Как се случи това? Брегът започна все повече и повече да се отдалечава, превърна се в тъничка ивица и изчезна. Спокойната водна повърхност сякаш се носеше далече напред, прикованите към пейките гребци напрягаха мишците си, отпускаха и повдигаха веслата в ритъма на барабанните удари. Със свистене назад оставаше синята следа, по лицата, по шиите и по гърбовете на гребците се стичаха струйки пот. За тях нямаше нищо по-лошо от безветрието, тогава слънцето печеше два пъти по-силно, два пъти повече им се искаше да пият вода, но неумолимият ритъм ги заставяше безспирно да отпускат и вдигат веслата. Час по час вдигаха гребците облени с пот лица — няма ли по небето поне едно облаче, което да предвещава вятър. Дори съвсем лек ветрец да се появи, кормчията Денис би дал почивка на уморените ръце, заповядал би да се вдигне четириъгълното платно. Но вятър няма. Затова пък го има Камай, надзирателят, а у него винаги може да се намери плетен бич от полуобработена кожа, с един удар разкъсва и облива гърба в кръв, а белезите от тези удари дълго не зарастват. Изглежда надзирателят се опиянява от властта, която му дава този бич и за щяло и нещяло се втурва към гребците, вика, пръска слюнка, подкарва ги въпреки че ритъмът на барабана е зададен и прикованите към скамейките роби — анти, поляни, венеди — гребат на предела на силите си.

Затова всеки път, когато Камай се спускаше към гребците, волю-неволю натам тръгваше и кормчията Денис, да следи да не се престарава батира и от време на време да се опита да го вразуми. Но Камай е горделив и високомерен, едва признава за по-висш и буйтур Илбарис, а на Денис не обръща никакво внимание, като с цялото си поведение показва, че в неговите очи кормчията с нищо не се отличава от прикованите гребци. Денис стиска жилестите си юмруци, играят мускулите под кожата му, но се сдържа. Ала чувства как търпението му може да се изчерпи във всеки един момент и тогава ще настане беда.

Но това изглежда въобще не интересува батира. Тук той командва неголяма дружина, готова да изпълни всяка негова заповед и затова се разпорежда така, сякаш корабът е негов. И камшикът в ръцете му няма да остане бездеен.

Това, от което кормчията се опасяваше, се случи на седмия ден след отпътуването от Фанагория. Най-накрая подухна вятър, вдигнаха платната и гребците отпуснаха веслата. Без да пита кое как, Камай се спусна на бегом към трюма, плетеният бич започна безразборно да плющи по голите потни гърбове. Тогава кормчията не издържа, с един скок се озова до Камай, изтръгна камшика от ръцете му и го метна зад борда. А в следващия миг вече се търкаляха по дъските двете тела и мъжете се опитваха да се хванат за гушите. Високите викове на гребците привлякоха вниманието на Илбарис, а след миг той вече крещеше и измъкваше кривата си сабя:

— Ще ви посека! И двамата!

Неохотно противниците отпуснаха хватката си, изправиха се и се огледаха с невиждащи очи.

— Какво стана? Говори, кормчийо.

Денис изтри кръвта от разцепените си устни и каза:

— Тук аз отговарям да се изпълняват заповедите на ювиги-хана. Буйтуре, кажи на този глупак да не е посмял да бие гребците. Ако иска, да се упражнява на своите алипи.

— Ясно. Сега говори ти, батире.

Едното око на Камай бе полузатворено. Изплю се, а с кръвта изпадна и един зъб.

— Той… той ми изтръгна бича… камшика. Хвърли го във водата. Ще го убия, буйтуре, кълна се в Тангра…

Илбарис изгледа свирепо и двамата.

— Заслужавате да заповядам да хвърлят в морето и единия, и другия. На теб, батире, ти е забранено да биеш гребците, това не е твоя работа. Ти, кормчийо, вдигна ръка на батира и заслужаваш наказание. Към това ще се върнем по-късно. В Константинопол ще му купиш точно същия камшик. А сега всички по местата.

Гребците гледаха тази сцена, без да помръднат. В това време вятърът спря и платното лениво се отпусна като парцал на рея. Илбарис вдигна ръка и се обърна към гребците:

— Искам да пристигна колкото е възможно по-бързо. Ако се стараете и не жалите сили, щом пристигнем в Константинопол ще пусна всички ви на свобода. Видя ли, че лентяйствате, така и ще си изгниете, оковани към веслата. Това ви го казвам аз, буйтур Илбарис. Така ще е.

