Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (8)

8

И отново изгря слънцето — червено и тревожно. Заедно с него се надигнаха воините и поеха на път. Багатурът заповяда на Ташбулат да язди вляво, редом с него, а отдясно, както винаги, яздеше Адай. От време на време Илбарис хвърляше коси погледи — мергенът яздеше със стиснати челюсти, скулите му бяха изпъкнали. Дай му сега Чалбай и ще го разкъса на парчета. А това е лошо. Гневът не е добър помощник на алипа. Ненавистта е хубаво нещо, тя дава сили, но не трябва да си загубваш ума, защото накрая може да загубиш и главата си. Ташбулат трябва да се наглежда, че като нищо може да загине.

Яздеха бавно. Алустаз Даян се досети, че Илбарис очакваше всеки миг да се появи някой от хората, които потеглиха към града. Не се знае каква съдба ги е застигнала, живи ли са въобще. Или някой ги е издал и сега ги налагат с камшици…

Продължаваха да яздят. Пред самия град пътеката се спускаше в овраг, след това се издигаше нагоре, почти до самата крепост, до стените. Тук спряха, може би, все пак, някой ще се появи. Но никой не се показа. Тархан Мангиш приближи с единствения останал му воин и помоли:

— Багатуре, дай ми сто алипа. Ще устроя засада недалеч от тайния изход. Мисля, че в случай на опасност Чалбай ще понечи да се измъкне оттам.

Сто алипа? Илбарис не можеше да отдели толкова.

— Ще ти дам три десетки, те са като стотни. Повече не мога.

— Добре, багатуре.

Илбарис предаде заповедта и стотниците се събраха. Всички се скупчиха около предводителя си, Илбарис с пръчка нарисува по пясъка крепостните стени, оврага, пътечката. След това каза:

— Безсмислено е всички да тръгнем към града посред бял ден. Чалбай веднага ще види колко сме на брой и няма да миряса, докато не ни разбие със своите три хиляди воина. Ще направим така: аз ще взема една стотна и ще отида под крепостните стени. Ще извикам, че ме изпраща хан Кубрат, за да съпроводя Чалбай до Фанагория.

Някой каза:

— Да речем, че ти повярва. Ще види стотната, ще изпрати две или три от неговите. А после какво?

Илбарис отвърна:

— Именно заради това отиваме до стените. За да изпрати стотна или две. А още по-добре — пет. Ще тръгнем да бягаме… насам, към оврага. А вие тук ще чакате с готови лъкове. Нас ще ни пропуснете, техния път ще отрежете. Нито един не бива да се върне обратно, разбрахте ли? Заедно със стрелците ще остане батир Ишкул. Ето там, на края на гората, ще скрием конете. И още нещо — от всяка стотна ще отделите по пет алипа за тархан Мангиш. Най-надеждните. Още веднъж ви казвам: най-важното е никой от чалбаевите воини да не се завърне. Нито един.

— А ако Чалбай забрани на своите да отворят вратата, багатуре? — попита някой.

— Ще се въртим под стените, докато не изгубят търпение. Кой ще издържи, като гледа една жалка стотна да се мотае под носа му? Кой ще изпусне лесната плячка? Рано или късно ще тръгнат след нас. А ние — след тях… А сега да се закълнем със смъртна клетва, алипи, да се бием до победа.

С тези думи Илбарис извади кинжала си, поряза палеца си и капна седем капки кръв в златна чаша, която извади от торбата. Всеки от присъстващите направи същото, при което докосна чашата с устни.

— Батири! Няма смърт, има само слава. Тангра е с нас, той ще ни помогне.

Като поведе със себе си сто отбрани мергена, Илбарис тръгна напред. Скоро видяха високите стени на града.

Появяването им не остана незабелязано. Тревожно забиха барабаните на стражите, завиха тръби. Стените се изправяха и изправяха нагоре към небето. Ето вече са съвсем близо, едва ли не трябва само да протегнеш ръка… Приближиха се на разстояние полета на една стрела, после на половината от него. Почти до вратите стигнаха, толкова близо, че различаваха хората на Чалбай, които се изсипваха на стените.

Илбарис вдигна ръка.

— Глашатай!

— Тук съм, багатуре…

— Предай им… На Чалбай. Ако доброволно, за един ден, без никому да навреди и като остави всичко както си е, излезе от града и отведе всичките си хора до един, ще го пуснем и няма да го закачаме. Ако остане или иска да се съпротивлява, заповядано е да се достави той или главата му на хан Кубрат.

— Хан Чалбай няма да направи нито едното, нито другото — каза глашатаят. — Той…

— Говори…

Глашатаят направи няколко крачки напред. Завика. Дума по дума се носеха към стените, на които се струпваха все повече хора. Когато глашатаят замлъкна, известно време беше тихо, а след това долетя дружен смях. Смееха се батирите на Чалбай. Беше им много смешно. Направо се търкаляха от смях.

— Казах ти — рече глашатаят.

— Нищо.

От стените всички сочеха с пръст шепата воини, застанали на открито пред градските стени. След това до Илбарис и мергените достигнаха ругатни, оскърбления, викове и крясъци. Особено се отличаваше някакъв висок воин, десетник, а може би и стотник: той така се превиваше от смях, че едва не падна долу. Ташбулат грабна лъка си, приготви стрела.

