Защо тептангра Ирсан реши първо да поговори с Илбарис, преди да отиде при другите илхани? Дали защото на него се доверяваше повече, отколкото на тях, или защото след няколко дни багатурът трябваше да тръгне на път, от който можеше и да не се върне? А може би тептангра сметна, че младият мъж е обиден — та нали хан Кубрат не дари осиновения си син с отделно пасище, а и каквото и да се говори, милостта, с която ювиги-ханът обсипа синовете си, не можеше да се сравнява с отредената за Илбарис задача. Така или иначе, Ирсан реши, че трябва да поговори с багатура, да му отвори очите за истинското положение на нещата: че каквито и услуги да направи младежът на хан Кубрат, каквито и подвизи да извърши, няма и не може да има никаква надежда да получи благоразположението на хана дотолкова, че да има някакъв шанс за ръката на Чечке. При това самият тептангра и за миг не се съмняваше, че на мястото на хан Кубрат и той би постъпил точно по същия начин. Именно затова бог изпраща дъщери на земните владетели — за да могат с помощта на подходящи бракове да увеличават владенията си и да укрепват мощта и силата си със здрави родствени връзки. Такава е волята на Тангра, но това багатур Илбарис, разбира се, не трябва да знае.

В двора на дома си Илбарис разглеждаше доставените му образци от оръжия, когато слугата доложи за пристигането на почетния гост. Багатурът остави настрана кривия меч, изработен от гръцките оръжейници, и стана да пресрещне тептангра.

— Да бъдат с теб силата и благоволението на небето, багатуре — каза му жрецът. — Ако имаш време, ела с мен. Имам нещо да ти кажа. Върви след мен, Илбарисе.

Без нищо да каже, младежът тръгна с тептангра. След известно време разбра, че вървят към домовете на илханите. Защо отиват там? На Илбарис много му се искаше да узнае, но жрецът мълчеше, а на багатура не бе разрешено да започва разговор в присъствие на по-старши. Тептангра Ирсан предизвикваше у него сложно чувство на страх и възхищение заради близостта с божеството, ала едновременно и непонятна тревога го обхващаше всеки път, когато видеше върховния жрец. Да, определено отиват към илханите. Но защо? Нали всеки получи от хан Кубрат амир, указание какво да правят? Значи ще бъде така, както заповяда ювиги-ханът — той никога не отменяше разпоредбите си. Нито пък илханите ще ги изменят, а още по-малко ще дръзне да го стори пък той, осиновеният.

Затова се спря. Не трябваше да върви при илханите. Трябваше да се върне обратно.

Спря и тептангра. Той крачеше пред Илбарис, но щом багатурът спря, спря и жрецът. След това се обърна и го погледна право в очите.

— Не — рече, — ти не трябва да се връщаш. Заедно отиваме при илханите. Но отиваме там не по своя воля, а по волята на Тангра. А нима може да не му се подчиниш?

— Аз… — промълви Илбарис, напълно объркан и загубил присъствие на духа, — аз не исках това, аз само…

— Ти само си помисли, че никой не може да измени амира на хан Кубрат. Но ние не отиваме за това. — Той помълча. — От много време вече исках да ти кажа, Илбарисе… — произнесе жрецът съвършено неочаквано за багатура. Гласът на тептангра бе такъв, какъвто младежът никога не помнеше да го е чувал. — От много време исках да ти кажа, че се отнасям към теб като към син. Да, Илбарисе. Ако друга бе волята на Тангра, ако бях заслужил високата му милост, напълно възможно щеше да се окаже в края на краищата да бъдеш мой син. Да, мой син. Защото… защото… майка ти бе единствената в света, която исках да ми стане жена. Достоен бях да се оженя за нея… но върховният жрец на Тангра няма право, както може всеки друг смъртен, да ухажва девойката, която му харесва, а без кушия само хан Кубрат можеше да ми я даде за жена. Но той… той не го стори… не искаше. И аз й останах верен… и не пожелах друга. Ти, Илбарисе, ми напомняш за нея… Ако можеше да я попиташ и тя щеше да ти каже, че ти за всичко можеш да ми се довериш. Мислиш ли, че нищо не виждам? Теб те очаква моята съдба. Обичаш Чечке, тя също с радост би те обичала и ти би я догонил на утрешната кушия, би бил щастлив през целия си живот. Но хан Кубрат е безжалостен, жесток и мисли само за себе си. Ще даде Чечке на сина на василевса, а ти през целия си останал живот ще си спомняш за нея, докато всъщност само с една своя дума ювиги-ханът може да ви направи щастливи и двамата. Но няма да го стори. Защото не го интересува чуждото страдание и въобще не цени чуждия живот…

— Не говори така, тептангра, не бива. Аз не помня баща си. Хан Кубрат винаги е бил добър към мен. От него лошо не съм видял.

— Но все пак той не ти даде равни права с илханите. И дъщеря си няма да ти даде. Разрешава ти просто да умреш за него, разрешава да разбиеш враговете му, да разшириш пасбищата му. Унижава те с такива поръчения. Нима си по-лош от заварените си братя? По-глупав от тях? Нима им отстъпваш по доблест? По род си равен на най-знатните българи, а служиш, сякаш не знаеш каква кръв тече във вените ти. Но нима на свободния тюрк му прилича да прислужва като роб? Ти би могъл да имаш по-добра съдба, Илбарисе…

— Тептангра, не бива… не бива да те слушам!

— Боиш се от мъстта на хан Кубрат ли, багатуре? Не бой се, Тангра няма да позволи да те обиждат. Вярвай ми, Илбарисе, този, който се примирява с унижението, никога не ще е свободен. Не допускай да те унижават. Преди хаган Органа да обяви хан Кубрат за свой наследник, той по нищо не се различаваше от теб. Ти произлизаш по майчина линия от същия този род Дуло, от който и илханите… и ако Тангра иска, можеш да станеш такъв, какъвто на времето стана ювиги-ханът. И тогава няма да ти се налага да се подчиняваш на другите, ти сам ще бъдеш повелител, а Чечке… Чечке ще е твоя по право…

Сякаш огнени цветя затанцуваха пред очите на Илбарис. Дъхът му секна, сърцето му престана да бие и посред бял ден настъпи тъмнина. А когато младежът отново отвори очи, тептангра го нямаше, сякаш беше потънал вдън земя или се беше изпарил. Преди миг Илбарис чуваше гласа му, а сега е изчезнал.

Илбарис стоеше, безсилен да направи дори една крачка. Нима се е разболял? Или го е обладал зъл дух? Какво искаше от него тептангра? Защо въобще говореше с него? И сега какво да мисли, как да постъпи?… О, Тангра, подскажи ми…

Събрал всичките си сили, Илбарис пое към дома си, краката му бяха като налети с олово и едва пристъпваше, бавно и тежко.

Щом се прибра, се просна в постелята си, без да се съблича. Искаше само едно — да заспи и когато се събуди, да е забравил всичко, което му бе говорил човекът, някога обичал майка му. Това, което му прошепна тептангра, е измяна, но е вярно в същото време. Вярно е, че ханът е безжалостен — в дълбоките подземия стотици хора седяха и очакваха смъртта си. Вярно е също и че една-едничка дума може да направи Илбарис най-щастливия човек на земята. Както е вярно и това, че хан Кубрат никога няма да я произнесе.

Нищо не беше забравил багатурът, когато се събуди, затова докато гледаше как на изток изплува пурпурният диск на слънцето, помоли Тангра за помощ. Тангра може всичко, дори повече от хан Кубрат. Нека всесилното божество стори тъй, че Чечке да не отива в далечна Византия. Само това да направи Тангра. И тогава, ако съдбата е на негова страна… може и чудо да стане.

Заедно с утрото в стаята влезе и Адай — телохранителят на Илбарис, дясната му ръка и много се учуди, когато завари господаря си буден.

— Ти какво, въобще ли не си си лягал?

— Напротив, Адай, добре си поспах. Какво трябва да правим днес?

— Ти каза, че трябва да се обходят оръжейниците, Илбарисе.

— Правилно. Ще започнем с гърците. Кой, според теб, е най-добрият майстор сред тях?

— Уста^[1] Агасике.

— Тогава ще започнем с него.

Закусиха набързо, излязоха на улицата и поеха към оръжейната чаршия. Въпреки ранния час от работилниците вече се носеше веселият, пресеклив звън на чуковете, удрящи по наковалните. Като нарушаваха този железен звън, ехтяха големите чукове, които удряха по нажеженото меко желязо. Цялата чаршия, работилница след работилница, тук бе заета от гръцките оръжейници, изкусни майстори при приготвянето на щитове и копия, ризници и нагръдници, саби и ятагани. В съседната чаршия работеха персите, на които им се носеше славата на най-изкусните майстори на криви мечове и ятагани, а техни съперници в изработването на лъкове и стрели бяха самите българи. И ето че Илбарис, съпроводен от Адай, стигна до ковачницата на уста Агасике, гърка.

Червенобрадият грък ги посрещна с широка усмивка под опърлената си брада. Носеше престилка от дебела бича кожа, в ръцете си държеше тежки клещи, а в зеленикавите му очи играеше дружелюбен блясък. При вида на Илбарис оръжейникът остави клещите и протегна широката си черна длан.

— Чух вече за твоите дела — каза. — Ювиги-ханът те изпраща в Горни Кирмен. И за да пожънеш успех там ти е нужно оръжие. А по-добро оръжие от моето, багатуре, няма да намериш.

— Затова съм и дошъл — отвърна Илбарис. — Ако имаш нещо готово, ще погледна.

— Ще погле-е-е-дне-еш? — насмешливо проточи гъркът. — А аз си мислех, че искаш да купиш.

— Ако има какво да се купи, може и да купя, уста.

— Да се купи има какво, багатуре. Ще ти стигнат ли парите? Ти знаеш, сигурен съм, че уста Агасике продава оръжието си само за злато.

— Който взима злато за желязото, уста, трябва и оръжието златно да кове.

— Това и правим тук, багатуре. Видиш ли веднъж работата ни, никога повече няма да отидеш при който и да е друг. Ей, вие, безделници! — развика се той, обръщайки се към някого вътре. — Дойде багатур Илбарис. Изберете най-доброто от най-доброто и го донесете тук. Какво? Всичко донесете, всичко, което сме отделили за такива случаи. И по-бързичко…

Докато другите гърци изнасяха ризници и налакътници, ятагани и копия, мечове и щитове, Илбарис крадешком разглеждаше уста Агасике. Рижата му брада падаше по широката му гола гръд, където масивен златен кръст висеше на филигранно изработена златна верижка, изкована от същите тези ръце, които ковяха и ризниците, и мечовете. Наистина в тесто се превръщаше размекнатият метал, когато с него се захванеше гъркът — и от златото, и от желязото той правеше всичко, което си поискаше. И като го гледаш такъв огромен и спокоен, трудно е да повярваш, че може да изработи нещо толкова тънко и леко като златната верижка. Но той можеше.

Багатурът разглеждаше оръжието и отделяше встрани каквото му се харесаше, а тези неща бяха много. Оръжейникът стоеше наблизо и от време на време пристъпваше напред, сякаш искаше да каже нещо, но след това отново се връщаше на мястото си, командваше слугите и наглеждаше ковачите във вътрешността на работилницата. Накрая се реши.

— Багатуре — повика го. — Искам нещо да ти кажа.

— Говори — каза Илбарис.

— Ако можеш да ми помогнеш, ще го направиш ли?

— Ако зависи от мен, ще ти помогна.

— От теб зависи. Вземи ме със себе си в похода.

— Но ти не си воин — удиви се Илбарис. — А там, където отивам аз, ще се наложи да се сражаваме.

— Който може да направи добър меч, той, повярвай ми, може и да се възползва от него. Вземи ме, няма да съжаляваш.

Илбарис внимателно изгледа уста Агасике. Имаше в този грък-оръжейник нещо, което го отличаваше и от другите оръжейници, и от другите гърци. Какво беше то? Във Фанагория обичаха да казват, че гърците завоюват сърцата на хората с откровеността си, а тюрките с доверчивостта си. И наистина беше точно така. Само че Илбарис за своите години вече знаеше, че външната страна на нещата невинаги съответства на вътрешното съдържание и че невинаги сърдечността на гърка е правдива както и невинаги е наивна доверчивостта на тюрка. Такова е само първото впечатление.

Ала уста Агасике отвърна на погледа на Илбарис с такъв прям поглед, че подозренията на багатура, без да се разсейват напълно, поне се уталожиха. За какво му е на оръжейника да захвърля работилницата и спокойния си живот във Фанагория и да се устремява незнайно къде? Тук можеше да има две причини: на всеки се случва, в края на краищата, да му дотегне спокойният живот, а пък и всеки търговец денем и нощем мисли как да разшири работата си. А за това са нужни нови пазари. И едното, и другото са разбираеми и не предизвикват подозрения.

— Трябва да обмисля молбата ти, уста.

