Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (4)

4

У никого. А на табина присъстваха всички, чиято дума можеше да има някаква тежест при решаването на важни въпроси. Там бяха синовете на хан Кубрат — илханите, бяха и висшите сановници — кавханите и тарханите. Сред наследниците на престола бе и осиновеният от хан Кубрат Илбарис и ако някой от гърците не знаеше защо този красив багатур^[1] заема почетно място до трона, то бързо му биваше обяснено, че от малък Илбарис се възпитава като роден син и хан Кубрат не прави разлика между него и останалите илхани. И Чечке, дъщерята на хан Кубрат, се смяташе за сестра на Илбарис, но по време на табина Илбарис въобще не гледаше към прекрасната Чечке като към сестра. Заедно със своята майка и жена на хан Кубрат — Аппак, тя беше в залата и всеки от присъстващите, въпреки важността на събирането, поне веднъж спря погледа си на нежното бяло лице на тази необикновено красива девойка; що се отнася до багатур Илбарис, то той, нарушавайки приличието, просто не сваляше очи от нея.

Илбарис нарушаваше всякакво приличие, въпреки че знаеше, че преди една година неговата заварена сестра бе сгодена за сина на василевса и наследник на византийския престол, принц Юстиниан. Всичко завърши с това, че Аппак с незабележим жест извика Илбарис и укорително му каза нещо на ухото, от което багатурът почервеня и се върна на мястото си. Верни бяха думите на Аппак: не трябва пред всички гости да не откъсва поглед от сестра си. Та нима не разбираше Илбарис и сам това? Разбираше го. Но по-силно от разбирането и от срама бе желанието да види Чечке и въпреки че до края на табина той не вдигна поглед, дори и през стиснати клепачи виждаше все тази тънка шия и огромните очи. На какво се надяваше и сам не можеше да каже. Дали на това, че по неизвестна нему причина хан Кубрат в последния миг ще премисли, ще развали споразумението, ще откаже да даде дъщеря си за сина на василевса? На това не може да се разчита. Но любовта затова е любов, че до последен дъх да не губи надежда, а багатур Илбарис отдавна и безнадеждно беше влюбен в Чечке и въпреки че му се струваше, че както се полага на мъжа, скрива от всички своето чувство, в края на краищата за него знаеха и Аппак, жената на хан Кубрат, и самият хан Кубрат.

Всичко това не означаваше нищо. Нищо не означаваше и любовта на багатур Илбарис, и това, което по този повод мисли самата Чечке. Имаше значение само волята на хан Кубрат. А той преди време даде съгласие за женитбата, наистина, уточнявайки, че женихът трябва сам да дойде за невестата си, преди тя завинаги да напусне родния си край. А ето че вместо жениха, от Византия дойде знаменит художник. Когато той завърши работата си, портретът на Чечке ще замине за Цариград. Няма никакво съмнение, че когато види този портрет — но кой ли портрет е в състояние да предаде очарованието на оригинала! — принц Юстиниан няма да се бави да приготви сватбената флотилия и с първия попътен вятър ще потегли за Фанагория.

Така, в крайна сметка, би постъпил и самият Илбарис, ако се беше родил син на василевса.

Освен това, Илбарис знаеше, че самата Чечке не иска да напуска родния си дом. Само че кой пита девойката какво иска и какво не! Никога не е било така. Каже ли хан Кубрат думата си — и завинаги ще изгасне светлината в очите на багатур Илбарис. Думата на ювиги-хана е закон за всеки. За илханите, за кавханите, за тептангра, за него, Илбарис. Навремето, казват, не искала дъщерята на хан Тугри да напусне бащиния си дом, обичала един багатур от своето родно племе. Е, и какво от това? Каза своята дума хан Тугри и стана Аппак вярна жена на повелителя на Велика България. Такава е съдбата на всяка жена — и на най-обикновената, и на най-знатната, а също така и на ханската дъщеря. На обикновените девойки дори им е по-добре, на кушията могат да си изберат жених по сърце или, в краен случай, да избягат от този, когото не обичат. На ханските дъщери дори това не им е позволено. И първата красавица на племето утригури, своенравната и надменна Аппак, покорно е склонила глава пред бащината воля, така че възможно ли е да се надява, да мечтае и да разчита, че послушната Чечке ще се разбунтува и ще каже „не“ на хан Кубрат?

