Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (7)

7

Ермак алаят, отбраният отряд от най-изкусните воини, наброяваш около хиляда човека, напусна Фанагория на сутринта, а по обед вече бе навлязъл сред широкото поле. И тук пратените напред съгледвачи подплашиха един лос, който ошмулваше високите храсти в началото на гората. Илбарис дремеше на седлото си, ала дочувайки думата „лос“ се сепна, сънят го напусна на мига, той сграбчи поводите и се огледа. Изплашеният лос, без много да бърза, с грациозни подскоци се понесе надолу, към брега на горски ручей. Багатурът смушка коня си, отпусна поводите и препусна така, че да пресече пътя на животното, като в същото време изтегли иззад гърба си късия боен лък. Конят разбра замисъла на господаря си и ускори ход.

— Адай, заобиколи от дясно, Ищуган — от ляво! — извика Илбарис. За няколко минути двамата стотника отрязаха пътя на лоса. Животното нямаше друг избор, освен да се хвърли право към Илбарис. А той вече чакаше, опънал тетивата, приготвил стрела с тежък наконечник.

С големи скокове лосът препускаше право към багатура и сега той можа да види колко огромен е звярът с широката си гръд и мощната си глава. Конят под Илбарис се развълнува и подскочи точно когато лосът вече беше съвсем близо, багатурът трябваше да придържа стрелата с лявата си ръка, а с дясната мигом да хване поводите. Горското животно сякаш разбра, че този миг може да спаси живота му, рязко смени посоката на стремителния си бяг и с всички сили се насочи към спасителния гъсталак. Момъкът трябваше да рискува и да стреля след него. За кратко звънна тетивата и стрелата полетя след лоса, отдалечил се вече на петдесетина метра. Воинът видя как животното се препъна насред бяга си, строполи се, изправи се и отново падна. Надигайки се на стремената Илбарис видя как лосът се опитва да избяга и влачи задните си крака: стрелата беше уцелила задницата му и бе раздробила кръстните кости. Багатурът скочи на земята и хвана подарената от хан Кубрат сабя…

Когато гончиите пристигнаха, всичко вече бе приключило. Илбарис изтриваше острието със стиска трева, по огромното тяло на лоса пробягваха последни конвулсии. Адай весело изцъка с език:

— Багатуре, сам Тангра ни изпрати тук този звяр. Погледни — хубаво е месото, че и брегът, и полето са удобни. Идеално време да спрем за почивка. Не може да хвърлим толкова храна, нали?

— Добре — съгласи се Илбарис. — Предай на стотниците, че тук ще устроим лагер…

* * *

Само още един преход оставаше до Горни Кирмен, последният преход — едно денонощие движение на север. Багатурът се поизправи в седлото си и погледна в онази посока, където от непроходимата гора реката излизаше като светеща синя лента и ставаше все по-широка и по-широка. Отдясно брегът беше висок и стъпаловидно се издигаше чак до небето, сребристосиньо като вода, левият бряг бе полегат. Илбарис помнеше, че според картата, която му даде тептангра, не много далеч оттук в Итил трябваше да се влива една река, която тюрките наричат Чулман; още по-нагоре живееше родственият на тюрките народ на маджарите, същият, който навремето отказа да тръгне на велик поход с Атила. Малко преди похода на Атила съседният народ, наричаш се башкири, нападна земите на маджарите по времето, когато мъжете не си бяха у дома; много маджарски девойки отведоха те със себе си, а децата и старците продадоха в робство. И решиха тогава маджарите на съвета на старейшините никога повече да не изоставят родните си пасища, за да не изчезне напълно от лицето на земята и без друго вече много оределият им народ. Но няколко години по-късно, притискани от башкирите, се наложи маджарите все пак да напуснат тези места и да се придвижат към родствените им по кръв българи, установиха се на брега на Азовско море при устието на река Тан, взеха си жени от племето на българите, сродиха се с рода Дуло, тъй като и маджарите, както и българите, се кланяха на Тангра. На земите, от които си тръгнаха, се настаниха башкирите, но не за дълго: хан Чалбай, който произхождаше от източните тюрки, един самозванец без род и племе, ги нападна подло и вероломно, разби башкирските стотни и завзе пасбищата им. На свой ред хан Кубрат получи от Чалбай клетва за вярност и обложи ордата му с данък, в замяна му остави заграбените земи. Но хан Чалбай стана безочлив, изчака подходящ момент, наруши свещената клетва, завзе Горен Кирмен и се обяви за независим владетел.

