Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (6)

6

След пира тептангра се отправи към дома си. Но не сам. Както и предишния ден, извика със себе си Илбарис. Вече беше тъмно, хората се прибираха по домовете си. Известно време всички вървяха заедно, но след това тълпата започна да оредява и ето че накрая останаха сами: тептангра, крачещ напред, без да се оглежда, Илбарис, който го следваше, и неговият телохранител и приятел Адай, който вървеше последен и водеше коня на повод.

Вървяха дълго. Едва когато наближиха градските стени и стигнаха до вратите на вътрешния град, тептангра, без да се обръща, отсече:

— Ти идваш с мен. Адай да се прибере.

Телохранителят въпросително погледна към Илбарис, а той му кимна. Сам багатурът с най-голямо удоволствие би тръгнал с приятеля си. Непонятно му бе внезапното и напрегнато внимание, което му оказваше върховният жрец. То го смущаваше, но нямаше как да не се подчини. При портите към вътрешния град стражата, както винаги, ги спря. Те показаха тамгите си — тептангра златна, Илбарис — медна и стражниците ги пуснаха да влязат. Преминаха през вратата и се озоваха на главната алея, около която растяха невиждани дървета. За тях, както и за цялата градина на ювиги-хана, се грижеше специално извикан от Византия грък — градинар. Още един грък се грижеше за ханските изби с вино. Около двореца бе изкопан дълбок ров, пълен с вода, а над него подвижните мостове се вдигаха всеки път, когато стопанинът на двореца, оттегляйки се в покоите си, не желаеше никой да го безпокои. Ето и сега мостът беше вдигнат. Тептангра бе видял как ювиги-ханът си тръгна от празника с ненавистния и лукав грък, който наричаше сам себе си философ; навярно той и сега е тук и играе шахмат с владетеля.

Двамата преминаха покрай двореца и свърнаха по пътеката, водеща към дома на тептангра. На няколко крачки от вратата жрецът спря и като се обърна с лице към Илбарис, каза:

— Ако узнаеш, когато стигнеш Горни Кирмен, че тархан Мангиш вече не е между живите, постави на негово място Адай. А за помощник назначи Илбек, сина на Кушлул. Трябва навсякъде след себе си да оставяш верни хора. Разбра ли?

— Ще сторя така, както ми заповядаш.

И отново със собствените си очи Илбарис стана свидетел на чудо — когато се приближиха до вратите, тептангра вдигна ръка и те сами се разтвориха. „Той е магьосник“ — помисли си Илбарис. Момъкът се боеше от чародейства, затова си помисли, че в никакъв случай не трябва да противоречи на тептангра. Трябва да прави това, което той му каже.

И не само Илбарис мислеше така. Мнозина бяха уверени в неговите сили, особено след като пожарът, възникнал неотдавна във вътрешния град, унищожи няколко къщи наоколо, а домът на тептангра дори и не докосна, сякаш прескочи през него. Това не можеше да е случайност. Ясно бе, че божеството пази своя жрец.

Влязоха в къщата и преминаха в стаята за гости. Изглеждаше, сякаш никога не бяха си тръгвали. Сякаш никога не е имало нито състезание, нито кушия. В огнището тлееше огън. В окаченото на кука котле се вареше месо. Подът бе застлан с дебели плъстени килими и много възглавници. Илбарис се строполи в ъгъла и внезапно усети колко е уморен. Очите му се затвориха за миг, а когато ги отвори отново, чернокожият слуга поставяше на масата вчерашните златни чаши и сребърния съд с вино. На по-ниска масичка вече вдигаше пара голямо блюдо с месо. Тептангра влезе, в ръката си държеше свитък от щавена телешка кожа. Когато го разви, Илбарис видя начертаната карта. На нея бе означена река Кубан, както и други реки — Манич^[1], Тан, Итил, Чулман^[2], Яик, Бяла. Тептангра отмести настрана блюдото с вареното месо, разстла картата на масата и повика Илбарис. Донесе два свещника с по една дебела свещ във всеки, за да се вижда по-добре. След това каза:

— Погледни, багатуре. Ето го Горни Кирмен. Ето я Фанагория. Тук е отбелязан пътят ти. Давам ти тази карта, пази я. Ако по пътя видиш нещо, достойно да се отбележи — реки, езера, градове, кирмени, всичко нанасяй на нея. И обозначавай кои народи къде живеят, на какви езици говорят, на какви богове се кланят.

— Ще го сторя, тептангра.

Жрецът сгъна картата и я подаде на Илбарис:

— А сега — рече, — да опитаме чие вино е по-добро — на този човек, що дружи с гърците, или на онзи, комуто Тангра помага…

Пресушиха чашите. Тептангра гледаше Илбарис, очаквайки, че той ще каже нещо, но младежът мълчеше. Не можеше да почувства вкуса на виното и когато жрецът наля повторно, му отказа:

— Не се сърди, тептангра. Не усещам каквото пия. Не знам какво ми става.

— Затова пък аз знам, багатуре. В теб кипи любовта. Тя единствена може да те опие. Ако сега видиш девойката, която занимава мислите ти, то посред нощ на небето ще изгрее слънцето и ще ти се прииска да пееш като птиците. Ще ти дам един съвет, багатуре — избий от главата си всяка мисъл за дъщерята на хана, докато още не е късно, а образа й пропъди от сърцето си. Колкото по-рано го направиш, толкова по-бързо ще зарасне раната. Само чудо може да стане, за да я даде хан Кубрат на теб, вместо на наследника на василевса.

