Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (1)

1

Той имаше власт над хората, ала тя не му беше достатъчна. Искаше власт, безпределна като степта, ала в степта граници няма. Нея не можеш със стена да я опашеш или с ключ да я заключиш, а скитащият се из степта е свободен като стрела, изстреляна напосоки от тетивата. Какво е за скитащия, която и да е власт, та дори и властта на ювиги-хана^[1]?

Много отдавна, когато той още не беше ювиги-хан на Велика България, а се възпитаваше в двора на византийския император, един знатен патриций му каза: „Докато нямаш непристъпна, за който и да е враг крепост, не можеш и няма да имаш нито силна власт, нито могъщо управление. Който владее града, владее бъдещето. Ако нямаш град — нямаш нито власт, нито бъдеще.“.

Тогава тези думи сякаш не се отнасяха за него. И затова още дълго време след това не се и сещаше за тях. А после Органа, който му се падаше чичо, родственик по майчина линия, го прибра от императорския дворец. Извика го, защото искаше младият Кубрат да се обучава във военното дело. Едва месец по-късно той можа да се прояви в сражение, което коства живота на аварския хаган. Главата му Кубрат хвърли в нозете на чичо си, а останалите живи авари се вляха в българската войска.

А след това хаган Органа обяви младия воин Кубрат за свой наследник. И то съвсем навреме. Защото хаган Органа загина в жестоките междуособици между тюркските родове Ашина и Дуло, междуособици, които никога няма да спрат, и Кубрат застана начело на рода Дуло, отколе владеещ земите на западните тюрки.

Това беше отдавна. И едва сега, когато усещаше, че остарява и наближава шестото си десетилетие, хан Кубрат си спомни за думите на знаменития патриций.

Да се построи град, означаваше да се премине към уседнал начин на живот. Такъв живот, какъвто живееха гърците. Те му оставиха развалините на някога процъфтяващата Фанагория. Изчака идването на пролетта и отпрати илханите — своите синове — заедно с ордите им на пасбищата в степта, а самият той остана край морето заедно с гръцки строители, специално извикани от Византия. Те разкопаха останките на двореца и от основите им започнаха да издигат нови стени. Хан Кубрат изпрати собствените си майстори да работят при гръцките, защото имаше какво ново да научат — той мислеше и напред в бъдещето.

Гърците действително работеха много съвестно и старателно и за това си имаше логично обяснение — наред с двореца те искаха да издигнат свой храм, своя църква. Без да кажат никому ни дума, заложиха основите на църквата си заедно с тези на двореца. Но не знаеха те, че всеки друговерец се следи от хиляди очи, ревниви към чужди богове. Богът на тюрките е Тангра, древното светило, всемогъщото слънце, чиято земна сянка е върховният жрец, тептангра. Именно той пръв забеляза своеволието на гърците и незабавно съобщи на ювиги-хана.

Хан Кубрат мълчаливо изслуша съобщението, а лицето му не издаваше нищо. Той самият се бе досетил за замислите на гърците много преди тептангра, но не искаше да ги притеснява. Решил го беше отдавна, когато обмисляше какво ще бъде неговото управление. В основата на живота на всеки един народ са залегнали неговата вяра и обичаи. Той не възнамеряваше да преследва когото и да било и не желаеше нищо да забранява. Ако гърците искаха да построят храм на своя разпнат бог, където да отправят към него молитвите си — нека да строят, на него, на хан Кубрат, това няма да навреди. Точно обратното — там, където човек се чувства спокоен, там той по-добре работи и за дълго остава.

Тептангра се жалваше дълго и еднообразно. Не бивало под едно и също небе да се възнасят молитвите към различни богове. Истинското божество — Тангра — непременно ще се обиди и може да отвърне лика си от българите. Трябва да се забрани строителството на храма.

Владетелят обеща да помисли. И наистина размишляваше, но не бързаше с решението си, така че на тептангра Ирсан му се наложи да посети ювиги-хана още няколко пъти. И всеки път върховният жрец привеждаше все нови и нови доказателства в полза на това, че чуждата на българите религия не трябва да докосва предания на Тангра народ. Новата религия е като заразна болест. Не се ли усетиш навреме, изпуснеш ли я — ще погуби душата така, както болестта погубва тялото. Освен това византийският император може да възприеме поощряването на християнството като съгласие Кубрат да измени на вярата на предците си. Но на света няма друг бог, освен Тангра, и той, върховният му жрец, няма да се успокои, докато не постигне своето.

Трудно е да се каже кои доводи повлияха на ювиги-хана, но все пак той забрани строителството на християнската църква във Фанагория. След което сломените духом гърци се обърнаха за подкрепа към император Ираклий. И императорът не остана безучастен към молбите на едноверците и съплеменниците си. Именно тогава хан Кубрат бе удостоен с почетната титла патриций, подкрепена с богати и многочислени дарове, натоварени на много кораби и придружени от нарочно проводени византийски пратеници. И въпреки че официалният повод за тази делегация беше забраненият строеж на божия храм, причините, които накараха византийците този път да бъдат толкова щедри, бяха много по-дълбоки и в същността си политически. В лицето на владетеля на Велика България василевсът разчиташе да получи надежден аванпост^[2] на изток. А най-доброто, ако не и задължително средство, за да стане това, бе да се разкрие пред българите истинската религия. Грехота е човекът, който по волята на Всевишния оглавява Велика България, човекът, който е възпитаван в константинополския двор и е дружал с бъдещия василевс, да продължава да бъде езичник и да обрича душата си на невъобразимите страдания в огнената геена^[3]. Именно затова каквито и да било усилия, предназначени да обърнат хан Кубрат към християнството, не се струваха прекомерни на василевса.

Изпълнението на тази задача Ираклий лично възложи на двамината, които оглавяваха посланичеството: философът Йоан Фасиан и преподобния Симеон. И двамата имаха много заслуги към василевса, и двамата споделяха грешни еретични възгледи, и двамата бяха спасени от наказание само благодарение на благоразположението на Ираклий. Йоан Фасиан, например, не се побоя да заяви на василевса, че над всичко почита Всеобщия Разум, който се явява и бог. Във всеки човек, каза Йоан, има две начала — добро и зло, и само разумът може да обуздае лошото и да даде път на доброто.

И за по-малко се бе случвало хора да изчезват завинаги в дълбоките подземия. Василевсът предпочете обаче да измести този разговор с философа на друга, по-отвлечена тема. Да допуснем, че разумът е способен да открие пътя към доброто и да попречи на злото. Но нима философът не знае, че в душата на човек често взима връх гордостта? Какъв ще е резултатът от битката между гордостта и разума? Победата на злото!

На Йоан му провървя — тогава василевсът беше в добро и милостиво настроение, поради което взе решение да не наказва изпадналия в ерес Фасиан. Умен беше василевсът, а умните хора постъпват мъдро. Затова на философа му беше заповядано да се отправи към Фанагория, за да употребява там красноречието си за благото на истинския бог и на императора, като обърне езичниците към правата вяра. А в този далечен край току-виж се поуспокоил и утихнал, в мъка по родината може да се откаже от пагубните си идеи, да поумнее и улегне.

Животът на два пъти може да сломи човек — преди четиридесетте и след четиридесетте. Сломеният преди четиридесет рядко доживява до старост; прекършеният след четиридесет с всеки изминал ден все повече оценява живота и всеки час, който му остава да живее. Ала за сега Йоан все още е опасен, както е опасен и преподобният Симеон, иконобореца. Затова здравият разум подсказа на василевса: да проводи тези двамата във Велика България е не само полезна, но и далновидна стъпка.

Разбира се, той можеше и единия, и другия просто да изпрати на заточение във Фанагория. Само че лекарите се стараят винаги да скриват горчивото лекарство под сладка обвивка. Затова не трябваше и дума да става за каквото и да било заточение. Още повече, че златоустото красноречие на философа беше очаровало императрица Мартина. Не, не, никакво изгнание. Точно обратното — императорът оказва величайшо доверие и чест на сладкодумния Фасиан, който ще открие Христа за могъщия номадски народ. В случай на успех на небесата ще се възцари веселие, а императорският трон, чиито устои и досега се разклащат от пограничните раздори, ще получи мощна и надеждна подкрепа.

Милостта на василевса беше съобщена на Йоан Фасиан в присъствието на целия императорски двор. Фасиан се поклони доземи, като се стараеше да не обръща внимание на погледа на императрицата. Той ще се отправи към Фанагория с превелика радост. Всички сили, с които го е дарил Господ, ще отдаде за великата цел на покръстването на слънцепоклонниците и за спасението на застрашените им от грях души.

Императрица Мартина го гледаше напрегнато, леко разтворила устни. Тя пожела на Йоан Фасиан щастлив път. „Василевсът не забравя в милостта си тези, които укрепват неговата държава“ — добави. А погледът й сякаш искаше да проникне и в най-съкровените дълбини на душата му.

Йоан Фасиан се поклони отново, още по-почтително.

Василевсът беше доволен. Разбира се, щеше да е голяма грешка дори споменаването на изгнание. Въпреки изострения си ум философът е прост, а този, който притежава прост ум и прости желания, е безропотен и честен. Силата на вярата Христова у Симеон многократно превъзхожда тази на философа, но на Йоан ще му се удаде по-бързо да обърне езичниците в правата вяра, отколкото на непреклонния и несговорчив фанатик Симеон. Да, император Ираклий беше доволен от себе си. Красноречието на Фасиан ще размекне варварите, ще ги направи възприемчиви към свещените догми и точно тогава ще дойде редът на огъня, пламтящ в слабото тяло на преподобния Симеон. Ако неистовите му проповеди срутят сводовете на езическите капища^[4] и въведат дивите българи в светото истинно познание, така да бъде — той, Ираклий, ще прости на Симеон подстрекателските речи против божествения лик господен, изобразен на иконите. А ако Симеон не се справи със своята задача… какво пък… ще му се наложи да остане във Фанагория малко по-дълго.