— Помисли си, багатуре. Ей, Тавир! Донеси на нашите гости от свистящите стрели. Ти знаеш, багатуре, че само с воя си те всяват ужас сред врага…

— Не, уста, стрели не ми трябват. Каквито и да са, ще се съгласиш, че нашите българи ги правят по-добри. Стрелите ние винаги купуваме от тях.

— Няма да споря, багатуре. Насила хубост не става — и гъркът кимна към отделеното оръжие: — Е, какво реши?

— Хубаво оръжие е — каза Илбарис. — Особено ризниците.

— И останалото не пада по-долу — възрази с достойнство оръжейникът. — Всяка вещ е излязла от тези ръце. И по-добро няма да намериш нито тук, нито на друго място. Затова и вземам толкова скъпо.

— Правилно — съгласи се Илбарис. — Нали плащаш не за ризницата, а за живота, който тя спасява.

— Когато знаеш, че направеното от теб попада в добри ръце, не ти е жал за труда — каза Агасике. — А случва се, повярвай, багатуре, на някой храбрец и на половин цена съм готов да продам. Аз знам, във Фанагория говорят, че гърците са алчни за злато и са готови за него още веднъж да разпнат Христос. Може и да има сред нас такива, багатуре, но уста Агасике няма да намериш сред тях. Вземи ме със себе си и ще се убедиш.

Имаше нещо в гласа на този огромен човек. Нещо необичайно. Неведнъж беше чувал Илбарис за този майстор, но за пръв път го срещаше лице в лице. Знаеше, че гъркът отдавна живее във Фанагория и нито веднъж не се е върнал до родината си. През това време беше един от най-видните християни, много даряваше за църквата и никой никога не го беше виждал без кръст, както често се случваше да се разхождат пристигналите в страната гърци. Особено тези, които отиваха сред жители на степта. Отиде човек и вижда, че е възможно да живее и сред чужди богове, а след време забравя и своите. Тогава вече нищо не може да отличи гърка от българина-степник, само езикът. Явно му харесва на човека да живее, без да го ограничават железните решетки на ромейските закони. В степта никой не унижава човека, хората не са строго наредени в обществото, както във Византия — там винаги и завинаги на всеки му е отредено място. Разбира се и степта има свой порядък, уповаваш се на традициите на предците, но въпреки че тези традиции са непоклатими и често дори жестоки, те оставят някаква надежда на човека. Що се отнася до гръцките търговци, за тях няма по-добро място на света от степта. Доверчивите степни жители дават стоките си едва ли не даром в замяна на простите подаръци, които им носеха, опитните византийци получаваха десетократна печалба от безценните кожи, подбрания мед и дивните коне, с които се разплащаха българите… В края на краищата всичко у гърците се свеждаше до печалбата.

Затова, без да губи повече време в приказки, Илбарис отброи в огромната длан на уста Агасике десет тежки златни дирхема^[2], които на слънцето блестяха като звезди. Майсторът не рачи да ги брои, а просто изсипа златото в джоба на кожената си престилка и се прекръсти отривисто, както умееха само гърците.

— Е, честито, багатуре. Добре започва денят.

Две опушени лица гледаха, без да се откъсват от тъмнината, която цареше в оръжейната работилница. Това бяха помощниците на уста Агасике, неговите роби. За златото, което господарят им изсипа в джоба си толкова небрежно и дори без повторно да го преброи, те можеха да откупят свободата си. Можеха да отворят своя работилница. Много неща можеха да направят…

Поглеждайки ги, оръжейникът каза недоволно:

— Какво се спряхте… отивайте да работите…

Гърците доведоха роби във Фанагория и хан Кубрат не им попречи. Нека всеки народ живее според своите обичаи. Но не разрешаваше да ги обезобразяват или осакатяват. А също бе повелил: ако робът успее да събере определена сума, може да откупи свободата си. И се е случвало робите да се обединят, за да откупят един от другарите си, да му помогнат да си стъпи на краката, поверяваха му спестяванията си…

Ако се съди по младостта на робите на уста Агасике, до откупуването им оставаше още много време. Единият от тях надуваше меха, а другият — със светли коси и среден ръст, с издути мишци размахваше огромния чук над наковалнята, сякаш бе играчка. На такъв да не попадаш в тъмна нощ на тясна уличка. Добър воин ще излезе от него. И, като мислеше затова, Илбарис изведнъж каза на оръжейника:

— Уста… а не искаш ли да ми продадеш този роб?

— Робът ли? — каза гъркът и без да изрази каквото и да било учудване, поглади опърлените си мустаци. — Не, багатуре, не мога. Не го давам. Но ако толкова ти е харесал, обещавам, че ще дойде с мен. Ако ме вземеш на похода. Добър воин ще бъде… ти явно за това си помислил.

— Кажи му да дойде.

Уста Агасике извика нещо. Робът остави чука, сякаш неохотно, и излезе, замижавайки от светлината. Илбарис още веднъж го огледа от глава до пети. Силата му сигурно бе несравнима, но му липсваше ловкост.

— Какво ще кажеш, багатуре? — запита гъркът.

— Здрав е — каза Илбарис. — Здрав, як. И силен.

— И ленив — усмихнато добави гъркът, — но му обещавам, че ако не мързелува, след десет години ще му разреша да си отвори своя работилница. Знаеш ли какъв ковач направих от него? Скоро ще може да работи не по-зле от мен, кълна се в кръста господен…

— Ще ти дам за него, уста, още десет дирхема.

— Не ме изкушавай, багатуре. Смятай ме за свой роб, който на свой ред притежава още един роб. Вземи ни със себе си и вместо един воин, ще получиш двама.

Робът каза нещо и отново се прибра в ковачницата. Илбарис и гъркът го последваха с поглед. Робът хвана огромния чук като на шега и започна да го стоварва върху размекнатото желязо. Във въздуха на всички страни се разлетяха искри.

— Добре — каза Илбарис. — Ще ви взема със себе си. И двамата. Въоръжете се сами. Така ще имам още двама алипа.

— Ти каза, багатуре — произнесе гъркът. — Благодаря ти.

* * *

След като се разделиха с оръжейника, Илбарис и Адай още дълго бродеха из чаршиите, отбираха всичко необходимо за похода, а след това пресякоха майдана^[3], преминаха по улицата на грънчарите и излязоха на площада пред ханския дворец. И там срещнаха тептангра. Нямаше нищо странно в това, че го срещнаха. Мнозина го виждаха — едно, защото тептангра много ходеше сред людете на Фанагория, и друго, защото домът му се намираше точно до ханския дворец и ако гостите на града или постоянните му жители закрачеха към палата, имаше голяма вероятност да се срещнат с жреца. И всеки, който разпознаеше в този як, набит мъж с широки гърди и съвсем леко скъсени нозе всемогъщия тептангра, облечен в неизменна проста вълнена наметка с качулка, отметната на раменете, всеки бързаше да приветства върховния жрец на Тангра с почтителен поклон. Понякога тептангра минаваше край него, понякога се спираше и завързваше разговор. И човекът, с който тептангра се спираше да говори, неволно чувстваше една непонятна сила да се излъчва, или от самия тептангра, или от златното слънчево изображение на гърдите му. Ако попитаха Ирсан, той би отвърнал, че хората му приписват свойства, които притежава не свещенослужителят, а божеството, на което жрецът служи. Така или иначе, силата изтичаше от него. Тептангра говореше така:

— Спри, сине на Тангра. Позна ли ме? Тогава трябва да ми кажеш какво те мъчи и с какво мога да помогна. А в това, че мога да ти помогна, не бива никак да се съмняваш, защото именно за това аз ходя по земята като пълномощен представител на бога. Запомни думите ми и ги предай на децата си, ако имаш такива — едно нещо е неизменно и безспорно на този свят: на небето владетел на всички души е Тангра, на земята съм аз. Телата ви владее ювиги-ханът, но душите принадлежат на бога, който може всичко. А сега кажи, какво ти тежи на душата…

И човекът, който може би минута преди това не бе и помислял ни за жалби, ни за обиди, доверчиво разказваше на жреца за делата си, за плановете и за надеждите си.

И тогава, след като го изслушваше, върховният служител на слънчевия култ казваше:

— Добре, че ми разказа всичко, сине на Тангра. Какво рекох — че на мен ми разказа? Не. На всемогъщия Тангра ти за всичко говори. Той те чу. А сега върви напред. Ако си мислиш, че като се върнеш там, откъдето идваш, ще намериш всичките си работи уредени по милостта на Тангра, избий си го от главата. Тангра нищо не прави и няма да направи за теб. Той ще ти помогне, но преди всичко трябва сам ти да си помогнеш. И не забравяй при това за задължителните жертвоприношения. Тогава всичко ще се нареди. Тангра не обича лентяите. Върви и работи. И не се съмнявай, че всяка твоя крачка и всяка твоя мисъл от сега нататък ще са известни и на бога, и на мен, неговия жрец, тептангра Ирсан.

Човекът си тръгваше, отнасяйки със себе си вярата, че в делата му заедно с него ще бъдат и Тангра, и неговият пълномощен представител на земята, върховния жрец Ирсан.

Имаше такива срещи и такива разговори се провеждаха. Следователно можеше да се мисли, че тептангра не е очаквал нарочно близо до дома си багатура Илбарис и телохранителя му Адай, а просто съвсем случайно ги е срещнал. Както и да беше, той се приближи към багатура и щом двамата с телохранителя почтително се поклониха на жреца, Ирсан хвана младежа под ръка. Без да промълви и една дума, тептангра измина повече от стотина метра, после се спря пред входа на една къща. Илбарис позна къщата, тук живееше илхан Аспарух. Жрецът не извести никой от слугите за пристигането си, сякаш това бе обичайно за него, отвори вратите и влезе. И първият, когото срещнаха новодошлите, беше стопанинът на дома — илхан Аспарух.

Учуди ли се синът на хан Кубрат от неочакваните гости? И да беше така, успя да го скрие и не го показа по какъвто и да било начин. Като се усмихваше приветливо, той покани тептангра, Илбарис и Адай да влязат във вътрешното помещение.

— Гостите са изпратени от бог — така ни учеше навремето ти, тептангра Ирсане. Това е винаги вярно, а двойно по-вярно е, ако ни навестяваш ти и водиш със себе си доведения ми брат. Влезте, разполагайте се. Ето удобни възглавници…

Като се обърна, каза нещо на жена си и на робинята. Тя очевидно не дочу и попита.

— Приготви угощение за гостите — търпеливо повтори илханът. — А нека Каравуш-киз да донесе кумис.

Слугинята Каравуш-киз, млада робиня, се втурна да изпълнява заповяданото. Жената на илхана остана.

— Да донеса ли на гостите гръцко вино, господарю мой?

— Не — каза илханът. — Ако е нужно, ще ти кажа.

През цялото време докато говореше, Аспарух се опитваше да разбере какво означава това неочаквано посещение. И защо тептангра Ирсан води Илбарис? Разбира се, обичаят позволяваше на върховния жрец, на представителя на бога, да влиза без всякакво предупреждение в дома на който и да е българин, та дори и на ювиги-хана. И въпреки това на илхан Аспарух не му се вярваше тептангра да е минал случайно и безцелно. Но не е вежливо да се пита направо. Затова остава само да се чака. В това време младата жена на илхана отметна завесата и влезе в стаята, като вежливо се поклони на гостите. Лично донесе каната с кумис и нареди сребърните чаши. А докато Аспарух разливаше кумиса по чашите, тя повика Илбарис и му зашепна, но така, че да не изглежда като нарушение на правилата и мъжът й да може да чуе думите й:

— Кажи, багатуре, има ли девойка, след която ще тичаш утре на кушията, за да я направиш своя жена… Аз познавам една… тя мисли за тебе… но ако ювиги-ханът й позволи…

Илхан Аспарух се направи, че е недоволен от шепненето на жена си с доведения му брат.

— Ах ти, ти… — започна той, тръгвайки към двамата, но в тази минута под прозореца се разнесе гласът на глашатая, който оповестяваше из Фанагория за предстоящия празник на избора — кушия.

— Чу ли, мой илхане — лукаво му се усмихна младата жена. — Ето за това говоря на брат ти. Че какво, ако баща ти…

Аспарух неволно се усмихна. И за него, както и за много други, тайната на багатур Илбарис не беше никаква тайна. Защо наистина баща му да не разреши на Илбарис да догони Чечке…

Но, като се правеше на сърдит, той каза на глас:

— Ти какво си мислиш, че багатурът няма никаква друга работа, освен да търчи след девойките на кушията? За някой друг може и така да е, но за да има някаква надежда за Чечке, този човек трябва да извърши не малко подвизи. Само ако изпълни височайшия амир на ювиги-хана, само тогава може да се разчита на такова нещо. Ако ти, Илбарисе, върнеш на брат ми Горен Кирмен, а на баща ми донесеш главата на хан Чалбай, ако уговориш за българите търговия със северните и източните племена, кълна се, че ще подкрепя молбата ти да разрешат на Чечке да бяга от теб на следващата кушия. А сега да вървим, не е хубаво да караме тептангра да чака…

Кумисът в дома на илхан Аспарух бе превъзходен.