— Разреши ми, багатуре… Сега ще се озове долу до стената…

— Не бързай, Ташбулате. Той няма да ти избяга. Потърпи. Трябва да им изглеждаме като зайци, треперещи от страх. А за себе си да мислят като за свирепи вълци. За вълка заекът е лесна и вкусна плячка. Нека възбудим апетита им.

Измина още малко време.

— Извикай, че искам да говоря с хан Чалбай — каза Илбарис на глашатая.

Той, без да се мръдне от мястото си, още веднъж се провикна. Но, разбира се, Чалбай не ги удостои с появата си.

Слънцето грееше, небето беше синьо. Над стените, ту кацайки на зъберите, ту вдигайки се с пронизително дрезгаво грачене, се носеше огромно ято врани. „Знак за голямо кръвопролитие“ — помисли си багатурът. С опитно око той забеляза, че много воини се оттеглиха от стените. Спуснаха се долу, навярно готови да се хвърлят към лесната плячка. Нима в края на краищата се надяваше, че хан Чалбай просто така ще изпусне такава вкусна хапка? Може и да се беше надявал, но не много, съвсем малко. Почти не се надяваше. А сега вече със сигурност знаеше, че ще има схватка и тя ще е жестока до смърт.

В това време на стената се появи глашатаят на Чалбай. Гласът му лесно преодоля разстоянието до багатура, думите изговаряше някак странно, но се чуваше добре.

— Великият хан Чалбай заповяда да ви предам, че ще ви прости наглостта, ако си отидете, докато не е станало късно. Връщайте се, там откъдето сте дошли, а на хан Кубрат предайте, че от сега нататък до края на дните Горен Кирмен ще принадлежи на славния хан Чалбай и неговия род. Ако не побързате, ще станете храна на враните. Това е отговорът на хан Чалбай…

— Ташбулате — каза Илбарис на мергена, без да обръща глава. — Ще се разделим на две, аз тръгвам надясно, ти наляво. И така, покрай стената. Сега вече може да стреляш, нека алипите на Чалбай разберат с кого си имат работа. Тръгнем ли да се оттегляме, следвай ме плътно и не изоставай. А сега да ги раздразним…

По команда на Илбарис мергените обтегнаха лъкове и няколко човека паднаха от високата стена в тревата. Колоната на конниците се понесе край рова и когато достигна до края, двете половинки на стотната размениха местата си. От стената също полетяха стрели, един от алипите на Ташбулат беше ранен в ръката. Под друг падна коня, но той се премести на резервния, който всеки воин винаги води със себе си. Адай, яздещ отзад, извика иззад гърба на Илбарис:

— Багатуре, те всички са пияни!

— Може би от виното ще станат по-храбри!

Половината стотна на Илбарис се приближаваше към вратите, когато той забеляза, че висящият мост потрепна и започна да се спуска. Работата беше свършена.

С диви викове и изсвирвания от разтварящите се врати се изсипа стотна и половина от чалбаевите конници, понесоха се, насочили копия, към стотината илбарисови воини. Българските мергени пуснаха по две, а някои и по три стрели и започнаха да увличат пияните алипи на Чалбай далеч от стените на града, като препускаха в бяг и в същото време стреляха. Нито една стрела не пропусна целта си. Но те също понесоха загуби — ето вече един мерген е пронизан, конят му го влачи по земята, ето втори, трети. По знак на Илбарис стотната се спря, обърна и се втурна в пълен галоп към врага. Като приближиха, метнаха копия, пак се обърнаха и отново се понесоха към оврага, защитавайки се със стрелба. Поразяваха противника, но губеха и свои. Оврагът вече беше съвсем близо, пътят се превърна в пътека. Изтегляйки се в дълга колона, конниците препускаха с всички сили. Воините на Чалбай предвкусваха бърза и лесна победа и се окуражаваха един друг с високи викове. Това, че около половин стотна от другарите им беше свалена от конете, не спираше никого — колкото по-малко победители, толкова повече плячка ще има за всеки; а в това, че плячката е близо, никой не се съмняваше.

Илбарис видя условния знак — огромно повалено дърво. Още малко… още…

Той измъкна кривата си сабя и я размаха. Сега ще се появи полянката и там ще разгърнат редиците. Не, не стотната, целият ермак очаква там гостите.

Засвистяха стрели, пробиващи с тъп звук телата. Никой от воините на Чалбай не разбра откъде дойде смъртта. За повечето от тях тя беше бърза, дори мигновена. От близко разстояние късите изопнати лъкове с такава сила посипаха стрели, че те преминаваха дори през защитните доспехи. Такава беше съдбата на повечето от тях. На останалите им се удаде възможност да кръстосат саби с остриетата на българите. Само след няколко минути от стотната на Чалбай бяха останали живи трима човека: те лежаха на земята в знак на покорност. Загубите на Илбарис бяха седмина убити и дузина и половина ранени.

Разгорещен от схватката, Илбарис изтри потта от лицето си. Редом с него същото стори и Ташбулат. Лицето му беше мрачно.

— Какво ще правим сега, багатуре?

— Отново ще отидем до кирмена, Ташбулате. Ти остани и си почини. Аз ще отида с друга стотна.

— Ще дойда с теб, багатуре.

— Добре, Ташбулате.