И повече не се наложи да ги подкарват. Въпреки че имаше и такива, които не повярваха на думите на Илбарис. В кратките часове за почивка прикованите роби полугласно, жужащо като разтревожен кошер, обсъждаха думите на буйтура. В един момент решиха да попитат кормчията, който слизаше надолу. Дали буйтурът ще удържи на думата си или словото няма да бъде превърнато в дело.

— Не знам — честно призна младият мъж. — В сърцето на човек може да надникне само Тангра. Аз съм преди всичко кормчия, от къде мога да знам дали приемният син на нашия ювиги-хан ще удържи на думата си. Вие сте мои роби, аз съм негов роб, а той е роб на ювиги-хана. Трябва да вярваме и да се надяваме на най-доброто. И да се стремим към него. Затова не жалете сили. Ако буйтурът е доволен от вас и от мен, нищо лошо няма да се случи.

Дълго още си шушукаха гребците, привели се един към друг. Така и не стигнаха до единомислие — може ли да се доверят на Илбарис и струва ли си, ако му вярват, да налягат дългите весла, без да пестят сили.

По-късно вечерта Илбарис се спусна към каютата на Денис. Кормчията вече се приготвяше да си ляга, но при вида на буйтура се усмихна с разбитите си устни и извади изпод пейката плетена делва с вино.

— Искаш ли хубаво вино, буйтуре?

— Не, Денисе, не искам. Искам да ти кажа нещо: не ми хареса това, че вдигна ръка на Камай. Той е тук по служба, подчиняват му се алипи, а ти се хвърляш на него пред очите им. Разбираш ли до какво може да доведе това?

— А ако гребците престанат да работят, ако престанат да слушат кормчията, ако се натъкнем на скали и потънем — кой ще отговаря за това пред теб и пред ювиги-хана? Сред гребците има мои съотечественици; нима мога спокойно да гледам как за едното нищо ги налагат с камшик?

Илбарис положи ръце на масата и известно време стоеше, без да продума. След това каза:

— Тук всички имаме едно общо дело. Дори и от нещо да не си доволен, не трябва да отсъждаш сам. Ювиги-ханът ме постави над вас, трябва да се обръщаш към мен. Така ли е или не?

— Така е — призна Денис.

Пак замълчаха.

— Все пак не искаш ли малко вино?

— Не, не искам.

— Аз ще пийна. Може ли да те попитам нещо, буйтуре? Но ако ми отвърнеш честно.

— Питай.

— Обеща да дариш свободата на гребците. Ще ги освободиш ли?

— Казах, значи ще го направя.

— Е, добре тогава. А кой ще седне на веслата, когато поемем обратно?

— Онези воини, които са с Камай. Те ще заемат веслата.

Кормчията се засмя.

— Правилно си го решил, буйтуре. Нека тогава да ги бие с камшика… Все още ли отказваш на виното?

— Ако беше кумис, щях да пия. Виното не ми харесва.

— А аз го харесвам. Веднага ти става по-весело. И още искам да те попитам, буйтуре, ти отиваш във византийския двор. Знаеш ли как да се придържаш към тамошните правила? Ако отиваш като посланик трябва да имаш и преводач, и свита…

— Да, така е. Само че не ми трябва преводач, аз знам гръцки. За пред правилата — като преводач ще се водиш ти. А за моя дясна ръка и помощник ще назнача Камай.

— Камай… — Денис изруга на гръцки. — Той е куче. Дворцово плашило. Разби ми устата. А аз ще съм ти добър тълмач.

— Хе, че и ти не му остана длъжен. Изби му един зъб. Трябва да се помирите.

— Вече се помирихме — каза кормчията. — Подарих му две делви с вино. А той — нищо. Само се пали.

— Е, какво да се прави…

Зад борда морето шумеше. Корабът се носеше под платното и като патица се поклащаше от борд на борд. Кормчията си наля още една чаша, виното не го хващаше.

— Чуй ме, буйтуре… с тези… гърци… бъде внимателен. Хитър народ са, самият Перун^[1] не може да им разкрие тайните. Да вземем например император Ираклий. Сватоса сина си за дъщерята на ювиги-хана, а в същото време продава оръжие на хазарите. Как да го разбираш това? Нима може човек да им се довери?

