Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (12)

12

По един, по двама идваха във Фанагория гърците, но ето, че годините текат и те вече започнаха да се заселват на цели улици, като се подкрепяха един други. Най-различни хора се установяваха тук — имаше и скитници, дошли незнайно откъде, които не се свъртат на едно и място и никога не пускат корени, тях вятърът ги гони като сухи тръни; ала най-често в тези краища идваха изкусни занаятчии, за да намерят спокойствие и покой. Отглеждаха под жаркото слънце едри гроздове и като ги гледаха, от тях се учеха на лозарство живеещите наблизо българи. Така предишните номади, които се заселиха на едно място, придобиха умения да извличат от земята всичко, което тя е готова да даде на прилежните и опитни ръце. И преди българите познаваха просото, ечемика и лещата. Сега гърците им донесоха пшеницата и ръжта. И на още много неща научиха византийските пришълци волжките степни жители, но най-важното се оказа науката на търговията. Отлични търговци бяха византийските купци, отдавна вече бяха разбрали и повярвали в силата на златото, спечелено от търговията и нямаше прегради, които да не могат да преодолеят. И то не воините, не търсачите на приключения, а обикновените хора, на които въобще не им е чужд страха, рискуваха да загубят стоките си и единствения си живот, за да тръгнат на път към края на света, стига да знаеха, че на този край на света златната монета, вложена в работа, ще се превърне в две монети. И ето какво бе най-чудното: където и да било, на който и да е неведом бряг, при каквито и да е хора да ги отведе съдбата, винаги се оказваше, че сред хората има единен, разбираем за всички език — езикът на търговията и обмена. И навсякъде има хора, готови да търгуват, да рискуват, да внасят и да изнасят, да строят или да купуват плавателни съдове, да събират екипаж, да пълнят трюмовете с това и онова и да превозват, да плават, да рискуват, да умират по пътя, да губят и намират нови страни, народи, племена, езици и обичаи. След много години, когато се приберат в полузабравената родина, те да разказват за това, че навсякъде по тази земя има хора, които, с малки изключения, както навсякъде, искат само едно: добър живот и мир.

Фанагория не правеше изключение. Хан Кубрат бързо разбра изгодите от търговските дела, той често обичаше, щом се появи в кервансарая, да се потопи в разноезичната реч, да види лица, от които още не е измит праха от странстванията, да получи сведения за неведоми страни, да поговори за премъдростите на паричния оборот с юдеите, за изработката на килими с арабските купци, да разгледа образци на табгача коприна в самаркандските сергии и да се полюбува на оръжието, донесено незнайно откъде от гърците, които пък го прекупуваха от персите. А като разбираше цялата полза от този занаят, хан Кубрат всячески го поощряваше и приобщаваше и българите към него. Заради това и основа Горни Кирмен на средата на пътя между Фанагория и Страната на мрака и потекоха от севера към юга, изтока и запада меки кожи. Това даваше не двоен, а троен и петорен доход, а заедно с него потекоха в хазната на хан Кубрат златни и сребърни монети, с които, както се оказа, може да се получи от същите тези търговци всичко, което си пожелаеш. Но за да се развива търговията, трябва да се живее в градовете, където зад стените и под охрана търговците се чувстваха спокойни, където има и кервансарай, и складови помещения, сергии и къщи, където могат да живеят със семействата си — с една дума, нужно е да се води уседнал живот. Но не е лесно за довчерашните номади да се заселят в града, зад стените, та те са свикнали с простора и придвижването по необятните пространства. Постепенно, полека-лека усядаха българите — отначало край градските стени, без да се разделят с добитъка си, после си намираха място и вътре в града. Но това се отнасяше по-скоро за второто или третото поколение: синовете и внуците на чергарите отиваха на служба при ювиги-хана, а момичетата излизаха от дома при семейството на мъжа си и така, година след година, пускайки отначало тънички коренчета, вчерашните номади ставаха граждани.

Трудно се удава това на българите, особено на по-възрастните. Животът в степта, в постоянно движение, е суров, но прост и понятен — трябва да се отглеждат животни, а те осигуряват всичко, дават месо и кожи, дават мляко, могат да се обменят за необходимите стоки, от тях зависи положението в ордата. В града животът е друг и друго се изисква, това е по силите само на младите поколения, по-възприемчиви към промените. На тях, на младите, животът в града им е повече по сърце. Той е по-разнообразен, отколкото в степта, по-наситен, кого ли няма да срещнеш по улиците и площадите на Фанагория, какъв ли говор не се разнася. И религиите тук се смесват точно както и наречията: към своя невидим бог възнасяха съботните си молитви юдеите, отиваха към жертвените си камъни българите, а гърците християни от бял камък издигнаха дом за своя разпнат бог и ходеха там да отправят молитви, въпреки че храмът божий още не беше осветен и открит официално.

Всичко виждаше хан Кубрат. И това как се заселваха българите зад стените на града, и това как, като не можеха да издържат на наситения, непривично бърз живот, се връщаха сред просторите на степта. Като приливите и отливите на морето прииждаха и си отиваха обратно хорските непостоянни потоци и нямаше такава сила, която да може да спре този кръговрат.

Не, не е така. Има такава сила и тя се нарича християнство. Разбираше ханът, че така може да измени течението на хорската река; въпреки че не можеше да обясни защо, но знаеше, че с приемането на християнството номадите ще уседнат. Свещените камъни за Тангра могат да се поставят във всяка земна точка, докато за църквата трябва постоянство и уседналост. Познаваше владетелят своя народ и като го познаваше, се колебаеше: новото примамваше, но промените бяха страшни. Да, и споровете за религиите, на които се беше наслушал немалко в кервансараите, го караха да се колебае. Голямо, важно дело е да се смени една религия с друга; ала много по-важно е да не се сбърка с избора. Християните са силни, не ще и дума. Но не вярват в техния бог жълтоликите табгачи, безчислено количество от които, по думите на купците, живееха на самия изток. И нова религия, чу хан Кубрат, се е появила сред племенната на Арабския полуостров. Техният бог се казва Аллах; и неговият пророк Мохамед, който скоро е умрял, призовава последователите си към джихад — свещена война против невярващите в истинската вяра. А „неверниците“ се явяваше целият останал свят. А има още юдеи, перси, какво ли няма! Щеш, не щеш, ще се замислиш…

Умислен беше хан Кубрат и в този ден, когато телохранителят доложи, че преподобният Симеон иска разрешение да се яви пред него по важна работа. Какво пък, нека дойде. Денят клони към вечерта, но още е светло, достатъчно светло, за да се види някакво необичайно изражение по лицето на протосинкел Симеон. Свещенослужителят не влезе сам в залата: съпровождаше го роб, а в ръцете си робът държеше нещо, завито в бяло платно и привързано на кръст с връв.

Владетелят на българите приветливо кимна на гърка. Появата му позволи на ювиги-хана да се откъсне от натрапчивите мисли. А и този странен предмет в ръцете на роба… Както всички хора на този свят, без изключения, Кубрат обичаше да получава подаръци, въпреки че и сам бе щедър на дарове, понякога дори без мярка. В очите му, обърнати към неочаквания гост, можеше да се прочете и любопитство, и въпрос.

Гъркът се поклони и се изправи. След това, без да се обръща, извика на роба:

— Развържи…

Робът дръпна връвчицата, отметна платното. Хан Кубрат погледна, вгледа се… Приповдигна се в креслото си, скочи…

— Какво е това?

Но още преди да се откъснат от устните му тези думи, той видя какво е: портрет на неговата жена. Не, това бе тя самата, жива, нейното лице, нейните очи. И все пак, това е някаква друга жена, но толкова прилича на Аппак прелестната жена. И въпреки това съвсем малко е по-различна, такава, каквато хан Кубрат не я познаваше.

Или познаваше някога, отдавна…

Кубрат гледаше платното, устните му леко се раздалечиха, сякаш искаше да каже нещо на това платно и на жената на него. Взираше в него, взираше се, докато го заболяха очите, сякаш искаше да проникне в чудото, показващо му живото в неживо.

— Кой? — попита той. — Кой?…

Въпросът явно беше излишен, достатъчно беше да се погледнат ръцете на свещенослужителя. От тях още не се беше напълно отмила боята.

— Харесва ли ти, велики хане?

Още един излишен въпрос.

— Имам една молба към теб, повелителю на българите.

— Говори. Обещавам…

Симеон погледна с любов към творението на своите ръце и въздъхна.

— От името на моите едноверци аз моля за твоето разрешение, велики хане, да поместя портрета на жена ти в откриваната от нас църква. Толкова непредсказуема е волята на нашия господ, че именно в нейния облик е въплътил чертите, които, по слабото ми разбиране, са били присъщи на светата дева Мария, Богородица, затова именно такъв образ би украсил самата божа обител и просветлил би душите на християните.

— Това ли е всичко?

— Това не е малко, велики хане.

— Искай повече, Симеоне.