Отдавна самозванецът точеше зъби за богатия град, построен от ръцете на българи, гърци и угри. Площадите и магазините в града принадлежаха на гръцки и други търговци, които разменяха оръжие и доброкачествени тъкани с племената и народите, обитаващи Страната на мрака, а в замяна получаваха кожи с невиждана красота. Добре вървеше търговията. От година на година Горен Кирмен забогатяваше все повече и повече, стичаха се към него жълтокожи табгачи, докарваха дивна коприна и порцелан. Тархан Мангиш командваше не особено многоброен отряд, разчиташе предимно на страха, който името на хан Кубрат внушаваше на близките народи и основно се занимаваше да поддържа реда и да събира налозите. Замая се от всичко това главата на хан Чалбай и без много да му мисли, той нападна, изби воините, установи се в града, по изключение не го разграби, както правеше по-рано, а започна да събира данъка за себе си. Някои родове от племето му се присъединиха към него, други заминаха на изток, а трети, като предвидиха, че хан Кубрат няма да прости такова вероломство, осъдиха Чалбай и търпеливо зачакаха как ще приключи всичко. Високомерният Чалбай не беше обичан дори от родовете, с които имаше кръвна връзка, и Илбарис правилно предполагаше, че никой нямаше да скърби прекалено много за него, ако бъде погубен.

От тези родове, съветваше тептангра, може в случай на нужда да се поиска помощ, в замяна да се обещае благоволението на хан Кубрат и част от пасбищата на Чалбай.

Разстоянието до Горни Кирмен се скъсяваше с всеки изминал час и всяка изтичаща минута. Когато вечерта спряха край една горичка, Илбарис изпрати малък отряд напред да разузнае. Нужно бе да се разбере дали Чалбай е в града, има ли с него воини, очакват ли нападение. Отрядът замина, а, след като изгуби от очи и последния конник, младият предводител се замисли за съдбата на тархан Мангиш. Опитен воин беше Мангиш, непонятно е как се е доверил на Чалбай. Каква ли е съдбата му? Убил ли го е Чалбай или го е оставил жив в кирмена, може би са го продали като някаква атракция на табгачите търговци и сега се намира в неведоми далечни земи? Да получи отговор на всички тези въпроси можеше само ако се запаси с търпение. Със сигурност Илбарис знаеше единствено, че каквото и да става там, той е длъжен да отвоюва Горни Кирмен от предателя, да разбие отрядите му, а самия Чалбай — или в краен случай главата му — да изпрати във Фанагория.

Оставаше само да чака завръщането на отряда.

Наложи се да чака до късна нощ. Адай, който също отиде в града, се бе изхитрил да проникне в него и да разгледа всичко най-обстойно. Чалбай въобще не е напускал крепостта, заел е най-хубавата къща, събира данъци от търговците и занаятчиите, своите хора също е настанил, а освен това е замислил нова измяна и подстрекава околните племена да плащат данък не на хан Кубрат, а на него, на Чалбай. Разпространявал слухове, че скоро ще стане ювиги-хан на околните тюркски племена и ако към него преминат родовете, които живеят на изток, то той е готов да тръгне на война към Фанагория. И както събира злато и стоки, богатее от ден на ден все повече. Не очаква нападение, но хората му в града не са малко и всички са опитни воини и добре въоръжени.