Илбарис погледна към кормчията и се усмихна.

— Ако не трябва да им се вярва, защо се ожени за гъркиня?

Денис смутено вдигна очи и се почеса по тила.

— И това е вярно, буйтуре. Ожених се, защото си изгубих ума по нея. Броя дните до завръщането си. Повярвай ми, не мога да заспя, все тя ми е пред очите. По-сладка от мед е моята Егина, по-гореща от огън.

— Че тогава защо не я взе със себе си и да останете в Константинопол?

— А, не. Нима там може да се намери такъв простор? А и какво да правя при гърците? Варвари, така ни наричат те нас. Не. Хан Кубрат, баща ти, обеща след завръщането ми да ми даде земя в ордата на илхан Котраг. Ще започна да строя там кораби за ювиги-хана, за да може той да плава нагоре и надолу по Итил, а ако поиска и по Тан. Ще караме в Константинопол кожи, восък и платно. Ще стана богат. А Егина ще ми роди синове. Искам да имам много синове, пет, осем, колкото може. И тях ще ги обуча в морските дела. Така ще е.

Илбарис разглеждаше дланите си.

— Изглежда си щастлив, нали? Ожени се…

— Поисках съгласието на Перун, буйтуре.

— Не за това говоря. Не за съгласието. А за любовта. Има ли я?

— Любовта ли? Има я, буйтуре. Ето — аз като видях Егина, веднага онемях. Гледам я, хиля се до уши, мълча, а сърцето ми още малко ще изскочи от гърдите ми. Погледнах в очите й и там видях същото. Значи има любов. Та нали и ти…

— Какво аз?

— Добре де, буйтуре. Аз не съм сляп, нищо, че съм само кормчия. Със собствените си очи видях как с теб, с поглед се прости ханската дъщеря. Нима непременно трябват думи, буйтуре? Погледът говори повече от думите.

Илбарис скочи на крака, закрачи из малкото пространство: две крачи натам, две крачки на обратно. Кормчията тихичко отпиваше гъстото вино и съчувствено поглеждаше към българина.

— Обичаш ханската дъщеря, буйтуре, какво повече има да се знае. Само че аз мисля, че ювиги-ханът я пази не за такива храбреци като тебе, по-високо се цели…

— Не слагай пръст в раната… — Илбарис се приближи към вратата, разтвори я и вдъхна с пълни гърди уханния морски въздух. Платното бе отпуснато, плющеше и се удряше в мачтите, едва-едва се усещаше хода на кораба.

— Не плаваме добре, кормчийо.

Денис допи съдържанието на чашата си и застана до него.

— Да, вятърът утихва.

— Събуди гребците, да се хващат за греблата.

— Нека почакаме още мъничко. Трябва да задуха. Не повее ли — ще ги събудя.

И отново се върна към делвата, която бе чувствително олекнала.

— Разтревожи ги, буйтуре, като им заговори за свобода. Сигурен съм, че сега, вместо да спят, си шушукат.

— Казах им — ще получат свободата си, ако се стараят.

— Струва им се, че се стараят.

Поривът на вятъра полюшна кораба. Денис вдигна наздравица:

— За т-твое здраве, буйтуре! За щастието ти в любовта.

Езикът му вече леко се оплиташе, виното бе подействало.

— Буйтуре!

— Кажи.

— Казват, че ювиги-ханът ти е дал много злато. Защо ти е толкова много?

Илбарис застана нащрек:

— Кой казва така?

— Е… че хората говорят. От тях нищо не можеш да скриеш…

— А какво още казват хората?

— Още казват, че ювиги-ханът иска да се откупи от теб. За това, че разби Чалбай. И за да не се вясваш повече пред очите на ханската дъщеря…

Илбарис стисна зъби.

— Кормчийо, недей да забравяш с кого говориш. И занапред си дръж езика зад зъбите. И за теб ще се намери весло по обратния път…

— Не ме плаши, буйтуре. Ще вземеш да ме изплашиш така, че да не искам да се върна във Фанагория. А там вече хан Кубрат ме чака.

Илбарис погледна кормчията право в очите и тихо процеди:

— Още веднъж ти казвам: дръж си езика зад зъбите. Лесно може да стане някоя беда. С теб. С твоята Егина.

