Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (11)

11

След известно време за него дойде телохранител на княза и го повика с жест. И ето че Даян видя Илбарис. Той стоеше недалеч от княза, обкръжен от десетима воини угри и нямаше никакво оръжие. Това удиви и разтревожи възрастния мъж, неговото оръжие никой не беше взимал. Той се огледа. Навсякъде, докъдето му стигаше погледът, се виждаха угри, българи нямаше. На невисок хълм стояха владетелят на тези земи, мергенът Ташбулат и някаква девойка с дълги ленени коси и кръгло лице, с червена лента през челото. От време на време девойката вдигаше поглед към мергена и се усмихваше. Това беше дъщерята на угърския княз.

Алустаз Даян бе премрежил очи от слънцето и нищо не разбираше. Доколкото си спомняше, князът говореше за сватба. И действително, Ташбулат е тук, и дъщерята на княза също, но нещо не прилича на сватба, съвсем не прилича. И защо, защо угрите са обкръжили обезоръжения багатур и го гледат, без да се усмихват?

А може би, все пак е сватба и протича според тукашната традиция… и алустазът нещо не разбира?

Възможно е. Та нима не е удивително дори, че великият княз на угрите е решил да даде единствената си дъщеря на никому неизвестен воин, на всичкото отгоре от чужд род. На друго място, при българите, например, ако стане такова нещо, хан Кубрат няма да остане длъжен, щедро ще награди смелчака. Но и през ум няма да му мине да даде дъщеря си за жена. Това що се отнася до сватбата. Но каква участ се готви за багатура?

Предстоеше да се разбере. Нищо наоколо не предвещаваше беда, но алустазът не беше спокоен. Ако нещо се случи с Илбарис, как ще се върне след това във Фанагория, как ще се яви пред хан Кубрат!

Тангра, ти си справедлив, не позволявай да се извърши зло, покажи своята сила!

Слабо помръдват устните на алустаза, молят за помощ и защита.

А багатурът гледа право пред себе си с неподвижен поглед, устните му са плътно стиснати. Където и да погледнеш, навсякъде само въоръжени хора, лицата им са безизразни, нищо не може да се прочете по тях, освен че са нащрек. Не е на добре, а той няма оръжие. Какво искат угрите от него, какво са подготвили? За какво са тези стрелци, готови всеки миг да опънат тетивата, защо копиеносците стоят в плътни редици? И защо мергенът не гледа към него? И кой е той, в края на краищата, какво значи всичко това, как ще завърши?

Невесели мисли една след друга се раждат и изчезват в главата на Илбарис. Той е уверен само в едно — ако му е съдено да умре днес, ще умре, както подобава на приемния син на ювиги-хана.

И отново се вторачва пред себе си с твърд поглед, и отново плътно са стиснати устните му и лицето му е непроницаемо. Нищо не може да се прочете по тези мъжествени, красиви черти, сякаш всичко, което се случва тук, не го засяга.

Но погледите на другите са устремени към него и той ги усеща. Не ги вижда, но ясно ги чувства. Тежкият, суров поглед на угърския княз, в който се улавя някаква загадка, преплетена с известна жестокост. Със съчувствие го поглежда девойката с червената лента на челото, която стои до Ташбулат, ако, разбира се, той се казва Ташбулат. И самият мерген поглежда от време на време към Илбарис и в този миг в погледа му има съчувствие, но има също и смущение, сякаш моли прошка за нещо. Но за какво? За измяната и лъжата или за това, че не може да дойде на помощ?