Илбарис не каза нищо, слушаше с непроницаемо лице, но след като остана сам, дълбоко се замисли. А какво ще стане, ако Тангра отвърне лицето си и Чалбай, вместо да падне победен, разбие храбрия, но немногочислен ермак алай? Може би жрецът бе прав, когато казваше колко неразумно е да се изпраща такъв малък отряд срещу подъл, но опитен и храбър предводител? А може би наистина хан Кубрат предпочита приемният му син да загине в битка и така да се избави от всякакви грижи…

Последните сведения, донесени от отряда на Адай, уточняваха: зад стените на града Чалбай държи малко по-малко от три хиляди души — почти пет пъти повече, отколкото имаше Илбарис.

Безспорно имаше над какво да се замисли човек. Но колкото и да мислеше, изводът беше един: по един или друг начин, със сила или с хитрост, но Илбарис е длъжен или да отвоюва Горни Кирмен, или да загине.

Скъп беше този град за хан Кубрат, тархан Мангиш трябваше да го пази от беди и нещастия като зеницата на окото си. И дълго време беше точно така. Мангиш се отнасяше добре към околните племена, съумя да спечели доверието им, разрешаваше на българските воини да взимат техни девойки за жени, всячески защитаваше привилегиите на търговците и занаятчиите, рискували да дойдат до това незнайно място. Народите, заселили се по бреговете на Итил, донасяха в Горен Кирмен не само кожите на различни зверове, докарваха и еленова кожа, рибен клей, мед и восък, отбрано просо. Евтини бяха стоките им, като мухи на мед им налитаха не само гърците, които още в първите дни бяха основали цяла колония, но също и арменските, туранските и табгачите търговци. Едни препращаха купените стоки на запад, към франките и великия град Рим, други превозваха за Персия и Египет сребристите кожи, дошли от Страната на мрака, а туранските търговци притежаваха дълбоката, добре пазена тайна за пътищата към страните на индусите и табгачите. Понякога търговци от една националност се обединяваха в задруги и заедно товареха керваните си, понякога се обединяваха купци от различни националности и религии — свързваше ги печалбата. Събирачите на данъци, начело на които стоеше тархан Мангиш, налагаха много голям налог, но търговците безропотно го плащаха, защото от сделките си печелеха три пъти повече и на това още три пъти отгоре.

А сега всички доходи отиваха при Чалбай.

Слънцето бавно, но неумолимо потъваше зад върховете на дърветата, после над земята падна мрак. Замлъкнаха птичите гласове. Воините легнаха да спят, положили под главите си седло. От всяка стотна по един мерген стоеше на пост. Илбарис бе приседнал на брега на реката и слушаше пръхтенето на конете. От древни времена съществуваше поверие, че конете чувстват наближаващата битка три дни предварително и не могат да спят. Животните привикват към стопаните си, животът им е свързан с тях, разбираемо е такова предчувствие. Та нали често от коня зависи толкова, колкото и от стопанина, дали ще препускат заедно на воля из степта или ще лежат на земята за храна на хищните зверове и птиците, които също три дни предварително усещат миризмата на кръв и се стичат в несметен брой към мястото на бъдещата битка. Само човекът няма предчувствия и не знае предварително какво му готви съдбата, а в нощта, която може да се окаже последната в живота му, спи спокойно и безметежно, сякаш са му отредени още дълги години на тоя свят.

Спи човекът и природата му пее приспивни песни. Над света цари тишина, под небето и над земята се разлива покой. Ако се заслушаш, можеш да различиш думите, които реката разменя с бреговете си, да доловиш как, разкъсвайки тишината, младата щука изскача над водата, устремена в гонитбата на дребни мушици. После отново настава тишина, просторната река Итил продължава да тече величествено и спокойно, увлечена в непрестанно движение, вечно като самия живот.