Няма никакво съмнение, че делата на тези двамата ще се увенчаят с успех.

Вечерта на следващия ден Йоан Фасиан бе удостоен с още един прием. Накрая Ираклий свали от шията си тежкия златен кръст, висящ на масивна верижка, също изкована от злато, и тържествено го окачи на врата на философа. А преподобният Симеон, някога успял да покръсти войнствените готи, императорът повече и не извика. Първо, той недолюбваше много мъдрите, а поради това и лукави служители на култа. И второ, нека тези двамата да ревнуват един другиму императорската милост: тогава ще могат да се следят взаимно и нищо скрито и тайно няма да убегне от вниманието им.

Това обясни през нощта на императрица Мартина. Тя внимателно подхвърли, че ако беше на мястото на Ираклий в никакъв случай нямаше да се доверява на юдеите, които стават все по-силни и по-силни. Вместо да се съмнява в гърците, които, каквото и да говорят, нямат никакъв друг избор, освен да служат честно, до колкото могат, на отечеството си и на императорския дом. Гъркът е прост: провеси го на някой клон, той сам ще си надене примката… Като гледаше стройния гръб на съпругата си, императорът се усмихна. Даже на такава умна жена господ е отредил малко ум.

— Какви юдеи имаш предвид? — попита той.

— Те всички са еднакви, — непримиримо отвърна императрицата — и всички са еднакво противни. Трябва да се изгонят от пределите на империята. Попитай преподобния Симеон и той ще ти каже някои неща…

Императорът отново се усмихна. Много години бе живял с Мартина, синът им вече порасна, а все още не може да свикне с красотата й, над която времето няма власт.

— С думите си, мила моя, противоречиш на апостол Павел. „Не е юдей този, който е юдей отвън, а този, който е юдей отвътре“ — ето какво казва апостолът.

— И по това аз се отличавам от апостол Павел — за мен те са еднакво омерзителни и опасни — каза императрицата.

— Точно обратното — възрази Ираклий. — Всичко е точно наопаки. Тези, които са юдеи външно сляпо изповядват вярата си и чакат да дойде месията. Тях не ги закачай, не им пречи в заблужденията и те редовно ще си плащат данъците и ще укрепват властта ми. А тези, що са юдеи вътре в себе си, те не вярват в нищо друго, освен в златото. А у когото е златото, у него е и силата, у него е и властта. Във всеки един момент аз мога да изстискам юдеите ми като гъба, а те отново ще се напоят със злато. Така че остави моите юдеи, те не са опасни, тъй като аз ги виждам и ги разбирам. Отърви ме по-добре от моите гърци. Особено от такива като Симеон…

И при тези думи той още по-силно прегърна Мартина…

* * *

Делегацията трябваше да бъде оглавена от Теофан — личният посланик на императора, комуто бе възложено да предаде в ръцете на хан Кубрат собственоръчното послание на василевса, в което той съобщаваше на владетеля и повелителя на Велика България, че е взел решение да ожени своя син и наследник Юстиниан за дъщерята на хан Кубрат, Чечке. Славата за необикновената красота на тази шестнадесетгодишна девойка бе достигнала не само Константинопол, а и по-далечните предели; за нея неведнъж бяха писали на своя василевс и гръцките шпиони, от които гъмжеше във Фанагория. Мисълта за този брак бе подсказана на Ираклий една нощ от Мартина, но тя я подхвърли внимателно, така, сякаш е подслушала собствените му мисли. И, разбира се, всъщност нещата стояха точно така. Просто няма как да се измисли нещо по-добро. Непробиваемите щитове на българите от Велика България ще покрият северните граници на византийската империя. И много по-мек и възприемчив ще бъде тогава ханът, щом стане реч за приемане на християнството, в лоното на което вече ще се намира собствената му дъщеря.

В последния момент Ираклий заповяда на Теофан да вземе със себе си в този толкова важен поход и Константин. Синът на Теофан беше млад, добре сложен, с прекрасен облик и много добре възпитан. Надарен бе и с телесна красота, и с възвишен дух, пишеше стройни стихове и затова не беше никак чудно колко често императрица Мартина му хвърляше коси погледи или дълго го гледаше с широко разтворени очи. Опитните съгледвачи зорко следяха всяка крачка на всеки в империята и за Константин беше най-добре да се озове по-надалеч от греха. Истинското му място се намираше във Фанагория… Когато разбра за отпращането на юношата, Мартина в един миг остаря с няколко години и именно в този ден, докато се гледаше в огледалото, забеляза малките бръчици под очите си. Но нищо не можеше да стори — посланическите кораби вече изчезваха на хоризонта…

* * *

Пътешествието по море мина без всякакви произшествия и гърците пристигнаха във Фанагория. Сам Кубрат, ювиги-ханът на Велика България, посрещна посланика на византийския император Ираклий. Още предишната вечер, когато вестта, че пратениците от Константинопол приближават, достигна до шатрата на хана, започна подготовката за тържествената среща и на много метри до самия бряг бяха разстлани килими.

А на сутринта корабите навлязоха в пристанището и хвърлиха котва…

Преподобният Симеон, който носеше титлата протосинкел^[5], облечен в дълго до земята черно расо, стъпи пръв на брега. На една крачка зад него се движеше философът Йоан Фасиан, наметнал на широките си плещи плащ с качулка, а още по-назад пристъпваше личният посланик на василевса — Теофан, заедно със сина си Константин, поразяващ с красотата си. Малко по-надалеч зад тях се задаваше върволица от слуги и роби, които носеха даровете на императора. Глашатаят бе застанал досами водата, гръмко и отчетливо произнасяше името и титлата на всеки, който стъпваше на брега, а гласът му се носеше към възвишението, към което водеше постланата с килими пътека и където на самия връх стоеше хан Кубрат, заобиколен от богато облечена свита. Към хана с тържествена крачка и в ръка с дебела свещена книга, щампована със злато, вървеше протосинкел Симеон. На шест крачки от владетеля той спря, поклони се ниско и произнесе слова за поздрав.

— Радваме се, че приветстваме в земите на Велика България доверените хора на император Ираклий — звучно отвърна хан Кубрат и направи едва забележим жест, при което два отряда от личната му охрана се строиха вляво и вдясно от пратениците.

Официалната церемония по приемането се състоя вечерта в новопостроения дворец на ювиги-хана. Повелителят на българите седна на трона си, който много приличаше на трона на византийския василевс. Вляво и вдясно от него, в строго съответствие с чиновете, заслугите и родството, седяха поканените на тържествата илхани^[6] и кавхани^[7].

Тук вече първото слово се полагаше на Теофан и той не се посрами: със звънки, внимателно обмислени изрази той предаде на хан Кубрат приветствията на император Ираклий, а след това, като едва забележимо повдигна брадичка, съобщи, че всемогъщия василевс, в знак на дружба и признание за високите достойнства на ювиги-хана, го удостоява с високото звание патриций и в знак на своето непреходно благоволение му изпраща дарове…

Настъпи дълбока тишина. Теофан говореше на езика, понятен за домакините — той владееше свободно тюркски, въпреки лекия, едва забележим акцент. Гласът му звучеше високо и отчетливо, в резултат от дълги упражнения. При последните думи на посланика слугите безшумно започнаха да трупат в нозете на Кубрат подаръците от императора на Византия. Когато слугите излязоха, Теофан се приближи съвсем близо до мястото, където седеше Кубрат и като местеше погледа си от хана към жена му, седнала от лявата страна на мъжа си, ниско се поклони и благодари на българския владетел за радушния прием.

Хан Кубрат отвърна на гръцки:

— Доволни сме от думите ти, патриций Теофан. Достоен пратеник е изпратил василевса във Велика България. И по достойнство ще бъдете приети тук. Заемете местата си сред нас според чиновете и званията ви и седнете. Разбрах, че сте стигнали до тук без премеждия и приключения. А това означава, че милостта на Тангра е била с вас. Кормчията води кораба по звездите. Но звездите на небето са много, а Тангра е един. И при владетелите на земята е същото, тъй като те приличат на Тангра, а приближените им хора са като звездите — така този, който е по-приближен на владетеля, се разполага в центъра, а който е по-далечен — на самия край на небосвода. Добрите вести, които чух от твоите уста, посланико, наистина са ми приятни. Желая на василевса дълъг живот. Българите се радват на неговите пратеници…

Тептангра Ирсан се появи в двореца с голямо закъснение и щом влезе в залата, в която бяха приети византийските посланици, без да се озърта, се отправи към обичайното си място — той винаги седеше близо до своя повелител, до дясната ръка на хан Кубрат. Но този път мястото му беше заето, — там бе настанен гръцкия философ. Първоначално тептангра не му обърна никакво внимание. Той се спря чак при самия трон на ювиги-хана като човек, внезапно събуден от сън и с почуда, дори леко разсеяно, което въобще не му беше присъщо, започна да обхожда събралите се в залата хора с поглед, в който се четеше недоумение — нищо не разбираше и сякаш искаше някой да му обясни какво става. Но никой нищо не му обясни. Всички внимателно гледаха ювиги-хана, който говореше, и по лицата на присъстващите беше невъзможно да се разбере дали са забелязали въобще пристигането на духовния им глава.

Всичко това беше нелепо. Тептангра почувства как в сърцето му закипя яростта. Но тогава хан Кубрат плесна с ръце и слугата, изникнал неизвестно откъде, внесе стол за Ирсан и го постави леко в страни. Лицето на тептангра се промени, пребледня, после се наля с кръв и ръката, в която държеше магическия жезъл — символа на неговата връзка с Тангра, затрепери. Още миг и гневът на всемогъщото божество щеше да отмъсти за оскърблението, нанесено на неговия жрец, но в това време се разнесоха думите на ювиги-хана:

— Заеми своето място, тептангра. Ти закъсня, но ние се радваме, че почете с присъствието си нас и нашите гости, посланиците на византийския император. Настаних ги според заслугите и чиновете им, с които ги е наградил василевса и точно говорех за това, че всеки трябва да заема край повелителя си мястото, което е заслужил с предаността си. Така че заеми и ти твоето място. — И като забеляза, че свещенослужителят се колебае, Кубрат смръщи вежди, прокашля се и като поглади брадата си с ръка, изрече:

— Казах!