Денис пребледня, опиянението му се изпари. Усмихна се накриво и рече:

— Не се сърди, буйтуре. Денис кормчията си държи устата здраво затворена. Не ми е опротивял живота. На теб мога да съм ти добър приятел. Когато се върна във Фанагория, ще моля Перун да ти помогне, буйтуре, и да получиш твоята Чечке за жена. А ти моли твоя Тангра.

Илбарис излезе на свеж въздух, без да отвърне. Грееха звездите, постоянен вятър издуваше платното.

— Всемогъщи Тангра! Чуй думите ми. Помогни ми…

Тъмната вода отминаваше назад със свистене… Като се прибра в каютата си, Илбарис записа всичко, което се случи през деня на пергамент, постави свещта на масата и легна на пейката. Затвори очи, но сънят не идваше. Зад борда водата сякаш вреше и кипеше. През тънката стена се чуваше как разговарят гребците. Разговаряха, а отдавна вече бе време да спят. Над главата си чуваше отмерените крачки на стражите, по двама на всеки борд. Вървят от носа до кърмата и от кърмата пак до носа, зорко се взират в тъмнината, срещат се, разминават се. Загърнати в кожените си плащове, на палубата спят воините на батир Камай. Смели, храбри и решителни, този път сам алустаз Даян беше подбрал най-добрите. Алустазът държи при себе си хиляда отбрани алипи, най-изкусните батири обучават воините, изтощават ги до край, но те овладяват изкуството на близкия бой, на борбата. Алустазът кани и гърци — силни са те в хитроумните препъвания, засичания, захвати и хвърляния, след такова обучение е много трудно да се справиш с такъв воин. Един срещу един е почти невъзможно, такъв боец може да се сражава с двама, че дори и с трима.

Спят воините, спи батир Камай. Трябва да заспи, мисли си Илбарис, послушно затваря очи, призовава съня. Но вместо съня му се появява майка му — точно такава, каквато се появи наяве един ден преди Илбарис да отплава за Константинопол. Отдавна не бе виждал момъкът тази, която му бе дарила живот, от много време тя се бе омъжила повторно, сам хан Кубрат бе избрал съпруга й, когато осинови буйтура, тя вече имаше и деца от втория си мъж, животът й течеше забързано, изпълнен с тревогите, радостите и неволите в новото й семейство. Но ето, че до нея бе достигнала вестта за големия й син и тя дойде, придружавана от роби, който носеха на раменете си сандък. Отметнала назад глава, жената разглеждаше първородния си син, който се възправяше като млад дъб, след това го прегърна, а сълзите — неотменния спътник на радост и печал, сами избликнаха от очите й. Илбарис само галеше смутено раменете й и повтаряше: „Недей така, мамо… успокой се… успокой се…“

Доста време измина, преди майка му да дойде на себе си.

— Случило ли се е нещо?

— Не, сине. Нищо — отново погледна тя през напиращите сълзи към сина си. — Наистина, нищо няма.

— В дома ти всичко наред ли е?

— Да, сине. А за теб, чух, че ювиги-ханът те изпраща във Византия?

— Да, майко. Утре отплаваме.

— Нека Тангра те пази, сине. Вторият ти баща каза, че това пътуване е опасно… на сигурна смърт, говори, тръгва Илбарис. Цял ден място не мога да си намеря…

Илбарис прегърна слабичкото телце на майка си:

— Нищо няма да ми се случи. Ще се върна. Не мисли за нищо лошо.

— Дал бог, сине… А сега да ти кажа защо дойдох. Не само да те видя, дойдох да изпълня завета на баща ти, неговата воля. Преди битката с аварите, в която загина, той ми рече така: ако го погубят, да ти предам този сандък. Но не когато пораснеш, а когато получиш, когато заслужиш титлата на буйтур или кавхан.

Тя се обърна към роба.

— Остави тук сандъка. А сега излез.

Рабът изпълни заповедта.

— Кажи, Илбарисе… дочух, че си влюбен в ханската дъщеря?

Какво можеше да отвърне на майка си? Да потвърди хорската мълва? Още повече ще я огорчи. Ако пък каже, че не е влюбен — няма да може, няма да се преобърне езикът в устата му, не е научен да лъже.