Отново и отново пълнеше той чашите, много наздравици бяха вдигнати вече. След това тептангра Ирсан попита небрежно:

— Кажи ми, илхане Аспарух, дали знаеш, защо ювиги-ханът в последно време прекарва всяка свободна минута в компанията на този грък… Йоан Фасиан?

— Аз знам толкова, колкото знаят и всички — едва усмихвайки се отвърна илханът. — Ти сам някога ни учеше: човекът е роден за разговори. И ако за някого е приятно да слуша гладко, разбрано, умно слово, то на баща ми, ювиги-ханът, му е двойно по-интересно. Ти знаеш колко обича той умните хора.

— Но умни хора — възрази тептангра — можеш да срещнеш не само сред гърците. Съгласен ли си, илхане Аспарух?

— Съгласен съм с теб, тептангра Ирсане. Може. Тук, според мен, има още една причина за благоразположението на ювиги-хана към ромеите. Помниш ли как гръцките лекари спасиха баща ми от смърт, когато даже Тангра с помощта на твоите молитви отказа да помогне? А гърците помогнаха. Такова нещо не се забравя. Така че не ми говори лошо за гърците. Не е моя работа да уча баща си какво да прави и с кого да прекарва времето си. Той е ювиги-ханът, не аз.

Тептангра не отвърна. По лицето му не можеше да се разбере дали въобще е чул думите на илхана. Той гледаше през прозореца и видя как пурпурното слънце се сля с гладката морска повърхност и се стопи в разноцветни пламъци, в които чайките се хвърляха и изчезваха. И видя и чайките, и морето, видя слънцето и площада около ханския дворец и тук, в стаята, зад завесата, видя стройната фигурка, загърната в турански халат, жената на илхана, стоеше чак до вратата. Именно по съвет на тептангра хан Кубрат ожени сина си Аспарух за дъщерята на хърватския княз. На кого ли му напомня тя?

Той не довърши тези си мисли.

— Добре — каза, надигна чашата си, пресуши, я и я остави на масата. — Няма да ти задавам повече въпроси. Ти си воин, илхане Аспарух, и аз те разбирам. Знам, че обичаш степта, простора. И това е правилно, илхане. Защото степта е слънцето и вятърът, тя е нашето богатство и свобода. Тя е нашият живот.

— Да… да, тептангра. Така е. По-правилно, така беше. Но баща ми, ювиги-ханът, обикна камъка. Говорих с него, питах го, защо е избрал да живее във Фанагория. И той ми каза… Каза, че по волята на Тангра камъкът ни говори не по-малко и не по-лошо от безбрежните простори на степта. Та нали от камък може да се построи дом за бога, както правят гърците, и този дом ще е като стълбата, по чиито стъпала вярващите могат да се приближат до божеството.

— Да допуснем — каза тептангра. — Да допуснем, че е така. Но ако страната ни бъде нападната от врагове, нима воините ще се скрият зад камъните? Нашите предци запазиха своите степи не като се криеха, а като приемаха сражението. Когато зад гърба ти няма каменни укрития, няма и мисли как да постъпиш по-правилно — да се сражаваш за победа или да се окопаеш зад крепостните стени. Когато човек няма избор, той по-често побеждава.

— Или не побеждава. Не казвай, тептангра, че камъкът е лош. Зад стените може да се дочака подкрепление, да се обърне съдбата, която може да завари човек неподготвен. Да, аз обичам степта и това нищо не може да го промени. Но в своите владения и аз ще започна да стоя градове и крепости от камък. Добитъкът ми ще се угоява по пасбищата, а във всеки кирмен ще имам верни воини, за да не ме изненада внезапно врагът. И търговците ще се стекат в кирмените, за да отворят дюкяни. И оръжейниците, и грънчарите ще се заселят там.

— Виждам — не без презрение каза тептангра, — че любовта към нечестивите гърци вече е преминала у теб по наследство от ювиги-хана. Не се прехласвай по гърците, илхане, те умеят да търгуват, но няма да те защитят от враговете. Ако враг ни нападне, той ще насочи войската си първо към Фанагория. Да, някога хан Кубрат беше страшен, само името му беше достатъчно да всели ужас у враговете му. Но трудно ще се справи сега, когато разчита само на стените. За всички ни ще е трудно. Вълците винаги нападат най-слабия и го разкъсват на парчета. И с какво започна всичко това? С гърците. Докато не приключим с тях…

— Още веднъж ти казвам, наставнико, че аз не съм ювиги-хан. Подчинявам се на заповедите на баща ми. И нямам право да го уча какво да прави. Но ще ти кажа: и аз да стана ювиги-хан, и аз ще защитавам гърците.

— Ти казваш, каквото мислиш, илхане, това е хубаво. Но мислиш грешно. Запомни — който вярва в другия бог, той никога няма да ти бъде искрен приятел. Винаги ще замисля нещо тайно. Независимостта си можеш да съхраниш само ако останеш верен на духа на предците си. Достатъчно е да се склоним на византийската вяра и те ще ни сдъвчат и смелят, от нас нищо няма да остане. Нима ти, илхане, не разбираш защо всъщност е дошъл Йоан Фасиан във Фанагория? Нима мислиш, че е тук да услажда слуха на българите със своето красноречие? Не. Той иска да подрони собствената ни вяра и да я замени със своята. В горите има такава птица, която снася яйца в чуждите гнезда. Точно така постъпва и Йоан Фасиан, този философ, изпратен ни от император Ираклий. Той е най-големият ни враг, илхане, и ти трябва да кажеш това на баща си, ако не искаш за българите да настъпят наистина черни дни!

* * *

Гаснеха слънчевите лъчи, а заедно с тъмнината се разстилаше и вечерната прохлада. Сега вече не се виждаха чайките, небето първо се оцвети в пурпурно, след това във виолетово и във въздуха се стрелкаха безшумните сенки на прилепите, сякаш бяха душите на мъртвите. Някой, съвсем невидим в падналия сумрак, докосна тептангра по ръкава и тихо каза:

— Ако багатурът смята да вземе участие в утрешната кушия, трябва добре да си отпочине…

Кой е това? Тептангра трепна и се огледа. Дъщерята на хърватския княз, жената на илхан Аспарух, която напомни на жреца за нещо далечно, заветно, което той не искаше да си спомня и не можеше да забрави — гледаше го с широко отворени очи, а в погледа й имаше доверие. И тептангра се обърка и развълнува. Отдавна по този начин до него не се бе докосвала женска ръка и достатъчен бе този кратък миг, за да се превърне Ирсан от божи служител в обикновен мъж. В мъж от великия род Дуло, дал на българите не един велик воин. Седем поколения негови предци, заемайки при българите потомственото място на тептангра, бяха живели преди него, но до Ирсан, последния от тях, не стоеше ето такава жена, чието лоно би продължило този славен род, застрашен от опасността да се прекъсне и изгасне.

Безшумно, като нощна пеперуда, се вдигна тънката ръка и ето че вече лежеше отпусната на рамото на илхан Аспарух. И в този миг последният слънчев лъч освети прекрасното лице на младата жена, нещо сви сърцето на тептангра, изведнъж загубиха значение всичките им разговори, времето отново се сведе до един-едничък ден, тептангра отново беше млад и изпълнен с желание. Пак видя прекрасното като изгрев лице на Ания, тази, която по-късно роди — но не от него — ето този багатур Илбарис, който седеше сега редом с него; видя това Ирсан и стисна клепачи. Защото видя и хан Кубрат, който не пожела да му даде Ания за продължение на рода на Ирсан, а заповяда на верния си кавхан Саклаб, пребледнял от нетърпение, да я догони. Стройният и синеок Саклаб, който в поход водеше тюмен отбрани воини, Саклаб, който в битка винаги стоеше вдясно от хан Кубрат — на него хан Кубрат даде Ания и отне на Ирсан жената, с която той искаше да продължи рода си. И ето че сега е сам. Отдавна го няма кавхан Саклаб. Тангра го взе при себе си, а и Ания не е тук. Ожени се повторно и замина надалеч.

Сам. И нека! Нали е греховна жената и смъртта излиза от плътта й, защото всичко, родено от нея, е обречено на смърт и тлен. А духът е жив и само духът може да подбуди плътта за велики дела, без които човек е като червей. И духът на Ирсан също е способен на още много неща.

Тептангра се изправи рязко. Никой не му е нужен. Никой… освен, може би, ето този седнал редом с него багатур. Ания трябваше да роди син от Ирсан, но не е толкова важно, че това не стана — той ще предаде на Илбарис своя опит, своите мисли, всичко, което би предал на сина си.

— Да тръгваме, багатуре — подкани го жрецът. — Мир на дома ти, илхане. Да пребъде с теб Тангра.

Когато тептангра Ирсан излезе навън, жената вече не владееше душата му…

* * *

… Беше вече съвсем тъмно, когато посетиха дома на Илхан Бат-Баян. Сега самият Тангра подсказваше на Ирсан кой трябва да наследи ювиги-хана — разбира се, че най-големият от илханите. А кой беше най-възрастният? Бат-Баян. Той обича властта така, както я обичаше някога баща му. Тук и дума няма да отвори да напомня, че не е ювиги-хан. Ирсан беше уверен, че неведнъж в мечтите си Бат-Баян се е виждал повелител на Велика България.

Засега само в мечтите си.

До голяма степен от тептангра Ирсан зависеше тези мечти рано или късно да се превърнат в реалност — когато настане точното време, божеството ще разкрие волята си само на върховния жрец, ще му покаже кой да стане пръв сред западните тюрки.

Бат-Баян знаеше това и посрещна късния гост с разтворени обятия. Сам го въведе в постлана с килими стая, отреди му най-почетното място, заповяда да донесат угощение. И предложи не кумис, а вино, най-доброто гръцко вино. Синът на хан Кубрат бе познавач на тази напитка.

Тептангра Ирсан изчака точно толкова, колкото бе нужно въпросите му да не изглеждат припрени и направо запита илхана разчита ли той да стане приемник на баща си в скоро време. Илхан Бат-Баян отдавна чакаше този въпрос, чакаше го, но и се боеше да го чуе от устата на тептангра, боеше се, но и желаеше да го чуе повече от всичко. Не отговори веднага най-възрастният сред илханите, въртеше в ръката си амфората с виното, наливаше в чашите, търсеше думите…

— Стар е баща ми, ювиги-ханът — отрони накрая. — Но толкова ли е стар, че да се раздели с властта? Не изглежда да се приготвя да се оттегли, тептангра. На теб, жреца на бога, трябва да ти е известно какво е казал Тангра.

— Всичко ми е известно — каза жрецът. Той забеляза предпазливостта на илхана. Добре, стига да е само предпазливост. А ако е страх? Не, Бат-Баян не е страхливец. Просто познава баща си, който няма милост нито към чуждите, нито към своите. Затова и предпазливостта му е оправдана.

— Всичко ми е известно. Дори и твоите мисли, въпреки че не се осмеляваш да ги произнесеш на глас. Тангра ми казва, че ювиги-ханът е уморен. Нима не го потвърди с думите си, когато каза, че старото куче лае лежешком? Ти, илхане, си най-големият син и ти се полага да мислиш за това, което ни очаква утре. Ето вече колко години, откак не е имало походи. Какво чакаме? Воините ни да се превърнат в жени и да се отучат да яздят? Отдавна вече се готви баща ти за поход към маджарите. Отдавна вече трябваше да се поставят хазарите на мястото им. А антите, а угрите? С всяка година те стават все по-смели, все по-силни, скоро ще престанат и данъка да си плащат. А баща ти строи Фанагория. Та спомни си: хан Чалбай превзе Горен Кирмен. Нима това можеше да се случи преди пет години? И как постъпва баща ти? Изпраща срещу Чалбай ермак алай. Трябва да изпрати тюмен с багатури, за да може и внуците на Чалбай да се будят плувнали в пот от страх, спомняйки си силата на българите. Навярно Чалбай има повече сили, отколкото брат ти Илбарис ще доведе при Горни Кирмен. А сега, кажи ми, илхане, как би постъпил, ако ти беше ювиги-хан?

Илхан Бат-Баян затвори очи и известно време не отвърна нищо. Опитваше вкуса на думите: „Ако беше ювиги-хан“ — и от тях в главата му шумеше повече, отколкото от изпитото вино.

Тептангра чакаше.

— Ако бях ювиги-хан — произнесе накрая Бат-Баян, — ако бях, то аз, тептангра, най-напред бих изгонил от Фанагория всички гърци. Всички до един. А след това щях да се договоря с хаган Юлуш и заедно с него щяхме да завоюваме и да разделим между нас целия свят. Ето как бих постъпил…

И дълго още и още говори илхан Бат-Баян. Виното и думата „ювиги-хан“ се въртяха в главата му, в мечтите си вече владееше запада и изтока, славата му превъзхождаше славата и на най-великите завоеватели на миналото…

Тептангра слушаше, без да го прекъсва. Добре, илхан Бат-Баян, добре. Нека се вижда като новия Александър, Искандер Двуроги. Нека. Нека да се хвали, да се увлича. Главното е, че му е нужна подкрепа, а тази подкрепа ще му осигури тептангра. При Бат-Баян жрецът отново ще стане душата на Велика България и нека Бат-Баян бъде тялото й. Удивително е как се различава този илхан от братята си. Съвсем не приличат на него нито Котраг, нито Аспарух, въпреки че баща им е един и същ.