Илбарис извика:

— Втората стотна — с мен! Другите да чакат в засада. Стреляйте по мой сигнал, а след това идвайте на помощ. Струва ми се, че схватката няма да е лека…

И отново затанцува хороводът на конниците към крепостните врати. На стените този път почти нямаше зяпачи. Подвижният мост още бе спуснат. Веднага щом се разбра, че нахалните българи са дошли пак със същите сто човека, вратите се разтвориха и петстотин конника начело с бека се устремиха в атака, сабите им святкаха на слънцето. И отново Илбарис си плю на петите, докато не достигна края на гората, и отново се повтори това, което се случи и по-рано: в гъстата тълпа стрелите на българите не знаеха преграда и пробиваха броните, които не успяваха да предпазят алипите на Чалбай. Изминаха само няколко минути, а враговете останаха по-малко от половината. И тогава изведнъж българите се втурнаха рязко, свиха обръча и отрязаха пътя към бягство. Илбарис се намираше в най-разгорещената схватка; рамо до рамо, без да отстъпват и на крачка, редом с него се биеха Адай и Ташбулат; с непостижима бързина и сила се врязваха те във вражите редици, оставяйки зад себе си широк проход. Илбарис чуваше как при всеки удар мергенът произнася: „За баща ми… за майка ми… за сестра ми…“

Воините на Чалбай, откъснати от крепостните стени и от спасителната гора, започнаха да хвърлят оръжието си на земята, молейки за пощада. Но една голяма група, начело с бека, се съпротивляваше с отчаянието на хора, решили скъпо да продадат живота си. Това бяха най-опитните бойци и не един от българските коне вече влачеше по полето своя господар.

— Двубой! Двубой!

Няколко гласа повториха този възглас — бекът извикваше предводителя на българите на смъртна схватка. Този обичай съществуваше не само при тюрките и не само в тези ранни времена, много по-късно най-силните бойци също се предизвикваха един друг, решавайки в единоборство изхода от битката. От само себе си се образува широк кръг, в центъра на който бекът обикаляше на окървавен кон и разсичаше въздуха със сабя. Българските воини образуваха своята част на кръга.

— Двубой, двубой…

Илбарис с труд си пробиваше път към поляната. Адай го догони.

— Багатуре, разреши ми да убия този самохвалко…

— Трябва сам да го направя, Адай.

Бекът, като принуждаваше коня си да се изправя на задните си крака, търсеше противника си, крещейки обиди и оскърбления. Той бе огромен на ръст, жилест и силен, сабята в ръцете му изглеждаше като играчка.

— Багатуре, нека аз да се сражавам с него. Ще го разкъсам, ще прережа гърлото му…

— Не ми пречи, Ташбулате…

Илбарис смушка коня си и с един скок се озова на поляната.

— Приготви се да умреш — процеди той.

Бекът изруга и отново изправи коня. В същия миг се кръстосаха сабите им.

От силата на удара Илбарис едва не изпусна оръжието си. Конете, като се сблъскаха гърди в гърди, зацвилиха, после се отдръпнаха. Бекът бе опитен боец и с налети с кръв очи следеше всяко движение на багатура, който направи с коня си един кръг и се приближи към центъра. Сабята си държеше вдигната над главата. Тромавият кон на бека едва успяваше да се завърти и да се обърне. В един миг Илбарис за секунда се оказа зад гърба на бека, после рязко смушка коня напред, прехвърляйки сабята си в лявата си ръка. Бекът успя да обърне своя кон, но не предвиди удара от ляво. Дамаското острие проблесна като хладна мълния и дясната ръка на бека падна на земята заедно със сабята. Без да разбира все още какво се е случило, исполинът гледаше ръката си, търкаляща се със сабята в прахта, след това повдигна нагоре окървавения чукан и с отчаян вопъл падна на земята. Остатъците от чалбаевите стотни хвърлиха сабите си в краката на конете.

— Ташбулате, вържете пленниците, но по-внимателно. Останалите — след мен. Да опитаме да пробием през вратата…

— Ще бъде изпълнено, багатуре…

Българите развързаха ласата си и започнаха да завързват предалите се алипи. Като знаеха, че обичай сред българите е да не се убиват попадналите в плен, те покорно протягаха ръце, в края на краищата, на всеки му е мил животът и никой не се е разбързал да се прости с него заради Чалбай.

Стотната на Илбарис излезе от гората в боен ред и се приближи към стените на крепостта. И в този момент, когато до града оставаше съвсем малко разстояние, подвижният мост сякаш от само себе си падна през рова и вратите се разтвориха.

— Това е алустазът! — завика Илбарис. — Напред, българи!

Това наистина беше Даян. Но не сам. Тълпи граждани, въоръжени кой как може, тичаха срещу българските алипи. Те влачеха с въжета обезоръжените воини на Чалбай — тези, които бяха оцелели след клането, устроено от жителите на кирмена.

Алустаз Даян тръгна към Илбарис.

— Кирменът е превзет, багатуре. Този грък… с две думи, той успя да отвори вратата. Така е.

Илбарис, скачайки от коня си, положи ръка върху ръката на алустаза:

— Благодаря ти. Благодаря ви… На гърка ще му се отплатя…

А от вратата на града продължаваха да се изсипват хора. Те бяха от различни родове и племена, по различно време попаднали под властта на хан Чалбай. Жадно се взираха в лицата на конниците с напразната надежда да намерят познати или роднини. Старци, жени, деца, девойки… мръсни, дрипави, гладни. Сред тях, с тояга в ръка, която беше окичена със звънчета и към която беше завързана вълча опашка, като викаше нещо и звънтеше с камбанките, вървеше шаманът, облечен с дрипава, вехта и окъсана дреха. Щом стигна на няколко крачки от багатура спря и свали от главата си шапката, към която също беше пришита бяла вълча опашка, а след това дълбоко се поклони.