Неусетно отминават часовете. Смениха се постовите и Илбарис стана, протегна се и тръгна към телохранителя си. Адай се повдигна на лакът и укоризнено поклати глава. Багатурът кимна успокояващо, легна на една страна, полежа малко така, после се обърна по гръб. Отвори очи и загледа звездите. Една лилава завеса ту ги прикриваше, ту те успяваха отново да блеснат, сякаш на небето някой играеше на странна, причудлива игра. Колко много звезди има по небето, а не им е тясно. Пък ето хората на земята — все нещо не им достига. На един му трябват още пасбища, на друг — злато, на трети — слава. Защо е така? Защо сред хората често се случва някой да завиди на това, което има друг? Ето например Чалбай. Какво не му достигаше, та реши да завземе Горен Кирмен? На какво се надява, какво иска, за какво мечтае, на какво разчита? Коя висша сила му помага? А какво ще стане, ако безчинствата на Чалбай вече са дотегнали и е време да загуби и това, което е имал преди, и онова, що е заграбил неправилно? Къде си, Тангра? Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, помогни ми да надвия Чалбай. Помогни ми и не пускай Чечке във Византия. Помогни ми, Тангра…

Багатурът гледаше звездното небе, без да мигне, гледаше, докато очите му го заболяха от умора. Взираше се и броеше звездите: една, две, три… шест, седем… девет… Търсеше познатите съзвездия, намираше ги, намисляше си желания. Ако всичко се сбъдне, ще завземем Горни Кирмен, ще разбием Чалбай, ще се върнем във Фанагория… Чечке. В лице тя прилича на майка си, на Аппак, на ръст висока, а снагата й тънка, тънка — с две длани можеш да я обхванеш, косите й са златни, а очите — сини: гледаш в тях и потъваш, защото глъбините им са бездънни.

А колко различни са синовете на хан Кубрат! Най-големият, Бат-Баян, е набит, як, широкоплещест, лицето му е тежко, зачервено, очите — зелени, тъмнокос е, държи се високомерно и прилича на грък повече от всички останали. Третият син, Аспарух, е с тъмни очи и коси, а погледът му е толкова пронизителен, че когато те гледа, ти се иска да отместиш очи; във Фанагория дори говорят, че вижда в тъмното като котка. Четвъртият илхан, Балкир, има дълъг тъжен нос и добри сини очи; изцяло прилича на книжник, какъвто си е. Затова пък най-малкият, Алцек, с когото багатурът най-много се сприятели, още от най-ранно детството удивляваше всички с острия си ум. Той беше мълчалив, не говореше много, и се отнасяше еднакво към всички — и към илханите, и към по-нископоставените, гледаше право в очите и нямаше никакви врагове. От детските си години се разхождаше из града без телохранители и обичаше да се заглежда ту в лавката на арменския търговец, търгуващ с килими, ту в работилницата на оръжейника, застанал с чук в ръка край наковалнята. Оттогава измина толкова много време, Алцек не се връща и кой знае дали ще се върне някога, а и да го стори, то колко ли ще се е променил?

Дълго още гледаше багатурът звездното небе. Едва когато то започна да светлее на изток, потъна не за дълго в кратък дълбок сън…

Стори му се, че едва бе затворил очи. Впрочем, може би беше точно така. Часовите разбудиха багатура с викове. Наредено им бе да събудят воините с изгрева на слънцето.

Така и направиха.

— Ехей! Ставайте, храбреци! Денят се ражда, слънцето се изкачва в небето! Молете, воини, Тангра за победа, така че по земята да се лее само кръвта на враговете ни…

Спяха воините дълбок сън, но спяха леко, като зверове — събудиха се мигновено и първата им работа бе да напипат оръжието си. Ако нямаш оръжие — по-добре не се надигай от земята, така можеш живота си да спасиш, тъй като от край време обичай на тюрките бе да не убиват лежащите. А ако се надигнеш, не чакай никаква пощада, ето защо тогава и сабята трябва се намира в ръката ти. А ако си грабнал оръжието, то трябва да се озовеш мигом на седлото, а следователно и конят ти винаги трябва да е наблизо…

Багатурът скочи, както всички, убеди се, че кривата сабя дамаскиня е на пояса му и конят му е до него, отърси се и на бегом се спусна по стръмния бряг към водата. Над реката изгряваше слънцето, водата беше прозрачна и хладна. Той коленичи, напи се, наплиска лицето и шията си. Когато отново се изкачи на хълма се обърна към слънцето и протегна ръка за поздрав:

— Изпрати ни, Тангра, успешен ден. Изпрати ни победа!

