Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (10)

10

На алустаза не му се удаде да разбере каквото и да е за съдбата на мергена Ташбулат. А след това вече се наложи да мисли за собствената си съдба и за тази на десетината воина, които го съпровождаха. Не успяха да излязат от гората, когато внезапно се озоваха сред угри, появили се отвсякъде и толкова многобройни, че и дума не можеше да става да се съпротивлява. Старшият алип на угрите с жестове заповяда на алустаза да го последва и тръгна напред без да се оглежда. Нямаше какво да се направи. Като се подчини на съдбата, алустазът заповяда на десетимата воини да се поддържат един друг, за да могат в краен случай по-скъпо да се простят с живота си. Сам той, полюлявайки се на седлото, мислеше за превратностите на съдбата и се надяваше, че искат да ги закарат живи до стана. Ако възнамеряваха да ги убият, мислеше си алустазът, нищо не им пречеше да го направят в гората. Но, може би угрите са запазили привичката да принасят на божеството си човешки жертви? Тогава ще ги убият пред някакъв ритуален стълб в прослава на неизвестен бог. Жалко, че преди смъртта си той, алустаз Даян, няма да види багатур Илбарис, за да му каже всичко, което мисли за Ташбулат, който навярно ги е предал всичките.

В тази минута на алустаза му беше мъчно за багатура дори повече, отколкото за себе си. Какво му е на него, поживял си е, оставил е синове, има кой да продължи рода му, има и кой да отмъсти за смъртта му. А за багатур Илбарис е по-лошо, ще загине в разцвета на силите си, нищо няма да остане след него и ще е така, сякаш не е живял на този свят. Алустазът се чувстваше виновен. Нима не е по-мъдър и опитен? Нима не можеше да посъветва багатура да се върне в Горен Кирмен и да дочака няколкостотин алипа, които приемният му баща нямаше да откаже да изпрати?

Сега е вече късно. От къде се взе този Ташбулат, защо толкова му се довери Илбарис? Не е ясно. Понякога хората сякаш се намират в затъмнение, Тангра ги напуска, и лишава човек от разума му.

Никога няма да си прости алустазът, ако Илбарис загине, още повече няма да си прости, ако сам той оживее.

Има надежда да оцелее. Има. Никой не знае за това, най-малкото багатурът. Тази надежда се намира на гърдите му. Тамгата на княза на угрите, тамгата от телешка кожа, на която е отпечатан свещения знак. Тази тамга означава клетва, дадена от хан Кубрат и предводителя на угрите да не воюват един с друг и да не си пречат. Тя има сила по цялата Велика България и из пределите на дивото племе. У хан Кубрат тя се пазеше свръх строго и когато той изпрати алустаз Даян с Илбарис, на него, а не на приемния си син я повери ханът. Но когато му я даде, го предупреди да не забравя за острия, избухлив характер на княза на угрите и всячески го призоваваше да внимава, за да не изчезне случайно свещения знак, което би било оскърбление към боговете и разтуряне на договора, тъй като е невъзможно да се скрие загубата, по ред се съхраняваше тамгата ту във Фанагория, ту в стана на угрите.

А ето го и самият стан — стените са направени от неимоверно дебели дъбови пънове, край широко отворената яка врата се тълпеше народ. По пътя десетимата воина, които съпровождаха алустаза, бяха обгърнати от все по-плътна тълпа, сред която се виждаха и пешаци и конници на коне без стремена. Край втората врата, водеща към вътрешния град, който при българите се наричаше ечке кала, един висок воин с тънък кръст и широки рамене разбутваше хората, приближи и хвана коня на алустаза. Погледна българина със зелените си очи и каза нещо — тълпата започна да се разпръсква.

Като продължаваше да държи коня за поводите, високият вървеше, без да се оглежда, и самият алустаз Даян по неволя се движеше в неизвестно направление, а след него и десетте алипа, на които, кой знае защо, никой не обръщаше внимание.

Алустазът се почувства оскърбен. Той докосна кожения шнур на тамгата на шията си, след това опъна поводите и конят спря.

Високият воин се огледа и изрече нещо.

— Аз съм алустаз на ювиги-хана на българите — заяви Даян, като се стараеше гласът му да звучи равно. — Искам да говоря с княза на угрите.

Воинът внимателно се вслушваше в звуците на българската реч. Явно не я разбираше, защото още веднъж погледна към конника със странните си зелени очи и поклати глава.

— Искам да извикаш тълмач^[1] — каза алустазът и допря длан до устните си.

Воинът разбра, потърси с поглед наоколо, сви длани около устата си и извика. Веднага се появи нисък човечец, облечен нито като угрите, нито като маджарите.

— Разбираш ли езика на българите? — подозрително попита алустазът.

— Разбирам — ясно отговори човечето.

— Добре. Тогава преведи това на воина: аз съм алустаз на хан Кубрат. И искам да видя великия княз на угрите.