Не трябва да разчита на това. Чечке ще изпълни дълга си, ще отиде във Византия, ще скрепи с красотата си съюза между двата народа, ще стане вярна жена на наследника на василевса, каквато стана Аппак за хан Кубрат. Аппак не оставяше мъжа си дори в походите, поделяйки с него превратностите на военната съдба, горещината, студа и неудобствата. Ще запише този необикновен факт в своите свитъци битекчи, летописецът, и неговите слова ще достигнат до наши дни. Отдавна вече забрави първата си любов Аппак, живота си би дала за хан Кубрат, за този, на когото цялата се отдаде, на когото роди деца. Но и хан Кубрат й се отплати подобаващо. Никога не е имало случай да повиши глас на Аппак, нямало е случай по най-важните дела да не иска мнението или съвета й. И ако на света има човек, от когото хан Кубрат няма тайни, това е жена му, вярната Аппак.

* * *

След табина имаше угощение. Ястията бяха поднесени на огромни сребърни блюда. Слугите донесоха и вино, ароматно гръцко вино в запотени амфори с тесни гърла, знаменитото родоско вино, съвсем неотдавна донесено от византийски търговци. Наливаха виното в сребърни чаши или в рогове, обковани също със сребро. Това пиеха мъжете. На жените също поднасяха чаши с вино, но вече от друга амфора, и то беше като вълшебна напитка. Правеха това вино на остров Крит — гъсто и сладко беше то, точно такова, каквото се харесва на жените.

Много ядоха гостите, много пиха. Но не размътиха разума си. Чувстваха, че още не е свършил табинът, че още нещо ще бъде казано, за което, всъщност, те всички са събрани тук.

И който мислеше така, не сгреши.

В разгара на пира хан Кубрат стана, в ръка с рога, обкован не в сребро, а в злато и всички разговори секнаха.

— Гости на българите — така започна речта си ювиги-ханът, — мои кавхани, аксакали, илхани и тархани, мои верни багатури.

Като направи пауза, хан Кубрат се наклони да види дали придворният битекчи успява да запише думите му. Битекчи успяваше.

— Чуйте думите ми. Аз, ювиги-ханът на Велика България, Кубрат, реших днес, в тази година, годината на кучето, да разделя пасбищата си между илханите, моите синове. На вратите ми похлопа старостта, както похлопва рано или късно у всеки човек, роб или господар. Ето защо взех това решение. Както казва нашият предтеча, ювиги-ханът на хуните Атила, старото куче може още да хапе, но лае лежейки. Аз ще живея във Фанагория. Пасбищата ще владеят илханите, а аз обявявам Фанагория за вечен стан на българите.

Хан Кубрат замълча, сякаш обмисляше следващите си думи. Наследниците на ювиги-хана, най-знатните хора от родовете и гостите от най-богатите граждани, извикани на табина, седяха в пълна тишина, като се бояха да не пропуснат не дума, а дори и един звук. Без да поглежда встрани, напълно потопен в мислите си, хан Кубрат все пак видя сред тях тептангра, видя как кръвта нахлу в лицето му. Жрецът затаи дъх, нямаше как да знае какво ще каже по-нататък владетелят на Велика България, как ще раздели властта, кой от синовете си ще постави на трона на българите. Ако можеше, хан Кубрат щеше открито да се усмихне — не смяташе на никого да отстъпва върховната власт, нито смяташе да се оттегли на спокойствие, имаше още сили, достатъчно, че да управлява с твърда ръка ордите.

— Тангра ми даде пет сина — каза хан Кубрат, — пет наследника. И една дъщеря ми даде, Чечке, най-малката. На нея съдбата й отреди, вие знаете това, да бъде дадена за жена на василевса Юстиниан. А сега, битекчи, запиши със златни букви думите ми, за да запазят и запомнят илханите завинаги за себе си и своите потомци как съм разделил между тях моите джайляи^[2] — и да няма спорове между тях кой какво да владее. Пиши, битекчи: на най-големия син, Бат-Баян, давам гористата страна и всички подчинени на мен планински народи. На втория мой син, илхан Котраг, давам Горни Кирмен и прилежащите му пасбища. На сина ми Аспарух остава среден Итил и джайляите по брега на река Тан^[3] до самата граница с империята. Давам на четвъртия си син, илхан Балкир, пасбищата по долното течение на Итил и всички места и народи, населяващи степта Даду. Най-малкият ми син, илхан Алцек, след завръщането му от Византия, ще живее с мен във Фанагория. Кавхани, аксакали, илхани! Вие чухте думите ми. Такова е моето желание. Аз казах.