Това беше знак, че повелителят на българите е ядосан и решението му е окончателно. Гостите гледаха тептангра с интерес. Той отново пребледня, обходи с поглед илханите и кавханите, плъзна поглед по посланиците, изопна гръб и все така, без да произнесе и дума, като стисна здраво зъби, зае мястото, което от сега нататък щеше да заема всеки път — не вдясно от повелителя, а встрани, леко отдалечен.

През това време слугите отново внесоха подаръци. Теофан, надигайки се от мястото си, взе от ръцете на роба огромно сребърно блюдо, украсено с изумруди, в което лежеше изящен накит за глава във формата на шапчица, и като се кланяше дълбоко, го постави пред ювиги-хана, а слугите продължаваха да влизат и да носят нови и нови дарове. Теофан седна на мястото си. Константин стоеше зад гърба му и изглежда и двамата изпитваха едно и също чувство — гордост при вида на безчислените съкровища, донесени от Византия.

Хан Кубрат също не прикриваше удоволствието си и наистина имаше защо да е доволен. Очите се насълзяваха от преливащото сияние на скъпоценните камъни, от блясъка на украсените със злато платове, колани и обшивки, от искренето на златните закопчалки и ръкохватки; вълшебният аромат на шишетата с парфюми изпълваше въздуха с благоухание; килимите обещаваха отмора и покой. Когато потокът на бляскавите дарове започна да намалява, синът на посланика излезе напред и поднесе на ювиги-хана последния подарък — безценна стоманена ризница, покрита с дантела от златни листа. Докато поемаше ризницата, Кубрат съсредоточено гледаше Константин и щом забеляза този поглед, Теофан неволно потрепери — не, в този поглед освен просто любопитство имаше и още нещо… нещо друго… Самият Константин не бе разтревожен. Горд с мисията си, той смело разглеждаше прочутия повелител на варварите, от чието приятелство, изглежда, толкова силно бе заинтересуван византийския император. Високият слаб Константин се усмихваше на всички с откритата си юношеска усмивка, която не можеше да не предизвика ответна симпатия, усмихваше се почти стеснително, но дружелюбно и открито, и от тази усмивка сякаш в залата на приема стана по-светло. Хан Кубрат вдигна поглед към посланика:

— Твоят бог ти е изпратил хубав син. Той е красив и възпитан, а мисля, че също е умен и образован. Харесва ми. С удоволствие бих го приел в свитата си.

Теофан на мига забрави за етикета и рязко се надигна от мястото, съвсем непривично за дипломат.

— Велики и всемогъщи хане — каза бързо той, сякаш с думите си искаше да изтрие от паметта на ювиги-хана образа на своя син, — велики и всемогъщи хане, бих искал да чуя отговора, който трябва да предам на всемилостивия си господар, императора на Византия.

Ювиги-ханът го изгледа внимателно, преди да отговори. Гледаше го и мълчеше, опрял ръце на облегалките на трона си, изработения от гръцки майстори трон имаше подлакътници във формата на златни лъвове, раззинали паст и провесили език.

— Илхани — каза Кубрат, — илхани и кавхани, чуйте моята дума. Ние получихме безценни дарове от императора на Византия — василевс Ираклий, ето ги тук пред нас. Това е знак на уважение към българите и ние ще приемем тези дарове с благодарност. На дружбата и доверието ще отвърнем с дружба и доверие. Думите ми сега са отправени към посланиците на василевса. Предайте на император Ираклий, че българите приемат съюза с Византия. И докато аз, хан Кубрат, съм жив, вражи крак няма да стъпи на земята на империята. Ние решихме завинаги да останем по тези брегове, да се установим и укрепим. Но за да сме полезни на империята, се нуждаем от помощ. Не военна — притежаваме достатъчно сили. Нужни са ни занаятчии, изкусни византийски строители, каменоделци и други майстори. Дълго време бяхме под властта на рода Ашина, живяхме недостоен за нас живот подобно на роби, търпяхме оскърбления и неволи, докато не се препълни чашата на търпението ни и тогава, като въстанахме, победихме рода Ашина и отвоювахме свободата и пасбищата си. Сега трябва да укрепим победата. Искаме да си построим град и крепост, за да можем, подобно на гърците, да преминем към уседнал живот. Щом изградим достоен образ на Фанагория, вратите й ще бъдат отворени към търговците от всички страни. Ще построим най-големия в целия свят кервансарай и всеки гост на града ни ще може да намери в него място за себе си и за своите товари. Но за нас най-скъпи гости винаги ще бъдат търговците от Византия — посланици, предайте това на император Ираклий. Предайте му също и друго: той ме моли да изпратя в Цариград най-малкия си син Алцек. Той ще тръгне с вас, пратеници. Така реших. На нас ще ни бъдат нужни илхани, които не само могат да седят на кон и да боравят с оръжие, но и такива, които могат да разберат смисъла на писаното слово. Такива, които ще приличат на твоя син, посланико Теофане…

Гъркът искаше да каже нещо, но езикът не се помръдна в устата му. Константин… О, господи, защо отвори очите на този варварин за моя син! Спаси и помилуй, отвърни взора му, помогни!…

— Хареса ми твоя син, посланико Теофане — продължи Кубрат, сякаш прочете мислите на пратеника. — Уверен съм, че ти на драго сърце ще се съгласиш да оставиш този способен юноша при нас, за да сподели той знанията си с децата на нашите кавхани и илхани. Назначавам го учител на дворцовата школа. Не ми благодари, посланико Теофане, за тази милост, ти я заслужи. Казах.

Настъпи тишина, която се нарушаваше само от далечен кучешки лай. Теофан гледаше сина, когото току-що бе изгубил, а устните му се мърдаха беззвучно. „О, всевишни, защо ме наказваш! Поради какви грехове не чу молбата ми, защо си на страната на този варварин?…“

Константин стоеше пред него, сякаш нищо не се бе случило, приличаше на статуя, излязла изпод ръцете на изкусен майстор, на лицето му все така светеше доверчивата усмивка, която като че ли го предпазваше от злото и коварството на този свят. Защо се усмихва синът ми? — премина мисъл през главата на Теофан. — Нима не е разбрал, че думите на ювиги-хана в един-единствен миг, може би завинаги преобърнаха и измениха съдбата му? Как той, привикнал към разкоша на Византия, ще живее сред невежия, груб и жесток народ? Разбира ли, че от тази минута нататък е като сокол в плен? И той, неговият баща, довереното лице на император Ираклий, не е в състояние да помогне на собствения си син с абсолютно нищо, сякаш е най-низкия от робите… О, боже, подскажи ми изход, направи нещо, вразуми хана!…

Теофан не беше на себе си, не можеше да овладее чувствата си, направи няколко крачки към владетеля на българите, протегнал напред ръце, сякаш внезапно бе загубил зрението си и се беше превърнал в слепец; стражата мигом кръстоса копията си пред него. Той се огледа, на лицето му се изписа объркано изражение, но на ни едно друго лице не видя и сянка на съчувствие. Нямаше съчувствие и на лицето на Йоан Фасиан, нито в хладните очи на протосинкел Симеон. И тогава в отчаянието си византийският посланик се хвърли на колене пред хан Кубрат.

— Изслушай ме, могъщи владетелю! Ти, на който се подчиняват неизбродимите степи на Велика България, отвърни на молбата на един баща, който има само един син. Заклинам те в твоя Тангра и нашия Исус Христос, не ми отнемай единствената радост в живота! Какво ще кажа на майка му? Призовавам твоето милосърдие!

Все още на колене, той направи още една неловка крачка и в това време зад гърба на жената на хан Кубрат се появи ослепително моминско лице и в този миг посланик Теофан бе пронизан от глупавата надежда да спаси Константин с помощта на тази девойка. С крайчеца на окото си той потърси сина си и видя, че и неговият взор е устремен натам — към прекрасното младо лице зад гърба на жената на хана, където с целия блясък на своите шестнадесет години стоеше изящна девойка.

Това беше дъщерята на хан Кубрат, която наричаха Чечке.

Разбира се, нито сега беше подходящото време, нито тук бе подходящото място за разговор относно брака между сина на василевса и дъщерята на ювиги-хана, но не можем да го корим, че реши да избърза отчаяното бащино сърце. И, изправяйки се на крака, отново изпълнен с достойнството на византийски посланик, Теофан каза:

— Изслушай ме отново, велики ювиги-хане. Всемогъщият император Ираклий ми заповяда да предам, че желае да се сроди с теб, великия владетел на българите, и ти предлага брачен съюз между своя наследник Юстиниан и дъщеря ти, прекрасната Чечке. И ако ти си съгласен, аз съм упълномощен да отведа бъдещата императрица със своя кораб във Византия.

При тези думи настъпи мъртва тишина. Стъпката беше отчаяна, но посланикът не виждаше друг изход. Ако успее да доведе девойката, император Ираклий няма да откаже да каже някоя дума за Константин, а може би на своеволния варварин даже няма да му е до Константин, ще забрави и за школата, и за думите си. А ако ювиги-ханът не се съгласи да изпрати дъщеря си с гръцкия кораб, това също ще създаде някаква възможност да измъкне сина си от ръцете му, въпреки че точно в този миг посланик Теофан не можеше да каже каква ще е тази възможност.