— Да не повтаряме хорските сплетни, майко. Нима е за мен дъщерята на ювиги-хана? А и освен това ми е сестра, въпреки че не ми е родна…

— Най-важното, синко, е да се пазиш. Останеш ли жив, ще намериш съдбата си. Тангра ще ти помогне. Спомняй си за мен…

— И ти мисли за себе си. Пази се…

И отново потекоха майчините сълзи.

— Не бива, мамо. Не бива…

— Няма, няма… Сега си тръгвам…

Майка му си отиде, а Илбарис остана сам. Седна върху сандъка. На вид изглеждаше не особено голям, със старинна изработка, но младежът знаеше, че вътре могат да се поместят много неща. Такъв сандък винаги съпровожда един номад през целия му живот, докато се придвижва от едно пасбище до друго или от един към друг стан. Имаше си специално предназначение — всеки воин с висок ранг съхраняваше в него воинските си доспехи — щит, сабя, лък и стрели, резервни накрайници, кинжали. Този сандък е изработен от българските майстори, издялан от леко, но здраво дърво и кой знае, може би и на бащата на Илбарис му е бил оставен по наследство. Вярно е, че в последно време хан Кубрат се отказа от обозите, в поход воините трябваше да тръгват по-леки, нищо да не ги обременява, само един добър кон и храна за три дни, но по времето, когато бащата на Илбарис бе още жив, воините возеха доспехите си в обоза и ги обличаха едва преди решаващата битка.

В отвора по средата имаше поставен ключ. Илбарис го превъртя и капакът се отвори с мелодичен звук.

Като закриваше всичко друго в сандъка, отгоре лежеше щит от сандалово дърво, червена бича кожа бе стегнато опъната връз него. Под щита имаше също такъв червен колчан и кавхански доспехи. Още по-отдолу лежеше меч в ножница от кожа, щампована със злато, сноп свистящи стрели, нашарени с червени ивици, и един крив ятаган. Илбарис взе щита и го надяна на лявата си ръка. Точно такъв щит е имал и баща му в битката с аварите, от която така и не се завърна. Илбарис знаеше, защото хан Кубрат му бе разказал, че тежко копие е пробило щита и е пронизало бащиното му тяло.

Младежът постави щита настрани. Българите вече не използваха такива щитове, обковаваха ги с желязо. И с ятагани не се биеха — къси са те и стават само за близък бой. Много по-добра в битка бе дългата сабя — такива саби пристигаха от Хорезм. Правият ромейски меч също е добро оръжие; кой каквото си хареса, това и си поръчва от оръжейниците в кожени престилки, те изработват каквото си пожелаеш.

И все пак ятаганът е красив. Лек, остър, а на дръжката е излят носещ се във въздуха конник. Конят е като истински и конникът е като истински, все едно ти самият си яхнал животното. Оръжието е гръцка изработка, острието блести в синьо. Илбарис го подържа в дланта си и отново го постави в сандъка — все някога ще потрябва. Имаше и още нещо, загърнато в табгача коприна. Дръпна го буйтурът за крайчето, разгърна плата и ахна: лежеше там кинжал с невиждана красота, стар — престар, още от скитските прадеди, предаваше се по наследство от баща на син, в златната му дръжка преливаха инкрустираните скъпоценни камъни. Ръката сама стисна дръжката и заби острието в тялото на врага и ето че потече гъстата алена кръв по бляскавата стомана… Илбарис трябваше да затвори очи, за да може да пропъди видението.

И още нещо лежеше в този сандък, който изглеждаше направо бездънен, но младежът не видя какво точно. Доспехите на баща му прилепнаха по мярка, сякаш за него са правени. Изтича на двора младежът и се надвеси над кладенеца, осветяван от лунните лъчи: в неподвижното тъмно огледало се отразяваше млад кавхан, странно приличащ на него самия. Сърцето му биеше, сякаш предстоеше схватка с враговете. Втурна се към дома си, отвърза коня от коневръза, с едно движение се метна на седлото, дръпна поводите и препусна.