Всички гледат Илбарис, но при първия знак от повелителя на угрите са готови да се нахвърлят на българина, това е пределно ясно. Ще последва ли такъв знак? Ще бъде ли принесена на угърския кървав бог тази жертва? А ако бъде, ще донесе ли тя щастие на угрите? Рано или късно за това ще узнае хан Кубрат и смъртта на Илбарис няма да остане неотмъстена. Не е такъв ханът, че да понесе това, ще подложи на смърт и разорение угърските селища, на смъртта ще отвърне със смърт, тъй както жестокостта ражда още по-голяма жестокост и няма да има край. Онзи, който убива, си навлича върху себе си убийство в отговор, този, който отмъщава, отмъщават му и на него…

— Багатуре Илбарисе, сине на ювиги-хана на българите, към теб се обръщаме с нашите думи…

Гласът на угърския княз връща младия воин в този свят.

— … Но не са ни известни намеренията и целите ти. Защото сърцето на човека е затворено за доброто, отворено е за злото и лъжата, а истината е заключена. Но волята на боговете може да отключи всяка ключалка и да пусне навън, под ярката слънчева светлина истината, скрита в тъмнината на лошите подбуди, и така да може всеки да я види. Погледни пред себе си, багатуре, и ще видиш, че на свещения камък на угрите лежат три вещи. Вземи която искаш от тях и ми я донеси.

Илбарис стои. Защо се бави? Що за изпитание го чака? Защо именно той трябва да носи някакви предмети или вещи на княза на угрите? Как би постъпил на негово място хан Кубрат, как биха постъпили илханите, синовете му…

— Чакаме, багатуре — подканя го да бърза гласът на княза. Удивително е как такъв стар човек има толкова мощен, съвсем млад глас. Изобщо всичко е удивително. Удивително ясен ден е днес, прекрасен летен ден. Ако вдигнеш глава и погледнеш синьото, прозрачно, бездънно небе, ще видиш далече-далече малки бели облачета, висящи неподвижно, ще чуеш песента на чучулига, ще усетиш едва доловимия полъх на вятъра, донасящ аромата на треви и ще разбереш колко прекрасен е животът, който всеки момент може да свърши… Илбарис сам не забеляза как направи първата крачка, ето че вече върви към свещения камък и кой знае коя ли крачка ще бъде последната. Той върви и мисли какво ли ще се случи. Дали ще го прободе стрела, украсена с черни пера, или копие ще го прониже, събаряйки го с откоса си. Колко стъпки направи? Колко още му остава да върви? Десет крачки, не повече.

Ето вече са девет. А вече — осем. Осем крачки живот. Учудващо е колко бързо върви. Останаха седем крачки, шест, пет. Струва му се, че не върви, а бяга, носи се. Закъде така се е разбързал? Но не може да спре, трябва да върви и дори последната си крачка ще я направи така спокойно, както и първата. Чечке, прости ми, излъгах те, нищо не ни очаква в този живот. Тептангра беше прав: баща ми, хан Кубрат, ме изпрати на смърт, за да не му преча, това е негово право, но ти ми прости, Чечке, аз ще мисля за теб до края, до последната си глътка въздух.

Три крачки, две. Мергене, защо направи това? Защо ме излъга, Ташбулате, стрелецо, ти, който не знаеш какво е грешен изстрел? И сега не пропусна, уцели ме точно в сърцето, нали ми извика, като стоеше до вратата, да не се боя от нищо, да вляза в града, и аз влязох, всички влязохме и ни поднесоха по голяма чаша с мед, и сладък беше медът, и силен беше, но се оказа горчив след това. Стрелата ти, която не знае пропуск, улучи в сърцето и тази красавица с ленени коси и червена лента на челото, но още по-точна е стрелата на справедливостта на великия Тангра и тежко ти, ако с черна измяна ми навлечеш смъртта. Тя няма да пропусне и теб.

Багатурът направи последната крачка, вече няма нищо пред него. Стои пред свещения камък на края на урвата и гледа какво лежи отгоре. А там — шепа пръст, прав меч и парче хляб. И нищо друго. Стои багатурът и мести погледа си от хляба на меча, от меча към пръстта. Какво означава това, какво трябва да вземе и да занесе на княза и как ще го изтълкува той?