Над поляната се носеше миризмата на печено месо и устата се пълнеха със слюнка… Месото се печеше направо тук, върху въглените, отвън обгаряше, но отвътре ставаше меко и сочно.

След като хапнаха, всички се строиха. Всеки воин зае мястото си в строя. Нареждаха се по десет. Десетима се командваха от десетник, десет десетника се подчиняваха на стотник, над десет стотника стоеше багатур — хилядник, десет хилядни съставяха един тюмен. Тюменът се командваше от кавхан или илхан, а те самите се подчиняваха на ювиги-хана. Такъв бе редът, присъщ за алая на хан Кубрат.

А тук всички се подчиняваха на багатур Илбарис. Всички, освен алустаз Даян. Алустазът беше очите и сърцето на ювиги-хана. Той не се месеше в заповедите на багатура, Илбарис можеше да постъпва както сметне за нужно. Но Даян гледаше и всичко запомняше. Ако нещо не му харесваше; говореше с Илбарис насаме. И така, на алустаза не му се понрави гъркът, Агасике оръжейника. Това и рече Даян на багатура. Не се доверяваше на гърка, съветваше да не го изпускат от очи. Багатурът не разбираше защо е нужно, но алустаз Даян нищо не обясни.

Младият юнак вече искаше да даде команда за тръгване, когато откъм брега се зададе постови.

— Два конника на другия бряг на реката, багатуре!

— Адай с мен! Всички останали да чакат…

Алустаз Даян ги последва. През храстите съгледаха два коня, спускащи се към реката от противоположната страна: единият се водеше за юздата от млад воин с лък на гърба, на гърба на другия лежеше човек, облегнат на конската шия.

— Единият е ранен — каза Адай.

Илбарис кимна:

— Така изглежда. Трябва да разберем кои са…

— Тюрки са — каза иззад гърба на багатура алустаз Даян. — Едни от родствените ни племена имат пасища наблизо.

— Нека да се присъединят към нас. Адай, извикай глашатая.

След няколко минути Адай се върна с глашатая, чийто глас беше способен да надвика даже буря.

— Кажи им да се прехвърлят на нашия бряг.

Глашатаят сложи длани до устата си:

— О-хо-хо, е-хей! Багатурът ви вика при себе си!

Този, който водеше коня на повод, без да каже нито дума, извади иззад гърба си своя лък и като сложи стрела на тетивата, замря.

— Какво иска той? — не разбра Илбарис.

— Нека някой изпрати стрела към неговата страна — каза алустаз Даян. — Може би тогава ще разберем.

— Адай, пусни стрела. Само не се цели в него.

Адай, без да слиза от коня, извади лъка си точно както и воина на другия бряг и без да се прицелва, опъна тетивата. Като проблесна на слънцето, стрелата полетя през реката. В този миг, когато премина средата и започна да се снижава, воинът, държащ коня, на мига пусна поводите, изопна лявата си ръка и рязко опъвайки тетивата, пусна стрелата си. Още миг — и стрелата на Адай, счупена на две, падна във водата.

Илбарис скочи от коня си и се затича към водата:

— Мергене, не стреляй! Ние сме воини на хан Кубрат. Чакам те…

Младият воин се приближи до онзи, който лежеше неподвижно връз конската грива и се наклони към него. След това, като внимателно водеше коня с ранения, влезе във водата. Илбарис стоеше на брега и ги очакваше с вълнение. Течението малко отнасяше коня настрани, но скоро стъпиха на брега.

— Адай, пренесете ранения на поляната. Внимателно. Нека го прегледа табибът.