Човечето се поклони, а след това, обръщайки се към високия воин, изстреля няколко думи. Той погледна още веднъж, без да промени изражението си, отново хвана поводите и като едва промени посоката, поведе коня към дървена, яка на вид къща с широки прозорци и голям чердак. Тук той пусна поводите и приближи към алустаза, като му предостави широкото си рамо, на което воинът се опря и без усилие слезе от коня. Едва в този момент забеляза, че в пояса на високия войн е затъкната българска сабя, оставаше само да се гадае по какъв начин е попаднала у угъра и къде е предишният й собственик. Високият войн привърза коня на коневръза и каза няколко думи на стражниците, охраняващи входа. Влезе в къщата, впрочем не за дълго, защото после веднага се върна заедно с някакъв човек, който държеше в ръка жезъл със звънчета и така приличаше на шамана на угрите. Но това не беше шаман, а човек, приближен на угърския княз, въвеждащ новодошлите. Той вдигна жезъла си и изразително погледна алустаза, който разбра, че жестът означава, призив да се приближи.

Той пристъпи.

Като гледаше право пред себе си, човекът с жезъла произнесе няколко думи. Едни от думите заповядваха да се окаже гостоприемство на посланика на ювиги-хана на българите (това се отнасяше до високия воин), другите известяваха алустаза, че великият княз на угрите ще го приеме за разговор утре по обед. И се обърна да си иде, но Даян го спря:

— Моля великия княз да ме приеме днес. Предай му молбата ми.

Човекът с жезъла изслуша тълмача, повдигна вежди и поклати отрицателно глава. След това изрече само една дума, която алустазът разбра и без превод:

— Утре.

Даян вече искаше да покаже тамгата си, но в това време вратите се разтвориха и оттам се показа сам великият княз на угрите, стар и белобрад, той вървеше удивително изправен, а погледът му беше като на младеж — упорит, зорък, любознателен. По начина, по който погледна алустаза, а веднага след това отново върна погледа си на него, беше ясно, че го е познал. Не показа никакво учудване, въпреки че от деня на тяхната среща бяха изминали не малко години и двамата, разбира се, се бяха променили. Ето сега дойде и времето за тамгата, която алустаз Даян предаде в ръката на телохранителя на княза, а той с поклон я предаде в ръката на владетеля на угрите.

Той внимателно я огледа, взря се в свещения печат и кимна.

— Великият княз на угрите ти разрешава да говориш — каза тълмачът.

Алустазът направи една крачка напред.

— Ние, велики князе, дойдохме тук, за да ти съобщим, че Горни Кирмен отново е в ръцете на българите. Хан Чалбай, този същият, който вършеше беззакония, заграби пасбищата, скара племената и натвори други подли дела, е убит и главата му е изпратена във Фанагория. Хан Кубрат ти изпраща чрез мен своя поздрав и тази тамга, която сега три години ще се пази при теб в знак на ненарушения свещен мир между нашите народи. Съобщавам ти още, велики княже, че от ден на ден се завръщат в Горен Кирмен византийските, самаркандските и хорезмските търговци, на които вие можете, както и преди, да продавате стоките си…

Беше просто поразително колко млад бе погледът на княза на угрите. Той каза:

— А ти, алустазе, си остарял. Благодаря ти за добрите вести, бъди мой гост. Хубаво е, че донесе тамгата. Вие, българите, се оказахте добри съседи, държите на думата си. Затова се радваме на вашата победа. Имаш ли някаква молба? За посланика на хан Кубрат у нас няма да има отказ.

— Извини ме, велики княже, аз не съм посланик на ювиги-хана. Аз съм по-скоро посланик на посланика. А той е приемният син на хан Кубрат, багатурът Илбарис. И аз бих искал…

— Би искал да знаеш какво се е случило с него? Или искаш да го видиш? Ако е това, то скоро ще го видиш. На сватбата на нашата дъщеря.

На сватбата на дъщерята? Имаше от какво да остане без ума и дума алустазът. Явно това се беше изписало на лицето му. Без да го изпуска от поглед, князът на угрите се усмихна.

— Учудваш ли се? Прочетох мислите ти. Не, не на приемния син на ювиги-хана ще дам дъщеря си за женя. Неин мъж ще бъде мергенът Ташбулат. Той спаси живота й и по законите на угрите сега тя му принадлежи. Като се ожени, той ще остане тук, аз ще го изпитам и ако той е наистина толкова храбър, колкото беше в онзи миг, когато само с един кинжал се хвърли върху мечката, ще стане дясната ми ръка.

Даян с мъка си възвърна дар слово.

— Аз… велики княже, помня дъщеря ти като съвсем малко дете. Ако вече я омъжваш…

— Годините летят, алустазе. Скоро ще видиш дъщеря ми. И своя багатур ще видиш, и мергена. Те скоро ще са тук.

— Недалеч отвъд гората, велики княже, има още воини…

— Не се безпокой, знаем за тях. Те също ще бъдат поканени на празничното угощение. А дотогава върви да си починеш.

На алустаза на му оставаше нищо друго, освен да се подчини на съдбата.