— Това, което искам аз, велики хане, е по-важно от многото.

Хан Кубрат помръдна с рамо и веднага зад гърба му изникна, сякаш се появи от въздуха, млад кавхан, готов в същия този миг да превърне в дело всяка дума на повелителя. Но ювиги-ханът явно размисли. Още едно помръдване с рамене и кавханът се разтвори във въздуха.

— Значи… значи, в църквата всичко е готово за откриването?

— Да, велики хане. Липсваше само образът на Богородица… и твоето разрешение. Ако го има, то следващата неделя християните във Фанагория ще чуят камбанен звън, а когато влязат в църквата, ще видят лика на майката на Христос, толкова дивно сходен с образа на твоята жена.

Под гъстите мустаци устните на хан Кубрат се извиха в усмивка:

— Значи вярващите, които влизат в църквата, ще се покланят на образа на езичница, както казвате вие, на жена, която не признава вашата вяра?

Гъркът отвърна с достойнство:

— Вярата, велики хане, е подобна на прорицанието: тя не се вижда и корените й се протягат в бъдещето. Не се гневи на думите ми, но сходството на жена ти с дева Мария, каквато я представят свещените книги, не може да е случайно. Аз виждам в това залог за обръщането на българите към светлата истина на Христа.

— Дали е така?

Симеон, без да отговори, се поклони още веднъж. Хан Кубрат премести погледа си от гърка върху портрета и пак върху гърка. Явно богът на този човек беше благосклонен към него, след като му е дал чудния дар да възпроизвежда върху неживото платно жив човек.

— Обичаш ли своя Христос, Симеоне?

— Да, велики хане. Тъй като виждам в него образец, на който бих искал да посветя всичките си сили.

— Добре му служиш. И все пак… все пак аз не разбирам съвсем, в какво се състои неговата сила?

— Предполагам, велики хане, че в силата на думите и учението на Христос е заключена най-великата тайна на целия свят. Аз съм убеден, че неотразимата привлекателност на неговото учение се таи в справедливостта. Тъй като на всеки се въздава според делата му и бедните ще бъдат възнесени от нищетата, а нишите ще бъдат дарени с несметни богатства, оскърбен ще бъде коравосърдечния, а добрият ще седне отдясно на господа, и престолът на славата ще бъде оставен в наследство на незначителните, защото така поиска бог в своето неизразимо великодушие…

— Но как можеш ти да потвърждаваш каквото и да е, Симеоне, щом твоят бог никога не се появява? Ако е недостъпен за мен, например? Кой знае, ако видя твоя бог, може би ще ми се прииска да му се поклоня. Но не той е създал земята и небето, не той е сътворил всичко, което живее по земята. Бог отец, бог син, бог свети дух… Как е възможно да се повярва, че всичко това съществува в един образ и в същото време отделно?

Гъркът поклати глава.

— Нужно е именно да се вярва, велики хане. Божията промисъл е толкова непостижима за слабия човешки разум, че само вярата може да бъде правилна опора в неговия път към вечността. Тъй като човек живее на земята само един кратък миг, а след като си тръгне, няма сили нищо да вземе със себе си, освен душата, която пък принадлежи на бога. Трябва да се вярва в живота след живота и тогава пътят към вечността ще стане лек и разбираем. Само вярващите постигат божественото, за другите това е забранено.

В настъпващия мрак очите на гърка светеха като въглени.

Без да отговаря на готовия за спор в името на бога Симеон, хан Кубрат каза:

— И все пак не ме убеди, Симеоне. Не разбрах откъде изведнъж у човек се появява вярата в твоя бог, ако я няма преди това. А каквото си направил — и той кимна към портрета, — ще ти се отблагодаря. Остави го при мен, за своята църква ще го нарисуваш още веднъж.

Симеон искаше да каже нещо, но благоразумно се въздържа.

— Твоята похвала, велики хане, за мен е най-голямата награда.

Като се поклони отново, той отстъпи. И така, заедно с роба, напусна залата за приеми.

Хан Кубрат седеше в тъмното без да помръдне. Портретът на Аппак се разтвори в тъмното, но ханът продължаваше да вижда пред себе си лицето й. Седя дълго, след това заповяда да запалят свещите. Извика придворния летописец и започна да диктува:

— Пиши. В годината на кравата по летоброенето на Тангра и в година шестстотин четиридесет и първа по християнското летоброене аз, хан Кубрат, повелител на българите, разреших на преподобния Симеон да открие и освети църква за византийците, живеещи във Фанагория, както и да зазвъни камбаната й в деня, когато се отворят вратите на храма. Казах.

Летописецът прилежно записа, посипа написаното със златен прах. Хан Кубрат приложи към пергамента своя печат. Потрепваха дългите сенки, беше тихо. Внезапно с гърба си ханът почувства нечий поглед, обърна се, а телохранителят го гледаше така, сякаш искаше нещо да му каже…

— Говори, Арслане…

От вълнение думите дълго не излизаха от устата на телохранителя, смутен от собствената си смелост.

— Ювиги-хане, прости думите ми. Аз мисля за тептангра. Когато до него достигне тази вест, той ще иска да говори с теб, ще дойде в двореца. Какво да правим с него? Не можеш да спреш размотаващото се кълбо като го хванеш за конеца.

— Няма нужда да се спира, Арслане. Нека да дойде тептангра, ще му отговоря. Гърците, изповядващи христовата вяра, живеят заедно с нас и работят за мен. Не искам да се карам с техния бог. А Ирсан се опитва да ме подтикне към това. Но няма да стане…

Ювиги-ханът замълча, но устите му още мърдаха. За себе с той повтори старинната поговорка: „Умния дръж за дрехата, глупака — за ушите“. Не му трябва на кавхана да чува това. Тептангра Ирсан трябва да се държи и за дрехата, и за ушите.

Мислите за тептангра не помрачиха доброто настроение на владетеля. Сутринта пристигна пратеник с добри вести от Илбарис, а в кожена торба носеше главата на нечестивеца Чалбай. Тептангра може да говори каквото си иска. Хан Кубрат е уверен, че силата на слънчевото божество е на негова страна…

* * *

Първия път, когато тептангра дойде при ювиги-хана за сериозен разговор бе преди четири години, тогава едва-едва сред гърците започваше да се говори за нуждата във Фанагория да се издигне белокаменно жилище на техния бог. Именно за това дойде тогава тептангра Ирсан при хан Кубрат. Върховният жрец видя, че владетелят не просто търпи друговерците, но това все още не беше проблем. Не, повелителят на българите проявяваше особен интерес към християнството, какъвто не показваше към други религии, към юдаизма, например. Често водеше хан Кубрат дълги разговори с преподобния Симеон и с философа, неизменно ги насочваше към християнските догми и въпреки че за сега всичко приключваше само с разговорите, тептангра чувстваше опасността, идваща от сладкодумните гърци. А затова и трябваше да се действа своевременно, преди хан Кубрат да вземе окончателно решение, преди да стане твърде късно. Докато опасността от промяна е все още само на хоризонта той, Ирсан, може да се намеси в течението на събитията, още е в състояние нещо да промени, още има сили и възможности. Дори това, че с подкрепата на кавханите и илханите може, по волята на Тангра, да поиска предаването на върховната власт другиму. Крайна мярка беше да се предизвика ювиги-хана, но при крайни обстоятелства може да се наложи да бъде направена именно тя.

За това първо трябваше да се разбере може ли служителят на Тангра да разчита на подкрепа от страната на кавханите. И като ги обхождаше един след друг, тептангра водеше дълги и хитро оплетени разговори. Само че едва-що се засегнеше главното и хитрите кавхани отстъпваха, не искаха да рискуват главите си, намесвайки се в спора на земния с небесния господар. Единствено старият кавхан Саксин кимаше, докато изслушваше речта на небесния посланик, но беше трудно да се разбере какво означава това: съгласие с тептангра или просто съчувствие.

А през това време гърците бяха заложили основите на църквата си. Работеха по издигането на своя храм без да бързат, щателно, сякаш бяха уверени, че църквата се строи за вековете. Именно тази спокойна увереност лиши върховния жрец от сън и покой. Та нали само в тържествените дни посещаваха българите своя свещен камък, а гърците всеки ден се събираха на мястото, където се строеше църквата, и се радваха на непрестанния ход на работата. Камък след камък стените се издигаха, стройната камбанария вече започваше да се извисява. Привлечени от общата навалица и приповдигнато настроение, идваха — това тептангра Ирсан видя със собствените си очи, — българите на мястото на издигане на църквата, също гледаха и кой знае, може би именно в тази минута отслабваше вярата им в Тангра. От този момент в главата на тептангра се загнезди натрапчивата мисъл да намери начин, възможност, предлог или повод да изтрие от лицето на земята белите стени на ненавистното капище, да го срине из основи, да го опожари и унищожи. През целите две години, докато се строеше църквата, Ирсан мислеше за това, но окончателно загуби съня и спокойствието си, когато строителството беше завършено и двама художника дойдоха от самата Византия, и възложено им бе да изпишат стените отвътре.