— … А ти, тептангра, ще ми помогнеш в това! — завърши в това време Бат-Баян. Тептангра веднага се ядоса, че е изпуснал тези думи. Впрочем, това не беше най-важното.

— Виждам, че ми се доверяваш, илхане — така отвърна жрецът. — Аз също ще ти се отплатя с доверие. Тангра ми каза, че приемник на ювиги-хана и владетел на Велика България трябва да станеш ти. Можеш напълно да разчиташ на мен. Запомни главното — от гърците идва цялото зло. По-точно даже не от тях самите, а от тази зараза, от която те всички са обхванати и която наричат християнска вяра. Баща ти, ювиги-ханът, е велик човек, но ромеите са го оплели в мрежите си, отслабиха силата му с отровата на думите си. Ако ние, илхане, не проявим твърдост и не спрем гърците, ще дочакаме време, когато от Цариград ще донесат камбана и звънът й ще отвлече българите от службата на Тангра. И ето какво ще ти кажа — първото нещо, което трябва да направиш, е да унищожиш развъдника на византийската зараза. Църквата.

— Ще забраня на българите дори от любопитство да пристъпват прага й — каза Бат-Баян.

Но тептангра поклати глава.

— Малко е — каза той. — Не е достатъчно. Трябва да разрушиш тези църкви. Да ги изравниш със земята.

— Ти говориш така, тептангра, сякаш във Фанагория има сто църкви. А за сега тя е само една. И тя трябва да признаеш, тептангра, красива е. Жалко ще е да я унищожим.

— Ти сам, илхане, каза тази дума — засега. Да, засега е само една. Но дай на гърците свобода и те ще построят още една, и още, и още. И в красотата на тази църква е заключена гнусна съблазън. А освен това там, вътре, има икони. Изображения на жени. И те стоят пред тях на колене. Нима красотата подобава на божеството? Нима Тангра е красив? Той е страшен, грозен, силен, всемогъщ. Такъв трябва да е бог. А ако този бог позволи да го разпнат на кръста — нима това е бог?

— Съгласен съм — каза Бат-Баян. Той въобще не смяташе да защитава християнската вяра. Но и разбираше, че докато хан Кубрат е жив, всички разговори за разрушение на църквата, построена от гърците, са празни приказки. Още повече, че синът на василевса е сгоден за Чечке. И Бат-Баян напомни на жреца за това.

— Тук не мога да не се съглася с теб, илхане — призна тептангра. — Тук си прав. И тъй като заговорихме за сватосване… трябва и ти да си намериш жена, илхане. Аспарух вече се ожени, а е по-млад от теб.

— Та нали ти му намери жена — възрази Бат-Баян. — Изглежда, че имаш лека ръка за такива работи.

— Отново си прав — удовлетворено кимна жрецът. — Не мисли, че съм те забравил. Не съм. Ти сам спомена хаган Юлуш. Каза, че ако се обединиш с него, ще завладееш света. Да се обединиш може по различни начини. Ето, например, при Юлуш има бек, казва се Джаик. Хиляди воини има в ордата му, несметни са стадата му. И той има дъщеря: хората твърдят, че самата луна се срамува да се покаже и се крие зад облак, ако я види. Ти каза мъдри думи за дружбата с Юлуш. И няма защо да се чака, докато те провъзгласят за ювиги-хан. Ожени се за дъщерята на Джаик бек, присъедини земите му към своите и, кълна се в Тангра, ще имаш най-големите пасбища измежду илханите.

— На мен — с достойнство каза Бат-Баян, — на мен, тептангра, ми стигат моите пасбища. И моите воини. Имам един тюмен от тях, но ако ми потрябва, ще събера още един. В моите ръце са Железни врата. И Планинската стена, а също и всичките аули на Табасаран^[4]. Самият Атила не е имал толкова земя. Ако тръгна да се сродявам с хаган Юлуш против волята на баща си, не само няма да стана по-богат със земите на Джаик бек, а ще загубя и своите собствени. И своя трон тогава баща ми ще предаде не на мен, а на Котраг…

— На трона на българите наистина седи ювиги-ханът. Но с него се разпорежда този, които седи още по-горе. Тангра. И аз ти казвам, илхане, пред свидетел, пред багатур Илбарис: властта над българите ще премине в теб, освен ако сам не се откажеш от тази чест. Така иска Тангра.

— Няма да се откажа, тептангра. Когато баща ми ми предаде властта си, аз ще изпълня всичко, за което говорихме днес.

— А ако баща ти живее още много, много години и до последния си ден не иска да я изпусне от ръцете си?

— Не разбирам… — каза пребледнелият Бат-Баян, — не те разбирам, тептангра Ирсане. Какво искаш ти!? Да изтръгна властта от ръцете на баща си? Такава власт няма да признае никой от българите… Нима ти не си ни учил, че най-голямото престъпление е неуважението към по-възрастните? Или аз нещо греша, тептангра?

— Не грешиш, илхане — сухо отвърна жрецът. — Разбира се, ти трябва да оказваш на баща си, хан Кубрат, всякакво уважение. Но това, което ти споделих, е неизменно, както силата на Тангра на небето и моята на земята: след баща ти тронът ще премине у теб. Три дни преди това да стане, ще ти съобщя, че времето е дошло. Помниш ли какво още съм ви учил?

— Да, тептангра. Ти ни учеше, че майката ражда човека, бащата го възпитава, а Тангра му показва пътя към истината. И каквото е предначертано от съдбата, това и ще се случи.

— Правилно, илхане. От твоите уста истината на Тангра звучи два пъти по-справедлива. А сега аз ще тръгвам…

Илханът тежко се надигна:

— Вратите на дома ми са винаги отворени за теб, тептангра. И разбира се, и за теб, Илбарисе. Да извикам ли да ви изпратят?

— Благодаря ти, илхане. Мъдростта и силата на Тангра да бъдат с теб. Прощавай…

Два роба с факли осветяваха пътя им. Илбарис чуваше как си мърмореше тептангра: „Иска да седне на трона, а се бои. И това е бъдещият ювиги-хан… О, Тангра!“

В гласа му се долавяше разочарование.

Илбарис мислеше за друго. За нещо съвсем друго. Тронът на българите, Джаик бек, хаган Юлуш… всичко това бяха грижи на ювиги-хана; него, Илбарис, това не го засягаше. Но утрешният празник… А ако Чечке внезапно реши да дойде да погледа как другите момичета си избират мъже… Кушия… Не трябваше да пие толкова кумис, още по-малко пък вино. А то, виното, е вкусно. Като мед, само че мирише още по-сладко. Пиеш и не чувстваш нищо, а след това ти е трудно да вървиш. Чудо на чудесата.

Илбарис вървеше съвсем близо зад тептангра и на няколко пъти се спъна. Ето какво било значи гръцкото вино.

Той дори не забеляза как стигнаха до решетъчната врата, охранявана от двама стражи. Вратата се отваряше в стената, оградила двореца и градината на ювиги-хана, в далечния край на която пък се намираше жилището на жреца. Багатурът дойде на себе си едва тогава, когато караулбашиите^[5] скръстиха пред тях дългите си копия.

— Не може. Назад.

Илбарис се изненада:

— Какво ви става, не познахте ли тептангра?

Стражите смутено мълчаха, но копията им продължаваха да преграждат пътя към вратата. Зад гърбовете им се раздаде гласът на старшия караулбашия:

— Такава е заповедта на ювиги-хана, багатуре. Трябва да имате тамга^[6].

Тептангра отметна плаща си и извади златната тамга, която висеше на тънка верижка от врата му. Илбарис също имаше знак, но неговият бе от мед. Караулбашията, онзи старшият, внимателно разгледа двете тамги, сякаш тептангра и багатурът можеше да се окажат шпиони или наемни убийци, бог знае как озовали се в двореца. Когато началникът на стражата пропусна Илбарис да мине, му каза с добродушна усмивка:

— Ювиги-ханът цени нашия тептангра като златото. А тебе, багатуре, изглежда те цени колкото като медта… Минавайте.

И отново закрачи Илбарис след широкоплещестия жрец, който не обели и дума през целия път. А багатурът си помисли, че тептангра сигурно се чувства оскърбен, задето не успя да влезе у дома си, без да покаже тамгата. Но нямаше какво да възрази на стражите — по заповед на ювиги-хана докато изпълняваше дворцовата си служба старшият караулбашия разполагаше с неограничена власт и имаше право да отнеме живота на всеки, който откаже да се подчини на заповедите му. Имаше вече такива случаи — например с един кавхан, който, оскърбен от недоверчивостта на някакъв си стражник, не успял дори да изтегли меча си от ножницата, когато копието вече го било пронизало.

Пътечката криволичеше и се виеше сред дърветата и храстите. Въздухът бе напоен с тежките аромати на нощните цветя.

Тептангра вървеше бързо и уверено. Минаха край живия плет, а зад него започваше градината на жреца; навсякъде от лозите висяха тежки гроздове. Кой се грижеше за градината, кой береше гроздето, как въобще живееше тептангра — за това във Фанагория никой нищо не знаеше. Илбарис също не знаеше. Носеха се слухове за някакви чудеса. Първото от тях Илбарис видя, когато стигнаха до вратата: тептангра вдигна ръка и дверите се разтвориха.

Изведнъж в тъмнината блеснаха очи, Илбарис неволно се пресегна към пояса си, към мястото, където висеше кинжалът: на светлината от свещта човекът се оказа съвсем черен. Целият беше с цвета на саждите, само зъбите му блестяха, зъбите и очите му.

Черният човек се поклони, остави тептангра и багатура да минат, младежът си спомни слуховете за това, че тептангра притежава власт над духовете на тъмнината. Може би в дома му прислужват именно такива духове?

На ниска маса от черно дърво в неголяма стая вече бяха наредени богати ястия и амфори, пълни с вино и кумис; явно някой знаеше, че жрецът и багатурът ще дойдат и ги очакваше. Тептангра произнесе две-три думи и чернокожият изникна от полумрака като привидение, постави на масата златни чаши, след което отново сякаш се разтвори във въздуха. Илбарис не се боеше от хората, но не беше свикнал да си има работа с духове и по гърба му полази хладен страх. Какво иска тептангра от него?

Жрецът наля в чашата на Илбарис неизвестна напитка.

— Опитай, багатуре. С това няма да те поят дори на ханската трапеза.

Напитката беше мека, тръпчива и ароматна. Пареща като огън, гореща вълна се разля в гърдите на багатура, умората изчезна, сякаш отминалият ден не тежеше на гърба му, тялото му стана леко, все едно принадлежеше не на човек, а на птица и за миг на Илбарис му се стори, че размахали ръце — ще се озове във въздуха.

— Какво ми даде, наставнико?

— Не питай, багатуре. Пий. И ме слушай. Слушай какво ще ти кажа. Винаги ме слушай — сега и после, и винаги. Защото силата на Тангра се намира в тези ръце и те могат всичко, благословена ще е тази сила за този, на когото пожелая да я даря. Пий.

Кога виното успя отново да напълни чашата на Илбарис? Той не беше забелязал. Удивителна оставаше яснотата, с която възприемаше всичко наоколо — сякаш той не беше той, сякаш гледаше отстрани всичко, което се случваше. За какво му говори тептангра? За силата на божеството? Тогава нека то му помогне и му даде Чечке. Само за това искаше да помоли Тангра, а останалото ще може да добие със собствени сили.

Произнесе ли тези слова на глас или жрецът умее да чете мислите? Така или иначе, тептангра каза:

— Аз нямам тази власт, багатуре, не ми е подвластно това дело. Ако хан Кубрат иска да даде Чечке на сина на Ираклий — не мога да му попреча.

— А Тангра? — попита някой с гласа на Илбарис, но младежът не можеше да се закълне, че го е произнесъл сам.

— Тангра — да. Тангра може всичко.

— Тогава… тогава поискай от него това да не се случи.

— Исках. И нали виждаш, Чечке е още тук. С нас. Ако Тангра не беше благосклонен към молбите ми, тя вече щеше да е жена на Юстиниан. Това е всичко, което мога да направя, багатуре. Но Тангра… ще го моля и за повече. Ала и ти ще трябва да почакаш…

— Какво?