Ето пръстта. Земя. Черна, плодородна. Колко земя можеш да отнесеш със себе си? В една ръка можеш една шепа и две шепи в длани. А след това? Вгледа се в себе си Илбарис и не се видя да върви и да носи пръст на княза. А щом не го видя, значи и не може да е така.

Значи, хляб?

И гледа Илбарис хляба. Дори без да го докоснеш се вижда, че е пресен, наскоро изпечен, зачервен и пухкав и навярно още е топъл. Нищо лошо не може да има в хляба, той е добър знак, няма да се случи беда, ако пристъпи към владетеля на угрите с хляб. Но как ще го изтълкува князът? Нали винаги в пекарните от ранно утро робите месят тестото и не е работа на воина да се занимава с това. Добър знак е хлябът, да, но не и за приемния син на хан Кубрат.

Значи, мечът?

Да, остава мечът. Илбарис го гледа — право острие, блести и се прелива така, както може да се прелива само дамаска изработка, която няма равна на света. Ще посече такова острие железен кол и напълнена с пух възглавница. То, не се изхабява, няма да те подведе, да те предаде, да те излъже. И това е оръжието, от което го лишиха. А сега отново му го дават. И ако му е съдено да умре днес, той ще умре, както се полага на воин, на багатур, на син на ювиги-хана — с оръжие в ръка. Дори и да не успее да се добере до угърски воин, дори и да падне под стрелите, няма да е без оръжие, не.

И като се наведе, с едно движение хвана меча, а след това се обърна, допря гръб до свещения камък и застана, готов на всичко, здраво стиснал в ръка синьото блестящо острие.

Сякаш от исполинска гръд се отрони и долетя до Илбарис въздишка, но след това настъпи такава тишина, че в ушите му зазвъня. Той стоеше и чакаше — стрели ли, копия ли, все едно. Но нищо не се случи една минута, после още една и той тръгна. И с всяка крачка, която го приближаваше към княза на угрите, който стоеше на възвишението заедно със златокосата девойка и Ташбулат, все повече обтягаха воините своите лъкове и назъбените наконечници на стрелите сочеха право в гърдите на Илбарис.

Значи, няма да избягам от съдбата си, помисли си той. Ненапразно му беше казвал тептангра, че човек чувства приближаването на смъртта. И той я почувства. Защото погледът на намръщения княз на угрите и разсеяният поглед на Ташбулат бяха устремени към меча в ръката му. И когато до княза оставаха някакви си три крачки, Илбарис разбра, че като е избрал меча, е избрал смъртта си, тъй като с оръжие в ръка в чужда страна идва завоевателят, както някога е дошъл тук хан Кубрат и след тридневна кървава битка е заставил угрите да купят независимостта си с ежегоден данък. Да, той избра смъртта, видя я в пустите и хладни очи на стария човек в княжески одежди, виждащ как плуват по реката безчислените тела на воините, загинали в битката с българите. И изведнъж чу глас и този глас беше гласът на Тангра. „Не се приближавай повече до княза — заповяда му гласът, — дай меча на своя мерген. Така направи!“

Гласът прозвуча така ясно, че воинът дори не помисли да не се подчини. На три крачки от княза се обърна и последните стъпки направи към Ташбулат, по чието лице премина сянка. Като спря пред мергена, Илбарис хвана меча за острата част и протегна ръкохватката към Ташбулат. Сега знаеше какво да каже и изрече:

— Вземи този меч, мергене. Давам ти го, за да служиш вярно на своя народ, с който ще живееш, нека никога в твоите ръце той да не служи на зло, несправедливо дело.

Каква тишина наоколо… Но младият българин повече не чувстваше страх, нещо неуловимо се измени наоколо и тишината вече не беше враждебна, миризмата на смърт сякаш изведнъж се разнесе от вятъра и отново до Илбарис достига ароматът на изсъхващите на слънцето треви, и тишината наоколо вече беше тишина на живота.

