начело на държавата. И все пак божият син победи римския езичник. След Диоклециан, който, трябва да се признае, основа Източен Рим, Византия, империята бе оглавена от Констанций Хлор^[6], чийто син, Константин^[7], обяви Христос за новия бог. И тъкмо навреме: при последния езичник, Диоклециан, Римската империя отслабна в сравнение с времената на Цезар и Август и никакви гъски^[8] не можеха вече да я спасят. Само новата вяра можеше да влее нова кръв в нейните уморени вени.

Което се случи в действителност.

Сега настана времето на покръстването на варварите. И един от първите кандидати за приобщаване към бъдещото вечно блаженство беше Велика България.

Имаше и още една причина да се бърза — арабите. До съвсем скоро те бяха разединени и следователно въобще не бяха опасни, но изведнъж попаднаха под влиянието на току-що родилата се и съвършено безсмислена доктрина на някой си Мохамед, обявяващ сам себе си за пророк на Аллаха. Но това не попречи на новото суеверие да се окаже, както всеки плевел, поразително жизнеспособно — до такава степен, че мохамеданите, така те наричаха сами себе си, дръзновено нападнаха няколко крепости, охраняващи границите на империята, недвусмислено заявявайки своето съществуване преди всичко като военна сила. Все повече нарастващият и все по-многолюден поток на обръщащите се към мюсюлманството араби се устреми на изток и достигна опасните предели на Хазарско море, което коства на империята значителни неприятности. В толкова отговорно време обръщането на българите, които стояха като могъщ аванпост на империята на североизток, към християнството придоби важно, дори първостепенно значение.

* * *

А Фанагория живееше своя обичаен, шумен, бурен и кипящ живот. Вече не стотици, хиляди търговци се устремиха към обетованата земя, където в кервансараите нямаше свободни места, където се смесваха езиците и наречията от целия свят, където златото минаваше от ръка на ръка като несекващ поток, където ежедневно пристигаха кервани от места, за които повечето хора никога не бяха и чували или знаеха съвсем малко. Най-важните хора в града, разбира се, бяха търговците. Раздирани от вечни разпри, като се обсипваха с проклятия на всички мислими и немислими езици, те установяваха контакти един с друг, завързваха познанства, създаваха общества и обединения и така златният бог, който не помръкваше и за миг ни денем, ни нощем, светеше като пътеводна звезда. Сирийците се обединяваха със сирийци, гърците с гърци, самаркандците със самаркандци, но нито те, нито другите, нито третите можеха да минат без евреите, най-добрите посредници на света, които проникваха в търговията така, както кръвоносните съдове пронизват тялото. Всички тези хора, се събираха ежедневно облечени в националните си одежди, на централния търговски площад, предлагаха и приемаха, продаваха и купуваха, товареха общите кервани, откриваха нови сергии и чаршии, спореха за живота и за бога, като бяха убедени, че без подкрепата на висшите сили всяко едно мероприятие предварително е обречено на провал, точно както би се случило, ако не е обезпечено с кредит. И нерядко сред гъстите тълпи можеше да се види могъщата фигура на хан Кубрат, заобиколен от приближените си; който без да се намесва в споровете, внимателно изслушваше всички доводи „за“ и „против“, които противниците изтъкваха един пред друг, като нерядко се удивляваше как на пръв поглед неопровержимите аргументи на противниковата страна не водят до никакви реални резултати. Примерно дълги години нито един юдей не прие християнството, както и обратното не се случи, и всичко това навеждаше ювиги-хана към философския извод, че истината понякога е склонна да се крие от хората и че всеки народ спокойно може да живее в мир с другите точно както един друг се уважават и най-различните вярвания и божества.

Подобни възгледи, разбира се, не можеха да радват нито философа Йоан Фасиан, нито преподобния Симеон, и те, колкото можеха по-внимателно, обясняваха на ювиги-хана грешката му, която, по тяхно мнение, се състоеше в това, че хан Кубрат е склонен в своята езическа простота да приравнява отделния човек към целия свят и да придава на грубото му, телесно съществуване самостоятелна ценност, когато е съвършено ясно, че плътта е само субстанция, подчинена на висшия дух.

Така търпеливо обясняваха гърците на хан Кубрат, а повелителят на Велика България също така търпеливо слушаше. Той отдавна вече беше разбрал накъде го води хитроумния Фасиан, ненатрапчиво и без да го притиска. Към брега на християнската вяра — ето къде ръка за ръка трябваше да пристигнат всички заедно. В тези минути хан Кубрат разбираше безпокойството на тептангра Ирсан за своя бог: хитър е гръцкият философ, настъпваше и отстъпваше, но не се натрапваше, не досаждаше и при цялата си мекота държеше твърдо на едно и също нещо — народите ще се спасят, само ако стъпят на истинския път. А този път преминава през най-скорошен съюз с Византия и следователно през приемането на християнството.