Премина покрай домовете, през висящия мост и ето, че нощната тишина се взриви от копитата. Стражата на моста едва успя да разпознае доспехите на кавхан, отстъпи бързо, само алипите, които охраняваха вътрешните покои на владетеля имаха право да спират кавхани. Напред! Бързоногият кон почти летеше над пътя. Ханските градини се мярнаха и останаха назад, пътят свърши и започна степта. Степ! Безграничният простор, аромата на тревите, песента на нощните птици. Илбарис отпусна поводите, разтвори ръце да прегърне и степта, и тревите, и небето. Е-хе-хе-хей! Насрещният вятър мощно се блъска в гърдите, развява дрехите, иска да прекатури конника. Леко и свободно е на душата, в тази минута самата тя прилича на вятъра, който дъхти на нощ, на тревога, на вечност. Сърцето ту полита към звездите, ту пада надолу като камък. Илбарис крещи, вика името си и тайнствената, непостижима степ му го връща обратно.

Ил-ба-рис!…

Той рязко спира коня. Какво е това? Що за измама? Само че… стори му се, че степта отговори на вика му с гласа на Чечке. Стои той неподвижен, заставил коня си да се обърне, вслушва се, взира се в тъмнината. Няма никой. Никой. Ах, ако беше орел, с един замах на крилете си да се вдигне високо-високо и да полети към Кафските планини^[2]. Но не е отредено това на човека. Ала ако тялото завинаги е привързано към земята, то душата няма нужда даже от крила, за да литне натам, където сега спи девойката с лице, подобно на лунния лик. Ще се приведе над нея душата и ще прошепне — Чечке… Чечке…

* * *

А хладният нощен въздух изпълва гърдите и Илбарис, изправен в седлото, доверява своята тайна на степния простор:

— Чеч-ке-е-е-е!

Отново ли е мираж този тропот на копита — не къде да е, а съвсем близко. Ръката сама посяга към пояса, където в ножницата си лежи скитският кинжал.

— Илбарисе!

За миг лунната светлина изрязва от тъмнината бяла кобила с изящна девойка, притиснала се към конската шия; далеч назад има още три силуета. Момъкът не вярва на очите си, като насън обръща коня си да я посрещне и ето те са вече близо, близо…

— Илбарисе!

Ето тази е минутата, заради която си струва да си дадеш живота.

Воинът може би се поколеба за миг, но колебанието отмина още преди да успее да го осъзнае. Да става каквото ще, нищо не може да го уплаши. Нека бъде смърт, нека да е наказание, но Чечке е с него, Тангра чу молбите му, той ги срещна тук.

Той й извиква: „След мен! Не изоставай!“ — и шиба с камшика си коня, който и без друго се носи бързо като вятър. Тази степ и всяко нейно късче земя Илбарис познава така, че и със завързани очи би намерил малката скрита от очите поляна на брега на потока, обрасъл със стари върби. Само за няколко минути конят вече е спънат и пощипва тревата наоколо.

— Илбарисе!

Само една дума. Спира бялата кобила, Чечке още не е успяла да скочи на земята, когато силните ръце я подхващат.

— Чечке!

Какво друго е това, освен истинско чудо? Какво друго, освен невъзможното, немислимото, станало възможно и действително?

Без думи, почти без да усещат, бият едно о друго двете сърца. И първото говори: „Буйтуре, любими мой. Прости ми, че мълча. Колко много бих могла да ти разкажа, любими мой, колко много бих могла да ти кажа! Не е изминал и ден, без да се моля на Тангра за тази среща и ето — той ме чу и ме изпрати при теб. О, Тангра, помогни ми, удължи тази минута, направи вечна тази прегръдка, дай ми да вкуся от цвета на любовта и нека тази минута бъде последна в моя живот…“

А другото сърце, готово да разкъса гръдта и доспехите на кавхана, отвръща: „Чечке, ти приличаш на луната и на слънцето, очите ти блестят като звезди в нощта, устните ти са толкова благоуханни и само от шепота им вече съм глух за всичко останало. Готов съм до края на дните си да те държа в обятията си, както и сега, да те държа в ръцете си, да те притискам към себе си, да гледам как луната и звездите огряват лицето ти и да вдъхвам аромата на косите ти. Обичам те, Чечке, и съм готов да живея и да умра за теб…“

Така си говорят, така си шепнат едно на друго двете сърца. Наоколо е пълна тишина, ручеят ромоли под лунния светлик, а откъм полето се носи опияняващият аромат на изсъхнали под слънцето треви. Щастие, от което ти се ще да крещиш с пълен глас, от което ти се иска да онемееш и никога повече да не произнесеш и един-едничък звук, щастие, което причинява сладка болка и кръвта пулсира гореща и палеща във вените.