Времето минаваше и все по-радостно горяха очите на гърците, броящи дните, които оставаха до освещаването на храма. Тогава тептангра разбра, че е настанало време за решителни действия, време за избор: да се примири с това, че чужд бог със звъна на своите камбани ще възвести идването си на земята, която открай време принадлежи на Тангра, или да действа незабавно и решително. Без да жали сили и средства, тептангра обходи хората, предани на слънчевото божество, глухо пророкуваше настъпването на тежки времена, свързани с гнева на Тангра, предупреждаваше, заплашваше, намекваше: страшни могат да бъдат последствията за българите, ако склонят слуха и взора си към чуждия бог. Така смутна тревога се засели в сърцата на българите и някои от тях бяха склонни да поискат сметка на гърците, които завземаха най-добрите парчета земя, имаха най-богатите търговски сергии, а сега освен това се осмелиха да оскърбят с храма си самия Тангра. И на не един в главата се въртеше мисълта, че би било хубаво да се разграбят тези сергии, да се подпали църквата и, кой знае, те може би само чакаха знак, за да осъществят на дело мислите си.

А тептангра се суетеше напред-назад и се топеше като свещ, оставена без наблюдение, а по нощите скачаше и плашеше спящата редом с него робиня, за да се ослуша дали не се раздава ненавистния камбанен звън, който ще означава началото на края на древната българска вяра в слънчевото божество, началото на края на неговата, на тептангра, власт над душите на хората. И въпреки че не се чуваше никакъв такъв звън, въпреки нежните обятия на покорната на волята му робиня, душата на върховния жрец не беше спокойна. Трябваше само да затвори очи и отново виждаше омразния грък Симеон, благославящ с кръста покорно идващите към него българи, които от волни номади, въздаващи обети и молитви към слънцето, към Тангра, се превръщат в раби божи, каквито, според Симеон, трябва да са всички хора. И тогава тежка злоба изпълваше гърдите на тептангра Ирсан, здраво стискаше юмруци той, не го радваха изкусните ласки на младата робиня и повече от всичко искаше да види как се рушат ненавистните му стени, издигнати от бял камък. В такъв момент върховният жрец бе готов на всичко, само и само за да не допусне победа на чуждия бог там, където винаги е царувал светлозарният Тангра, единственият истински бог на степните племена. И най-различни мисли се втурваха в главата на жреца Ирсан, сред тях не беше за пренебрегване и тази, че ако ювиги-ханът реши да поведе българите към християнството, той ще събере онези българи, които остават верни на Тангра, и ще ги поведе към Юлуш, хагана на източните тюрки.

И тогава Ирсан си спомни за алустаз Даян. Как ще постъпи той, на кого ще остане верен, на хан Кубрат или на Тангра? Ако на Тангра, Ирсан ще успее да поведе два пъти повече народ на изток към Юлуш. Ако ли не…

Ако ли не, ще бъде борба не на живот, а на смърт. Алустаз Даян е безпощаден към неприятелите, без никаква жал погубва враговете на хан Кубрат и въпреки че досега никога не се е изправял против тептангра, все пак не се е обявявал и решително на негова страна. Предан е безусловно на хана, а над всичко поставя интересите на българите. Как ще се отнесе към това, че властелинът иска да обърне западните тюрки към християнството? Ще остане ли въпреки това на негова страна или ще се присъедини към тези, които съхраняват вярата на предците?

Мило и драго би дал тептангра, за да разбере. А ето че пратеникът, пристигнал с главата на бунтовния Чалбай, не му предаде нищо, на него, на Ирсан. И до сега стои пред очите на Ирсан широкия, съвсем мокър от потта гръб на вестоносеца. Изглежда не един кон беше измъчил с бърза езда, докато стигне до Фанагория. Върховният жрец чакаше пратеника да дойде вечерта при вратите му и щедра щеше да е наградата. Но той не дойде, изглежда нямаше какво да му каже, а сам да отиде, тептангра не се решаваше. Наложи се да изпрати слугата да повика вестителя. И в това нямаше нищо странно, вече всички знаеха, че този човек е донесъл добра вест на ювиги-хана, обичайно е да се дари щедро, и на кого, ако не на жреца на Тангра, се пада да го дари особено богато. За тези три златни монети, които Ирсан подари на пратеника, могат да се купят три от най-добрите ездитни коне. Задаваше въпроси Ирсан, получаваше отговори, посъветва щастливия вестител на победата, без да се бави да навести илханите и старшите кавхани, а като изпрати пратеника, се замисли. Това, което е добре за един, за друг означава смърт. Няма ли освобождението на Горни Кирмен да подтикне владетеля на българите още по-близо до ненавистните гърци, които държат в ръцете си по-голямата част от търговията? Не настана ли време слънчевият бог Тангра да предпази ювиги-хана от измяна?

Белокаменната църква на гърците трябва да бъде разрушена, унищожена, опожарена, това е всичко, в което непоклатимо вярваше тептангра Ирсан. Какво да направи и как да го направи още не знаеше, но че без преданите на Тангра илхани няма да може да се справи, това му бе добре известно. Значи, трябва да иде при тях. Имаше, имаше в ръцете си тептангра страшна сила, именно той обявяваше и в името на Тангра утвърждаваше избора на новия ювиги-хан. Кой ще постави да служи на тази сили, кой от илханите ще се окаже по-достоен от другите, достоен в неговите, на тептангра Ирсан, очи? Навярно все пак това ще е най-възрастният, Бат-Баян. Не е много умен, силен е и от душа и сърце е предан на слънчевото божество на предците. Да, Бат-Баян. Илхан Котраг е прекалено умен, потаен и хитър, не трябва да се надява на него. Аспарух за нищо не става, не се интересува от нищо друго, освен от своя джайляу, Балкир въобще не е надежден. А най-младият илхан във Византия въобще не влиза в сметките.

Значи все пак Бат-Баян, най-големият, законният наследник. Колкото повече мислеше тептангра за Бат-Баян, толкова повече изпитваше доверие и симпатия към него. Тангра му подсказваше, че Бат-Баян ще бъде послушен за волята на божеството. Негова дясна ръка, както се полага, ще бъде тептангра Ирсан. Бат-Баян владееше огромни пространства, в това число и част от хазарските и аланските земи. Честно служеха хазарските бекове на най-възрастния илхан и с това предизвикваха неприязънта на новия хаган Юлуш. Наистина, съвсем наскоро бяха помрачени отношенията между българите и хазарите. По собствена воля ли, подучен от хаган Юлуш ли, един от хазарските бекове отведе със себе си голям табун коне, принадлежащ на Бат-Баян. Отдавна не се беше случвало такова нещо, може би затова илханът не отвърна както подобава. Вместо да събере тюмена си и да накаже бека и целия му род, той отиде при баща си да се оплаче и да помоли за помощ.

Тептангра Ирсан присъства на случката. Първо видя как потъмня от гняв лицето на хан Кубрат. Случваше се понякога това: прииждаше тъмна кръв в лицето му и ставаше тогава ханът много страшен, понякога дори не помнеше какво върши в пристъп на гняв, който замъгляваше разума му. Като раздуваше ноздри, върховният владетел се повдигна от трона си и тръгна като слепец към сина си, който от страх падна на колене. Трудно може да се каже как би завършило това за най-големия илхан; навреме го спаси тептангра, безстрашно заставайки между него и баща му. Отпусна се вдигнатата за удар ръка на ювиги-хана, той не посмя да удари божия наместник на земята, озърна се и с тежки стъпки пое към престола. Като вдигна ръце, на свой ред тептангра провъзгласи божествената воля: за да се разсее тъмата, овладяла хан Кубрат и за да не остане между него и Бат-Баян злоба, трябва да се заколи коня, с който илханът дойде във Фанагория, да се пролее прясна кръв на седлото, а след това то да се обърне, за да се стече кръвта на земята, където заедно с кръвта ще изтече и вината на Бат-Баян. И той няма да носи нито вина, нито грях.

Така каза тептангра. Измина минута, после още една и хан Кубрат кимна, лицето му малко се просветли. Явно и на самия него му бяха неприятни такива пристъпи на гняв, когато не помнеше какво върши.

А Бат-Баян, целият пребледнял, с благодарност гледаше тептангра, предпазил го в решителната минута.

Той изрази благодарността си не само с един поглед. Късно вечерта на същия ден дойде при тептангра с телохранителя си, който носеше сребърно блюдо, пълно със златни монети, така оцени илханът помощта на Ирсан. Но върховният жрец не прие щедрия подарък. Той не се стараеше за награда, така каза на Бат-Баян. Скъпо е среброто и още по-скъпо е златото, но най-скъп от всичко е авторитетът на най-старшия илхан в очите на кавханите и аксакалите. Милостиво гледа Тангра наследника на българския престол и на него, на тептангра, първа задача и дълг е всячески да му помага.