Тишината се проточи и се наруши едва от хан Кубрат, който удари с жезъла си по пода. Началникът на охраната бързо приближи към господаря си, който му каза нещо на ухо, след това по знак на хана всички кавхани и илхани се надигнаха от местата си и обкръжиха ханския престол. Началникът на охраната с твърда ръка отведе посланик Теофан на мястото му. Константин, отметнал качулката си върху раменете, не откъсваше поглед от Чечке, сякаш ни най-малко не се интересуваше от случващото се в залата. И отново настъпи тишина, сред която се разнесе звучният глас на изправилия се ювиги-хан.

— Повтори думите си, посланико Теофане. Те засягат всички и всички трябва да ги чуят.

Теофан повтори. Сред насъбралите се пробягна шепот, сякаш вълнички пробягаха по повърхността на езеро, и затихна. Хан Кубрат се наведе към жена си, нещо й каза или може би нещо я попита. Теофан видя как потрепнаха правилните черти на лицето на младата жена, повдигнаха се и се отпуснаха извитите й като саби вежди. На свой ред тя се обърна с някакви думи към дъщеря си и отново острият поглед на гърка видя как руменина обагри нежните девичи страни и Чечке покорно склони красивата си глава и нежната тъничка шия, подчинявайки се на родителската воля. Но каква беше тази воля?

А хан Кубрат се обърна към най-главния сред военачалниците си:

— Тептархан^[8] алустаз Даян! Ти чу как император Ираклий чрез устата на своя посланик патриций Теофан моли да дадем нашата дъщеря Чечке за жена на наследника на престола Юстиниан. По обичая на нашите предци те питам, какъв съвет ще ми дадеш?

Всичко това бе изречено на тюркски. „О, Тангра!“ — долетя нечий изплашен възглас. И всички погледи се насочиха към лицето на девойката, закрила очи с гъсти ресници.

— Чакам, алустаз Даян.

Тептарханът обмисляше отговора си.

— Предложението на император Ираклий е достойно за теб — отвърна най-накрая той. — Мисля, че към него трябва да се отнесеш с уважение.

— А ти какво ще кажеш?

Този въпрос хан Кубрат отправи към жена си, но вместо отговор тя притисна дъщеря си до себе си, сякаш се прощаваше с нея навеки.

— Донесете жертвената риба — каза ханът и на мига бе поднесена голяма, бяла риба в блестящо златно блюдо. Тя беше още жива и по тялото й преминаваше слаб трепет. Хан Кубрат извади кинжала си от ножницата, заби го почти под хрилете на рибата и отцеди в услужливо поднесените две златни чаши по седем капки рибя кръв, след което ги напълни до горе с гръцко рубинено вино. Едната чаша протегна към Теофан.

— Приближи се, посланико. И изпий тази клетвена чаша…

Теофан направи няколко крачки и взе тежкия стакан. Много неща беше видял през живота си, докато изпълняваше поръченията на императора, неведнъж се оказваше близо до смъртта, но никога до сега не е бил толкова замаян, никога светът не е танцувал пред очите му така, както сега. Трябва да се вземе в ръце, да се овладее, трябва…

С усилие на волята той се стегна и световъртежът му премина. Когато надигна златната чаша към устните си, ръката му също вече не трепереше. По аромата определи, че виното е хиоско, но от рибята миризма изведнъж му се догади.

Той вдигна очи и срещна строгия, непреклонен поглед на хана. И тогава изпи докрай чашата си, обърна я по български обичай с дъното нагоре и нито една капка не падна на пода. Рибешката миризма го изпълни целия и за един миг му се стори, че и той се е превърнал в жертвена риба и дори му се стори, че усеща убождането на кинжала… Но всичко това продължи само един миг, не повече.

На свой ред ювиги-ханът поднесе чашата към устните си. Българите не ценяха виното, въпреки че го пазеха за такива тържествени случаи, самите те предпочитаха да пият мед и кумис. Дори най-доброто византийско вино оставяше неприятен вкус у хана и дразнеше стомаха му. Затова той отпи само една глътка и каза:

— Виждам, посланико Теофане, че си предан духом и телом на своя повелител, император Ираклий. Добра вест ще му занесеш от нас. Чуй сега думите ми, които ще предадеш на василевса. Съгласни сме да му дадем дъщеря си. Но тя не е робиня, че да я отведеш във Византия с кораба си. Ако синът на императора, младият Юстиниан, иска да вземе Чечке за жена — нека сам дойде за нея. Така предай ти, посланико, на император Ираклий и на божествената императрица Мартина. Предай също, че желая и на двама им дълги години живот. И още предай, че тук чакаме, в отговор на молбата ни, императорът да не отлага дълго, а да ни изпрати строители и майстори. И търговци. Разбра ли, посланико Теофане? Имаме с какво да търгуваме, нашите стоки интересуват не само гърците, но и другите народи. Хорезмийците, например, а също сирийците и табгачите^[9].

Но тъй като императорът пожела да се сроди с българите, да съедини кръвта си с нашата, силата на нашето племе отсега нататък ще стане стена, изпречила се на пътя на враговете му. Така че предай още на василевса, че ако в пределите на империята навлязат врагове, нашите воини ще са негова дясна ръка. Аз, хан Кубрат, повелител на българите, ще дойда на помощ заедно със своите илхани. Запомни ли всичко, посланико Теофане? Аз, хан Кубрат, казах…

И, като произнесе това, ювиги-ханът седна. Настъпи времето на тептангра Ирсан. Сега, след като ювиги-ханът свърши речта си, той можеше, ако желае, да говори с посланиците, или да спори с тях, или да ги разпитва за каквото иска. Такъв беше обичаят у българските тюрки, обичай от древни времена. Можеше да се говори и спори за религиите на другите народи, за нравите и обичаите им, като в спора много се ценеше находчивостта и тептангра Ирсан ненапразно се славеше като хитроумен полемист, който неведнъж беше карал чуждоземни посланици да се объркват от въпросите му и да се чувстват в задънена улица. Ето и сега той бавно се надигна от мястото си, обходи с поглед присъстващите, склони глава за поздрав към посланика, оправи, без да бърза, черния си чапан^[10] с червени ивици, докосна златната емблема на слънцето, провесена на гърдите му и едва след това се обърна към Теофан:

— Ето за какво искам да поговоря с теб, посланико на византийския ювиги-хан. Ние тук знаем, че всички жители на вашата страна и заедно с тях императора и ювиги-хан на Византия Ираклий са привърженици на християнската религия и се покланят на лика на Христос. Но кой е този Христос? Както ни е известно, домът на бога е небето, а Христос е слязъл на земята. Тогава той не е бог, а само посланик на бога, негов пратеник. Но както ти, посланико Теофане, не можеш да заместиш императора и ювиги-хан на гърците Ираклий, така и на Христос не може да му се покланят по начина, по който вярващите се обръщат към истинския бог. Ето затова ние смятаме вашата вяра за заблуждение. Не може да има нищо по-лошо от истината, превърнала се в лъжа, както не може да има два бога — единият на земята, другият, на небето. Затова истинската вяра се оказва нашата, където над всички стои един господар — Тангра. Без него не може да има живот на земята и всичко що ходи, лети, бяга и пълзи, всичко що расте, плува в дълбините на водата или живее под земята, съществува само благодарение на това, че над нас е Тангра. И въпреки, че разбирате това, вие и много други заедно с вас продължавате да се покланяте на образа на човека, когото мислите за бог, и заради него строите своите църкви и падате на колене пред него, пред човека, от който на тази земя зависят толкова малко неща. Обясни ми това чудо, посланико Теофане.

В тази минута последното нещо, което патрицият очакваше, бе богословски спор, в който да трябва да се впусне. Той хвърли въпросителен поглед към преподобния протосинкел Симеон, именно към него трябваше да отправя въпросите си върховният жрец на българите, а не към посланика на императора.

И протосинкелът прие предизвикателството. Без да бърза, той се надигна от мястото си, взе в ръка дебела книга с позлата върху кожените корици, целуна я и я постави пред себе си, след това дълбоко се поклони първо пред ювиги-хана, после пред тептангра Ирсан.

— Аз ще опитам да отговоря на въпроса ти, жрецо — каза той, протегна ръка пред себе си и — о, чудо! — светата книга сама се разтвори. Това оказа много голямо впечатление върху жреца, а изглежда също и върху хан Кубрат. Преподобният Симеон започна да чете страница след страница с мекия си, приспивен и добре школуван глас, като нито веднъж не се докосна до книгата, нейните страници сами се обръщаха, все едно ги прелистваше невидима ръка. Но после, когато спря да чете, при което всички забелязаха, че и страниците престанаха да се разгръщат, протосинкел Симеон заговори на тюркски.

— Жрецо, ти си прав — каза той. — Прав си, като казваш, че бог може да е само един. И той е един, независимо как го наричаме. Ти го наричаш Тангра, ние, гърците, го наричаме по друг начин, но бог има и той е един. И ние, както и вие, се прекланяме на бога. Само че вие се прекланяте пред слънцето — Тангра, за което ние нищо не знаем и на което му е все едно какво става по света, в който то се появява заран и от който си отива вечер, в който свят то въобще и не се появява, ако небето е покрито с облаци, а ние се прекланяме пред човека, който живя сред нас и умря за нас, поемайки върху себе си нашите грехове.

— Значи моят тептангра е прав — разнесе се гласа на хан Кубрат, — вие всъщност се прекланяте пред човек?