— В името на Тангра, моля милост за всички жители на този град, багатуре Илбарис. Не е тяхна вината, че попаднаха под властта на хан Чалбай. Те знаят, че земята и градът принадлежат на Кубрат, ювиги-ханът на българите. Не наказвайте тези нещастници, те достатъчно изтърпяха от Чалбай. Ако сторите това, за което ви моля, Тангра ще ви въздаде според заслуженото, багатури…

И той падна на колене.

Илбарис го вдигна.

— Стани, старче. При българите не е прието по-старият да пада на колене пред по-младия. Ние вярваме в Тангра, следваме заветите му, не потискаме нещастните, помагаме на слабите. И ти, и всички хора, които хан Чалбай насила е затворил в града, са свободни и могат да идат където поискат. Но не бих ви съветвал сега да напускате тези стени, тук от сега нататък за тях ще има защита, а кой ще защити жените и децата, ако си тръгнат? Всички могат без страх да се върнат, ще ги нахранят, ще им дадат къде да живеят. Това се отнася и за теб, старче. Правилно ли разсъдих, алустаз Даян?

— Правилно, багатуре. За тези, които се доверяват на защита от хан Кубрат, всеки, който носи неговото оръжие се явява защитник. Нито жените, нито девойките с пръст ще докоснем, не с тях ни е изпратил да воюваме ювиги-ханът. Аз също ви съветвам да не излизате от града, останете зад стените му. Старче, води ги обратно…

Тълпата дрипави и гладни жени, девойки и старци тръгна назад. Само децата, за които всичко е развлечение, с викове се носеха сред прахоляка. Илбарис изпрати с поглед този пъстър табор, спря очи на вълчата опашка, която се поклащаше в такт със звънящите камбанки, и каза на Адай:

— Следи да не се случи нищо лошо на шамана. Той ще ми е нужен… по-късно. Узнай къде живее.

— Ще бъде сторено, багатуре.

И Адай тръгна след тях. Край Илбарис остана само алустазът. Изглеждаше уморен до смърт, но не каза ни дума.

От вратата на крепостта се показа самотен конник.

Той се приближаваше с клюмнала глава. Илбарис позна Ташбулат, който, веднага щом се отвори вратата, препусна към града, където се надяваше, че може да открие следите на майка си и сестра си. Сега, като го гледаше, Илбарис разбра, че търсенето не е довело до никакъв резултат.

Пристигайки, Ташбулат вдигна очи и на немия въпрос на Илбарис поклати глава.

— Не — каза той, — няма никакви следи, багатуре.

Лицето му отново стана сурово.

— Все още не сме намерили Чалбай — стисна зъби Илбарис.

Алустаз Даян и Ташбулат кимнаха едновременно. Багатурът смушка коня си и тримата бавно минаха през крепостните врати…

* * *

А какво стана с Чалбай? Това се изясни съвсем скоро, вестта бе донесена от Адай. Когато узнал за въстанието в града и за това, че най-добрите му и най-предани стотни изведнъж са изчезнали неизвестно как, сякаш са се стопили като восък под слънцето, Чалбай с петдесет телохранителя се хвърлил към тайния проход. За него бил разбрал от някакъв табгачи търговец, който пък получил в замяна правото да държи лавка с коприна в кирмена, без да плаща данък за нея.

Входът беше направен толкова изкусно, че бе невъзможно да го намериш, ако не знаеш къде точно се намира. Но Чалбай знаеше. Единственото, което не знаеше, бе, че на изхода отдавна вече го очакваше засада начело с тархан Мангиш. Но той и алипите му разбраха това едва когато, уверени в спасението си, излязоха на дневна светлина. Смъртта се нахвърли върху воините на Чалбай докато се измъкваха от подземието. Дори и да искаха да се обърнат и да се скрият, не можаха да го направят, защото тези, които идваха след тях, напираха да излязат.

Без нищо да разбере, хан Чалбай, разбутвайки всички и съпроводен от двама предани телохранители, се добра до повърхността. Тархан Мангиш нанесе удар с копие преди Чалбай да успее да изрече и дума. Той сграбчи копието за дръжката, изглеждаше, сякаш иска да се покатери по него, след това от устата му бликна кръв и той падна на земята.

Така загина хан Чалбай. Така загина и тархан Мангиш. Защото в минутата, когато, гледайки как хан Чалбай дращи по копието, Мангиш се засмя, а един от телохранителите на Чалбай метна към него ножа си и го прободе в гърлото. И веднага този телохранител беше убит със стрела и въобще никой от петдесетте човека, излезли от тайния проход заедно с Чалбай, не доживя до следващия ден…

Малко след това пристигнаха воините на Илбарис. През подземието ги преведе един по чудо останал жив воин българин, който не искал да служи на Чалбай. Той прекарал три месеца във воняща яма, където го хвърлил Чалбай, по чиято заповед жителите на града трябвало да изливат в тази яма нечистотии. Някаква състрадателна жена носела храна и вода на нещастника и ето че той, знаейки за тайния проход и едва измил от себе си мръсотията, предложи да ги преведе под земята. На известно разстояние след него вървяха българските алипи.