Да, настина сам Тангра вдигна тогава Ирсан от мястото му и го застави да прикрие Бат-Баян. Именно той сега трябваше да направи всичко, та никога да не прозвучи под синьото небе на Фанагория ненавистния на Тангра звън на християнски камбани.

Жрецът вървеше към дома на Бат-Баян, когато нещо го накара да свърне насред път към дома на друг хански син, Аспарух. Намери го в градината със сабя в ръка, с леко движение на китката си Аспарух посичаше върховете на цветята. Като видя тептангра, Аспарух удивено повдигна вежди, обикновено върховният жрец не го удостояваше с вниманието си. Но, въпреки че се удиви, илханът нищо не каза, а изтри сабята си и я прибра в ножницата, премести една пейка и с жест покани Ирсан да седне, разпореди се слугинята да донесе кумис. Изтърколи още един пън и сам седна, погледна Ирсан в очите и го попита какъв случай го е довел в дома му.

Слугинята донесе кана и чаши. Аспарух ги напълни, едната протегна на тептангра, взе в ръка втората и зачака отговор.

Върховният жрец започна отдалече.

— Аз винаги съм се отнасял добре към всички синове на хан Кубрат, тъй като в тях е благословията и процъфтяването на нашия народ. И за теб, илхане, това се отнася в същата степен, в каквато и за другите. Но нима това може да те учуди? Нима не изпълнявам волята на Тангра, точно така, както и ти самият? А който изпълнява волята му, върши само добри дела. Знам, че неотдавна жена ти те дари със син, значи, твоят род няма да се прекъсне, а ще расте и богатее за слава на Тангра. И джайляят ти, знам, е с обилна трева, и табуните ти се увеличават. Нима не е така? Едно нещо малко ме учудва, на твоите години баща ти, хан Кубрат, вече се беше прославил в походите като опитен и храбър воин, а ти режеш със сабята си не главите на враговете, а цветя и слънчогледи. И това във времето, когато хаган Юлуш завладява кирмен след кирмен и войската му непрестанно расте.

Илхан Аспарух безгрижно се засмя:

— Нека заграбва. А ние вече построихме Горен Кирмен. И още един град, Тимерюк, също се издигна…

— Значи ти, Аспарух, мислиш, че всичко е наред? А Долен Итил ще го дадем на хаган Юлуш. И нека антите и поляните^[1], които живеят по река Рос, да, нека те събират сила и заграбват пасища и табуни, теб това не те засяга. Ти ще бъдеш тук, в градината, ще размахващ сабя…

— Защо говориш така, тептангра? Нима поляните са най-лошите ни врагове? И нима тогава, когато чичо ни, хаган Органа, се би с аварския хаган, князът на антите Ратмир не му беше дясна ръка? С тези племена ние винаги сме живели в мир и разбирателство. Не е ли така?

— Не, не е така. Времената се менят, променят се и отношенията между народите. „В мир и разбирателство“! Да, някога беше така. Но нима не живяха в мир и разбирателство някога и самите тюрки, тези, които са от рода Ашина и тези, които са от рода Дуло, а сега няма да намериш по-върли врагове от тях. Готови са един друг да си прегризат гърлата, ще се споразумеят с кого ли не, само да отслабят врага. А защо изведнъж станахме врагове? Защото станахме силни. А това на никого не му харесва. Нито на империята на табгачите, нито на Византия. Докато Ашина се бият с Дуло, и жълтоликите табгачи, и чернобрадите гърци могат да спят спокойно.

— Странни неща говориш ти, тептангра.

— Струват ти се странни, илхане, защото не се замисляш над това, над което като наследник на баща ти трябва да мислиш денонощно. Табгачият император чрез хорезмшаха позволява да се засили Юлуш, който сам незаконно се провъзгласи за хаган. Византийският император Ираклий изпраща подаръци на баща ти и иска да ожени сина си за сестра ти. Защо? Защото докато тюркските родове Ашина и Дуло си пускат един на друг кръв, великите империи могат да не се притесняват за безопасността на своите граници. Ювиги-ханът не прави нищо, седи скръстил ръце, и слуша какво му мърмори изпратеният от Ираклий гръцки поп. Гърците през това време издигат пред очите на българите храм за разпнатия си бог, който бил толкова слаб, че не могъл сам себе си да защити. Още малко и ще започнат всички ни да кичат с гръцки кръстове, за да забравим на кого дължим всичко, което имаме. А ти…

Илхан Аспарух се намръщи.

— За мен, тептангра Ирсане, говори, каквото искаш. Но за баща ми не искам да чуя и една лоша дума. Ако си недоволен от него, кажи му, но не говори зад гърба му. Ти си прав, сега живеем мирно. Но ако се случи нещо, със същите тези хазари ще приказваме другояче. Никой не смята да седи със скръстени ръце.

— Не ме разбра правилно, илхане. Не ме разбра. Въобще не говоря за хазарите. Каквито и да са те, все пак са ни родствени по кръв, говорим на подобни езици и се покланяме на един и същи бог. И Тангра ще ни помогне да преодолеем споровете. Те трябва само да признаят нашия род за върховен. Нима теб, сина на хан Кубрат, не те оскърбява това, че някакво момченце, само защото спи с дъщерята на хорезмийския шах, може да се обяви за хаган? А защо не ти, Аспарух?

Аспарух се навъси, обмисляйки чутото. В думите на тептангра имаше истина. Действително, защо Юлуш? Каквото и да се казва, той просто си присвои титлата хаган. От край време се повеляваше, че трябва да измоли съгласието на западните тюрки. А той не попита. Значи се чувства достатъчно силен? Може би действително напразно не се е намесил тогава хан Кубрат? Изглеждаше, че титлата е само една празна дума. Но не е така. Магическа сила има думата „хаган“. Защо тези мисли не се появиха по-рано в главата му?

— Защо, тептангра?

— Сега вече е късно да се говори за това, илхане. Трябва да се мисли как ще се обединят силите на източните и западните тюрки. Докато още, за радост на нашите общи врагове, не е започнала война между нас.

— Саскин! — извика Аспарух. — Саскин!

Тептангра застана нащрек. Саскин беше утригурски воин, хан Кубир го изпрати на илхана заедно с хиляда воини, за да бъде дясна ръка на Аспарух. Няма и година, откакто младият хан на утригурите изпрати във Фанагория своите съплеменници. Това може да се разбира така: с подаръка си хан Кубир подчертава уважението си към родствениците — та нали от утригурите си взе за жена хан Кубрат, прекрасната Аппак, която се явяваше леля на хан Кубир. А може да се разбира и като че утригурският княз засилва съгледвачите си в стана на хан Кубрат, за да е винаги в течение на последните новини. Та той беше родственик не само на хан Кубрат, а и на хаган Юлуш. В случай на разпра, на чия страна ще застанат тюмените на утригурите, родени воини? На страната на дъщерята на покойния хан Тугри, или на процъфтяващия Юлуш? Неведнъж вече утригурите са решавали на чия стана да клони победата. Така беше, когато се намесиха в решаващата битка между ордите на аварския хаган Баян с хагана на тюрките Органа: тогава с помощта на утригурите победи Органа и разпръсна, разпиля по света ордата на Баян. Ето и сега, изглежда, се върви натам. Към това да се повтаря историята и родствените народи да продължават да се изтребват един друг. Това не трябва да се допуска, трябва да се спре надигащата се война, докато не е късно и е по силите само на него, на тептангра Ирсан. С илханите или без тях.

Но за да може да пристъпи към тези дела, първо гръцката църква трябва да бъде разрушена! А тук вече не може да се мине без илханите.

— Тук съм, илхане Аспарух.

Този Саскин се появи незнайно откъде, приближи се с безшумни стъпки и застана зад гърба на илхана.

— Иди и извикай при мен Бат-Баян. Кажи, че тептангра и аз го чакаме за важен разговор. Върви.

„Саскин, — мислеше си тептангра, като гледаше широкия гръб на утригурския воин. — Саскин…“.

Аспарух отново взе в ръка каната с кумиса. Едва бяха успели да изпият по една чаша и да налеят втора, когато се появи Бат-Баян, най-големият от илханите и наследник на трона на българите. За разлика от братята си, Бат-Баян още беше ерген. Заедно с него ерген беше и Аспарух, докато преди две години не взе жена от друго племе и така веднага разшири владенията си дотолкова, че те станаха едва ли не най-големите сред илханите. Но Бат-Баян не бързаше. Може би защото му стигаха любовните ласки на робините, които винаги можеха да се купят за злато при самаркандските и арменските купци, или защото чакаше да го провъзгласят за ювиги-хан, за да може тогава като повелител на Велика България да иска за жена дъщерята на някой от господарите на света. В сравнение със стройния Аспарух, Бат-Баян изглеждаше некрасив и дори груб, но този, който се опиташе да изпита най-старият от илханите в борба, завинаги запомняше страшната му сила, пред която никой сред българите не можеше да устои. С годините необузданата сила не се набиваше толкова на очи, но жестоко би сгрешил този, който би забравил за нея. Впрочем, за братята му това не се отнасяше, към тях Бат-Баян хранеше такава нежност, която удивляваше понякога и самия него.