— Ако има бог, има и посланик божи, негово доверено лице — отвърна Симеон. — А той, съгласи се, велики, не е просто човек. Та нали когато ти назначаваш някого за свой посланик, благодарение на това назначение в него започва да живее частичка от самия теб? И никъде към посланиците не се обръщат просто като към този и този човек. А колко ли по-голямо е било доверието господне, което било оказано на Иисус, явил се пред нас, за да ни предаде словото божие. Да, ние се прекланяме пред Христос човека, но човека, постигнал божественост в този свят. Не всички са съгласни да се прекланят пред образ, облечен някога в тленна плът, но ние, несторианите^[11], постъпваме именно така, за което ни подлагат на гонения, хули и упреци. Но ние вярваме в правотата си: бог ни изпрати Христос, за да ни покаже, че човек, проникнат от божественото слово и вечната правда, сам се приближава до бога и до предначертаното. С божественото слово той покоряваше народите. И ние се покланяме пред него, слабия, страдащия за нас човек, умрял на кръста, за да открие истината на хората, затънали в невежество и насилие. Покланяме се пред несъкрушимия човешки дух, който не е възможен без божествена подкрепа. Исус е пророк господен, донесе ни и ни остави словото му и сега знаем как да различаваме доброто и какво да противопоставяме на злото. А когато небесният наш владика види, че доброто в нас е победило, тогава Исус отново ще слезе на земята и с доверието на господа ще отдели виновните от невинните и всеки ще съди според делата му, а след това на земята ще настане царството божие…

Протосинкел Симеон, който бе покръстил в Христовата вяра свирепите готи, можеше да говори с часове и колкото повече говореше, толкова по-голям прилив на сили чувстваше у себе си. И тептангра Ирсан, който вече съжаляваше, че е пуснал на свобода неукротимия дух на този грък, скочи от мястото си и извика:

— Ти сам каза, гърко, че бог е един и е на небето! А на небето е Тангра, слънцето, и нищо друго, освен Тангра, а аз съм негов посланик тук, във Велика България, и по цялата земя. А всичко останало са просто думи, гръко. Най-силен е този, който ни дава светлина, топлина и живот. А страданията и грехът нямат никакво отношение към божеството…

— На това, жрецо, мога да ти възразя с думите на единия от апостолите — с достойнство започна Симеон, но не можа да продължи, защото хан Кубрат се изправи.

— Аз мисля, протосинкел Симеоне, че ти ще се съгласиш — тептангра Ирсан говори убедително. Един е бог на небето и този бог е Тангра. Нищо не може да се случи на земята без неговата воля. Той е във всичко и всичко е в него и нищо не става без неговата воля. Тангра е на небето, а ние всички сме неговите земни деца.

Протосинкелът можеше да възрази и на повелителя на българите, но преподобният Симеон бе надарен не само с дълбоки знания за небесното и божественото, а и за земното. Да се спори с господарите на земната власт е възможно, но до определена граница. Сега тази граница бе начертана от последните думи на ювиги-хана. Както казват тези варвари: „В ръката на владетеля има жезъл, в сърцето му — меч.“. Който му противоречи може и да спечели, може и да загуби, но този, който овреме замълчи и отстъпи, е по-вероятно да спечели, и то неведнъж. Затова преподобният Симеон само разпери ръце, признавайки на хана правото на последната дума, и с поглед предаде нишката на разговора на Йоан Фасиан. Там, където духовното лице завършва спора, той може да бъде продължен от философа с други средства в името на славата господна. Йоан Фасиан погледна в очите повелителя на тукашните варвари и, улавяйки нещо видно само за него, бавно се надигна.

— Велики хане — така започна Фасиан, полузатворил очи, сякаш се вслушваше в собствените си думи. — Велики хане. Аз не възнамерявам да се намесвам в учените спорове за това кой е истинският бог и къде цари заблуждение. Не възнамерявам да разсъждавам за това кой от двата бога е по-силен и на кого разумът ще отдаде преимущество пред другите богове…

Фасиан говореше все така, без да бърза и дори самият Кубрат беше удивен как гъркът говореше тюркски без никакъв акцент.

— Древните са ни завещали златно правило: това, което искаш да скриеш от врага си, първо скрий от приятеля си. А защо?

Кубрат му направи знак да продължи.

— Може би жрецът на Тангра ще знае отговора? — попита гъркът.

Ирсан измърмори от мястото си, че враговете и приятелите всъщност са едно и също нещо.

— Правилно казва тептангра, явно е, че умните мисли са му дарени от божеството — каза Фасиан. — Правилно. Врагът по всяко време може да ти стане приятел, а приятелят враг, защото няма нищо вечно на земята. Нищо. Освен тайната.

— Да — каза хан Кубрат. — Да.

— Радвам се, повелителю на Велика България, че си съгласен с мен. Защото именно тайната влече мъжа към жената и в този си образ лежи в основата на мирозданието. И към което и да е друго проявление на бога ни влече именно тайната, а това не е нищо друго, освен свидетелство за неговата вечна мъдрост.

— Добре говориш за това, философе — промълви ювиги-ханът, като поглаждаше дългата си брада — знак за добро разположение на духа. — Но какво е нужно, за да се овладее тайната, която бог крие от хората?

— Той я крие, но същевременно иска тя да бъде разгадана от хората, велики хане. Ти знаеш: вратата се отваря с ключ, тайната е постижима за този, който владее истината. А ключът към истината е знанието. А знанието се открива на този, който притежава любознателен ум и светла душа, изпълнен е с прилежност и вяра.

— Как да се определи дали човек е умен и притежава знания?

— Качеството на едно гърне се определя по звъна му, велики хане. Умът на човек е най-важното му достойнство.

— Кажи ми, философе, все пак, какво мислиш за боговете? За който и да е бог, който признаваш за такъв? За вашия, гръцкия, или за нашия, Тангра…

— Ще ти кажа, велики хане, откровено — за мен бог не е нито Тангра, нито Исус Христос. Не знам къде е тяхното място — на земята или на небесата. Аз самият съм убеден, че единственият бог, който заслужава преклонение, е разумът и той се намира в самите нас, в нашите души. Храмовете, които хората издигат на другите богове, се нуждаят от позлата, храмът на разума всеки човек издига сред безбрежния океан на истината.

Хан Кубрат въпросително погледна към тептангра Ирсан.

— Какъв е този разум, за който говориш, философе? — сприхаво рече жрецът. — Божеството трябва да е осезаемо. Животворни са лъчите на слънцето и въпреки че облаците могат да ги скрият, самите облаци са нужни, тъй като рано или късно те се разсейват, напояват земята с влага, а след това със силата на Тангра всичко в природата започва да цъфти, да расте и да се множи. И това е добро, на което ни учи Тангра. Ако хората следват природата, която не познава ни доброто, ни злото, то мир и разцвет ще живеят на земята под слънчевите лъчи. Ти говориш за душата. Но какво е душата? Не е ли мястото, от което извира реката на злото, тъй като душата е присъща само на човека и злото е присъщо само на човека. Не означава ли това, че и злото, и душата, където по твоите думи се намира бога, са едно и също?

Като изрече това, тептангра гордо се изправи и поглади златната емблема на слънцето върху гърдите си.

Философът мълчаливо наблюдаваше жреца на слънчевия култ, който бе изпълнен със задоволство от думите си. Ето значи, какво било да се намираш във варварски грях, да подчиняваш най-удивителния инструмент на познанието — разума — на тъмни и остарели суеверия.

— Ти може би щеше да си прав, жрецо на Тангра, ако беше вярно, че цялата вселена завършва със слънчевия диск. Но това не е така. Още древните са се досещали, че вселената е необозримо повече от това, което може да обхване нашият поглед. Тя събира в себе си и видимото, и невидимото; тази вселена, за която ние знаем само, че няма нито начало, нито край, събира в себе си хиляди и хиляди слънца, и небеса, и луни, и звезди, и всичко, което можем само да си представяме. В това число сме и ние, хората, надарени с любознателен разум, който постига необятността на вселената и по това се отличава от растенията и животните, които не знаят тайната на своя произход и не се замислят над нея. И ако търсим мястото на злото, то наистина изцяло можем да го намерим в душата на човека, но само ако смятаме, че то — злото, е единствената разлика между нас и останалите живи твари. Ти говориш за Тангра. Но по чия воля е възникнало това светило? Замислял ли си се над това? А нали си съгласен, че създателят винаги стои над своите създания? Всичко това се опитва да познае разумът и единствено той може да събере в себе си всичко — и слънцето, и вселената. Земна пръст и прах е синът Адамов пред лицето на вселената, но душата му е огромно страшно чудовище, наречено Левиатан, затова няма граници разумът човешки, и няма такива пространства, които да не може да овладее. Такава е душата на всеки човек, велики хане, и твоята, и на последния твой роб, и затова всички вие се отнасяте към един и същ човешки род.

— А самият ти, философе?

— И аз, велики хане, последният от неразумните и нисши разуми в целия свят, тъй като колкото повече знания получавам, само се увеличава представата ми за собственото ми нищожество.

Хан Кубрат замислено поглаждаше брадата си. Умен човек е изпратил византийският император. Добре е, че дойде тук.

— Благодаря ти, философе — каза ювиги-ханът. — Ти ни разказа много интересни неща. А сега кажи, ако знаеш: какво означават скръбта, жалостта, любовта, ревността, мъката, страхът, тъгата и яростта, които живеят в човешката душа?