Трепна за момент ръката на Ташбулат, когато взе преливащия се син меч. Хвана го в дясната си ръка, а на лявата бе надянат малък кръгъл щит. Двете ръце, едната с меча, другата с щита, вдигна високо мергенът и отново една въздишка, но вече на облекчение, се откъсна от хиляди гърди.

А багатурът се обърна към княза.

Очите на угърския княз светеха. Той пристъпи няколко крачки и прегърна младежа. След това се отдръпна от него и въпреки че не говореше високо, думите му се чуха от много и много хора:

— Чуй ме, приемни сине на хан Кубрат, чуй ме, багатуре. Обичаят на угрите гласи: който в изпитанието избере пръстта, той е дошъл завинаги да живее на тази земя и да й служи. Който избере хляба е дошъл с добро и ще си иде свободен. Този, който избере меча, е дошъл за нашата кръв и кръв ще получи. Ти, Илбарисе, избра меча, но господарят на душите ни беше благосклонен към теб и ти подсказа най-правилния път, който ни показа кой си ти и защо си дошъл при нас. Ти си дошъл с добро и това добро се прояви, когато мергенът ти спаси от смърт дъщеря ми. А след това връчи нашия меч на моя зет, за да защитава от сега нататък земите ни и честта на нашия народ. Сега, когато ти знаеш всичко, върни се при свещения камък и избери хляб или пръст и да бъде така, както ти искаш.

— Хляб — каза Илбарис. — Велики княже, избирам хляба.

— Така да бъде — каза князът. — Иди и го донеси…

* * *

И Илбарис, а заедно с него и всички българи, станаха скъпи гости. Угърският княз не се скъпеше за угощението, дъбовите маси се огъваха от меса и риби, в огромни стомни се пенеше силната медовина, смесена с брезов сок. Когато седнаха на масата, Илбарис поднесе на княза подаръка от хан Кубрат — прекрасно изработено сребърно блюдо с релефни изображения по края и с образа на тигър, нападащ див глиган. Князът постави блюдото до себе се и неведнъж или дваж, по време на пира, го поглеждаше доволен.

Князът вдигна чашата и пирът започна. Между масите сновяха стройни девойки в дълги до земята дрехи от платно, наливаха мед в чашите, отнасяха и донасяха все нови и нови ястия; ръката сама се протягаше, за да докосне тънката тъкан, обгръщаща младите стройни тела, особено ръката на гърка Агасике, който забелязваше у себе си странно влечение към светлокоси красавици. Девойките нищо не казваха, усмихваха се на гостите, но ловко и без обида се изплъзваха от ръката му и като се приближаваха отново, пълнеха догоре чашата, така че скоро на гърка му се зави свят и той почувства как се връща вкуса му към живота. Леко му е, готов е да прегърне не само девойките, но и самия княз; вече се изправи на крака, вярно, те не го държаха особено надеждно, и щеше да се отправи към владетеля, но по пътя твърдо и даже до известна степен грубовато го хванаха железните ръце на двама телохранители и без излишни думи го върнаха на мястото му. Е, добре. И Агасике отново постави чашата си под ароматната пенлива струя. Да, молитвите, които отправяше към небето там, в мрачната чужда гора, определено достигнаха до всевишния. Само божественото провидение е способно да промени всичко толкова внезапно. Съвсем неотдавна той проклинаше този див, невеж край, молеше се само да се измъкне оттук жив и невредим, обеща да отлее сребърни свещници, какви ли не още обети даваше… Сега е готов да остане тук завинаги, сред тези златокоски, под това небе, на тази земя. Животът е прекрасен.