Ето и сега при вида на Аспарух, по квадратното му лице пропълзя усмивка. Прегърна брат си и го притисна към гърдите си, след това се поздрави с тептангра и се разположи, както и те, на пънче. Седна, наля си една чаша кумис, предвидливо поднесена от слугинята — робиня, изпи я на един дъх, изтри мустаците си и едва след това, като се поизправи, погледна първо брат си, а след това жреца. Имаше нещо простодушно в Бат-Баян, сякаш не беше възрастен воин, а просто голямо, доверчиво дете, което всеки може да излъже, и тептангра Ирсан си помисли, че да, именно Бат-Баян трябва да наследи хан Кубрат, а може би дори вместо него да се възкачи на трона в нужния час. По-умни от големия си брат бяха и Аспарух, и Балкир, и Котраг, но това само убеждаваше тептангра, че тронът на Велика България трябва да премине единствено в ръцете на Бат-Баян. От умния трябва да се учиш, глупавият трябва да се учи. Самият Тангра бе предначертал на Ирсан да бъде учител на бъдещия ювиги-хан. Трябва само да го направлява, както изкусният обяздвач направлява буйния жребец. А когато това се случи, и по-умните братя, именно защото са умни, ще признаят силата на по-възрастния. Аспарух обича свободата, държавните дела няма да му оставят време за удоволствие; Котраг обича да търгува, за Балкир красивата девойка е по-скъпа от всичко на света. Той, тептангра, ще се погрижи всеки от илханите да не изпитва недостиг от каквото и да било. Само от един човек се страхуваше Ирсан — хан Кубрат. Да, имаше още един илхан, най-младият, Алцек, любимецът на ювиги-хана, който лично е изпратен в разкоша и разврата на византийския дворец, но за него може и да не се споменава. Освен ако византийският император не намисли именно него, Алцек, да постави на българския трон. Но това е вътрешна работа на българите, илханите няма да търпят най-младият да стои над тях.

И тептангра се надигна, оставяйки настрани чашата си.

— Илхани — каза бавно той. — Както слънцето излиза и се прибира обратно в тъмнината, така идва краят на всеки от нас. Много години блестя над империята на Велика България вашият баща, хан Кубрат, и нямаше равен на него. Сега се е състарил и старостта му отне предишния разум. И затова не се учудих, когато тази нощ ми се яви Тангра. Попитах бога защо е дошъл и чух, че Тангра е дошъл за душата на хан Кубрат. Аз закрих лице с ръце и, като се поклоних, го помолих да не бърза. А след това поисках да узная кой ще наследи трона на българите, кой ще стане следващия ювиги-хан. „Ти на земята си както аз съм на небето — каза ми Тангра. — Ти сам трябва да ми кажеш това, а аз ще те поправя, ако сгрешиш.“ Ето какво ми каза Тангра и започна да изчезва. Успях само да извикам след него: „Кажи още поне една дума!“ и тази дума беше изречена. Тя дойде до мен вече от тъмнината, в която изчезна Тангра. „По-достоен от другите ще бъде този от илханите, който ти помогне да разрушиш църквата на гръцкия бог. Разрушете я, сравнете я със земята, и тогава, като се явя аз, може би, ще назова името.“.

И като произнесе тези думи тептангра седна, без да поглежда към братята.

Настъпи тишина. Илханите седяха с отпуснати глави, без да смеят да вдигнат очи. Повярваха ли в това, което чуха? Вярваха. Но страхът да не разгневят божеството с непослушание се бореше с никога неизчезващия страх от гнева на хан Кубрат. Те знаеха, че баща им разреши на гърците да издигнат белокаменните стени на християнския храм и че страшен ще бъде този гняв, ако се случи нещо с църквата. Трудно е даже да си представят последствията. Нито родство, нито привързаност ще смилят ювиги-хана, заповядал би да привържат виновния към два коня и да ги накарат да препуснат в различни посоки в степта. Или ще завържат престъпника надолу с главата за два стълба, за да го разсече палачът наполовина. Така би постъпил разгневеният хан Кубрат с всеки. Но с илханите?

Седяха и мислеха за това самите илхани, седеше и мислеше за същото тептангра. Много е опасно да се ядоса повелителя на българите, но не по-малко бе желан трона, на когото рано или късно предстоеше да седне един от синовете. Но кой? Чие име божеството може би вече беше произнесло, когато се бе явило на жреца? Кой от тях двамата? Бат-Баян или Аспарух е назовал Тангра? А защо не Котраг или Балкир?

Илханите стояха, бледи под степния си загар. Тептангра чакаше. Той вече беше направил избора си. Ювиги-хан трябва да стане Бат-Баян. Но нека тази мисъл се зароди и у самия Аспарух. Нека сами братята решат кой да вземе властта от отслабващите бащини ръце. Каквото и да решат, тептангра Ирсан се надяваше да запази доверието и на единия, и на другия. Затова се надигна и каза с най-делничния си тон:

— Нещо душно стана тук, илхани.

Потърси с поглед тоягата си, намери я и я взе. Съпровождан от двамата братя, закрачи към огромния кипарис, една-едничка свещ, протегната към тъмното небе, спря и погледна илханите.

— Кажи думата си, Бат-Баян.

Бат-Баян каза решително:

— Както повелява Тангра, така и ще постъпи най-големият син на ювиги-хана, жрецо.

— А твоята дума, Аспарух?

Аспарух погледна Ирсан право в очите.

— По-големият ми брат Бат-Баян може да постъпи както иска. Той ти вярва, тептангра, вярва, че от теб зависи кой ще седне на трона на ювиги-хана. Той вярва, а аз не. Твоята власт не се разпростира над илханите, не ти, а кавханите и аксакалите решават кой ще бъде издигнат на трона. Ако ти мислиш иначе събери табина и дръж там своите речи. Нека табинът реши и какво да прави с гърците.

Лицето на тептангра бавно започна да губи цвета си.

— Ти… ти, Аспарух, ти не вярваш в силата на Тангра?

— Аз вярвам в силата на Тангра. А в твоята сила ще повярвам, ако открито застанеш пред табина и убедиш всички в правотата си.

— Нима не ти е известно, илхане, че единствено и само ювиги-ханът има право да свиква табина?

— А щом е така, не внасяй смут, тептангра. И не обещавай на брат ми това, над което нямаш власт.

— Братко… — илхан Бат-Баян дълго събираше мислите си. Той не разбираше защо Аспарух му отказва подкрепата си. Разбира се, ювиги-хан може да стане само един от братята и той, Бат-Баян, най-големият от тях, има най-голямото право. Но нима Аспарух не разбира, че времето тече и те стареят, докато хан Кубрат, баща им, здраво и жестоко държи поводите на властта в ръцете си.

— Чуй ме, братко. Татко в края на краищата наистина е стар. Нима не мислиш, че е заслужил спокойна старост? На българите е нужен млад ювиги-хан, нима не е така? Защото младият живее в бъдещето, а старият — в миналото. А след като е така…

— Замълчи, Бат-Баяне! Не ти позволявам да говориш така за баща ни.

Бат-Баян смръщи вежди. Той обмисляше чутото и очите му потъмняваха. Но не успя да каже нищо. Тептангра Ирсан вдигна жезъла си и извика:

— Аспарух!

Илханът се обърна към него. Тептангра впи погледа си в очите на илхана и Аспарух изведнъж почувства, че краката му омекват. А изуменият Бат-Баян видя как брат му стои на колене пред жреца, който страховито бе вдигнал жезъла си, завършващ с полирана топка от чисто желязо.

— Виж брат си, Бат-Баян. Той оскърби Тангра. Той не повярва в моето могъщество и ето че сега стои на колене в прахта и ще стои толкова, колкото искам.

Аспарух с широко отворени очи не откъсваше поглед от кълбото. В това време от чистото небе се разнесе гръм.

— Чу ли, Бат-Баян?

Най-големият от илханите, който не познаваше страха, почувства, че нещо свива сърцето му.

— А сега ме слушай, бъдещи ювиги-хане на българите. Църквата на нечестивите поклонници на Христос трябва да бъде унищожена. За да гори по-добре камъкът, вземете нефт от аланските купци. А сега аз си отивам. Когато отмина на петдесет крачки, Аспарух може да се изправи. И запомни, Бат-Баян: на небето е Тангра, а на земята аз, тептангра Ирсан. И горко на този, който помисли да не ми се подчини.

Обърна се и си тръгна. Като гледаше тъпо след него, илханът броеше крачките. Когато преброи петдесетата, Аспарух дойде на себе си, заклати глава, като се опитваше да разбере защо стои на колене пред големия си брат и какво значи всичко това.