— Това, за което питаш ти, велики хане, ни приближава към най-великото познание от тайните на мирозданието, а именно към отговора на въпроса какво е това божие творение, което се нарича човек. Ако ти кажа, че зная отговора на този въпрос, с право ще ме наречеш лъжец, защото този отговор никому не е известен. Но ще се опитам да ти отговоря според силите си, не ме кори, ако тези сили се окажат слаби и недостатъчни. Според мен, велики хане, скръбта е неразумно страдание на душата; неразумно, тъй като невинаги човек може да го управлява. Жалостта е съчувствие към чуждото незаслужено страдание. Любовта е желание, предизвикано от красотата. Ревността е яд от това, че предмет, който желаеш да имаш, всъщност принадлежи на друг. Мъката е скръб, сведена към земята. Горестта всъщност е болезнена скръб. Яростта прилича на неуправляем див кон и предизвиква необуздан гняв…

След всеки отговор хан Кубрат кимваше в знак на съгласие. Наистина е удивително удоволствието, което се получава от разговора с умен човек, то може да се сравни само с победата, удържана в битка. През цялото време, докато ювиги-ханът задаваше своите въпроси, а гръцкият философ им отговаряше, нито един звук не наруши тишината, никой не мръдна или не се прокашля, тъй като първото би означавало неуважение към ювиги-хана, а второто, че човек иска да му се обърне внимание или да му се даде думата. Мнозина нищо не разбираха от словата на Йоан Фасиан, но тези, които разбраха, съжалиха, че на този грък му бе разрешено да говори толкова дълго. Най-пръв сред съжаляващите навярно бе тептангра Ирсан. Ето че отсега нататък сред българите ще има човек, който не отстъпва на него, на Ирсан, по красноречие, а също, изглежда, и по хитрост. Ненапразно, чувстваше тептангра, не, неслучайно император Ираклий е изпратил във Фанагория този Фасиан; сега този грък ще тегли зажаднелия за умни разговори ювиги-хан към своя бряг.

Опасни хора са гърците и разнообразните им знания са не по-малко опасни.

Преди много години се бе случило тептангра да се срещне с византийците — онзи път, когато хан Кубрат беше ранен в случайно стълкновение с аварите. Най-добрият табиб^[12] лекуваше Кубрат с билки и треви, а тептангра, който тогава още не беше стар, отпъждаше с най-могъщите си заклинания злите духове от повелителя на българите. Но не помогнаха тревите и не подействаха заклинанията. Тогава кавхан Саклаб доведе до постелята на болния ювиги-хан гръцки лекар. Пред очите на жреца, оскърбен от оказаното му недоверие, гъркът проми раната, която беше започнала да загноява, с някаква подозрителна тъмнокафява течност, направи превръзка, а след това даде на хан Кубрат да пие същата течност през два часа в продължение на два дни. И сега още, след толкова години, тептангра можеше да си спомни тръпчивата миризма на тази отвара, от която тогава, за пръв път от дни, хан Кубрат почувства облекчение и спокойно заспа. След това раната престана да се пълни с гной, изсъхна и се покри с нежна розова коричка. Скоро хан Кубрат се вдигна на крака и щедро надари и гърка, и табиба, и между впрочем и самия тептангра, забрави и за раната, и за изчезналия някъде грък-изцелител, кланящ се на Асклепий. Изглеждаше, че е забравил. Но точно оттогава хан Кубрат разглеждаше вече не само гръцките храмове, но когато се случеше да влезе в дом на гръцки търговец, дълго стоеше до иконите с изображенията на Богородица и Исус Христос и внимателно изслушваше това, което гърците обясняваха. И въпреки че Ирсан, върховният жрец на Тангра, не можеше в нищо да упрекне хан Кубрат, който както и преди се покланяше на Бога Слънце, страхът за вярата на предците започна да се прокрадва в душата му — ами ако повярва ювиги-ханът на лукавите думи на гръцките нечестивци и смени вярата на бащите! Какво ще стане тогава?

Не трябваше да започва спор за бога. Непонятна е речта на Фасиан за душата и разума, непонятен е интересът на ювиги-хана към това. Не трябва да се изпускат от поглед посланиците на император Ираклий, не трябва да им се предоставят никакви свободи и привилегии, точно обратното, трябва да им се причиняват всякакви пречки, с всички сили трябва да се показва, че са изконни врагове на истинската вяра, способни да навлекат на българите гнева на всемогъщия Тангра. А този гняв е по-страшен от вражеска войска и от отровни стрели.

От Византия надвисва огромна опасност. Тази държава се смята за наследница на великата Римска империя и мачка народи и племена с ръката на императора. Гърците се смятат призвани да разпространяват християнската вяра по целия останал свят и оставят за себе си първенството в решенията по въпросите за духовния живот на хората. Обявиха непримирима война на юдеите, които някога разпънаха самия Исус, и ето, юдеите бягат от Византия, гонени от преследващите ги християни, заселват се из всички части на света; даже тук, във Фанагория, ги има предостатъчно. Някаква нова религия се появи у арабите, които в миналите дни също едва се побираха зад стените на кервансарая и веднага започнаха да плетат козни всемогъщите гръцки търговци срещу последователите на Мохамед. Ако се помисли логично, каза си тептангра, то гръцката религия върви ръка за ръка с гръцките търговци, а след тях веднага идват гръцките кораби с техния огън и не може да се разбере кое на кого служи — религията на търговците ли, търговците на религията ли, или и едното, и другото на властта на византийския василевс.

В това време по знак на ювиги-хана беше позволено на кавханите и илханите да се приближат и да се запознаят отблизо с подаръците на византийците. Тук нищо лошо не можеше да се каже — хубави бяха даровете. Знаеше василевсът с какво да предизвика възхищението на варварите, с какво да порази въображението им, с какво да поласкае самолюбието им. Прекрасни бяха и ризниците, изработени от цариградските майстори, и несравнимите саби от гравирана дамаска стомана, които отсичаха железен прът, и острите копия. Във всички цветове на дъгата преливаха бродираните със злато пояси и колани, тежките и поразително изящни лети сребърни свещници и с нищо не можеше да се сравни дрехата, ушита от византийско кадифе. Знаеше император Ираклий: благодарен народ са варварите — двойно и тройно се отплаща хан Кубрат и за най-богатите подаръци. Към гръцкия василевс във Византия течаха реки от любимите на императрица Мартина безценни самурени кожи, но не само това: и вълчи, и мечи кожи изпращаше хан Кубрат на василевса, и китова мас, доставяна във Велика България от Страната на мрака, а също мед и восък, смола и рибен клей.

И още: пастирите на илхан Аспарух, чиито пасбища граничеха с Византия, подгонваха натам през горите най-добрите коне, а по същия този път попадаха в цариградските складове и тънко обработени кожи и изкусно ушити червени ботуши с бродерии, с които наконтените царедворци обичаха да се появяват по хиподрумите. Не, василевсът не можеше да се оплаче от своя източен съсед и приятел. Затова пък той…

Надеждно закриляше хан Кубрат василевса от военната напаст, стократно по-надежден можеше да бъде и занапред. Но при едно условие: да овладее тайната на гръцкия огън. Ала за седемте века, през които гърците притежаваха това страшно оръжие, никой не можа да разкрие неговата тайна, нито да го притежава под някакъв друг образ. А всички други тайни рано или късно ставаха общо достояние, независимо от труда, с който бяха добити. Уж толкова строго жълтокожите табгачи пазеха тайната за приготвяне на тънколистната хартия, но самаркандските търговци с риск за живота си успяха да изнесат тайно, скрити сред товарите си, няколко изкусни майстори, които преди това бяха съблазнили със свръх щедра отплата и сега целият свят, в това число и Велика България, пише на прекрасна самаркандска хартия. А с гръцкия огън това не се случи. Още в онези времена, когато дали като гост, дали като заложник Хан Кубрат живееше в Цариград, той бе поразен от с нищо несравнимата сила на гръцкия огън, но нито веднъж не успя да попадне в работилниците, където се изработваше този огън, или да види човек, който да имаше някакво отношение към тази тайна. Това беше толкова поразително: оръжието го имаше и то, както изглежда, в голямо количество, но откъде се вземаше никой не знаеше.

Трайно покълна в душата на хан Кубрат мисълта за гръцкия огън и не го оставяше и за миг на мира. Когато арабите нападнаха империята на василевса, хан Кубрат изпрати в помощ на императора отбран отряд от стрелци — мергени, които от двеста и триста метра поразяваха целите си с невероятно майсторство. Мнозина не се върнаха обратно, а тези, които се върнаха, наградени щедро от гърците, не можаха да прибавят и една дума към това, което хан Кубрат вече знаеше. Тогава се отправиха на път търговците — с твърдото решение да не пожалят нито злато, нито обещания, но да доведат във Фанагория поне един човек, който да знае византийската тайна. И те се завърнаха с празни ръце, а уж се смяташе, че златото може да отвори всяка врата във Византия. Хан Кубрат знаеше, че василевсът често изпраща гърнета с гръцки огън като дар за чужди владетели — например на императора на табгачите, Владетеля под небето, като благодарност за дивната красота на нефритения Буда, от която императрица Мартина изгуби ума и дума. Значи василевсът беше уверен, че дори и табгачите, които изобретиха и хартията, и компаса, и несравнимия в цял свят порцелан, няма да успеят да разкрият тайната на огненото оръжие.

А на хан Кубрат толкова му бе нужен гръцкия огън! Винаги му е трябвал. Но сега му трябваше повече от когато и да било.

Само ако го притежаваше… О, тогава ювиги-ханът на българите знае как да се разпорежда с него. Ако има тази тайна, ще подчини на властта си всички тюрки, живеещи от Великата табгача стена на изток чак до река Тан и нямаше да има никой, който да се сравнява с него по мощ. Това особено се отнасяше до ненавистния род Ашина, на когото завинаги щеше да бъде отрязан пътя на запад. Този род е отколешен враг на хан Кубрат. А сега се носят и слухове, че последната издънка, Юлуш, дал дъщеря си за жена на могъщия шах на Хорезм и за рода Дуло отново се надигна извечната заплаха. Под слънцето няма място за двата рода, колкото и просторна да е степта. Родът Ашина трябва да преклони глава пред рода Дуло, пред него, хан Кубрат. Ето защо толкова му е нужен гръцкия огън и няма цена, която да не заплати за него повелителят на степните простори. Но дори и само на гърнетата с изпепеляващите съставки, изпратени като подарък, хан Кубрат би се зарадвал не по-малко, отколкото на сабите и ризниците, само че такива гърнета нямаше сред даровете.