Изправи се великият княз и вдигна десница, а пълната с мед чаша държеше в другата си ръка. В тишината вдигна тост за здравето на гостите, помоли да предадат на хан Кубрат, че угрите пазят договорения с българите мир и в скоро време ще натоварят големи обози със стоки за освободения от Чалбай Горен Кирмен. Гъркът, вече съвсем опит от коварната медовина, се опита да стане от скамейката си, искащ да каже свое слово, но алустазът, който седеше до него, го задържа за края на дрехата и, като го погледна строго, поклати глава в знак на забрана. Всеки друг гъркът нямаше да послуша, но не започна да възразява на алустаза. Отвътре нещо му подсказваше, че не трябва да го прави.

— Добре, алустазе — с оплетен език проломоти гъркът, — добре. Сядам си. Ти каза да седна, и аз сядам. Вече седя…

Още и още внасяха огромни дървени блюда с месо, риба и дивеч, още и още се лееше ароматната медовина. Гъркът изплува от възхитителното състояние на отнесеност, когато с края на ухото си чу някой в далечния край на масата да произнася думата „бог“ и вече, без да се опитва да става, извика от мястото си:

— Единственият истински бог е Исус Христос!

Князът погледна натам, накъдето седеше Агасике, спря погледа си на алустаза и попита:

— И ти ли мислиш така, алустазе Даяне?

Възрастният съветник на Кубрат, недоволен от поведението на съвършено пияния оръжейник, отвърна вежливо, както и предполагаше, че трябва да се отговаря на въпрос за вярата из чужди краища:

— Обичаите на моите предци, княже, ме научиха, че истинския бог, на когото трябва да се отправят молитви и дарове, е Тангра.

— Така — каза князът. — А ето че моят шаман навярно мисли другояче.

Шаманът наистина мислеше другояче. Той седеше на почетното място, съвсем близо до княза, наметнат с меча кожа, под която се виждаше мускулесто космато тяло. След думите на господаря си той с достойнство се надигна, изглежда, че медното вино не го беше хванало, здраво стоеше на краката си, когато погледна гърка и алустаза, а след това отрони кратко и авторитетно:

— Има само един бог. Мечката.

Чу ли тези думи гъркът Агасике? Така или иначе, тръсна глава и като се опитваше да определи по звука къде се намира шаманът, извика натам:

— Бог е Исус! Единствен…

Очевидно князът беше в добро настроение, не се обиди на пияния, а и познаваше силата на сладката златиста напитка.

— Кой от вас е прав? — каза той. — Говори, византиецо…

Въпреки че оръжейният майстор бе прекалено пиян, в него танцуваше ферментиращият мед, а земята се изплъзваше изпод краката му, той ясно долови нещо в тихия, приветлив глас на княза и това нещо го накара с непостижими усилия на волята да събере обратно разбягалите се мисли.

— От Дева Мария се яви на света нашият спасител Исус. Триединен е той в едно лице: бог отец, бог син и бог свети дух. Исус бе изпратен на земята, за да спаси загиващия сред много богове римски народ, и прие върху себе си страданието на целия свят. Беше разпънат на кръста, но небесният му отец го взе при себе си и в деня на Страшния съд, когато мъртвите ще станат от гроба и всеки ще бъде съден според делата си, тогава Исус, синът божи, ще седи от дясно на отца си…

Агасике изрече всичко така, сякаш четеше от страниците на невидима книга и веднага след това рухна на скамейката и оброни глава на масата.

— Не е много разбираем този бог — замислено каза князът. — А ти, алустазе, какво ще кажеш?

— Тептангра Ирсан би отговорил по достойнство на твоя въпрос, велики княже — каза алустазът. — А аз, знаеш, съм воин. Ясно ми е само, че изгряващото на изток слънце е първопричината за всичко, което съществува на света.

И отново се надигна шаманът. Противно му беше да слуша как тези двамата хвалят своите незначителни богове. Разкърши рамене, които подобаваха по-скоро на безстрашен воин, отколкото на служител на култа, и каза:

— Попитайте който и да е от угрите — от ето толкова голям, и той постави ръце до коленете си, — през юноша до възрастен воин, че и най-глупавата жена — и те ще ви кажат, че всичко на света е създала мечката. Тя е извадила луната и слънцето от езерото и ги е хвърлила на небето. Те и досега са там.