— Може би си прав — отвърна Илбарис, — само че на мен ми е по-лесно да умра, отколкото да забравя Чечке. И ако за да стане моя е нужно чудо, така да бъде, нека се извърши чудо — нека Тангра направи така. Кажи ми, учителю, защо трябва да я дават на гърка? Та тя никога не го е виждала. Тя мен обича. Сама ми го каза, сама… Помоли се на Тангра за мен, нека ми помогне. Всичко ще направя. Аз вярвам, че Тангра няма да допусне да се извърши недобро дело. Ще се завърна… и Чечке ще стане моя… Кажи нещо, учителю…

— Ще направя всичко, което мога, за теб, сине мой. Ще моля Тангра за помощ. Но и ти сам трябва да си помогнеш. И първата помощ ще е това да върнеш Горен Кирмен на българите и да донесеш на хан Кубрат главата на хан Чалбай. Ще ти дам един добър съвет: вземи със себе си десетина меха от най-силното гръцко вино. И Чалбай, и всички, които са му близки, на вино са ненаситни, готови са да пият от сутрин до вечер. Намери начин тези мехове да се озоват в стана на Чалбай и тогава на сутринта ще ти е по-лесно да воюваш. И още нещо: има там един човек на име Илтотар. Той ми е длъжник, дължи ми живота си. Служи при Чалбай като шаман, Чалбай го слуша. Намери го. Щом му покажеш ето този пръстен, той ще изпълни всичко, което му речеш. А сега върви. На небето е Тангра, на земята — аз, неговата сянка. Нека силата му те подкрепя в тежки минути. Върви.

— Благодаря ти, тептангра.

— Върви, върви… Не, постой за миг, друго да ти кажа. Миналата вечер направих жертвоприношение. Сърцето на жертвеното куче ми показа, че българите скоро ще имат нов ювиги-хан. Мисли за това.

— Но… кой ще бъде той?

Тептангра отвърна глухо:

— Гаданието не разкрива, сине мой. Мнозина биха искали да заемат трона, но на кого ще се падне, единствен Тангра ще реши. А сега тръгвай и нека бъде успешен походът ти. Когато се върнеш, ще продължим нашия разговор.

До изхода на дома Илбарис бе изпратен от неразличимия в нощната тъма черен слуга. Като направи няколко крачки в градината, където се стелеше тежкият, сладък аромат на нощните цветя, Илбарис спря и погледна небето, осеяно с хиляди светлинки: звездите живееха свой собствен живот, запалваха се и гаснеха, мигаха и примамваха незнайно къде — и само луната, едничка и самотна, плуваше нанякъде, като разливаше среброто си по целия свят.

Чечке, Чечке, виж тази луна, погледни звездите и си спомни за мен, Чечке…

Краката сами понесоха багатура към стената на Киз-сарай. Караулбашията го спря, огледа го внимателно, поиска да види тамгата и се засмя:

— Какво те води тук посред нощ, багатуре? Изглеждаш така, сякаш си пил гръцко вино и си го смесвал с кумис. А това никога не бива да се прави. Бялото и черното не трябва да се смесват, инак веднага започват да се бият едно с друго още в стомаха. Иди да спиш, багатуре.

— Караулбаши, нужна ми е Чечке. Единствено тя…

— О-хо, багатуре, ясно е, че наистина си смесил виното с кумис. И в главата ти всичко се е объркало. Как може да искаш ханската дъщеря? По-скоро луната ще свалиш от небето. Ето на и езикът ти се оплита.

— Трябва ми ханската дъщеря, караулбаши. Можеш ли да разбереш…

— Приятно е да се разговаря с теб, багатуре, докато се усетя и ще дойде времето за смяна. А ти си върви все пак у дома… Ханската дъщеря… Ако някой те чуе, ще доложи на хана, а на него това няма да му се понрави. Кой си ти и кой съм аз, че да мислим за ханската дъщеря? Опомни се. Я колко девойки има наоколо, огледай се, виж. Всяка ще се остави да я догониш, ще бъде щастлива с теб. Ако бях на твое място…

Караулбашията бе с двадесет години по-стар от Илбарис, лицето му се пресичаше от назъбен белег и той не хранеше никакви илюзии и надежди, че която и да е девойка ще му се остави да я догони на кушия.

— Хайде, върви, багатуре, иди си…

Горчива истина криеха думите му, Илбарис добре го съзнаваше. Той се обърна и тръгна към дома си, а сърцето му се свиваше от обида. Караулбашията още дълго гледа след него, поклащайки глава. Съчувстваше на младия багатур, но с нищо не можеше да му помогне…

* * *

Адай, както винаги, чакаше Илбарис и подремваше на прага.

— Всичко наред ли е, багатуре? — попита.

— Утре още в зори намери Илбек. Вземи го с теб. Ако започне да разпитва какво и защо, много не му обяснявай, кажи — заповед от ювиги-хана.

— Както наредиш, багатуре.

— Хайде сега да спим.

Когато вече си бяха легнали, младежът надигна глас от съседната стая:

— Адай… кажи, защо не участва в кушията?

Телохранителят тихичко въздъхна в тъмнината:

— Знаеш ли, багатуре, струва ми се, че съдбата ми се намира в далечни краища. Затова и очаквам с нетърпение похода, може би ще ги достигнем тези далечни краища. Твоята майка, нали и тя също не е с българска кръв, спомням си, че си ми разказвал…

— Князът на антите я подарил на хан Кубрат, а той разрешил на баща ми да я догони на една кушия. Но един път баща ми не се завърна от поход — тогава бях на пет години. Една година след това ювиги-ханът даде майка ми за жена на друг кавхан, а мен ме взе, за да ме възпита и отгледа. Хайде, нека спим…

Скоро се дочу лекото дишане на Адай. Но самият Илбарис още дълго се въртя от хълбок на хълбок, без да може да заспи…