Всички вече се налюбуваха на драгоценните подаръци, които наистина заслужаваха всяко възхищение, само тептангра Ирсан дори не се помръдна от мястото си, като с целия си вид показваше колко далеч се намира от всичко земно. Това не убягна от острия поглед на ювиги-хана; той разбра и причината за тази подчертана отдалеченост. Високо положение заемаше сред българите тептангра Ирсан и понякога на ювиги-ханът му се струваше, че жрецът поставя властта си даже над светската. Това беше смешно, но и опасно. Не трябваше да се допуска такова нещо. Всеки трябва да знае мястото си в света, дори и върховният жрец на Тангра.

И хан Кубрат вдигна ръка. Всички замряха.

— Виждам, че разговорът с гръцките гости не ти донесе удоволствие, тептангра Ирсан — каза той. — И подаръците на василевса дори не искаш да погледнеш. А те, съгласи се, заслужават да се видят. Дори и затова, че се харесаха на мен. И посланиците, и подаръците.

Ирсан, без да отвърне, гледаше с отсъстващ поглед право пред себе си.

— Сега ще разкажа едно предание — каза хан Кубрат. — Кучето подгонило лисицата и си казало: „Ето значи какво е да си най-силен сред всички на света.“ На което лисицата, въпреки че не й било до разговори, отвърнала: „Не твоята сила ти помогна, а моята слабост. Ако не вярваш — опитай да подгониш вълка.“. На теб, тептангра Ирсан, не ти харесаха гръцките подаръци и гръцките посланици. Не искаш ли да се опиташ да подгониш вълка…

Хан Кубрат се разсмя и всички около него също се разсмяха. Всички, освен тептангра Ирсан, който така стисна зъби, че челюстите му изпъкнаха. Не прави добре ювиги-ханът като се присмива над върховния си жрец пред гърците. На него, на хан Кубрат, всичко гръцко му харесва, ненапразно прекара той толкова години във Византия. И кой знае каква съдба го очакваше, ако вража стрела не бе намерила сърцето на хаган Органа; може би и досега щеше да командва един тюмен^[13] воини на далечната граница. И ето че сега, застанал начело на българите, си мисли, че е възможно да го унижава — него, тептангра — само заради това, че не се възхищава на гърците! Не, не е такъв тептангра Ирсан, не може да преглътне мълчаливо тази обида. На небето е Тангра, на земята е той — Ирсан! Така е било и така ще бъде.

И се изправи. Той също знаеше едно предание.

— Разкажи ни го, тептангра Ирсан.

— Преди да разкажа, позволи ми да отбележа, че в твоите думи аз забелязах обида към Тангра. На теб ти се струва, че гърците взеха превес в спора, но грешиш, ювиги-хане. Божествената сила на Тангра превишава не само тази на Исус Христос и Богородица, но и на всички богове по света.

— Обеща да разкажеш предание.

— Ето го. Кучето подгонило газела. Дълго тичали. Газелата рекла: „Не ти ли омръзна? Колкото и да тичаш, никога няма да ме стигнеш.“.

„Че защо?“ — обидило се кучето.

„Защото аз спасявам живота си, а ти тичаш след мен, за да угодиш на господаря си.“

И тептангра седна на мястото си. Никой не се засмя.

Присвитите очи на хан Кубрат внимателно изучаваха жреца.

— Разбрах какво искаше да кажеш, тептангра. Ще запомня преданието ти. А сега ни очакват на трапезата. Трябва да сядаме на масата; ненапразно предците на тураните са казали, че гневът прави гладния човек по-свиреп и от вълк.

При тези думи ханът се надигна в целия си огромен ръст. Златотъканият чапан го правеше да изглежда дори още по-висок, отколкото бе в действителност и в тази минута той приличаше на великан от приказките. Никой от хората наоколо не би се усъмнил, че силата и мощта си ювиги-ханът е получил непосредствено от самия Тангра — такава страшна решителност можеше да се прочете по лицето му. Споровете повече не го интересуваха, сякаш вече беше забравил за всички. Беше вече стъпил на разстланата под краката му рисова кожа, но изведнъж с бързо движение се наведе и вдигна сребърен поднос, върху който лежеше накит за глава, щедро украсен със скъпоценни камъни — обърна се към жена си, която стоеше на една крачка зад него и го положи на главата й. Младата жена бе толкова прекрасна с това украшение, че даже сдържаният протосинкел Симеон не можа да се стърпи и каза полугласно на философа: „Кълна се в господа, бога наш, че тя прилича на светата дева Мария…“. Острият слух на хан Кубрат улови тези думи и ги запомни, както запомняше всичко, което някога бе чул.

А след това се отправи към залата за пиршества. Тя бе съвсем скоро построена от ромейските майстори и хан Кубрат бе замислил да прилича на залата на василевса. Но освен приликите, имаше и различия: нещо степно, нещо варварско бяха внесли в оформлението българските майстори, които помагаха на гръцките и се учеха от тях на много неща. Тази разлика най-много се набиваше в очите на Йоан Фасиан, който вървеше след ювиги-хана и пристъпи прага рамо до рамо с преподобния Симеон. Като се огледа по-внимателно, Йоан разбра къде е разликата, която отначало го удиви, а после го и възхити: общата конфигурация на залата бе съхранена без изменение спрямо византийския образец, но стените бяха украсени по друг начин. С първобитна, покоряваща сила, нечия ръка бе извикала към живот тези животни, представени ту в могъщ скок, ту в стремителен бяг, приличен на полет; тези воини, слели се с конете си; целият този див свят извикваше в душата на философа някакво смутно безпокойство, подобно на тревога или даже на страх. От тези стенни живописи излизаше някакъв неуловим ритъм, но това не му пречеше да бъде ясно различим и човек можеше само да недоумява и да се чуди откъде ли е взел всичко художника — не опитния грък, учил с години, който цял живот е имал пред себе си изящни образци, а дивият степен чергар, когото в Рим и Цариград наричат с кратката и изразителна дума „скит“. Като нарушаваше приличието и все повече и повече се възхищаваше, Йоан Фасиан вървеше покрай стената на залата, покорен от фантазията и майсторството на никому неизвестния художник. Откъде е той, къде го е намерил хан Кубрат? И въобще, що за хора са българите?

Той щеше да върви и още, но преподобният Симеон го извика на масата. Като въздъхна, Йоан Фасиан се покори…

* * *

Като чувстваше, че вместо да утихва, в душата му все повече се разгаря обидата на оскърбеното от ювиги-хана светло божество Тангра, тептангра Ирсан напусна залата преди пирът да е завършил и излезе от двореца. Може би именно заради обидата, той не си отиде у дома, щом излезе извън портите, а се отправи към свещения курган, към могилата на предците, където преди поход българите принасяха в жертва животни и полагаха своите клетви! В душата на жреца цареше смут, покоят я бе напуснал, в този час той не изпитваше обичайната си увереност. Нима насмешките на ювиги-хана над него самия и над неговото божество бяха предизвикали съмнения? Не. Както и преди, той твърдо вярваше в могъществото на слънцето и в неоспоримата му власт над живите и мъртвите — и днес, и вчера, и години назад, и в годините на всички бъдещи поколения. И все пак… Все пак чувстваше необходимост да успокои тревогата в душата си, да поговори, да се посъветва с духовете на отдавна починалите прадеди, да им разкаже за обидата, да си осигури тяхната подкрепа. В дълбините на този курган лежаха останките на седем поколения от неговия род, погребани там редом с праха на велики ханове; когато настане времето му, ще легне в тази земя и той, Ирсан, върховния жрец на Тангра и кой знае дали няма да лежи редом с останките на хан Кубрат, когото смъртта също няма да отмине.

Може би тогава тептангра Ирсан ще напомни на ювиги-хана днешната обида. А може всичко да бъде иначе.

Защото много неща се променят в живота. Да вземем например самото погребение. Някога, преданията за това са се съхранили, в могилата на хан Кубрат задължително биха положили и жена му, конете му, оръжието му, робите му, различни съдове и украшения, голяма част от имуществото му. Сега всичко това е останало в миналото. Ето вече седем поколения, откакто в жертва на Тангра престанаха да принасят хора. Как се случи това, кой измени древния обичай? Никой не може да каже. Даже сам тептангра не помни. Сега човешките жертви са заменени с жертви на животни и риби; именно на този курган се пролива кръв, която пречиства хората от земните грехове и им осигурява застъпничеството и покровителството на Тангра. А ако става дума за живот и смърт — преди опасен поход например — щом се обръщаш за помощ към Тангра, освен жертвата задължително трябва да прободеш с кинжал пръста си и да дадеш на земята на кургана седем капки от собствената си кръв.

Хората се боят от промените, но когато промените се извършат, бързо свикват с тях. По своето време бащата на Ирсан, който също беше върховен жрец, заповяда да поставят на върха на кургана огромен камък. Този камък беше толкова голям, че за тази работа трябваха хиляда човека. И изсякоха в камъка свещените думи на заклинанията. Казано бе тогава, че камъкът и надписите върху него са сътворени специално за българите със силата и желанието на самото божество за следващите жертвоприношения. Сега никой не се съмнява, че огромният камък вечно се е намирал на върха на хълма и че руните са били винаги изсечени в него.

Всичко се променя. Само човекът остава същият — такъв, какъвто е бил. Жадува власт и заради нея е готов да воюва, да убива, да пролива кръв на близки и далечни, да жертва своя и чуждия живот. Нима не е такава и историята на българите?

Само преди сто години нямаше никакви вражди между тюрките. Но умря Ата-Тюрк и внуците му — Ашина и Дуло не успяха да се разберат, дадоха имената си на нови племена и помежду им избухна дълга борба за върховната власт, борба, която беше още по-безпощадна, тъй като се водеше между кръвни родственици. Родът Ашина остана на изток, а родът Дуло отиде на запад. А с него тръгна и прадядото на Ирсан, тептангра на тюрките Садат. С кръвно родство бе свързан той и с рода Ашина, и с рода Дуло, но избра за себе си и за потомците си рода Дуло и замина заедно с тях на запад. От този род, наистина, по женска линия, произхождаше и хаган Органа, чичо на хан Кубрат, а следователно и сам Кубрат произлизаше от този род. Последните думи на хаган Органа завещаха на племенника му ненавист към източните тюрки.