— Да почакаш… Докато Тангра не прибере при себе си хан Кубрат. Не, стой, не скачай. Избор няма. Ти не можеш да го убиеш, значи трябва да чакаш смъртта му. Или да чакаш да предаде властта си на Бат-Баян. Не, не казвай нито дума, Илбарисе, сине мой, аз знам всяко твое слово, знам предварително какво ще кажеш. И това, че ювиги-ханът винаги е бил добър с теб, и това, че винаги се е отнасял към теб като към син. И винаги си се учил заедно с младите илхани… всичко това е вярно. А сега ето какво ще ти кажа: на този свят всеки е сам за себе си и само Тангра е за всички. Всеки отвоюва за себе си място под слънцето, а щом го отвоюва, го пази с всички сили, за да не го вземе някой друг. Ти искаш да отнемеш невестата на василевса, нали? Така е. А Чалбай иска да задържи Горни Кирмен. А хаган Юлуш спи и сънува, че всички тюрки се събират под знамената му. А Ираклий, василевсът, иска целият свят да приеме християнството и да се покланя на мъртвия гръцки бог. Кой ще ти помогне да спечелиш Чечке? Само ти самият — с моята помощ и с помощта на Тангра. Да. Никой друг не може повече да ти помогне. Никой няма да признае правото ти над тази девойка. Мълчи, пий. Знам какво ще кажеш. Че ти я обичаш, а и тя теб, че си готов за нея да изтръгнеш сърцето от гърдите си и да й го поднесеш. Не трябва. Знам всичко. Знам и това, че си вложил любовта си в песен и когато я пееш, хората около теб не могат да удържат сълзите си, защото тази любов наистина е удивителна и всеки от нас поне веднъж в живота си е обичал. Иска ти се да свириш на курай^[7], а ходиш и купуваш мечове и ризници за дълъг поход. Сега кажи: нима не знае ювиги-ханът, който ти почиташ като баща, нима той не знае, че обичаш Чечке? Знае. И какво от това? Нищо. Той те изпраща с малък отряд, за да му донесеш главата на Чалбай.

— Аз ще убия Чалбай, тептангра. А главата му ще изпратя по вестоносец във Фанагория…

— Добре, ще я изпратиш. А после какво? Мислиш ли, че хан Кубрат ще ти даде Чечке? Е, хайде де, кажи, мислиш ли?

— Аз… нищо не знам, наставнико.

— Не, знаеш. Пий, с утрото главата ти отново ще се проясни. Не се бой от нищо. Особено от истината. А истината е тази, че за да се изпълни мечтата ти, ще трябва да хванеш луната за роговете и да придърпаш небето към земята. Но това не можеш да го направиш. И ще идеш на война срещу Чалбай. Тангра няма да позволи да загинеш, но теб, сине мой, те чакат занапред тежки изпитания.

— Аз не се плаша от войната, тептангра.

— Дори и да се плашиш, какво можеш да направиш, Илбарисе? И нима не води всеки от живеещите по земята непрестанна война срещу всички на света?

— А ти, наставнико?

— Аз ли? Аз също. Аз водя своята война, Илбарисе. И както ювиги-ханът воюва срещу тюмените и каменните стени в кирмените, така аз воювам за душите на хората, за да не се отклоняват те от истинската вяра на предците и да не ги прелъстяват лъжливите гръцки учения, за които от сутрин до вечер нашепва на ювиги-хана коварният като змия философ Йоан. А василевсът от Цариград непрестанно му напомня, подканя го да бърза — по-скоро, по-скоро. Аз знам. Не само тук, навсякъде по земята има хора, верни на Тангра и златния му блясък. Нима не знаеш, че златото, това е кръвта на Тангра? И виждал ли си човек, който да може да устои на вълшебното му сияние? И ето че тези хора, привързани и предани на Тангра, ми донасят, че има причини василевсът да кара посланиците си да бързат, за да могат те на свой ред да накарат ювиги-ханът да премине към гръцката вяра. Защото мюсюлманите араби нападат Византия, подобно на скакалци. Те се насочват и към нас. Ако василевсът се сроди с хан Кубрат, тогава българските орди първи ще срещнат арабите пред границите на империята, а това е и политиката на гърците — да проливат кръвта на другите народи, за да съхранят своите сили за решаващия момент. Който и да победи, мюсюлманите или българите, и едните, и другите ще бъдат отслабени от сраженията, а Византия, която ще е съхранила силите си, ще стане още по-могъща. Ето защо на император Ираклий му е нужна Чечке. Сега разбра ли?

— А защо му е нужно всичко това на ювиги-ханът?

— Ювиги-ханът, на свой ред, се надява, че така или иначе към границата на Византия ще приближат арабите и независимо дали Ираклий иска, или не, ще трябва да воюва. А до Велика България тази вълна ще достигне отслабена, и ще отслабнат ако не гърците, то наемниците, които византийците винаги са имали много. Който успее в течение на времето да запази повече воини, то той ще диктува своите условия. Може би този човек ще се окаже василевс Ираклий, а може би хан Кубрат. А може да се случи и така, че с помощта на Тангра да се появи още някой… някой храбър, но до сега никому неизвестен багатур, който ще има достатъчно сили да каже думата си. Кой ще е той? Не знам. Само че на тебе, сине мой, искам да кажа следното — надвий хан Чалбай, върни Горни Кирмен на българите и се завръщай. И още нещо. Трябва да забравиш за Чечке. Не говори, слушай ме. Тархан Мангиш, чиито владения надхвърлят всичко, което можеш да си представиш, има дъщеря. Не, слушай. Няма сред ордата му и един мерген, който ден и нощ да не мисли за нея. Може би тя не отстъпва по красота и на Чечке, а този, който се ожени за нея, ще получи и земите на Мангиш и ще стане по-богат, от който и да е илхан. Чуй ме: хан Чалбай изпрати сватове, но Мангиш му отказа — може би и затова Чалбай завзе Горен Кирмен, за да може по някакъв начин да се сравнява с богатството на Мангиш. Само че къде ти! С помощта на Тангра ти обещавам, сине, че Мангиш няма да ти откаже. Надвий Чалбай, върни обратно Горен Кирмен — и като награда ще помолиш хан Кубрат да организира още една кушия и тогава, кълна се в силата на Тангра, ще получиш и дъщерята, и всички богатства и пасбища на Мангиш.

Багатурът не отвърна. И какво можеше да каже? От виното, което не намаляваше в златната чаша, всичко наоколо сякаш плуваше, разнасяха се някакви гласове, появяваха се и изчезваха някакви лица. За какво говори тептангра? Какво иска от него?…

— Не ми отвръщаш? Знам защо. Чечке, ето какво ти е на сърцето. Остави я винаги да бъде в сърцето ти, като песен. Но жената е преди всичко наслада за душата и тялото. Нима тя може да бъде главното в живота? Животът на багатура е войната, смелостта в битките. Ти трябва да изковеш съдбата си със собствените си ръце. Виждал ли си как оръжейниците коват острието? Удрят ли, удрят с чука по нажеженото желязо и желязото се подчинява. Така е и със съдбата. Забрави Чечке. Какво казах — „забрави“? Не! Помни я и заради нея стани по-силен. Тогава, кой знае, може би всичко ще се промени. Но само тогава, когато станеш по-силен от всички, когато желанията ти бъдат закон за всички…

* * *

Кога и как багатур Илбарис си тръгна от дома на тептангра, той не си спомняше. Дойде на себе си чак на брега на морето. Осветени от луната, вълните леко се плискаха в брега, а после падна и звезда. „Чечке!“ Това беше всичко, което в тази минута можеше да каже Илбарис. И изведнъж разбра, че трябва да я види. Да я види сега, незабавно, каквото и да му струва. Но как? Посред нощ?

И явно, че отново силата на любовта го водеше по правилния път, защото се опомни чак пред Западната порта на двореца, пред стражите.

— Пуснете ме да мина!

— Багатуре, ювиги-ханът вече спи. Изчакай до утре.

— Трябва да видя Аппак.

— Тогава не си дошъл на правилното място, багатуре. Аппак с дъщеря си още вчера отиде в Киз-сарай.

Илбарис се обърна и отново закрачи към морето. Киз-сарай се намираше на самия бряг. Той вървеше, без да подбира пътя си. Искаше да види Чечке? Но кой ще го пусне при нея? Значи, трябва да измисли някакво оправдание. Защо каза името на Аппак? Трябваше да каже нещо. Но какво? В главата му изплуваха днешните разговори. Тептангра… Бат-Баян. Бат-Баян искаше да укрепи дружбата с хаган Юлуш от рода Ашина, най-големия враг на хан Кубрат. Ето какво трябваше да каже на Аппак. Тя няма да скрие нищо от хан Кубрат. Ще му каже, когато намери за добре. Само да влезе в Киз-сарай. Там охрана са воините утригури, Аппак не се доверява за охраната си на никого толкова, колкото на тях. Другите племена се обиждат, службата в двореца при хан Кубрат и Аппак е престижна, а и доходна работа: който иска да влезе при повелителя, не се скъпи, особено търговците, но и разбира се, молителите. Това го разбираха не само българите, а и самите утригури и служеха ревностно. Ще го пуснат ли при Аппак? А ако не?

Колкото повече приближаваше багатур Илбарис към Киз-сарай, толкова повече въпроси възникваха, въпроси, на които нямаше отговор. Ето го пред Аппак, казва й всичко. А после? Какво ще се случи с илхана, с тептангра? Те му се довериха, а той? Но какво ще се случи, ако замълчи? А ако тептангра проверяваше предаността му към ювиги-хана преди далечния поход?

Имаше от какво да му се замае главата. А ето и този разговор за вярата. Когато нямаш съмнения, няма и причини за безпокойство. А тептангра е разтревожен, още повече — той е изплашен. От какво се страхува? Ако Тангра в края на краищата е всемогъщ, никаква съблазън от гръцкия Христос няма да го надвие. А ако го надвие, значи Тангра е по-слаб. Както в битката — не могат да победят и двете страни, едната задължително губи. Но там побеждава по-силният, този, който има повече воини, по-добро въоръжение, който е по-храбър, който не щади живота си. А как да се определи победителя във вярата? И какво е вярата, що за сила е тя, способна да разтърси цяла държава? За нея умират, все едно са на бойното поле, а как да я определиш? Излиза, че тайната на вярата, заключена в словото, не отстъпва по разрушителна мощ на гръцкия огън, който навява ужас у враговете на византийския император.

— Кой идва? Стой, ако искаш да живееш…

Багатур Илбарис се спря. Още една крачка и направо щеше да налети на стражника, който го огледа и отстъпи крачка назад. Илбарис, приемният син на ювиги-хана, познаваха го всички, утригурските воини също; неведнъж са виждали как Аппак, господарката им, ласкаво разговаря с багатура. А и в стрелбата той нямаше равен както сред българите, така и сред утригурите. Стражникът пъхна кривата си сабя обратно в ножницата и каза добродушно:

— Какво, не ти се спи ли, багатуре? Няма да ти стигнат силите да бягаш на кушията, ще заспиш прав.

И отново се скри в сенките. Вторият стражник запита нещо първия, който отговори: „На багатур Илбарис не му се спи.“. Вторият кратко се разсмя и отново настъпи тишина.

Илбарис продължи нататък. Високата стена се издигаше ли, издигаше. Още веднъж багатурът се натъкна на караул. Това беше бреговата стража. И отново, като спряха Илбарис и го познаха, продължиха да обикалят нататък — не от багатури като него охраняваха те крайбрежието. Стената, възправяща се от водите, се протягаше към небето. Горе, на върха й, се виждаше светлина. Изглежда Аппак не спи и навярно не спи и Чечке. Но нито едната, нито другата знае, че той е тук, съвсем наблизо.

Брегът свърши, по-нататък се простираше само морето. Илбарис продължи напред, водата вече стигаше до коленете му. От стената забелязаха сянката, извикаха: „Хей, кой е там?“

Илбарис застина и не отговори. Нямаше нужда да вдига тревога на стената. Още преди да започнеш да обясняваш кой си, дълга стрела с черни орлови пера ще те прониже и ще те повали в морето. И друго е възможно: ще те подмине смъртта, но няма да те отмине гневът на ювиги-хана и вместо в двореца ще се окажеш на Коса Тузла^[8] — там, където владетелят държеше непокорните. Държеше ги до самата им смърт.

Всичко утихна. Като се стараеше да не вдига шум, багатурът се добра до западната стена на Киз-сарай. Тук, неразличим сред камъка, се намираше таен дворец, за чието съществуване знаеха само членовете на ханското семейство и тептангра. Ползваха този дворен само в краен случай, охраняваха го денонощно мергени от утригурите и им бе заповядано да убиват всеки, който се опита да влезе. Но никой не би си и помислил, че ще се намери безумец, готов да изложи гърди на стрелите на охраната.

Ако успее да се покатери по стената, тогава… Илбарис стоеше, отметнал назад глава. Високо е. Ала още от детството си е привикнал да се катери по отвесни скали само с помощта на въже и кука.

Луната ту се скриваше зад облаците, ту се появяваше и осветяваше всичко наоколо, а Илбарис се върна по пътя към дома си. След него се разлайваха кучетата. Взе въжето си, плетено от конски косъм, взе и една кука и отново измина обратния път към стената. Застана на самия край на водата, прицели се, замахна и с рязко движение метна въжето. То се закачи. Илбарис го дръпна, провери, още веднъж го обтегна. Куката държеше здраво. Тогава започна да се катери, ловък като гущер. Стената беше почти отвесна, но нима това бе способно да го спре? След няколко минути вече беше на върха. Сега можеше да си поеме дъх. Илбарис откачи куката, омота въжето около кръста си. Пред него на два метра беше камъкът, в който издялани стъпала водеха надолу под стената, към тайния дворец. Илбарис леко скочи и в този миг се разнесоха гласове. Багатурът залегна на земята. Нима хан Кубрат идва посред нощ в Киз-сарай?