Когато преминаха под стените и излязоха навън, те се озоваха пред страшна картина. Нито един от петдесетината не беше пожален, мнозина все още се гърчеха от раните си, мнозина още дишаха. Тарханът също беше понесъл не малко загуби, скъпо продаваха живота си воините на Чалбай. Самият хан, пронизан с копието на Мангиш, лежеше на една страна и гледаше пред себе си с широко отворени очи. Мангиш седеше, облегнал гръб о ствола на една бреза. Гърлото му бе прободено от нож. А на няколко крачки от Мангиш ничком лежеше телохранителят на Чалбай, от чиито гърди стърчеше нащърбеният връх на стрела.

Много, много бяха убитите, нямаше почти никой, който да не е ранен, а лекарят-табиб се опитваше да помогне доколкото може на ранените, като ги беше положил да легнат на тревата.

Илбарис приближи към брезата и дълго гледа лицето на покойния тархан. Ето как изглежда този, който е въздал справедлива мъст. Нека Тангра те награди според заслугите ти, тархане.

Някой го докосна по рамото, Илбарис се обърна. Бе един от воините, които заедно с Мангиш участваха в засадата. В ръцете си държеше торба.

— Вземи, багатуре — каза алипът. — Тук е главата на Чалбай.

Илбарис му се усмихна:

— Ти, храбрецо, ще я отнесеш във Фанагория. Хан Кубрат щедро ще те награди. Почини си до утре, а на изгрев-слънце потегляй и препускай, без да спираш…

След като разпореди достойно да се погребат загиналите българи, Илбарис, заедно с Адай, се отправи към дома, който по-рано принадлежеше на тархан Мангиш. Като преминаха през градските порти, видяха уста Агасике. Той стоеше целият в пот и мръсотия, подпрял се на стената, и гледаше приближаващия багатур.

— Благодаря ти, уста — изрече по гръцки Илбарис. И ако нещо можеше в тази минута да разтърси оръжейника, то това беше гръцка реч от устата на варварина-българин.

— Ти… ти знаеш езика ни…

— Аз много знам, уста — каза Илбарис. — И гръцки зная, знам и какво си направил, уста Агасике. Знай, че нито аз, нито баща ми, хан Кубрат, ще забравим някога, че именно ти, рискувайки живота си, ни помогна да отнемем този град от Чалбай.

— Не приписвай всичките заслуги само на мен, багатуре. Всеки от нас направи каквото можа.

— Има разлика, уста. Аз съм син на хан Кубрат, аз съм негов алип, аз изпълнявам клетвата си. А ти през това време можеше да седиш във Фанагория и да търгуваш.

— Няма да спорим, багатуре. Не само ти уважаваш хан Кубрат… но да оставим това. В един от домовете намерихме девойка… оказа се дъщерята на Мангиш. Чалбай я взел за наложница, държал я отделно… Такава красавица, багатуре, не съм виждал през живота си…

— И за тази вест ти благодаря, уста. И няма да забравя…

— Добре, багатуре. А ако забравиш, ще ти напомня…

* * *

Илбарис седеше в дома на покойния тархан и пишеше на пергамент:

„През пролетта на шестстотин четиридесет и първа година по летоброенето на християните и в годината на кравата по Тангра, аз, багатурът на хан Кубрат, наречен Илбарис, победих ордата на номадския туран хан Чалбай и завинаги избавих итилските тюрки от този изменник. Главата на Чалбай изпратих във Фанагория на моя баща и господар хан Кубрат. В битката унищожих алая на Чалбай, от наша страна загинаха триста шестдесет и седем воина. Нека Тангра отсъди какво ще се случи с тях по-нататък. Ние ще продължим напред, тъй като е казано, че мъртвите ги очаква рай, а живите — път…“

Пристигна Ташбулат, доложи, че мъртвите българи са погребани заедно в една могила, като са им отдадени полагащите се почести. На земята са предадени също и труповете на воините на Чалбай, за да не заразяват въздуха.

— Добре, мергене — каза Илбарис. — Сега си почини. Денят беше тежък…

Денят наистина бе тежък. Багатурът седеше до прозореца. Стъмваше се. Край къщата мирно вървеше стадо крави, след това заблеяха овце. Нищо не напомняше за трагедията, която съвсем скоро се беше разиграла по тези улици. Сутринта в града царуваше увереният в своята сила и непобедимост хан Чалбай, а слънцето още не беше залязло, когато главата му вече лежеше в проста торба. Вчера кирменът беше в неговите ръце, днес съдбата бе решила съвсем иначе. И ето че пастирите, които се криеха от Чалбай по горите, вече се връщаха у дома със стадата си. За пастири при българите служеха роби, но роби, които имаха правото да се женят, а децата им вече бяха свободни хора и по заповед на хан Кубрат ги обучаваха във военно дело, взимаха ги в алая и им плащаха със злато за вярна служба точно както и на самите българи. Затова робите при българите рядко се мъчеха да избягат и оставаха завинаги в тези благодатни краища. Така постъпваше хан Кубрат с мъжете и момчетата, попаднали в плен. Хан Чалбай постъпваше съвсем иначе. Част от мъжете убиваше, част продаваше в робство на самаркандските търговци, които ги препродаваха далече, там, където от момчетата правеха евнуси, а мъжете използваха в каменоломните. Жените и особено девойките Чалбай оставяше за себе си: най-красивите правеше наложници, а когато им се наситеше, ги даваше на воините си. И като превзе града, Илбарис откри много от тези нещастници, и млади, и не толкова млади, с деца, родени от воините на Чалбай и неизвестно от какви родове и племена. Какво да прави с тези жени и с тези деца, отведнъж лишили се от мъже и бащи, той въобще не знаеше. Ташбулат влезе съвсем навреме.