Бавно, но необратимо настъпваха източните Ашина към пасбищата на Дуло, като принуждаваха номадите да се движат на запад. Персите и жълтоликите табгачи поддържаха Ашина, а последният от рода, Юлуш, се ожени за дъщерята на хорезмийския шахиншах. Дълги години везните се накланяха ту насам, ту натам; убит беше в една от битките хаган Органа, но и Ашина проляха реки от кръв в тази война. А след това се установи някакво временно равновесие. Спряха се Ашина, Дуло завзеха за себе си западните земи, начело на които застана хан Кубрат. След смъртта на Органа хан Кубрат трябваше да се нарича хаган на тюрките, но той не прие тази титла, задоволи се с това да се нарича ювиги-хан на Велика България. Затова Юлуш, както донасят слуховете, твърди, че е истинският владетел на всички тюрки и на знамената му е ликът на Тангра.

Нощта покри свещения курган на жертвоприношенията и тъмни като нея бяха мислите на тептангра Ирсан.

От поколение на поколение предците му бяха върховни жреци на тюрките. До разделението на Дуло и Ашина бе така, и след това също, тъй като по знатност на рода не отстъпваха никому, произхождаха от същото семейство, от което някога е произлязъл сам Ата-Тюрк. Не е чудно, че бащата на Ирсан не можа да забрави, че кръвта на Ашина и кръвта на Дуло е една и съща кръв. Но когато веднъж се застъпи за Ашина, хаган Органа заповядала го погубят, като го обвини, че иска да отиде с хилядниците^[14] си при Ашина и с това да навлече гнева на божеството върху Дуло. Обкръжи хаганът отделилите се отряди, уби хилядниците и тептангра, но прости на останалите. И даже званието върховен жрец остави същото, като го даде на Ирсан, но тептангра завинаги запомни урока, който го остави сирак. И ако намисли нещо, то не бива да повтаря бащината си грешка, не трябва да се разбунтува открито. Прав е този, който е по-силен, а по-силен е този, който има повече воини. Не му е чужд на Ирсан родът Ашина, а и неопитен е още младият Юлуш, син на Истем, ювиги-хана на източните тюрки, ще съумее той по достойнство да оцени помощта на тептангра, няма да се надсмива над силата на слънчевото божество. И млад е Юлуш, което означава, че е енергичен и ще търси подкрепа навсякъде, за да събере всички сили и да реши окончателно многолетния спор с Дуло в своя полза. И такъв човек като тептангра Ирсан, знаещ много от тайните на хан Кубрат, няма да бъде излишен.

Степта е широка, а вестите летят из нея като вятър. Донесоха те до слуха на тептангра Ирсан, че много хазарски бекове^[15] са дошли с войските си при Юлуш, който вече си избира стан и строи крепост. На източната граница на Дуло бе забелязано голямо раздвижване. Този, който има разум, ще се замисли. Вятърът донесе още, че скоро източните тюрки ще издигнат Юлуш на трона и ще го провъзгласят за хаган на всички племена. И той ще поведе обединените войски на запад под знамена със символа на Тангра — слънцето.

Да, такова слънце има днес и на знамената на хан Кубрат. Днес. А как ще е утре, ако сърцето на ювиги-хана приеме религията на византийците? А това е напълно възможно. Но не е задължително. Именно той, тептангра Ирсан, притежава силата да попречи на това, да не разреши светотатството да се извърши. Трябва… трябва да се изпратят верни хора при хаган Юлуш…

Какво каза? Хаган? Не, това не го каза той, каза го Тангра. Наистина това е знак свише. Сега на Ирсан му стана ясно, че всичко вече се е случило, че източните тюрки и хазари вече са издигнали Юлуш начело и са го провъзгласили за хаган. Кога се е случило? Навярно вчера. Сега хан Кубрат трябва да се подчинява на Юлуш, хаганът на тюрките от рода Ашина. Такъв е законът — всички ханове се подчиняват на хагана. Така е било винаги, още от времето, когато Александър Двуроги създаде царството на Белите турани. Защото и тогава тюркските племена не можаха да постигнат единството. Но не воюваха по онова време родовете Ашина и Дуло, а саките и согдийците. Согдийците живееха в градове, а саките чергаруваха и между тях нямаше разбирателство. И заминаха саките на запад, по-близо до Византия, а согдийците останаха на изток, а между тях се простираше огромно пространство, из което, присъединявайки се ту към саките, ту към согдийците, странстваха различни тюркски племена. И още саките бяха по-близки с гърците, защото някога Александър смеси кръвта на воините си, оженвайки десет хиляди млади войника за девойките на Бактрия, избирайки за себе си най-красивата от тях — Роушан, известна под името Роксана. Така възникна навремето царството на Белите хуни, наричащи се турани; след това отидоха тураните по-близо до гърците, в необозримите крайморски степи, сродиха се със скитите и създадоха българския народ, който вече говореше на езика на тураните. И този народ се покланяше на слънчевото божество, на Тангра.

Като седеше на кургана върху жертвения камък, тептангра Ирсан чувстваше как това място го пречиства от всичко лошо, как прояснява мислите му и укрепва духа му. И той падна на колене пред свещения камък. В този миг от тъмнината се появи ярка, сякаш разчупена на две, луна, и тептангра сметна това за добър знак, тъй като пратеничката на слънцето е луната и само силата на Тангра й позволява да свети нощем. Тангра бе готов да изслуша това, което искаше да му каже жрецът и му даваше знак. И, притискайки чело към каменния завет, тептангра говореше за това, което от толкова време не му даваше покой.

„О, Тангра, велики Тангра, спасителю мой, сила на света, към теб се обръщам с молбата си, към теб и към духа на моите предци, които са погребани в този курган, към всички прадеди на българите се обръщам за подкрепа и помощ, обръщам се с молба да върнете разума на хан Кубрат, обръщам се с молба да отвърнете взора му от неправедната гръцка вяра, да отвърнете взора му от самите гърци, да си идат те, да се връщат там, откъдето са дошли, и да не смущават ума и сърцето на повелителя на българите със своите разговори! Направи така, както те моля, о, велики Тангра, така се обръщам аз към теб, твоята сянка на земята, твоят посланик и жрец. Направи, както те моля и ми дай знак, че е достигнала молбата ми до теб и че си разбрал обърканите ми слова!…“

И се случи… Земята потрепери като жива, разлюля се свещеният камък и вселената наоколо се изпълни със страшен, могъщ глух шум; земята заприлича на древното чудовище от старите предания, наречено аждах^[16]. Велик страх обхвана душата на тептангра, който никога до сега не бе чувал нищо подобно на света. А когато жрецът дойде на себе си, той разбра, че това беше знакът. Повдигна глава към небето, видя, че и в небето всичко се люлее — и самото небе, и звездите по него, и счупената на две луна. И падна тептангра по лице, почти изгубил съзнание, тъй като знакът, даден му от божеството, беше също така и предупреждение за самия него — разбра тептангра Ирсан защо Тангра не бе доволен от жреца си. И сега, лежейки на земята, прострян в подножието на свещения камък, тептангра замоли за прошка божеството, прошка за това, че не вярваше с всички сили, че понякога допускаше в душата си съмнения, че се осмели да сравнява — та дори само в душата си — силата на Тангра с другите богове.

„О, Тангра, светъл образ, страшна сила, баща на моите бащи и майка на моите майки, о, владетелю на земята и небето, прародителю на всички води и морета, о, вечни господарю на човешките съдби, прости ми и не ме лишавай от милостта си, разреши ми да ти служа до края на дните си!…“

Така говореше, така заклинаше божеството тептангра Ирсан. А след това, събирайки последни сили, се отправи към дома си. И първите думи на изплашения роб, който пресрещна Ирсан, бяха: „Чудо! Случи се чудо, господарю! Разтвори се земята и пропадна в нея сандаловото дърво у дома, а домът остана невредим. Това е знак от Тангра, господарю!“

Тогава тептангра Ирсан разбра, че всичко се бе случило наистина, не му се бе сторило, че милостта на Тангра му се явява чрез очите на този роб. И той освободи роба, дари му свободата, тъй като сега и върху него се простираше милостта на Тангра и въпреки че вече бившият роб остана в дома, всички се обръщаха към него по име.

Тептангра не си спомняше как заспа в тази нощ. Не помнеше как легна в ложето си, кой го е съблякъл, какво е ставало наоколо и проспа целия ден, цялата следваща нощ и едва на втората сутрин се събуди.

Денят беше ясен и розов. Нещо се беше променило наоколо, но какво — тептангра дълго не можа да разбере. А след това видя розовият цвят. Той бе изменил всичко. Всичко беше розово — дърветата, домът, цветята и робите, които го чакаха в двора. Някога, много отдавна, с него пак се беше случило такова нещо. Много, много отдавна, когато той беше още съвсем млад и изпълнен със сили, изпълнен с надежда. Зад прозореца пееше славей, но след няколко тихи стъпки по килима той млъкна, за да започне пак песента си в настъпилата тишина. Кога се бе случило това? Това розово утро и славеят? Или му се беше сторило — и сега, и тогава? Нещо стисна сърцето му и той си спомни. Това бе денят, в който той бягаше след Ания и не можа да я стигне и тя се остави на Саклаб, верния кавхан на хан Кубрат. От тогава в живота на тептангра повече не се бе появявал розов ден. Защото животът е борба и само в приказките е розов. Това му го каза баща му малко преди смъртта си. Животът е борба. Трябва да се готвиш за нея. И тогава силата на Тангра няма да допусне гръцката вяра да се настани по земите на Тангра…