— Кой е там? — достигна до Илбарис приглушеният глас на стражника. Друг глас, от който багатурът потрепери, отвърна:

— Отвори, не се бави. Спешна работа…

Това бе гласът на тептангра! Изщракаха резетата, издрънча тежката верига, вратите се разтвориха със скърцане. И отново гласът на стражника произнесе:

— Имам заповед, тептангра. Всеки, който дойде, да го задържам до сутринта.

— Ти какво, нима не се боиш от гнева на Тангра? Трябва да съобщя нещо на Аппак, затова съм дошъл. И не бива да се бавя.

— Но, тептангра…

— Ти от главата си ли искаш да се лишиш?

— Слушам, тептангра… Сега ще кажа на старшия…

— Не е нужно. Отдръпни се. Сам ще отида при Аппак.

— Тептангра… тя е там с дъщеря си…

— Добре, добре…

Решителните стъпки на жреца прокънтяха по камъка. Безшумно, като котка, след него се прокрадваше Илбарис. Свещенослужителят спря при тежките двери, кой знае защо въздъхна и два пъти почука с бронзовото чукче. Веднага вратите се разтвориха и погълнаха гостенина. До Илбарис долетяха някакви думи, но той не ги разбра.

Прозорецът, зад който трябваше да спи Чечке се намираше вляво. Илбарис избра малко камъче и го метна. Измина минута, после още една. След това прозорецът се пооткрехна и нещо бяло се мерна там. Чечке!

Да, това беше тя. Илбарис пристъпи настрани и луната освети лицето му. Девойката извика и затвори прозореца.

Илбарис чакаше, скрит зад плътната завеса на една лоза. Не знаеше колко е стоял така, докато не се отвори външната врата. След това до него долетя гласът на Аппак:

— Чечке! Къде тръгна посред нощ?

— Ще се разходя малко. Нещо не ми се спи, мамо…

До лозата оставаха само няколко крачки.

— Илбарис! Ти дойде… но как?

Илбарис нищо не отвърна. Как? Нима това имаше значение? Той държеше девойката в обятията си и слушаше как бие сърцето й. Ако го убиеха в тази минута, щеше да умре щастлив.

Колко е хубаво, че на света съществуват беседки, обвити в пълзящи лози… Колко е хубаво, че влюбените могат да мълчат, притиснати един към друг. Колко е хубаво, че има думи, които събират в себе си целия свят.

— Чечке, любима моя…

— Багатуре мой…

Препускат по небето облаци, гмурва се в тях сребърната луна, но блясъкът в очите се вижда дори в пълна тъмнина.

— Обичам те, Чечке!

— Ще те чакам, Илбарисе, любими… Върни се с главата на Чалбай и аз ще падна в краката на баща си. Аз… няма да стана жена на този грък… по-добре да умра…

— Не, не… любима… не трябва да говорим за смърт. Аз… аз ще направя всичко… И Тангра ще ни помогне…

И отново мълчание, заменящо думите. И отново тези коси, разпилени по раменете, и цялата тя, тази девойка, която до неотдавна му беше просто сестра, а сега е всичко, всичко на света…

— Чечке! Дъще… къде си?

— Тук… тук съм, мамо. В беседката…

— Прибирай се…

— Сега, мамо… сега…

Последни минути… последни. Последни думи.

— Чечке, любима. Ако не си с мен, ще умра.

— Всичко ще е наред, багатуре мой. Аз… аз ще разкажа всичко на мама. Тя ще ме разбере… Само се върни… Ще те чакам месец, година, винаги… Само теб… Дори да заминеш далеч, далеч, зад планината Киф или в Страната на мрака. Обичам те…

И отново гласът на майката:

— Чечке!

Сън ли беше? Или наяве? Илбарис погледна прозореца — най-левия. Ето, той се открехна… Чечке!

Багатурът не помнеше как измина обратния път. Опомни се едва при градските порти. Нощта бе към края си, а той най-накрая стигна дома си. Адай отвори очи и попита със сънен глас:

— Какво, багатуре, време ли е за ставане?

— Спи още, спи — каза Илбарис. — Спи…

* * *

Събуди се от слънцето, което светеше право в очите му. На улицата глашатаите, без да жалят гласа си, подканяха всички да вземат участие в празничните игри. И празнично облечени хора в дълги редици вече се отправяха към морския бряг, където на огромна поляна бе разчистен майдан — мястото на състезанието. В центъра на поляната на издигната висока върлина, на самия й връх, се развяваше на вятъра бялото знаме на българите. В сенчестия край на поляната бе разпъната шатрата на ювиги-хана и още няколко, по-малки — за илханите и по-знатните гости. Девойките, които със съгласието на родителите си дойдоха на кушията, вече бяха струпали на купчина подаръците си, с които трябваше да наградят победителите в съревнованието; освен това, всеки от присъстващите можеше да добави от себе си своя награда. Когато слънцето се изкачи в зенита си, в центъра на поляната излязоха старейшините на игрите, назначени от хан Кубрат, аксакалите. Вдигайки ръка към небето, най-старият от аксакалите, най-главният от старейшините, гръмко възвести:

— О, Тангра! Приеми празника ни, който посвещаваме на теб. Ти, на когото дължим светлината на деня, помогни на джигитите и воините, помогни и на девойките, които, благодарение на теб, намират щастието си. Нека всички бъдат доволни от днешния ден, нека бъдат здрави семействата, създадени днес, нека по заслуги получи подаръка си този, който е по-добър.

С последните думи на аксакала от шатрата си излезе ювиги-хана и като протегна ръка към слънцето, направи дълбок поклон, а всички българи, знатни и обикновени хора, сториха същото. Само гостите от други страни останаха по местата си. След като се поклони, хан Кубрат се изправи и погледна натам, където седяха гърците. И сякаш подчинявайки се на погледа му, от пейката се надигна философът Йоан Фасиан, а гледайки от него, се изправиха и останалите, затова, когато за втори път се поклони на слънцето повелителят на Велика България, склониха главите си и чужденците, отдавайки уважение на чуждата вяра. И дори протосинкел Симеон, ревнивият защитник на Христос, изгарял навремето на клади книгите на езичниците елини, и той не се осмели да оскърби гостоприемния домакин и с усилие склони шия. В душата си философът се посмя над преподобния Симеон — пътят към покръстването на българите минаваше и през него. Впрочем, сядайки на мястото си, Симеон бързо се прекръсти и зашепна беззвучно с устни, молейки за прошка всевишния. „Отче наш, ти, който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята…“ — шепнеше преподобният Симеон, като се стараеше никой да не го чуе.

Но опасенията му бяха напразни. Ювиги-ханът вдигна и двете си ръце и дружен вик възвести началото на игрите.

Първи на поляната излязоха стрелците. Веднага двадесетина момчета, горди, че и те взимат непосредствено участие, донесоха плетени кошници, закрити с капаци; ръководителят на игрите хвърли на хлапаците шепа медни монети и те, блъскайки се, се хвърлиха да ги търсят из гъстата трева. Всичко това, и момчетата с кошниците, в които имаше предварително приготвени гарги, и наградата им — всичко се вършеше от незапомнени времена и също влизаше в традицията на игрите. А докато момчетата се бутаха и крещяха, един от аксакалите строи пешите стрелци в права линия и нещо им обясни. След като изтеглиха жребий за реда, по който да стрелят, стрелците отидоха на края на поляната. Когато първият пристъпи на пинията, аксакалът бръкна в кошницата, извади оттам една гарга и я хвърли във въздуха. Но не успя птицата, едва почувствала свободата, да разпери крила и стрелата я удари и тя падна на тревата.

За точния стрелец се полага награда. Така разпореди Аппак — целият куп с подаръци бе под нейна власт. Там имаше изковани от сребро колчани за стрели, разнообразни одежди, седла, с чиято изработка се славеха из цял свят българските майстори, юзди със сребърни ресни и златни закопчалки, празнични ризи от ярка табгача коприна, чулове за коне, които изкусни девичи ръце бяха ушили от материи, донесени от гърците от Византия. Всичко това имаше различна цена, а безценна бе първата награда: дивната красота на оседлания кон — когото държеше за юздата един от старейшините. Жребецът, който бе наистина прекрасен — дорест, кафеникавочервен, с тънки стройни крака, с дълга, разчесана грива и все още необязден, се опитваше да се изправи на задните си крака и нервно гледаше накриво с виолетовите си очи, риейки земята с копито. Този кон беше предназначен за най-добрият от конниците-мергени. А за най-добър се признаваше този, който успее първи да пристигне в галоп на майдана, да улучи хвърлената от аксакала птица; да мине под корема на коня си, без да спира бяга му, а след това да седне на седлото, да се изправи и така прав, да направи пълен кръг на майдана.

Когато гледаха извитата шия на жребеца, горяха очите дори на илханите, които владееха несметни табуни; ако се бе случило по-рано, те също щяха да вземат участие в състезанието. По-миналата година хан Кубрат им забрани, защото не прилича на наследниците на ювиги-хана да си оспорват подаръци с простите мергени. Тогава тептангра възрази, привеждайки като решаващ довод, че и самият хан в младостта си не се е боял да изпита ловкостта и силата си и два пъти е бил пръв сред конниците стрелци-мергени, че и до сега си спомнят за това българите. Но ювиги-ханът по-добре познаваше синовете си: ако спечелят, много малко прибавят към положението си във Велика България, а ако изгубят, губят много повече. Затова пък приемният син на хан Кубрат въобще не се ограничаваше и година след година участваше в състезанията и заставаше и пръв, и втори и трети, а в такива случаи Аппак беше особено щедра на подаръци. Пръв в стрелбата с лък от кон стана Илбарис миналата година, за което получи крива сабя от дамаска стомана с ножница, обшита с бисери; получи я от ръката на самия хан Кубрат. Тази година на Илбарис му предстоеше да докаже, че миналогодишният успех не е бил просто късмет.

Мнозина желаеха успех на този багатур, харесваха го за ловкостта и приветливия му нрав. Но сред стотиците хора, желаещи победа на Илбарис, едно сърце биеше особено учестено. Да, това беше Чечке. Притискайки ръка към гърдите си, тя гледаше натам, откъдето трябваше да излязат мергените, и се молеше на Тангра да не потрепне ръката на багатура, да спечели украсения с пъстри ленти вълшебен кон. Тя така се вълнуваше, че Аппак й каза:

— Успокой се, дъще. Всички те гледат. Не бива така…

Наистина, навярно не биваше така, но какво може да се направи, ако широко разтворените очи през цялото време го изпиват, него, Илбарис? Тук разумът е безсилен, тук неволно можеш и да извикаш, кръвта да нахлуе в лицето ти, да се надигнеш, за да видиш по-добре кой се носи пред всички…

Конниците приближаваха в плътна група към майдана. Само аксакалът, застанал на чертата, знаеше в какъв ред са пристигнали първите трима, сред които беше и багатурът. Когато обявиха резултата, Чечке несдържано скочи от мястото си, радостно се разсмя и запляска с ръце, при което Аппак недоволно поклати глава. Впрочем, мнозина се радваха и приветстваха победителя.

А конниците пресякоха поляната и на самата черта, където стоеше аксакалът с птиците, Илбарис беше втори, изоставайки съвсем малко от конник на дорест жребец. Първата гарга се издигна във въздуха и веднага падна като камък на земята. А след това се случи нещо небивало: втората гарга, вместо да излети, направо падна на земята до краката на аксакала. Всички ахнаха. Илбарис бе профучал съвсем близо, а след това, като се обърна, бе пуснал стрелата си. Дори и не погледна в тази посока.

Чечке стоеше, закрила очи с ръка. Когато я махна, златистата кобила на Илбарис, покрита с пяна, вече бе глава до глава с дорестия кон. А птицата? Тя лежеше в самите нозе на аксакала, прикована към земята.

Конниците се приближиха към ханската шатра, Илбарис вече не виждаше нищо. Отпускайки поводите, той улови мига и се пъхна под корема на коня си, още миг и се оказа на обратната страна. След още един миг вече стоеше с двата си крака изправен на седлото, но в последния момент багатурът на дорестия кон го изпревари с половин глава. Потта течеше като река по лицето на Илбарис. Той стоеше изправен на седлото и докато правеше почетната обиколка, се опитваше да открие сред пъстрата крещяща тълпа тази, за която не преставаше да мисли.