— О, Тангра! — гръмко извика върховният жрец Ирсан и високо вдигна ръце. И всички българи повториха след него като клетва:

— О, Тангра! Тангра! Тангра!

Вдигна ръка хан Кубрат и отново настъпи тишина. Не всичко още бе казал владетелят на българите и искаше внимание.

— Ела към мен, дъще, Чечке. И вие, илхани, елате по-близо до мен. Ето един сноп стрели. Вземи ги, Чечке, и ги дай първо на Бат-Баян. А ти, илхане, най-възрастен сред братята си, опитай, можеш ли да ги строшиш.

Разкършвайки широките си плещи, към трона пристъпи илхан Бат-Баян и взе снопа стрели от ръцете на сестра си. Положи го на коляното си, намести го, напрегна ръце. Издуха се жилите на шията му, почервеня лицето му, по челото му избиха едри капки пот. Огъна той снопа, но повече нищо не можа да направи.

— Не става ли? — без всякаква насмешка попита хан Кубрат. — Тогава нека да пробва илхан Котраг. На всички е известно, че по сила не отстъпва на никой от българите. Вземи стрелите, Котраг, и направи това, което Бат-Баян не успя.

Една глава по-нисък от Бат-Баян бе илхан Котраг; но сякаш не смъртна жена го е родила, а от камък е изсечен. Направо от раменете му започваха главата му и могъщите му ръце с преплетени жили, налети със страшна сила. Илханът не се захвана веднага за работа, а първо с премерени движения нагласи снопа, после го натисна с такава сила, че стрелите се огънаха и сякаш всеки миг щяха да се разхвърчат на трески. Още малко сила само трябваше, но нямаше повече сили у илхан Котраг и той, без да се оглежда встрани, се върна на мястото си. След него не беше нужно да пробват силите си нито Аспарух, нито Балкир. Но по знак на баща си и те излязоха и почти веднага се върнаха обратно. И тогава пристъпи Чечке. Подържа в ръката си снопа след това по знак на хан Кубрат, започна да измъква една по една стрелите и като ги пречупваше с лекота, ги хвърляше в нозете на илханите. Хан Кубрат гледаше дъщеря си с усмивка, след това се изправи и се приближи до синовете си.

— Разбрахте ли мисълта ми, илхани? Нашите предци казваха, че който сам се отдели от рода си, бива разкъсан от мечка, а отхвърления от рода си, го изяжда вълк. Винаги мислете за този сноп стрели и бъдете единни винаги и във всичко. Живейте в дружба и съгласие, тогава никой и никога няма да ви победи и само вашите табуни коне и стада овце ще пасат по джайляите ви. Ако ви обхване помрачение и започнете да мислите само за себе си, за своята орда или за своето стадо, то няма да имате нито стада, нито орда. Ще навлезе във владенията ви враг, ще ви сломи един по един, ще унищожи воините ви и ще спи с жените ви. Децата ви и дъщерите ви ще отведе със себе си, мъжете ще убие или ще продаде в робство. Който е единен, не е един — помнете това, илхани. Това е моят завет към вас…

И хан Кубрат се върна на мястото си.

— Илбарис, ела сега ти при мен.

С лека, пъргава походка, сякаш танцуваше, Илбарис се приближи към ювиги-хана и всички в залата неволно започнаха да се любуват на високия и строен юноша.

— Тук съм, татко.

Хан Кубрат изпитателно гледаше осиновения си син. Кой знае за какво мислеше в тази минута! Багатур Илбарис би искал да знае, мило и драго би дал, за да проникне в мислите на баща си. А ако иска да го изпита за… за…

Той дори пред себе си не се решаваше да произнесе името на Чечке. Хан Кубрат свали пояса си и го протегна на Илбарис.