Хан Кубрат слушаше търпеливо. Христос е добър, Тангра е лош, така излизаше, ако се разплетат всички хитросплетничества на гърците — и на философа, и на свещенослужителя. Той ги разбираше: във Византия, за разлика от Рим, църковните отци имаха само тази власт, която императорът им разрешаваше да имат, старанието им имаше привкуса на държавна поръчка. Но той, хан Кубрат, не е грък, милостта на василевса му е приятна, но не му е нужна на всяка цена. Още повече, че ювиги-ханът не виждаше реална полза от християнското вероучение. Тангра е бог на предците му и ако се подходи непредубедено, никога не му е давал повод за недоволство. На кого той, хан Кубрат, дължи във висш, божествен смисъл създаването на Велика България? Разбира се, не на Христос, за това и дума не може да става. И кой му помагаше в построяването на Фанагория, на градовете Темрюк^[9] и Горен Кирмен, които всяка година се разрастваха край средното течение на Итил? Зад всичко това отново стоеше Тангра. А кой, на свой ред, винаги е подкрепял начинанията на ювиги-хана? Жрецът, тептангра Ирсан.

Може би, реши хан Кубрат, в последно време е твърде несправедлив с Ирсан.

* * *

Не знаеше, не се догаждаше тептангра Ирсан за мислите на хан Кубрат. В последните седмици той разви бурна дейност, струваше му се, че гърците вече са завладели душата и тялото на ювиги-хана, че вярата в Тангра е заплашена от скорошна и страшна опасност. Знаеше тептангра кой за какво си мечтаеше сред българите и коя струна да подръпне, за да издаде тя правилния, приятен божествен звук. Власт — така се наричаше тази струна и като свиреше на нея, тептангра внимателно се вслушваше в отговора.

Преди всичко той обърна взора си към илханите, синовете на хан Кубрат. Всеки от тях можеше да стане приемник на баща си, всеки спеше и сънуваше, че именно той застава начело на Велика България след хан Кубрат. Но да стане ювиги-хан, а с това и хаган, можеше само един от тях, а те са петима, а освен това имаше и още един, шестият — осиновеният от хан Кубрат Илбарис^[10].

На кого ще остане тронът? Ако се случи хан Кубрат неочаквано да се пресели при предците си, думата на жреца на Тангра можеше да има решаващо значение. Той знаеше това, илханите също. В продължение на дълги безсънни нощи, лежейки в шатрата си, тептангра преценяваше илханите един по един: кой ще бъде по-послушен, върху кого да постави решаващия залог, кой на мястото на ювиги-хана на българите ще се вслушва най-много във волята на Тангра, който ще предава желанията си чрез върховния жрец. И така, и иначе прехвърляше тептангра имената на синовете на хан Кубрат: Бат-Баян, Котраг, Аспарух, Балкир и Алцек. Осиновеният Илбарис засега не влизаше в сметките. Всъщност, Алцек също не влизаше в тях: както навремето и хан Кубрат, така сега и Алцек вече дълго живее като почетен пленник във Византия и по нищо не изглежда, че се приготвя да се връща в родния край, а дори и да се върне, то навярно ще е с кръст на врата си. Алцек беше любимецът на хан Кубрат, но отпада. Тогава най-вероятно е властта да премине към най-възрастния от илханите, Бат-Баян. Твърд е във вярата си илхан Бат-Баян, не обича гърците и вярата в разпнатия човек му е противна. Ако Бат-Баян седне с помощта на Тангра на престола на Велика България, той няма да откаже на своя бог една малка молба. И тогава с преголямо удоволствие тептангра ще види как ще рухнат и ще се превърнат в прах стените на ненавистната му гръцка църква и въобще няма да е огорчен, ако след това и самите гърци си заминат за Византия. А ако се окаже, че ненавистната вяра вече е успяла да завладее десетки българи, трябва само да се отсече някоя глава, за да хвърлят другите кръстовете си и всичко отново ще бъде такова, каквото трябва да е. А упорстващите може да се привържат към опашката на коня и да се подгони коня в степта…

Ето какво трябва да се направи. Но преди всичко трябва да се направи така, че властта да премине от хан Кубрат в Бат-Баян, най-възрастния сред илханите.

А ако не се получи? Стар е вече хан Кубрат, но е твърд, много години още може да преживее, управлявайки с желязна ръка. И дори да предаде властта, ще избере ли илхан Бат-Баян, известен с опърничавия си характер? А другите илхани ще искат ли да послушат волята на Тангра? Сложна игра е замислил тептангра, много сложна, много опасна, залогът в такава игра е собствената глава. Всичко трябва да се премисли, всяко нещо да се вземе под внимание. Ако не успее да се договори с който и да е от илханите или види, че не успява или, че хан Кубрат се склонява към византийската вяра, ще остане едно, последно средство: да отиде и да се предаде духом и телом на хаган Юлуш и да доведе ордите му в България. Ще загине родът Дуло, но това не е чак толкова висока цена, когато трябва се спасят душите на съотечествениците му от лъжливото учение на християните в името на вечното тържество на великия Тангра…