Почетната обиколка свършваше пред палатката на ювиги-хана, където той седеше, заобиколен от илханите и кавханите и наблюдаващият ги философ видя как горяха очите на старите бойци. А хан Кубрат гледаше право пред себе си и видя как, забравила вече за всичко и всички, гръмко викаше от радост Чечке и нещо, приличащо на съчувствие, за миг потрепна в суровото му сърце. Знаеше той какво се случва сега в сърцето на Чечке, знаеше и че надеждите й никога няма да се осъществят. Такава е съдбата на жената и такива са изискванията на живота. Знаеше той и за онази отдавнашна и забравена вече от всички, освен от него и Аппак, история за любовта на жената на хана към младия багатур от утригурите, загинал след това в една от безчислените схватки, с които все така изобилства дивата степ; знаеше и разбираше, че тази история сега се повтаря за втори път, а всъщност навярно за стотен или хиляден. Но всяка жал към мечтите на дъщеря му, на които им бе съдено да си останат мечти, отстъпваше пред изгодите от съюза с василевса. И въпреки че Аппак веднъж с непривична плахост промълви, че не е нужно да се бърза с този брак, хан Кубрат, който тогава нищо не каза, знаеше — напротив, трябва да се бърза. Политиката не търпи забавяне и доводите на сърцето тук нямат никаква сила.

А дотогава… докато корабът на Юстиниан не отведе Чечке в Цариград, нека се радва дъщеря му на победата на багатура, нека гледа Илбарис, който след няколко дни ще замине да изпълни поръчението на хана. Нека Тангра му помогне да се върне обратно.

Да се върне и да донесе във Фанагория главата на подлия Чалбай.

А на майдана състезанието на конниците-стрелци вече наближаваше края си. От три десетки багатури в края на краищата останаха само шестима. Останалите, навели глави, отпаднаха от борбата: кой не улучи птицата, кой не успя да се пъхне под корема на коня. Имаше и такива, които паднаха от седлата. Накрая всичко бе свършено и разпоредителят на игрите произнесе:

— Победата спечели синът на хилядника Кушлук, Илбек. Втора награда получава синът на покойния кавхан Саклаб Илбарис. Трета награда завоюва…

Стотици шапки хвръкнаха във въздуха, приветствайки победителите. За няколко минути от шума нищо не можеше да се чуе. Накрая в настъпилата тишина ювиги-ханът се надигна от мястото си. Той излезе от шатрата, приближи се към коня, който нямаше равен на себе си, и взе юздата от ръката на аксакала. Нов вик на възторг накара птиците да литнат към небесата.

Кубрат погали жребеца веднъж, после още един път и животното, въпреки че раздуваше тънките си ноздри, почти се успокои. А след това повелителят на българите тръгна, държейки поводите, към Илбек, синът на Кушлук, към когото в тази минута бяха приковани стотици очи. Ювиги-ханът вървеше бавно, конят послушно пристъпваше след него и само щом разтърсеше малката си красива глава, слънчеви зайчета започваха да скачат по златните закопчалки на юздата и седлото. На няколко пъти хан Кубрат се обръщаше да се полюбува на аргамака^[9], а след това дойде близо до победителя и нещо му каза.

И положи юздата в ръката му.

Отново гръмки викове накараха красивия кон да потръпне, но в следващия миг Илбек, син на хилядника Кушлук, с един скок вече се бе озовал на седлото и не едно девиче сърце подскочи, гледайки как се замята и завъртя оскърбеният от такова отношение степен кон бегач, как тръсна глава, приклекна, изопна се като струна, опитвайки се да хвърли от гърба си конника, който сякаш се бе сраснал със седлото… и се смири, признавайки властта на човека. Ако в този ден Илбек, син на Кушлук, бе решил да бяга в кушията, то и най-гордата и красива девойка нямаше да устои пред славата на победителя.

Втората награда, почти толкова престижна, колкото и първата, получи багатур Илбарис. Той почти в нищо не отстъпваше на победителя, а за това как уцели птицата, лежаща на една ръка разстояние от краката на аксакала, още дълго щяха да разказват поколения багатури. Но в състезанията няма двама победители и за разлика от миналата година Илбарис се оказа втори. Хвала му и чест за него, а втората награда бе крива сабя от дамаска стомана със златна дръжка и седло, украсено със златни плочки.

Багатурът прие наградата и ниско се поклони на хан Кубрат.

— Доволен ли си, татко мой? — попита той. Ювиги-ханът кратко кимна. Да, доволен беше. В младостта си той сам неведнъж бе получавал такива подаръци за умението и ловкостта си, когато в пълен галоп пускаше стрела от късия мощен лък, минаваше под корема на бягащия кон или когато конят препускаше и той стоеше изправен на седлото. Сега Кубрат по-добре от всеки друг можеше да оцени майсторството на приемния си син. Може би никой от илханите нямаше да успее да победи Илбарис. Ето, отначало на състезания, после на бойното поле, така достига багатурът до славата, така и сам той я достигна. Започни с малко — научи се да се подчиняваш, после научи тялото си да се подчинява, след това се научи да командваш другите, подчини ги на своята воля — такъв е пътят на владетеля. А след това се научи да използваш за свое добро силата на едни и слабостта на други, разбери кой и кога трябва да възвисиш, кого да унизиш и когато минеш през всички тези стъпала, Тангра ще ти даде правото да се разпореждаш с чуждия живот.

Той, хан Кубрат, имаше това право. Ето защо, гледайки приветливо приемния си син, си мислеше колко ще е хубаво, ако Илбарис дойде тук, във Фанагория, с главата на метежния и подъл хан Чалбай, но няма да е лошо и ако този храбрец остане завинаги да лежи някъде из степта. Ханът не знаеше докъде багатура може да бъде подтикнат от любовта, а ако можеше, владетелят щеше да даде Чечке на Илбарис. Но тъй като това не е възможно, ще е най-добре за всички и най-вече за Илбарис, ако загине славно в битка.

После, като протегна оръжието към приемния си син, ювиги-ханът каза:

— Обещай ми, багатуре, че няма да изпускаш тази сабя от ръка, докато още имаш сили да я държиш за ужас на враговете ми…

Илбарис мислеше за Чечке. Той целуна острието и още веднъж се поклони на хан Кубрат.

— Ще направя всичко, което кажеш, татко. Кълна се.

След това се обърна и тръгна…

* * *

Ето че настана време за кушията, празника на избора. След като награди победителите в състезанието, ювиги-ханът се върна при почетните гости, а мястото му на майдана зае Аппак. Сега на нея принадлежеше главната роля. Тя седеше на почетното място, в краката й бяха сложени подаръците за тези, които днес ще станат мъж и жена. Прост беше древният обичай на българите: на тридесет метра от брега на морето изтегляха черта и на нея заставаше девойката, на тридесет метра от нея на такава черта заставаше и юношата и ако той догонеше тази, която искаше да нарече своя жена, преди тя да стигне до морето, по волята на Тангра те ставаха двойка. А ако не…

Девойката се спускаше да бяга от червената лента и ако не искаше да се даде на някой батир, успяваше да стигне до водата и да намокри краката си. И тогава имаше право още веднъж — колкото пъти иска — отново да застане на лентата, дотогава, докато не я догони този, на когото е съгласна да бъде жена. А батирът, не догонил избраницата си, за цяла година изгубваше правото да се ожени и добре трябваше да си помисли всеки храбрец, ако предварително не му се усмихне девойката, с която рискува да застане на лентата — на разстояние един полет на стрела е трудно да настигнеш тази, която не иска да бъде настигната.

И ето че излезе първата двойка; момичето застана на червената лента, ловкият невисок здравеняк — на зелената. Аппак махна с кърпа и като вихър се понесе девойката към повърхността на водата. Още по-бързо се откъсна от мястото си батирът, но въпреки че разстоянието между бягащите се съкращаваше, още по-бързо се съкращаваше разстоянието до водата. „Ще я догони! — крещяха в тълпата. — Ей, по-бързо, не се бави!“ „Няма да я стигне! — крещяха в същата тази тълпа. — Не го бива да тича за невеста, да си седи у дома…“ На няколко крачки от водата девойката се огледа…

С две думи може да се каже така: ако не се беше огледала, нямаше да я стигне батирът. А така кракът й се подви, спъна се девойката и така, накуцваща, как да бяга? Наистина, когато той я водеше за ръка към мястото, където жената на хан Кубрат очакваше с усмивка двамата, девойката въобще не изглеждаше огорчена, а батирът — той се усмихваше до уши. Когато стигнаха до Аппак, те наклониха глави един към друг. Тя свърза в едно девичите коси с косите на батира и вече свързани завинаги с обряда, те три пъти се завъртяха на място, ставайки от този миг мъж и жена. Щедри подаръци им даде Аппак и от душа им пожела дълъг живот и много деца.

А на лентата застана следващата двойка. И тук за малко всичко да завърши печално, ала точно преди водата, в последния момент батирът догони своята избраница.

А третият не я догони. Оставаше му да направи едва една крачка, но не успя и оборил глава, без да поглежда никого, неудачникът тръгна покрай морето и вървя така незнайно нанякъде, докато не се скри от поглед.

Заедно с всички, които ту се радваха за тези, които, хванати за ръце, тръгваха от Аппак като мъж и жена, ту съчувстваха на онези, от които щастието се бе отвърнало, Чечке гледаше бягащите за собствената си съдба юноши и девойки. На няколко пъти тя понечваше да каже нещо на баща си, който оживено беседваше с гръцкия философ, но всеки път така и не се решаваше. А имаше какво да му каже. Нали тя също знаеше какво е да си любима. Нима е по-лоша от тези девойки, на които им е дадено сами да си избират мъж? По-добре да се беше родила в най-простото семейство — тогава, кой знае, може би даже точно на тази кушия щеше да застане на червената лента и да побегне към морето, чувайки зад себе си стремителния бяг на багатура. А може би щеше да постъпи като една от бягащите, която изведнъж спря и сама, с отворени обятия, тръгна да пресрещне любовта си…

— Татко — реши се най-накрая, когато на лентата застана последната двойка, — татко, аз…

Но хан Кубрат дори не погледна към нея. Той знаеше всичко, което можеше да му каже дъщеря му; знаеше, и това нямаше никакво значение. Може би тя не трябваше да идва на този празник. А впрочем… нека да погледа. Там, при гърците, винаги ще си спомня родния дом и веселата кушия, последния празник, преди да стане жена на наследника на византийския престол.

И ето че достигна края си веселият, а за някои — печален, празник на избора. Отнасяйки със себе си добрите пожелания на зрителите и подаръците на жената на хана, младите семейства си тръгваха от майдана. А поляната вече изпълваха певци и танцувачи, шутове и разказвачи, за да повеселят поуморилия се народ; в това време на брега, по разпореждане на старейшините на игрите, месарите колеха овни и бикове, готвачите разпалваха огъня под големите котли, а слугите търкаляха ли, търкаляха бъчви с гръцко вино, което направо във Фанагория доставяха именно гръцките търговци.

Най-важни на пира тази вечер бяха младоженците — те седяха сред най-знатните гости и хан Кубрат сам им изпращаше най-добрите блюда. Както винаги, редом с него седеше философът Йоан, комуто, изглежда, животът в отдалечената от Цариград Фанагория му харесваше все повече и повече. Пресушавайки два рога с вино, той каза на ювиги-хана, че ако му разрешат на всяка кушия да си избира по една девойка, навярно ще остане тук завинаги.

Но хан Кубрат, който обикновено имаше тънък усет за шегата, този път не се разсмя. Още повече — намръщи се и не сподели игривото настроение на философа, от което последният си направи правилен извод и занапред никога не си позволяваше да се надсмива над обичаите на страната, която така радушно го беше дарила със своето гостоприемство.

* * *

Впрочем, хан Кубрат не беше твърде суров към гърка, който му се нравеше, въпреки че невинаги беше тактичен. Когато след пира се върнаха в двореца, ювиги-ханът повика със себе си философа: и единият, и другият се оказаха страстни привърженици на старинната индийска игра — шахмат. Нареждайки фигурките от позлатена кост, гъркът каза, между другото:

— Отдавна исках да ти известя, велики хане, за едно нещо. Според мен ти сам се правиш по-беден, като даваш на тарханите да събират ясака^[10]. Та те взимат една част за теб, а друга…

— За себе си — довърши вместо него хан Кубрат и придвижи напред една пешка.

— Мислех, че не знаеш това — каза гъркът и също премести една пешка. — Извини ме. Но тогава не те разбирам.

— Такъв е обичаят — каза ювиги-ханът. — А обичаят не трябва да се променя, без да има сериозни причини за това.

— Това, че ти ставаш по-беден, вместо да забогатяваш, според мен е достатъчно сериозна причина — възрази гъркът.

— Не си прав, философе — каза хан Кубрат. — Аз не ставам по-беден. Защото получавам всичко, което ми се полага от ясака.

— Но можеш да получаваш и това, което след теб остава на тарханите ти. Скоро те ще бъдат по-богати от теб. А вие сами казвате, че когато кучето се охрани, то ще изяде стопанина си.

— Дотогава има още много време — усмихна се хан Кубрат. Облегна се в креслото с висока облегалка и разгледа позициите на дъската.