— Давам ти поръчение, багатуре. В знак на моето доверие ти връчвам този пояс заедно с меча и кинжала. Поръчението трябва да изпълниш, без да отлагаш. От Горен Кирмен дойдоха лоши вести. Хан Чалбай подло е нападнал града и околностите, убил е много наши хора, взел е стадата и е обявил за свои земите, които от сега нататък принадлежат на илхан Котраг. Поръчвам ти, багатуре, на теб, сине на любимия ми кавхан Саклаб, който ме защити някога със собствените си гърди от вражеското копие, поръчвам ти, доблестни Илбарисе, да прогониш от Горен Кирмен ордата на Чалбай, да я разпръснеш и разгромиш и да върнеш на рода ни земите на илхан Котраг, който тръгва за Дамаск с мое поръчение. До връщането на илхана, ти, Илбарисе, ще управляваш тези земи. След като изпълниш каквото ти заръчах, тръгни към горното течение на реките Итил, Кама, Уки, Яик и Бяла^[4] и уреди за нас търговията с тамошните тюрки и угри. За това ще трябва да вземеш с тебе отбрани войници, най-храбрите воини и да съставиш от тях ермак алай^[5]; вземи от табуните ни и най-добрите коне. Вземи също и отряд стрелци. Ковчежнико! Дай на багатура всичко, което ти поиска. Помни, Илбарисе, че не само маджарите и угрите, не само тюрките башкири — всички племена обичат да получават подаръци. Не забравяй и за тях, когато се готвиш за път. За да се добереш до целта си, не жали никого, не взимай пленници и погубвай тези, които ти пречат. Разбра ли ме, Илбарисе?

Багатурът предаде пояса заедно с кинжала и меча на своя телохранител и ниско се поклони първо на хан Кубрат, след това на Аппак, до която стоеше Чечке, прикривайки с ресници, сякаш от ярко слънце, огромните си очи.

— Велики хане, татко мой. Кълна ти се, че скоро ще получиш главата на Чалбай, изменника. Или никога повече няма да застана пред теб.

— Тангра да ти помага, багатуре — каза Аппак.

Но хан Кубрат още не беше свършил.

— На връщане — каза той — ще отидеш при хан Кубер. Ще му предадеш подарък от мен — изработено във Византия златно блюдо. Ще направиш това след като от Дамаск се върне илхан Котраг. Ще му предадеш Горен Кирмен и пасбищата и едва тогава ще отидеш при хан Кубер.

Той се прокашля и потърси нечий поглед. Намери го.

— Алустаз Даяне.

— Тук съм, повелителю.

— Чуй заповедта ми. Ще тръгнеш заедно с багатур Илбарис. Твоята всеизвестна мъдрост ще е подкрепа за неговата смелост. Това е всичко.

Алустаз Даян кимна мълчаливо.

— А сега — каза хан Кубрат, — нека отново се лее вино.

* * *

И се заля вино. Отново се вдигнаха чашите, отново се пресушаваха обемистите, украсени със сребро рогове и постепенно зашумяха гостите, вече се чуваше смях, някой спореше със съседа си и много малко бяха тези, които забелязаха, че хан Кубрат размени няколко думи с Аппак, подир което се изправи и каза:

— А сега, гости мои и синове мои, и кавхани, още една дума. До заминаването на илханите взех решение да проведа утре празник за най-добрите от воините ми, в който те ще могат да се докажат като най-добрите от най-добрите. А освен това глашатаите ще оповестят на народа, че утре на брега на морето ще се състои радостният празник на избора — кушия. Заповядвам да се съберат за този празник подаръци за народа. Това е моята дума.

При тези думи се отрезвиха дори тези, които в друг случай нямаше да могат да се държат на краката си. Кушия! И размахаха радостно над главите си своите мечове и криви саби неженените багатури: ако Тангра помогне и което е не по-малко важно, ако девойката поиска да я стигнат, мнозина от тях ще могат утре да си намерят жена. Да, няма да успеят глашатаите да съобщят тази вест по площадите на Фанагория, когато вече поне половината от девойките и юношите от нетърпение няма да затворят очи до утрото. А когато за кратко се спусне сънят, то и тогава ще продължават да виждат отредените им от Тангра за съпрузи — красиви и силни, смели и знатни. И след тази поразителна новина пирът се разгоря с нова сила.

Илхан Котраг и багатур Илбарис получиха подробни наставления от хан Кубрат. И единият, и другият трябваше да напуснат Фанагория веднага след празника, имаха време точно колкото да се приготвят.

Остатъка от деня Илбарис прекара на масата заедно с всички, но не беше весел багатурът и неведнъж и дваж вдигаше поглед натам, където заедно с Аппак седеше дъщеря й, приличаща на диво цвете. И когато, случайно, разбира се, погледът на багатура срещна широко разтворените очи на Чечке, нещо го удари право в сърцето, дълго след това той седеше без да вижда, без да забелязва нищо около себе си и в главата му се раждаха най-невъзможните мечти…