— Ставай — каза Бат-Баян. А когато Аспарух се изправи, добави: — Църквата на гърците ще разрушим до изгрев. Аз с воините си ще бъда край нея два часа преди слънцето да изгрее. И теб те чакам тогава.

Аспарух тръскаше глава като кон, тормозен от конски мухи. Някакви образи се мяркаха в главата му, части от някакви изречения звучаха в ушите му. И въпреки това успя да изрече:

— А баща ни? Той… той ще заповяда да ни погубят. Помисли си, братко. Ще вземе пасбищата ни… ще…

— Няма да посмее, Аспарух. Тангра ни заръча свято дело. Баща ни е могъщ, но не е по-могъщ от Тангра. Ако ни е съдено да умрем, ще умрем. Но ако ми е съдено да стана ювиги-хан, обещавам ти, Аспарух, че ти винаги ще бъдеш пръв сред братята ни.

И без повече да се обръща, Бат-Баян напусна двора на илхан Аспарух. А младият илхан остана да стои, вече съвсем нищо не разбираше, и дълго още гледаше как изчезва набитата фигура на големия му брат…

* * *

Тептангра Ирсан чакаше. Само това му оставаше, да чака. Всичките му надежди лежаха на това, че илханите няма да се осмелят да нарушат волята на Тангра. А по-нататък всичко трябваше да се получи от само себе си. Трябва само да изчезне това змийско гнездо, църквата на византийския бог. Веднъж да я погълне черният дим на пожара, Тангра ще довърши всичко останало. Страшен ще бъде гневът на хан Кубрат, не по-слаб ще е и гневът на император Ираклий. Така или иначе, ще охладнеят отношенията между ювиги-хана и синовете му, между Византия и Велика България. Но каквото и да се случи ще е в полза на Тангра и неговия велик жрец, Ирсан. Дали хан Кубрат ще накаже синовете си или ще им прости е все едно, обидата ще остане. И да отзове византийският василевс своите посланици от Фанагория, да развали годежа, да забрани на търговците си да посещават българите, да протегне ръка в помощ на хазарите — каквото и да се случи, всичко е в полза на Тангра. И дори ако преданите досега хазарски бекове започнат да се присъединяват към Юлуш, и това ще е хубаво. Нужно е само да се уцели момента и да се издигне Бат-Баян на трона, да се провъзгласи за новия ювиги-хан и тогава той, Ирсан, може дълги години да не се безпокои за душите на българите, те ще принасят молитви и жертви на вечното слънце и отново ще се възцари ред и порядък из степните простори. А след това ето какво трябва да се стори: да се намери жена на ювиги-хана Бат-Баян. И с това пак тептангра сам ще се заеме. Освен това той вече знае към кого ще се отправи начело на пратениците, чия ръка ще иска за Бат-Баян. Ще отиде в Билемджир, където из необятните простори бродят табуните на Джаик бек, дясната ръка на хаган Юлуш. Ако Бат-Баян се сроди с Джаик бек, няма да има равен нему сред тюрките. Така, по волята на Тангра и според желанието на тептангра Ирсан, ще се обединят отново задружните някога родове Ашина и Дуло, които преди време бяха разединени от интригите на византийския и табгачия император.

А той самият? Милостта на Тангра няма да подмине и него. Дори се досеща какво ще се случи: ще стане върховен тептангра на източните и западните тюркски племена. Жрецът на хаган Юлуш, престарелият Урагай, доброволно ще му отстъпи мястото си. Не ще и дума, небивало ще се извиси Ирсан. А негова дясна ръка ще бъде багатур Илбарис.

Щом тептангра произнесе това име, нещо затрептя там, отвътре, където Тангра е поставил сърцето на човека. Илбарис бе приемен син на хан Кубрат, а за Ирсан стана по-скъп и от родно дете. Ако сега бе тук, нямаше така самотен да седи Ирсан в пустите си покои, по-топло щеше да му бъде на душата. Кой знае къде ли е сега момъкът, може би Тангра вече го води насам, към Ирсан…

Илбарис… Дори повече от самия ювиги-хан се зарадва тептангра, когато се разбра за победата над Чалбай. Само да можеше багатурът да се откаже от любовта си към ханската дъщеря. Тя ще му донесе единствено нещастия. Няколко пъти говори вече върховният жрец с Тангра, питаше го дали някога ще се съединят жизнените пътеки на багатура и тази девойка; не, няма да се съединят. Но и наследникът на византийския престол няма да я получи, така каза Тангра. Ако хан Кубрат пожелаеше да го послуша, веднага трябваше да я даде за жена на хаган Юлуш. Но няма да го послуша ханът. Чака той Юстиниан. Вчера Ирсан дочу от византийските търговци, че вече се стяга специален кораб за императорския син, с който той ще отплува за Фанагория, за да отведе лично бъдещата си жена в Константинопол, точно както пожела ювиги-ханът. Но нима е възможно да се стори каквото и да било, ако Тангра не го желае?

А това той не го желае…

Така седеше в градината си тептангра Ирсан, ободрявайки сам себе си с тези мисли. След това не издържа, започна да се разхожда между дърветата, под звездите, а главата му се пръскаше от мисли и надежди. На илханите възлагаше той тези надежди, на Бат-Баян и Аспарух, на тях и на всемогъщия Тангра, който така или иначе няма да допусне народът му, българите, да попаднат под влиянието на друг бог, който живее в църква с каменни бели стени…

* * *

Събуди се от удар. От удар и от бясното биене на сърцето си, то се удряше в гърдите му така, както никога досега. Виновен за това беше сънят, едновременно страшен и изразителен. Дракон се присъни на тептангра Ирсан, дракон се спусна от небето и като сграбчи жреца, го понесе нависоко. Но най-поразително беше това, че тептангра не викаше, не се съпротивляваше на чудовището, а точно обратното — здраво се хвана за някакви изпъкналости по тялото му и само се стараеше да не гледа надолу, където земята пропадаше, смаляваше се, докато не изчезна съвсем. Дори му се струваше, че той самият очаква как накрая някаква сила ще го понесе към Тангра и тогава ще чуе отговорите на много от въпросите, които го измъчваха.

Внезапно драконът изчезна в гъст дим. Тептангра се вгледа внимателно, гореше църквата. От гърдите му се откъсна тържествуващ вик, той разпери ръце и полетя надолу, пропадайки в бездънната пустота. Тогава се събуди напълно.

Трябваше да мине известно време, преди да дойде на себе си. А когато съзнанието му беше съвсем прояснено, осъзна, че е заспал, подпрян на ствола на едно от огромните дървета в градината. Но още виждаше дракона и от тялото му не бе изтекло чувството за безтегловност, което изпита в момента, в който разтвори ръце и започна да пада и едновременно почувства страх и огромна радост. В продължение на няколко минути Ирсан нямаше сили да помръдне и сякаш на моменти отново потъваше в съня. И отново огромният дракон, появил се незнайно откъде, го носеше на гърба си, и отново се появи църквата, но сега вече на вратите стоеше преподобният Симеон с факел в ръка, лицето му е навъсено и покрито със сажди…

В този миг тептангра се пробуди окончателно, потрепери от утринната влага. Като се надигна с мъка, пое към дома си.

Чернокожият слуга приготвяше обичайната закуска, сякаш нищо не се бе случило. Тептангра се изми с течащата вода и приседна до масата.

Хранеше се, но не усещаше вкуса на храната.

— Гостите, които покани, вече са тук — каза слугата.

Ирсан го погледна с недоумение, не си спомняше нищо за никакви гости.

— Арабските търговци — напомни му слугата. Жрецът не можеше да си спомни. Не му беше до никакви араби тази сутрин. Въпреки че предишните дни често обмисляше странното явление, което напоследък стремително набираше сили на юг, в арабските земи. Там се роди и за броени години укрепна новата религия, чийто пророк бе някой си Мохамед. Редовете на неговите последователи се увеличаваха като ята от скакалци, и при все че преди няколко години, на дванадесети май шестстотин тридесет и втора година, Мохамед напусна този свят, той бе успял да му завещае нова вяра — исляма. С всяка година поклонниците на исляма все повече набираха сили, гърците вече загубиха не един град, завладян от арабите, приели мюсюлманството, ето защо тептангра би могъл, като човек, който се интересува какво става по света, да покани у дома си арабските търговци. Навярно дори се беше разпоредил за това.

Но не можеше нищо да си спомни. Не му беше до арабите и до исляма тази сутрин.

Като каза на слугата да го извини пред купците и да ги покани на обяд, жрецът излезе на улицата. Новият ден се раждаше и тептангра обърна лице към изгряващото слънце, за да го помоли за добър и успешен ден. Но не беше успял още да се разкърши и да отпъди от себе си сковаността на съня, когато мек и далечен, но отчетлив звук достигна до слуха му. Той се огледа смаян и видя, че край него минават много хора и отиват точно натам, откъдето долита този враждебен, чужд звук, от който сърцето се свива. И тогава разбра що за звук е това, и щом го осъзна, изстина — звучаха църковните камбани.