Каза, и седна. На него великолепната напитка въобще не му действаше. А старият княз на угрите седеше и си мислеше: ето, и тримата говорят за богове и всеки е уверен, че именно неговият е истинският. И никой нищо не казва за това, кой е създал всичко — и небето, и луната, и слънцето, и този странен Исус, който, незнайно защо, има три лица, и нашата мечка. Едно само е ясно: Тангра понякога лошо защитава вярата си. Първата година след победата над угрите хан Кубрат остави в земите им служител на Тангра, за да престанат угрите да се кланят на конски и мечи глави. Може би това наистина щеше да се случи постепенно, ако служителят на Тангра се беше запасил с търпение. Но той не се беше запасил, жестоко започна да насажда своята вяра, хулеше и разбиваше с пръчка свещените мечи черепи, които от много години вече висяха на дърветата. И тогава угърските воини завързаха със здраво въже поклонника на Тангра, а шаманът му каза:

— Ето сега ще те отведем в тези места, където обитава нашият бог. Ако, когато дойдем след три дни, видим, че той не те е закачал, значи силен е твоят Тангра и ние ще започнем да му се кланяме, както ти искаш. А ако не…

И като метнаха жреца на Тангра на гръб, го отнесоха в гората. А когато след три дни се върнаха там, където го бяха оставили, завързан за дървото, намериха само парчета въже и нищо повече. Така и си останаха угрите при своя кон и своята мечка. Дълго тептангра Ирсан не получаваше никакви вести от оставения при угрите жрец, а когато получи, поиска от хан Кубрат с хиляда воина да накаже угрите, посегнали на българския бог. Но ханът поклати отрицателно глава и каза:

— Ако изпратя воини, ще трябва да падат глави. А ако човек е без глава, тептангра, как ще разбере чия е правата вяра? Ще изпратя в тези краища своите търговци, те ще уговорят угрите…

И направи, каквото рече: изпрати купци със стока. Те не само се върнаха живи и невредими, но и с печалба. Предадоха ли този разговор между хан Кубрат и тептангра Ирсан или не, не е известно, но през всичките тези години угрите се показваха като верни съюзници на българите. Ето и сега, след като накара да се поразтревожат изпратените при него алипи, угърският княз е весел, гостоприемен, отново по негов знак донасят ли, донасят светлокосите красавици кани с вино и нови ястия на огромни дървени подноси. Обхващайки с поглед гостите, той казва:

— Преди да се върнете, трябва да се нахраните както подобава. За да не казват след това, че зле са ви приели на земята на угрите. Яжте, пийте и се веселете за слава на всички богове, които знаят какво очаква утре всеки от нас…

* * *

Не беше лесно да се седи на коня след такова гостоприемство. Заедно с отбрани воини хилядници, князът на угрите изпрати малкия отряд до река Сура, където даде знак да спрат.

— Тук се прощаваме с теб, багатуре.

Илбарис слезе от коня си, приближи се към княза и се поклони.

— Ще предам думите ти на баща ми, хан Кубрат, велики княже. А на теб и на всички угри желая щастие. Прощавай.

И той се обърна, за да си тръгне, но князът го спря.

— Ти ми харесваш, багатуре — каза той. — Ако имах още една дъщеря, щях да ти я дам и да останеш тук.

Свали от врата си блестящия на слънцето амулет, наклони се в седлото си и надяна на шията на Илбарис излятото от злато изображение на мечка.

— Ти, багатуре, вярваш в Тангра, а ние, угрите, в мечката. Нека тези две божества те пазят от всякакви беди, но преди всичко от позорна смърт. Служи винаги честно на баща си и не забравяй, че воинът трябва да вади меча си само в името на справедливостта и мира…