— Чуй, мергене — каза Илбарис. — Какво да правя с тези чалбаеви жени? Ако ги изгоня от града, ще загинат. Ако ги оставя, кой ще ги храни?

— Намери им мъже, багатуре — посъветва го Ташбулат. — Видях ги — сред тях има много красавици.

— Правилно — съгласи се Илбарис. — Така и ще направим. Иди кажи на глашатая, нека утре сутринта, още с изгрева на слънцето, да обяви из целия град, че на брега на Итил ще се проведе кушия, като във Фанагория. И ако някой от нашите алипи пожелае да остане с жена си в Горни Кирмен, ще го оставим тук.

— Но — каза Ташбулат, — тези жени са повече, отколкото нашите алипи.

— Виждам, че и за това ще можеш да предложиш нещо. Говори.

— На твое място бих разрешил да участват в празника и неженените роби. И този от тях, който си намери жена, от името на хан Кубрат го дари със свобода. При условие, че завинаги остане в града.

— Така и ще постъпим, Ташбулате. Кажи сега, може би и ти самият си видял някоя девойка, която би искал да догониш?

Ташбулат поруменя и излезе.

Илбарис, останал сам, отново се загледа през прозореца. Усмихваше се. Ташбулат му харесваше, затова дори го направи стотник. Стори му се, че Адай се обиди. Може би приятелят му смяташе, че Илбарис прекалено много е отличил този, до вчера още никому неизвестен, мерген? Къде ли се изгуби сега Адай, верният му телохранител, дясната му ръка? А може би си е намерил някоя сред девойките на Чалбай?

Някой влезе в къщата и спря на вратата. Илбарис не видя веднага кой стои там, затова ръката му сама легна на дръжката на кинжала. След това погледна.

— А, уста Агасике. Влизай, сядай.

— Добър вечер, багатуре — гъркът отмести една пейка, седна. — Чух, че утре продължаваме нататък?

— Точно така, уста Агасике, само че не утре, а вдругиден.

— Алустаз Даян…

— Вдругиден, уста. А утре ще устроим кушия. Не искаш ли да си избереш невеста тук?

— Не ми трябва на мен невеста, багатуре. Друго ми трябва.

Багатурът повдигна вежди. Друго? Чувал беше, че сред гърците има такива, които предпочитаха момчета пред жените. Но уста Агасике не приличаше на такъв.

— А какво искаш, уста?

— Искам и по-нататък да ме вземеш със себе си.

— Добре, уста, ще си помисля.

— Помисли си сега, багатуре. Че той алустазът все твърди, че аз трябва да остана в града, казва, тук съм бил нужен. А на мен нещо ми се хареса да воювам. Търговията ще почака.

— Вижда се това, уста. Само че грешиш. От тук ще идем при угрите и маджарите, но не за да воюваме, а за да скрепим дружбата. Сега, когато Чалбай вече го няма, техният път насам е открит. Нека търговците и купците идват без страх.

— Щом става дума за търговски работи, аз ще ти трябвам дори още повече, отколкото във военните дела. Вземи ме. Искам да видя различните народи по земята. Както казват у нас: своят го тегли към своите, чуждия — към чуждите. Така е устроен човек, че винаги го влече неведомото. Тайното.

— Ще поговоря с алустаза. Ти си заслужи молбите ти да се изпълняват.

— Благодаря ти, багатуре. Кажи ми още нещо: след маджарите и угрите, ще тръгнем ли към Страната на мрака?

Багатурът, без да отговори, се разсмя.

— Знаеш ли, уста, какво казва нашият тептангра? Че всеки трети човек на света умира заради своето любопитство.

— Че какво, багатуре, навярно е прав. Нашият философ, Йоан Фасиан, този, който твоят приемен баща удостои с такова внимание, на свой ред казва, че именно любопитството е направило човека такъв, какъвто е. Е, аз да си ходя?

— Тръгвай, тръгвай, уста. Помня молбата ти…

* * *

Ташбулат донесе ядене — варено месо, прозрачен брезов сок. Не бяха успели още да го опитат, когато влезе Адай, сдържан и сериозен. Обикновено не влизаше и не излизаше, преди да е казал някоя шега. А сега думите с ченгел да му вадиш от устата.

— Както заповяда, багатуре. Ето го шаманът.

Шаманът изникна като сянка иззад гърба му. Зазвъняха камбанките, сянката на вълчата опашка заигра по стените.

— Благодаря ти, Адай. Искаш ли да ядеш?

— Вече ядох, багатуре. Ако не ти трябвам — ще тръгвам.

— Провери стражата, Адай. Особено при портите.

— Разбрах…

И излезе. Все пак, наистина, явно се е обидил. Добре, с Адай сме кръвно свързани, ще се разберем. А с този тук, със звънчетата…

— Не се плаши, приближи се, нищо не те заплашва тук. Остави звънчетата, тук властва силата на Тангра.

— Не смятай това за дързост, багатуре. Именно в тях е силата на този, в чиито ръце са те. Без тях шаманът е нищо. Без тях той е като чучело, което забучват в градината.