— Нещастието винаги е по-близо, отколкото ни се струва, велики хане — внимателно отбеляза гъркът. — А засега, както чувам, ти си принуден да отложиш строителството на три нови галери. Много ми харесва как наричате законите си — „камшик на справедливостта“. Ето такъв камшик трябва да стане и законът за ясака…

— Законът е хубаво нещо, философе, но свободата и търпимостта са още по-хубави. Що се отнася до налозите, то тарханите ще съберат толкова, колкото им заповядам.

По тона на хан Кубрат можеше да се разбере, че упорството на гърка започва леко да го дразни. Той взе една фигура от дъската, повъртя я в ръката си, докато размисляше къде да я постави, и веждите му се сключиха ниско на челото му.

— Извини настойчивостта ми, велики хане, но от древни времена се знае, че силният владетел мисли за сила, мъдрият — за справедливост. Справедливо е ти да получаваш своя дял от ясака. Но защо още по-голяма част да остава в тарханите ти? Като дадеш на народа си закон, ще го успокоиш и ще му покажеш, че всеки се намира под неговата и твоя защита.

Хан Кубрат не отвърна. Дали обмисляше думите на Йоан Фасиан или положението на дъската, гъркът не знаеше, но забеляза, че гъстите вежди на ювиги-хана още повече се сключиха и лявата леко потрепваше. Може би трябва да отстъпи, помисли си той. Работата му беше, като се възползва от благоприятните случаи, да разкаже на ювиги-хана това, което сам е разбрал, а именно: как безжалостно обират българите събиращите ясака тархани. Пък и само българите ли? Гръцките търговци казваха, че с радост ще плащат налог, установен от закона, колкото и да е висок, но никога не знаят колко ще поискат от тях незнаещите насита тархани. А ако събиращите, без да се боят от оплакванията, които спокойно можеха да достигнат до слуха на ювиги-хана, така безцеремонно постъпваха с чуждестранните гости, само можем да си представяме как те обираха поданиците на хан Кубрат, беззащитни против произвола. А произволът рано или късно води до бунт и тогава загубите винаги надхвърлят печалбите.

Точно това гъркът се опитваше напоследък възможно най-внимателно да внуши на ювиги-хана.

— Не ми прилича да те поучавам в управленческите дела, велики хане, само мога да се съглася с мнението на древните мъдреци, които учеха, че мъдростта на управника се състои в това да не се допуска недоволството на народа. Във Велика България, велики хане, както винаги обичаш да казваш, живеят без дрязги десетки племена, говорещи на различни езици. Но освен тях трябва да има още един език, общ за всички и понятен за всички. Това е езикът на справедливостта. А справедливостта е немислима без закони. На свой ред законите не тежат на хората, ако са обединени от единната вяра в бога, който им заповяда да изпълняват законите, без да се оплакват и роптаят, отдавайки кесаревото кесарю, а божието — богу. Именно такава е нашата религия и именно в нея ще намериш обяснение защо Византия господства над света.

— Засега Византия, господстваща над света, с мъка защитава границите си от сарацините и чака помощ от изповядващите неправата вяра българи. Философе, обявявам ти шах — каза хан Кубрат.

— Предвидих хода ти, велики хане. Ето моята защита.

— Тогава и аз правя следващия си ход, философе. Жертвам ето тази фигура…

Гъркът за дълго се замисли. Накрая разбра, че през цялото това време ханът се е надсмивал над него и византийската му мъдрост, докато е намерил няколко необичайни хода, печелещи партията. Така е, глупавият упорства, претърпявайки поражение, а умният се старае да го обърне в своя полза.

— Извини ме, велики хане. Загубих. И то не само на дъската с фигурите.

Ювиги-ханът втренчено изгледа гъркът в очите.

— Харесваш ми, философе Йоан Фасиан — каза той. — Въпреки това, че през цялото време ме подбутваш към самия край на пропастта. Но дори на ръба няма да ми се завие свят. Ти си прав, когато казваш, че владетелят трябва да се грижи за благото на народа. Народът трябва да разбира това, което прави господарят му или в краен случай да си мисли, че разбира. Попитай който и да е кормчия, може ли при силен вятър рязко да обърне кораба си? Ще ти кажа какво ще ти отвърне — не, не може. Рискува да се преобърне и да загине заедно с кораба и доверилите му се хора. В още по-голяма степен това се отнася за държавните дела. Ако аз в неподходящо време издам нови закони, те няма да се изпълняват. А ако помисля в неподходящо време да дам на народа си нова религия, той ще се отвърне от мен. Колко години им трябваха на християните, за да може религията им да победи старите римски богове? Година? Две? Десет? Подскажи ми, философе… може би, петдесет? Или сто, двеста, триста? Искаш да ми дадеш лош съвет, философе. Нима сега е времето, когато може да се отдаваме на мисли за бога? Нима не знаеш, че от юг към границите на империята настъпват ордите на арабите? А на изток хаган Юлуш спи и сънува как под знамената, на които е изобразен Тангра, завладява всички земи на Дуло и се провъзгласява за върховен хаган на всички тюрки? Сега, философе, да спасят Велика България и Византия могат само добре въоръжените воини тюмени. Не християнската религия, а сабите дамаскини и гръцкият огън са ни нужни сега, повярвай ми. Отначало е нужно да се отвоюва мира, после да се укрепи и отстои, а след това вече да се занимаваме със спасението на душите.

— На мен, велики хане, ми е трудно да споря с теб. Но да кажем, че ние, християните, смятаме човека за временен гост на тази земя и преди всичко се грижим за спасението на душата, която в противен случай ще гори в огнената геена. Ето затова толкова обичаме да строим нашите църкви. Впрочем, преподобният Симеон се готви за тържественото откриване на божия храм, който ти благоволи да ни разрешиш да издигнем във Фанагория. Ще бъде велика милост в очите на всички гърци, ако повелителят на Велика България почете в този ден божия храм с присъствието си. Уверен съм, че това ще е приятно и на моя господар, василевса.

— От уважение към император Ираклий аз разреших да се построи този храм. Тептангра спи и сънува, че той, заедно с всички християни, се проваля в преизподнята.

— Господ няма да допусне поругаването на святата вяра — каза Йоан Фасиан. — Ти, велики хане, си заслужи вечната благодарност на фанагорските гърци.

— Мисля — усмихна се хан Кубрат, — че заслужих вечната им благодарност с това, че за няколкото години, които прекараха във Фанагория, те станаха тройно и четворно по-богати, отколкото бяха, когато стъпиха на земите ни. Никъде няма такава търпимост, както у българите, въпреки че във Византия, ти знаеш това, философе, ни смятат за невежи езичници. Но просветените християни изгарят всеки, който изкаже дори и малко съмнение в църковните догми, а ние, дивите варвари, доказваме, че рамо до рамо могат да живеят и човек, вярващ в Тангра, и християнин, и юдей. Ако ти толкова високо цениш справедливостта, кажи кой излиза по-справедлив — необразованият варварин или просветеният грък?

— Аз вече се предадох днес на шахматната дъска, велики хане — съкрушено призна гъркът. — Сега съм готов да призная още веднъж поражението си.

— Ако не намерим в себе си мъжество да помолим за помощ — каза хан Кубрат, — то поражението неминуемо очаква както вас, така и нас. Разбери, философе, светът признава само силата. Ние сме силни със своите тюмени, с храбростта си, с умението да търпим лишенията и да се борим до победа за свободата си. Вие сте силни със златото си, с наемниците си, с гръцкия си огън. Ако се обединим, ще бъдем непобедими и всеки враг три пъти ще си помисли, преди да нападне границите ни. Направих за гърците, живеещи в държавата ми, всичко, за да се почувстват щастливи. Сега гърците трябва да ми помогнат. И ти, Йоан Фасиане, също.

— Аз, велики хане, съм готов да направя всичко за теб. Всичко, което е по силите ми.

Хан Кубрат го изгледа, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Нужен ми е гръцкия огън — каза той.

Философът пребледня. Хан Кубрат не сваляше погледа си от него.

— Аз… — започна гъркът, — аз, велики хане, обещах да направя за теб всичко, което е по силите ми. Но тайната на гръцкия огън не знам, кълна ти се в светия кръст.

— А ако я знаеше?

Гъркът неохотно отвърна поглед.

— Ти си живял у нас — каза той бавно. — Ти си живял при нас и затова знаеш колко човека се лишиха от живота си само за това, че се приближиха прекалено до тайната на това оръжие. И аз…

— И ти не искаш да се окажеш сред тях. Така ли?

— Така или иначе няма да ми повярваш, ако започна да те убеждавам в обратното.

— Добре. Тогава кажи ми — ще ми открие ли тайната василевсът?

Гъркът мълча дълго. След това тежко въздъхна.

— Очакваш от мен прям отговор, велики хане, и ще го получиш. Не. Нито император Ираклий, нито който и да е друг василевс, ще ти разкрият тази тайна. Прости ми.

Ювиги-ханът се изправи и тръгна из стаята.

— Ето, виждаш ли — каза той накрая. — Ето, виждаш, философе, какво се получава. Вие, гърците, искате цял един народ да измени живота си, приемайки нова вяра, и в същото време сте готови на всичко, за да може вашите тайни да принадлежат само вам. Ти се боиш за главата си, имаш само една. А аз? И аз имам само една. И няма да я запазя, ако и занапред така продължавам да помагам на вашите свещеници да откриват нови църкви, а търговците — нови сергии в нашата страна. В кервансарая тук във Фанагория, всеки втори търговец е грък. Тук те безпрепятствено могат да правят сделки и с табгачите, и със самаркандските купци; вече пристигат първите кервани от Авария. Отиди вечерта в кервансарая — ще ти се стори, че там живеят не търговци, а служители на култа, разговорите и споровете са само за религия. Никъде по света, уверявам те, човек не се чувства така спокойно, както на мястото, където се отнасят търпимо към вярата му. Аз създадох такова място, то е тук. Но трябва да съм сигурен, че винаги ще мога да го защитя. Ние, българите, вярваме в Тангра. Мислиш ли, че сред нас са малко тези, които ще се радват да сравнят със земята всички църкви, всички джамии и всички синагоги? Не са малко. Мога да ги вразумя само със сила. А тази сила е заключена в гръцкия огън. Защо василевсът не ми разкрие тази тайна, а? Кажи ми.

— Този, който владее оръжие, което няма никой друг — замислено каза философът, — е уверен, че ще успее да е пръв в този свят. Така е устроен човек, велики хане. И докато той е така устроен, ние, гърците, ще губим главите си дори и при най-малкото подозрение…

— Да, наистина — подхвърли ювиги-ханът. — По подозрителност малцина могат да се сравняват с Византия. Вие забранихте при вас дори тази мъдра игра от опасение, че ще отвлича мислите ви от бога.

— Не аз издавам законите във Византия, велики хане.

— Тогава, философе, не ме подтиквай натам, където издават такива закони. И не ме уговаряй да се хвърля в обятията на новата религия. Аз искам повелителят ти да разбере, че на света е невъзможно да се живее без взаимни отстъпки. Отстъпката се цени още повече, когато се отстъпва не пред силата, а заради собствената мъдрост. Тази мъдрост трябва да проумее василевсът и да ми разкрие тайната на гръцкия огън. Тогава и аз ще отстъпя и моята отстъпка, философе, ще донесе много повече полза, отколкото всички запаси от оръжия. Ще ми се император Ираклий да узнае за нашия разговор.

— Ще узнае, велики хане — обеща Йоан Фасиан. — Това мога да ти обещая.

— Тогава — каза хан Кубрат, давайки да се разбере, че разговорът е приключен, — тогава, философе, възползвай се от това, че се намираш в страна, която още не е толкова развита, че да забрани шахмата, и се постарай да изиграеш тази партия по-добре от предишната.

И той отново нареди фигурите…

Бележки

[1] Уста — майстор. — Б.пр. ↑

[2] Дирхем — парична единица от гръцки — драхма — Б.пр. ↑

[3] Майдан — площад, мегдан — Б.пр. ↑

[4] Табасаран — в района на Табасаранската планина (в Кавказ), край брега на Каспийско море, се издига висока стена, преграждаща участък от морето до високите планини. Изградена е в древността за защита от набезите на номадските племена. „Планинската стена“ преминава от крепостта далеч на запад в Кавказките планини. Градът, разположен в нея, се е наричал с различни имена от народите, които са преминавали през областта, съвременното му име е Дербент (Железни врата). — Б.пр. ↑

[5] Караулбашия — началник на караула (башия — началник). — Б.пр. ↑

[6] Тамга — знак, печат, дамга. — Б.пр. ↑

[7] Курай — духов музикален инструмент, подобен на кавал. — Б.пр. ↑

[8] Коса Тузла — остров в Керченския пролив на Азовско море. — Б.пр. ↑

[9] Аргамак — порода коне за езда. — Б.пр. ↑

[10] Ясак (от тюркски) — дан, данък, събиран обикновено в натура (кожи). — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мусагит Хабибулин Хан Кубрат. Величието на Фанагория (5)

Метаданни

Данни

Хан Кубрат

Информация

История

Сваляне / Връзки

5

Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (5)