Адай и четирима батири внимателно свалиха възрастния воин от коня. От устните му се стичаше кървава пяна, лицето му беше бледо, но не се оплакваше и не издаде ни стон. Стискаше зъби и търпеше болката, без да промълви и една дума. Младият мерген вървеше редом, без да го изпуска от очи. Едва когато батирите донесоха товара си на поляната и внимателно го положиха върху ложе от сено, а над него се приведе табибът, който съпровождаше отряда на Илбарис, мергенът потърси с поглед очите на багатура и дрезгаво каза:

— Нападнаха ни хора на хан Чалбай. Ние пасяхме стадата си. Те ни нападнаха на разсъмване, като вълци… убиха тримата ми братя, отведоха със себе си сестра ми, майка ми… Отмъкнаха овцете, конете, всичко разграбиха. Ние с баща ми закъсняхме… бихме се срещу десетима… след това те започнаха да ни преследват… Пуснах десет стрели… и десетте попаднаха в целта… баща ми не успя да се спаси, удариха го с копие…

Мергенът говореше със слаб глас, виждаше се, че е на ръба на силите си. Погледна баща си и преглътна буцата, която беше заседнала на гърлото му. Искаше да каже нещо, но премълча и се отвърна. Багатурът положи ръка на рамото му:

— Ще се разплатим с Чалбай за вас, мергене.

Мергенът не отвърна. Приближи се към мястото, където лежеше баща му. Лекарят-табиб, повдигаше главата на ранения, като се опитваше да налее в устата му лековита отвара, смес от билкова настойка и гръцко вино. Червена струйка се стичаше по шията на стария воин. Мергенът се отпусна на коляно край него.

— Татко…

Заедно с кървавите мехури, на устните на стария воин се появяваха и думи:

— Сине… аз умирам… Няма… на света… друг мерген като теб… Ако Тангра… те дари… с живот, отмъсти на Чал…

— Атам… атам… не умирай, татко…

Но душата на стария воин беше вече отлетяла. Лицето му стана сурово, отворените очи гледаха право в синьото небе. Табибът ги затвори.

От очите на младежа се лееха сълзи.

— Как наричаха баща ти, мергене? — попита Илбарис.

— Актай.

— А ти как се казваш?

— Ташбулат…

Без да обръща внимание на това, че вече няма никакви сили, той помогна да отнесат тялото на баща му до гроба. Погребаха Актай според древния обичай — седнал. Оставиха до него храна за три дни и оръжие, за да може да дочака Тангра да дойде за душата му.

На мястото на погребението насипаха могила.

Слънцето грееше, пееха птици. Някъде кукаше кукувица.

Трябваше да се вземе решение.

Илбарис заповяда да се съберат стотниците. Първата дума се полагаше на тях. Багатурът произнасяше последната. Мергенът Ташбулат запита:

— Тези воини ли са всичко, което имаш, багатуре?

— Ермак алай — нима е малко?

Мергенът облиза сухите си устни:

— Воините на Чалбай са опитни бойци. Не знаят милост. Чух, че в града са около три хиляди. Как смяташ да ги победиш?

— Още не зная, мергене. Знам само, че или ще се върна иззад стените на кирмена с победа, или въобще няма да се върна.

Стотниците приближиха, насядаха в кръг.

— Говорете — заповяда багатурът.

Всеки каза своето мнение. Да предизвикат Чалбай на двубой. Да щурмуват крепостта през нощта. Да обсадят града и да унищожат един по един воините на самозванеца. И така нататък. Всеки казваше това, което му подсказваше опита, всички се изказаха и млъкнаха. Сега трябваше думата си да произнесе Илбарис. Но той не бързаше.

— Алустаз Даян, ти какво ще кажеш?

Алустазът дълго мълча.

— Това, което предлагат стотниците, не става. Трябва ни нещо друго.

Мергенът, на когото Илбарис беше разрешил да присъства на съвета, каза:

— Разреши ми да вляза в града. Ще убия Чалбай.

— Или той ще убие теб — каза алустаз Даян. — Би било добре да влезеш. Но как да проникнеш в града? Около стените има дълбок ров, а на вратите — стражи.