Багатурът си помисли, че и с тази тояга шаманът не прилича по-малко на чучело, целият един такъв изкривен, сгърбен. Но гласно каза:

— Искам да ти предам подарък от един човек. Както разбрах от него, от този човек, ти изповядваш вяра в Тангра, а те виждам с тези камбанки. На какви богове се молиш, защита от кои богове търсиш? А и какво ще стане, ако те не те защитят?

— За това ние с теб, багатуре, нищо не можем да знаем — без никакво възражение каза шаманът. — Ти ми каза за някакъв подарък?

Багатурът протегна към него шепа и я разтвори. На дланта му лежеше пръстенът на тептангра. Шаманът го взе внимателно, сякаш се боеше да не се изгори. Вгледа се, поднесе го към устните си.

— Това е пръстенът на тептангра Ирсан — каза накрая.

— Така е. Тогава името ти трябва да е Кура-Ата.

Шаманът няколко мига гледаше Илбарис, след това падна на колене и докосна с чело земята.

— Сянката на тептангра прави велик всеки, до когото се докосне — каза той отчетливо. — Аз съм на твоите заповеди, багатуре.

Илбарис искаше да каже нещо, но не успя, в същия миг в стаята влезе алустаз Даян. С ням въпрос погледна той Илбарис и шамана, който както преди стоеше с чело о пода. Появяването на алустаза не бе приятно на Илбарис. Той и до сега не беше разбрал напълно защо е изпратен с него Даян. Не знаеше какво всъщност го интересува. При това положение, разбира се, разговорът с шамана няма да се получи. Илбарис се наведе и повдигна човека в краката му за рамото.

— Стани, божи служителю. Седни. И ти, алустазе, влизай.

Даян премести поглед от шамана върху Илбарис, след това върху Ташбулат.

— Адай беше ли тук, багатуре?

— Адай? Изпратих го да провери стражата…

— А аз ще проверя него. Заедно ще навестим ранените.

И възрастният воин си отиде. Настъпи мълчание. Погледът на Илбарис се плъзгаше по вещите в дома. Тук всичко беше от добро качество, удобно, от дебелите греди на стените миришеше на смола. Интересно, кой е строил тук за българите дървени къщи? Гърците не признават дървото, вярват само в камъка. А тук всички къщи са дървени, въпреки че при желание може и камък да се намери. Навярно са ги строили угрите, казват, че те също живеят само в дървени домове и не се страхуват в тях от студ, а лете там е прохладно и лесно се диша. Само че лесно горят… Впрочем, неведнъж беше виждал Илбарис как в огъня пламват и каменни сгради.

В дъното на стаята бяха разположени широки просторни нарове, покрити с огромна кожа от бяла мечка. Трудно е да си представиш какъв трябва да е бил звярът, почти два пъти по-голям от кафявата мечка. Илбарис никога не бе виждал бели мечки, само знаеше, че живеят там, където нощта трае половин година, а след това толкова дълго трае и денят — и беше невъзможно да си го представи. Но което е невъзможно за човека, е възможно за Тангра, ето защо Илбарис вярваше в Страната на мрака, въпреки че не можеше да си представи как е възможно да се живее и живее ли наистина някой там.

Народът по тези места търгува с българите от Горни Кирмен, а те на свой ред изпращат стоки във Фанагория. Самите българи водят търговията по следния начин: оставят стоките си на уговореното място, а след това, когато пак дойдат, вместо тях намират кожи на сребърни лисици, росомахи^[1], елени, бели мечки, моржови зъби, сушена риба. С голямо уважение се ползваше сред жителите на Страната на мрака гръцкото оръжие, особено копията; знаещите хора казваха, че туземците от севера мятат удивително ловко тези копия и ловят не само нерпа^[2] и риба, но и огромни бели мечки, като тази тук.

Погледът на Илбарис запълзя по стените. Няма спор, добре е живял в този дом тархан Мангиш. Където и да погледнеш — все кожи, на пода, на стените. Вълчи, лисичи, боброви. И от бялка, и от катерички, и от хермелин, които и от злато по-скъпо продават гърците на царските домове в Европа, които красят крехките женски рамене в каменните студени замъци, където шетат зимните ветрове.

След това погледът му се спря на кучешка глава, закована в ъгъла. Кура-Ата, улавяйки немия му въпрос, каза:

— Хан Чалбай се покланяше на кучешка глава, багатуре, ти не знаеше ли?

— Много неща не знам, Кура-Ата. Затова си тук.

— Ще ти разкажа. Аз съм се родил тук. Отдавна. Баща ми беше шаман на нашето племе. След това дойде тархан Мангиш, заповяда да се покланяме на Тангра. Тези, които не искаха, уби. Погуби и баща ми. Мен ме изпратиха във Фанагория, тептангра Ирсан ме учеше на вярата, после ме изпрати тук.

— А след това ти отново надяна вълчата опашка и взе звънчетата.

— Взех ги, Чалбай ме застави. Сам той, казват, се покланяше на кучешка глава. И сам, като куче, се хвърляше на всички. Ненаситен беше, много жени имаше. Мен не ме закачаше, но каза да се върна към предишната вяра. Понякога ме слушаше, когато се застъпвах за някого. Но като цяло беше зъл. Обичаше да мъчи хората, животните. Понякога питаше за Тангра, какво ме е учил някога Ирсан. Може би щеше да склони да приеме правата вяра, не зная. Сега е все едно.