Тептангра почувства как противна слабост обзема цялото му тяло. Искаше да се затича, но не бе в състояние да направи дори и една крачка, без да вложи огромно усилие, сякаш нозете му бяла пълни с олово. Но дали е възможно, може би се е объркал?

Вслуша се и разбра, че няма грешка. Не се е объркал. Един след друг плуваха във въздуха на Фанагория меките и могъщи удари на камбаната и идваха оттам, където се издигаше гръцката белокаменна църква, с купол, покрит със злато.

Тептангра стоеше с широко отворена уста. Едри капки пот потекоха по лицето и по цялото му тяло. Стоеше прав, като закован на едно място, и едва-едва си поемаше въздух. Какво е това? Какво е станало? Нима така трябва да започне този ден? Нима не с огън, не с черен дим? А драконът? Нима той не го понесе в небесата над опожарения исусов храм? Не може да бъде. Какви са всичките тези хора, които вървят и вървят, без да го забелязват, него, върховния жрец на Тангра, минават край него, блъскат го, закачат го с рамо? Откъде се взеха, защо са толкова много? Арменци, гърци, юдеи… и българи, да, да, и българи, той видя лицата им, удивлението им, радостта, дори възторга им, без да обръщат никакво внимание на тептангра, сякаш той изобщо не беше там, хорските тълпи вървяха към мекия непрестанен звън, който така ги привличаше към себе си, както светлината на свещта привлича нощните пеперуди към собствената им гибел.

Жрецът почувства, че приближава краят на света. Пред очите му се спусна и затанцува мъгла, вече не можеше да разбере наяве ли му се случва всичко това или е отново продължение на сутрешния непонятен сън.

А народът се тълпеше и тълпеше. Мигар има толкова много християни във Фанагория? Как се случи това, кога се случи? А може би като са чули за освещаването на църквата, в столицата са се стекли гърци от цялото крайбрежие?

Ирсан нищичко не разбираше. Не, напротив, разбираше. Църквата, която в съня му се яви обвита в пламъци и пушек, се възправяше в цялото си великолепие, куполът й блестеше в злато, а стените бяха ослепително бели. Това видя жрецът, като се остави да го завлече хорския поток, който в ранното утро се стремеше само в една посока — към църквата. Камбанният звън вече изпълваше цялото пространство наоколо точно така, както бе плътно изпълнен с хора площадът и всички околни улички.

* * *

Как да не потръпнеш от тази гледка! Но тептангра Ирсан видя не само блясъка в очите на тълпата. Видя и своя най-голям враг, преподобният Симеон, в целия блясък на тържеството му. Ето го него, пратеника на злите духове, омагьосал повелителя на българите, ето го първоизточника на заразата, която осквернява въздуха тук и навлича на българите гнева на божеството. Той, този човек, пръв трябва да изчезне от Фанагория, да изчезне, да се изтрие от лицето на земята. Нима сред хилядите и хиляди хора, които живеят в този град, няма да се намери поне един, който ще окаже тази услуга на българския бог? Никакви пари, никакви богатства не би пожалил тептангра Ирсан за такъв човек. Но къде са илханите? Знаят ли те какво става сега из българската земя? А ако знаят защо не се намесват, защо бездействат, защо мълчат? Или вече са се отрекли, отдръпнали са се, загубили са вярата си в слънчевата сила на Тангра?

Срещу хорското течение, издал напред костеливо рамо, си пробиваше път един човек с изкривено от злоба лице. Това бе тептангра Ирсан, върховният жрец на българите. Далеч, колкото се може по-бързо да се махне надалеч оттук. Трябва да се върне у дома, да измие от себе си допира до всички тези обзети от зъл дух хора, а след като го измие, да отиде до свещения камък и да принесе изкупителна жертва на Тангра, за да отклони гневът му от невинните.

Пред самия му дом го достигна придворният пратеник. Ювиги-ханът иска да го види. Сега ли? Да, сега, незабавно.

Какво пък, така дори е по-добре. Защо не се сети сам да отиде при хан Кубрат? Може би го държат в неведение?

Да, разбира се. Зает с много по-важни дела, ювиги-ханът навярно нищо не знае. Нито откъде се носи и изпълва небето на Фанагория тежкия тържествен звън, нито защо безчислени тълпи поклонници на гръцкия разпнат бог са изпълнили пространството около църквата. Сега ще узнае всичко това. Ще го узнае от него, от тептангра. Ще разбере каква обида нанесе това утро и този звън на извечното божество на българите. Да, решаващият ден настъпи. За всички, за хан Кубрат, за самия тептангра, за вярата.

Без да гледа нито пътя си, нито да се оглежда, жрецът премина през дворцовата врата, която въоръжената стража разтвори пред него. След това отново сключиха зад гърба му тежките си копия.

Хан Кубрат го чакаше в залата за приеми и изглеждаше замислен. Като видя Ирсан, повдигна глава.

— Чаках те, тептангра Ирсане — каза. — Приближи се. Седни тук. По-близо, още по-близо. Чуваш ли този звън, тептангра? Той ме събуди при изгрев-слънце и досега не ми дава мира. Не мислиш ли, че този християнски бог има много силен глас?

Имаше нещо такова в гласа на хан Кубрат, че тептангра изведнъж забрави всичките си гневни думи, които клокочеха в гърдите му, докато вървеше към двореца. Седна до хана и дълбоко въздъхна. Така измина известно време, през което и двамата сякаш се бяха пренесли далеч в миналото, когато тептангра Ирсан за всичко помагаше на ювиги-хана, правеше всичко по силите си, за да могат разноплеменните орди да се сплотят под знамето на предаността към Кубрат и към Тангра. Но това бе много отдавна. Минаваха годините и между старите съратници се настани отчуждението, недоверието, горчивината. Редки, съвсем редки станаха ето тези минути…

Владетелят непрестанно гледаше към едно място; като проследи погледа му, тептангра Ирсан видя в далечния ъгъл, на поставка, подпрян на стената се изправяше, все едно бе жив, запечатаният на платното образ на Аппак. И такава магическа сила се излъчваше от портрета, че на човек му се струваше, че ей сега ще излезе тя от рамката, ще пристъпи няколко крачки напред и ще дойде да седне заедно с тях. Но особено изразителни бяха очите й, привличаха към себе си, не пускаха. Сякаш умоляваха за нещо, говореха без думи, излъчваха тревожна светлина, от портрета се излъчваше някакъв призив, призивът на жената, извечно насочен към мъжа, към силата и мъжеството му.

— Този портрет… — наруши тишината хан Кубрат — точно същия разреших на преподобния Симеон да окачи в църквата. Ще обясниш ли това на Тангра? Нека нашият бог не ми се сърди и обижда за това, ще му принеса в жертва три черни жребеца и сребърно блюдо. Гъркът твърди, че така е изглеждала Дева Мария, тази, която непорочно е родила Христос. Как е възможно това, тептангра, аз самият не знам. Не исках да му разрешавам, а ето, че го сторих. Нима от това може да излезе нещо лошо? Нека гледат гърците лицето на моята Аппак…

Хан Кубрат замълча. И тогава тептангра разбра как точно е разчел всичко гъркът: в църквата ще влязат, като узнаят за това дивно изображение, не само православните, ще дойдат и купци от различни племена и българите, любопитни като деца, и ето че вече се протяга нишката между тези хора и новата религия, която дава възможност, докато произнасяш молитвите си, да стоиш и да гледаш в прекрасните очи на жените…

— Кажи ми — промълви тептангра Ирсан, — отговори ми, повелителю, ти също ли искаш да накараш българите да отиват в каменната църква и да наденеш на шиите им кръста, за да може, като го сграбчи в ръце, Византия да ни притегли към себе си?

Без да откъсва очи от далечния ъгъл, хан Кубрат се разсмя почти беззвучно:

— Напразно крачиш, тептангра, из градината си нощем толкова умислен, че не заспиваш в постелята си до младата робиня, а направо на земята, подпрян о дървото. А вместо да се мъчиш, да бе дошъл при мен, както сега, и да бе изрекъл на глас съмненията си, аз щях да ти доверя своите. Телата на българите ми принадлежат, на мен, техния ювиги-хан, а душите им принадлежат на Тангра, който е на небето, и на теб, заместващият го тук, на земята. Няма да приема християнството, тептангра. А простият народ — гърци, евреи, арменци, перси — нека ходят в църквата и гледат Аппак. Светът се променя, Ирсане, и ние трябва да сме готови за промените.

Хан Кубрат говореше тихо и равно. Ясно бе, че не сега, не в тази минута се бе замислил над това, за което говореше. И изведнъж тептангра разбра, че владетелят е прав и въобще няма значение дали на земята ще има още една християнска църква в повече или не, важното е нещо друго, много по-значително. Той трябва да разбере, да разбере най-вече за самия себе си, какво е най-важното нещо в момента. Ако разбере това, ще стане равен на самия ювиги-хан. А ако не, ханът с право ще се отвърне от него, като от вехтория, като от оглозгана от вълците и изсушена от ветровете кост.