— Може ли аз да кажа?

Гъркът Агасике пристъпи в кръга.

— Аз вървя с вас, воини. Вашето дело е и мое дело. Тъй трябва да се постъпи: да се приготвят няколко товарни коня, да се натоварят с мехове, пълни с вино. Аз съм гръцки търговец, искам да започна търговия в града, да се видя с другите гърци. С мен могат да влязат още няколко човека. Чалбай няма да закача търговеца, в най-лошия случай ще вземе виното. Да го вземе. Един мях трябва да се остави при портите. Когато наближи нощта, трябва да се опитаме да отворим вратата. Това е.

Алустаз Даян мълчаливо го изслуша. Гъркът, както и преди, не му вдъхваше доверие.

— Ти рискуваш много, търговецо. И какво значи, надяваш се да успееш?

— Надявам се. Когато победим Чалбай ще помоля за награда да ми възложите снабдяването с оръжие. Бързо ще забогатея. Струва си риска…

— Ти решаваш, багатуре — каза мрачно алустазът.

— Друг изход не виждам — промълви Илбарис. — Взимай мяховете, уста, и тръгвай.

След около два часа един малък обоз тръгна на път. Не беше успял още да излезе от гората, когато часовият доложи:

— Задържахме, багатуре, четирима човека. Двама са ранени…

— Доведете ги…

Съпроводени от десетина алипа на поляната пристъпиха четири човека. В единия от тях, тъжно седнал на седлото, за свое най-голямо изумление Илбарис позна тархан Мангиш. Но това вече не беше управителят, на когото всичко му вървеше, както го познаваше Илбарис отпреди. Сега пред него стоеше един съсипан старец. На няколко крачки от багатура тарханът тежко скочи на земята и се приближи до приемния син на ювиги-хана. Прегърнаха се, а после Мангиш прегърна и алустаза.

— Ето — въздъхна тежко той и махна с ръка към тримата конници, от които двама едва се крепяха на седлата си. — Това е всичко, което остана… Снощи се натъкнахме на постови, загубихме трима, а тези раниха… Тангра се отвърна от мен…

Мангиш говореше бавно, сякаш сам се принуждаваше да си спомни какво се е случило. Той обвиняваше единствено себе си. Повярвал на Чалбай, пуснал го в града. А как да не повярваш, дотогава Чалбай служеше на ювиги-хана, беше му верен. Като звяр се разправил измамникът с тези, които опитали да се съпротивляват, в яростта си не пожалил нито жени, нито деца. Двете невръстни рожби на тархана погубил пред очите на майка им, дъщеря му дал на един от стотниците си. Това разказали на тархана хората, видели всичко със собствените си очи. От петимата стотници, охраняващи реда в града, четирима сложили оръжие, съгласили се да служат на Чалбай. Тези, които не се съгласили, убили на място, за назидание на останалите. Сам Мангиш по чудо останал жив — бил заминал в съседното селище да се договори за събирането на ясака…

Тарханът, до неотдавна непоколебимо уверен в себе си, сега изглеждаше жалък. С един замах лишен от богатство и власт, бе заприличал на отломък от онзи човек, предишния, мъката бе успяла да го пречупи. Багатурът опита да го ободри:

— Чалбай ще си плати за всичко това, тархане. Много му се е насъбрало, за всичко ще отговаря.

Стария тархан подслониха под навеса и го нахраниха, на ранените лекарят направи превръзки и даде успокоителна напитка.

— Колко врати имат градските стени? — попита Илбарис тархан Мангиш, като приседна до него. Тарханът го погледна със сълзящи очи и каза:

— Две врати. И още един таен проход.

— Знае ли Чалбай за него?

— Преди не знаеше, а сега… мисля, че все някой му е казал.

— Добре — кимна Илбарис. — Сега си почивай, събирай сили. Утре всичко ще се реши, в битката ще ни е нужен всеки един човек.

Мангиш кимна, затвори очи и се излегна назад…