Шаманът говореше с равен глас, полюлявайки се на пейката, на която седеше. След това замълча, затвори очи.

Илбарис каза:

— Ташбулате! Изпрати божия служител до дома му. Той е свободен.

— Да, багатуре.

Шаманът се надигна, отвори очи, тръгна към вратата. На прага се обърна.

— Ти си добър човек, багатуре. Тангра те обича. А този грък — Агасике, е лош човек. Пази се от него. Не му се доверявай…

— Добре, добре…

Като остана сам, Илбарис още дълго ходеше от ъгъл в ъгъл. В огнището догаряха въглени, в съдинките свършваше маслото, колебливи сенки запълзяха по стените. Илбарис изу ботушите си от мека кожа, легна на нара, наметна се със завивка, ушита от хермелинови кожи. Топлината го обгърна. Някъде отдалече долетя дрезгав вълчи вой. „Усетиха миризмата на кравите“ — помисли си Илбарис. Сънят малко по малко го завладяваше.

Дойде Ташбулат, открехна вратата, взе една меча кожа, хвърли я на прага и легна. Илбарис нищо не го попита. Искаше да спи, но не можеше. Само се обръщаше от една на друга страна и мислеше ли, мислеше. Утре с изгрева на слънцето ще отпътува пратеникът за Фанагория, след седмица ще хвърли главата на Чалбай в краката на хан Кубрат. Ще се зарадва приемният му баща — Горен Кирмен отново е в ръцете на българите. Щедро ще награди пратеника, ще си спомни и за него, за Илбарис. Ще тръгнат веднага ромейските купци с товари, отново ще закипи градският пазар, отново ще потекат кожи от Страната на мрака към далечните западни земи… Ще узнае хан Кубрат, че багатурът е жив и здрав, ще узнае и Чечке…

Чечке…

Багатурът заспа, сънят го пребори. Спеше и се усмихваше на това, което виждаше насън. По улицата цяла нощ минаваха стражи, тропаха с клепалцата си, а той спеше, виждаше Чечке и се усмихваше…

Събуди го Ташбулат.

— Ей, багатуре! Събуди се, денят се ражда.

Илбарис чу гласа, идващ някъде отдалеко, опита се да отвори очи, но не можа. Все още виждаше Чечке така ясно, че нямаше сили да се върне тук, където нея я няма. Стоеше тя на другия бряг на Итил, лицето й така добре се виждаше, че стигаше само да протегнеш ръка и ще докоснеш страните й. Тя го викаше, но водата ги разделяше. Той вече беше влязъл във водата, но гласът от другия свят беше настойчив и повтаряше ли, повтаряше:

— Багатуре! Хайде, ставай… багатуре!

И той отвори очи. Чечке изчезна, сякаш никога не я е имало. Това беше само сън, нищо друго. До него стоеше мерген Ташбулат и го гледаше.

— Вече се бях изплашил, мислех, че никога няма да се събудиш.

— Ето, ето, събудих се. Хайде към реката…

Вратата беше отворена, към реката водеше стръмна пътека, по брега вече имаше много хора. Стражите пристъпваха от крак на крак, искаха също да се спуснат, но не биваше. До самата вода Илбарис видя много свои воини, по яките им тела блестяха капки вода. Алипите се миеха, плискаха се един друг, някой се хвърляше в реката, като викаше силно: явно водата не беше топла. Багатурът бързо се съблече, с два скока стигна и се гмурна. От студената вода кожата му сякаш пареше. Изплува, изпръхтя, пак се гмурна. Отвори очи — водата беше прозрачна, малки рибки се пръснаха във всички посоки…

Ташбулат му протегна кърпа. След къпането по жилите течеше гореща млада кръв, Илбарис се чувстваше съвсем като момченце, успяло да прескочи огромно дърво, повалено от бурята. Разсмя се. Хубаво е да си млад.

Ташбулат вървеше до него. И това също беше хубаво.

На самите порти срещнаха уста Агасике, гърка.

— Новият ден започва, уста.

— Наистина е така, багатуре. Как спа?

— Добре спах, уста. Само вълците виха цяла нощ.

— Разровили са могилата, багатуре. Вчера не заровиха на дълбоко мъртвите, зверовете се събраха при миризмата на кравите. Вълци, лисици, мечки са видели… не е хубаво, трябва пак да се погребат телата.

— Заемете се с това, Ташбулате. От мое име. Не бива зверовете да оскверняват могилата. Въпреки че на мъртвите им е все едно.

— Все едно им е — съгласи се гъркът. — Но на нас, тези, които оставаме, не ни е все едно. Велик грях е да се остави мъртвец без погребение. В древните времена при нас, гърците, наказваха за това със смърт. Нашите предци вярваха, че душата няма да намери покой, докато тялото не бъде предадено на земята. И твоят Тангра, багатуре, казва същото.

— Добре, уста, ще се погрижим за делата на Тангра. Ти върви.

Слънцето се изтъркулваше в деня като огромно червено кълбо. Багатурът обърна лице към него, отпусна се на колене и вдигна ръце. Молеше от слънцето благодатен ден, благодатен ден и успех в делата за себе си и за своите воини. Агасике гледаше багатура и мислеше за нещо. След това се прекръсти, погледна светилото. Отмина нататък, но пак се огледа — веднъж и още веднъж.