— Както са неделими — започна той, — както са неделими и неразривно свързани по волята на Тангра в човека неговото тяло и душата му, така са свързани въпросите за вярата и въпросите за държавата и управлението й, повелителю мой. Когато в табуна се разболее един кон, той трябва, ти знаеш, веднага да се отдели от другите и да се заколи, а след това да се изгори, иначе заразата ще се разпространи из целия табун и вече ще се наложи да се убива не един, а сто коня. Точно така стои въпросът и с християнството. Не се ли предпазиш от него, то като черна болест ще проникне в теб и ще те погълне. И теб, и мен, и много, много други. Ето защо мислех и продължавам да мисля, че ние — аз и ти — заедно трябва всячески да предпазваме нашата древна вяра от гърците. И още: започне ли да се разпространява тази зараза, от нас ще се отвърнат неминуемо братята ни по кръв, тези, които сега възнасят молитви към Тангра. Ако изменим на вярата на предците си, те ще сметнат за свое право да нападнат джайляите ни, да отведат в плен жените ни, като мислят, че Тангра няма да ни прости измяната.

— Ако ти, тептангра, имаш предвид самозваният хаган Юлуш, то той отдавна вече си е заслужил тюмените ми да се разходят по неговите земи. И не е изключено скоро да ги дочака.

— Но нима, повелителю, във Византия не искат точно това? Докато се бием и убиваме един друг, император Ираклий може да спи спокойно. А когато ние отслабнем, ще ни победи с голи ръце.

— Каквото и да говориш, тептангра, първо ще дам урок на това момченце с жълто около устата, а земите му ще раздам на илханите ми.

— А аз мислех, че най-много от всичко ти трябва да намериш път към народите, които обитават Страната на мрака.

— Ще дойде и техният ред, тептангра. Но първо трябва да сме в безопасност от хазарите. А пътят за това е само един — да ги разбием, преди да са ни нападнали. А също така трябва да приучим нашите българи към земеделието. Нека да сеят из земите ни ечемик и просо. А гърците казват пшеница. От нея, казват, се получава много добър хляб. Гъркът Фасиан ми каза, че не могат да се намерят по-добри места за отглеждане на пшеница от нашите степи. Той ми подари книга, в която е обяснено как се отглеждат тези растения.

И хан Кубрат потупа с ръка по ръкопис, подвързан с кожа. След това добави:

— Ти вечно се страхуваш, тептангра, че новата вяра ще дойде при нас. А тя вече е тук. Огледай се наоколо и ще видиш тя е навсякъде. Все нови и нови народи се обръщат към учението на Христа. И нищо особено — живеят, както и преди, нищо не се случва с тях.

Ирсан скочи на крака:

— Не говори така, повелителю. Ако християнската вяра овладее душите на българите, страшно е дори да се помисли какво ще се случи с нас. Българите ще загубят тогава историята на предците си, ще трябва наново да пишат историята си. Ще се окажем последни сред народите, никой няма да ни уважава. Силата и единството на нашия народ са в Тангра. И ако не бяха гърците, на които ти разрешаваш да смущават душите на българите…

— Гърците нямат никаква вина, Ирсане — каза ханът. — Запази гнева си за някой друг. Те развиват търговията ми, плащат редовно данъците, не се намесват в политиката. Какво още може да се иска? Казах ти, българите ще съхранят вярата си в Тангра. Не оттам ни грози опасност. Аз не се боя от гърците, боя се от тези българи, които са готови по какъвто и да е повод да копаят ров под трона ми. Които само това и чакат, да настъпят трудни времена и тогава може да забият нож в гърба ми. Византия вече се бие със сарацините, хазарите станаха толкова смели, че започнаха да нападат табуните ни, а в това време някой подучва илханите да заемат моето място. Защо пребледня, тептангра? Знаеш ли нещо по въпроса?

На тептангра му причерня пред очите, искаше да каже нещо, устните му потрепваха, но глас не се чуваше. Трябваше да се вземе в ръце, иначе това щеше да е краят. През цялото това време хан Кубрат си бе играл с него, както котката си играе с мишката, а сега, за един неуловимо кратък миг, бе показал ноктите си. Забавянето означава смърт.

— Ако ми помогнеш да узная кой сее смут и подучва синовете ми против баща им, ще пожертвам за Тангра сто от най-добрите си кобили, тептангра. А престъпника, който и да е той, ще разсека с меча на палача на две и ще заповядам да го хвърлят за храна на кучетата… Помисли си, тептангра…

Като изрече това, сякаш за потвърждение на думите си, ханът тропна с жезъла си по пода и тозчас на вратата се показа главата на телохранителя, с меч в ръка.

— Аз… — започна тептангра, — аз…

Хан Кубрат го гледаше с такъв поглед, който не можеше да се изтърпи, този поглед гореше жреца така, сякаш се бе озовал гол под палещото слънце. За една минута тептангра вече се бе простил с живота си. Но тази минута отмина, ханът плътно се приближи до него и отпусна върху рамото му тежката си, гореща ръка.

— Зная, Ирсане, че ти се грижеше не за себе си, а за вярата. Затова и ти прощавам — моите тъмници, тептангра, не са само за простосмъртните, те ще приемат и посланика на Тангра, ако той поеме по пътя на измяната. Аз не бих искал ти да тръгнеш по пътя на баща си, свещенослужителю.

Пресъхналият език едва се подчиняваше на жреца.

— Разбрах те, повелителю. Навярно неправилно съм изтълкувал знамението, което ми прати Тангра. Злите духове…

— Да, тептангра. Това навярно е работа на злите духове. Тангра трябва да знае, че съм решил да не давам все още трона си на никой от синовете ми. Дотогава, докато не овладея тайната на гръцкия огън. Само тогава, не по-рано, ще отстъпя трона на Велика България на един от илханите; едва тогава с помощта на Тангра ще определя своя наследник. Тайната на гръцкия огън! Помисли си само, нима не точно на нас, поклонниците на слънцето, трябва да принадлежи тази тайна? И кой може да ни помогне за това?

— Струва ми се, повелителю, че ти знаеш отговора на своя въпрос.

— Мисля, че знам. Оръжейникът Агасике е работил в една от работилниците в Константинопол. Той ще ми помогне да открия ключа към тази тайна.

Тептангра Ирсан забрави, че само няколко минути преди това бе на ръба на смъртта и като чу ненавистно гръцко име, процеди:

— Гърците няма да ти помогнат да разкриеш тази тайна, господарю. Нито Агасике, който е точно толкова глупав, колкото и Симеон, нито който и да е друг. Ако византийците не криеха тайните си толкова внимателно, нямаше да могат да ги запазят за себе си в продължение на толкова много години.

Хан Кубрат смръщи вежди и каза направо:

— Трябва да разбера тази тайна, дори да ми се наложи да застеля със златни монети пътя от Фанагория до Константинопол. Ако искаш да забравя всичко лошо, което се е случило между нас, дай ми съвет на кого да поверя тази работа.

На тептангра му трябваха само няколко кратки мига, за да отговори:

— Това трябва да е човек, хане мой, на когото се доверяваш като на самия себе си. Трябва да е човек, който те обича така, че да е готов да умре, ако се наложи. Най-подходяща е тази задача за някой от синовете ти, илханите. Но те са прекалено ценни, нали който и да е от тях може по силата на твоето завещание да наследи трона. Но във Византия не трябва да се изпраща обикновен човек, всички трябва да знаят, че той е облечен в твоето доверие и се намира под твоя закрила…

— Познавам такъв човек — каза ханът. — Според мен ти също говориш за него, тептангра. За моя приемен син, Илбарис. Когато се върне от Горен Кирмен ще го направя буйтур, а после и кавхан. И ще го изпратя в гръцките земи да търси тайната на оръжието. А ти намери в Константинопол такива хора, които в труден миг да могат да помогнат във всичко на Илбарис.

— Ще бъде сторено, ювиги-хане.

— Тогава върви. И помни, ако искаш българският народ да не се отвърне от Тангра, трябва във всичко да ми помагаш. Ако владетелят и върховният жрец са заедно, те ще преодолеят всеки враг. А ако не са, ще загинат, а заедно с тях ще загине и народът.

Когато излезе на двора, тептангра зажумя от ярката слънчева светлина. Стражниците отново разтвориха и сключиха зад гърба му копията си. Тептангра не забеляза как нозете му го понесоха през града по улиците и площадите, през висящия мост. Той вървеше, потънал в мисли, известни само нему, вървеше, без да обръща внимание на пътя и посоката, вървеше накъдето му видят очите, крачеше така, сякаш ако спре, това ще е равно на смърт, а движението е равно на живот и едва когато стигна до морето, където ленивите вълни спокойно се плисваха и се разливаха по едрия морски пясък, едва тогава, останал без сили, се строполи почти до самата вода…