„Аз съм твоя, буйтуре мой, умирам от ръцете ти и възкръсвам в тях, устните ти ме изгарят, превръщат ме в пепел и от тази пепел аз отново се раждам за любовта ти. Не се страхувай от нищо, вземи ме, прави с мен каквото пожелаеш, само не ме изпускай от ръцете си, мъчи ме, приласкай ме, защото сега съм единствено твоя и ще бъда твоя завинаги, да се смили над нас Тангра и да ни помогне…“

Луната отново се скрива смутена зад облак, тъмно е, тихо е, не се долавя никакъв звук, само конете рият с копита, прозвънва някоя сбруя, единствено ручеят бърбори измежду корените на огромните стари върби, потопили клонки в прозрачната вода. Самата степ е притихнала — внезапен сън, подобен на смърт, покоси Илбарис и Чечке, сън, който завинаги отдели миналото, в което те бяха разделени, от настоящето, в което се сляха с природата и един с друг.

Но белоснежната кобила помръдна ухо, доловила с острия си слух далечен тропот, отвориха се очите, за да запомнят завинаги тази минута — първата минута преди дългата раздяла.

— Идват след мен, буйтуре. Върви, остави ме тук.

Чечке бе впила поглед право в очите на Илбарис, притисна се към него за последно и замря, без сили, без воля, забравила за всичко. Но вече ясно се чуваше далечният тропот. Беше прекалено опасно стражата да ги завари така двамата — тогава бедите нямаше да им се разминат.

— Прощавай, Илбарисе, прощавай, буйтуре — думите, прошепнати в ухото му, тежаха от сдържаните сълзи и може би бяха последните нейни думи в живота му. — Прощавай, ще те чакам. Ще те чакам… завинаги…

Небе, звезди, нощ, Илбарис се носи на коня си в степта, в тъмнината, все по-далеч е и по-далече от това място, където преди малко му бе дадено да познае най-висшето земно щастие. Оглушително кънтят в ушите му и изплуват като огнени писмена в нощта думите, които прозвучаха едва чуто:

„Ще те чакам, Илбарисе, винаги… завинаги…“

Нощ, звезди, лудият бяг на коня, зазоряване в далечината, топлина по устните, щастие, болка, тишина… Из тишината и тъмнината изникват стените на Фанагория, караулите с копията си, висящият мост. Познатата улица, притихналите къщи, ханският двор, вратите на собствения дом.

И новият ден…

Той не можа да мигне; легна си, после стана, разхожда се из къщата, излезе в градината. Върна се вътре, след това отново закрачи. Свали доспехите на кавхана, отпаса ятагана от пояса си, свали кинжала. Когато започна да прибира бащиния дар обратно в сандъка, пак се натъкна на малкия пакет. В златотъкана материя бе загърната дребна кутийка. Илбарис отвори полираното капаче и неволно ахна — в кутийката лежеше златен пръстен с необикновена красота, инкрустиран с хризолит — камък, който носеше щастие и предпазваше от болести. Дали този пръстен бе принадлежал на баща му или бе прощален подарък от майка му? Илбарис не можеше да откъсне очи от дивната изработка на скитските златари. Какво да го прави? Не му трябваше много време, за да разбере, че този пръстен трябва да се подари на Чечке. Нека това да е причина за следващата им среща.

Но не стана така. В утрото, когато се видяха, Илбарис не успя да улучи сгоден момент да се приближи към девойката, единствено нейният поглед му говореше, че всичко, случило се предишната нощ, не е било сън, а истина. И въпреки че брегът се стопи в далечината, Илбарис дълго още виждаше пред себе си този поглед, златистите коси, пристегнати със синя лента от табгача коприна, и чуваше думите, които бяха предназначени единствено за него: „Връщай се, Илбарисе, ще те чакам вечно.“

Сега този пръстен, надянат на златна верижка, ще бъде негов талисман. Ще го пази в чуждата страна, ще го закриля от беди, ще му помогне да изпълни заръката на хан Кубрат, да се върне и пак да види Чечке. Ще дойде ден, непременно ще дойде, в който той отново ще пристъпи по камъните на фанагорския пристан, ще влезе в двореца, ще срещне погледа на Чечке и ще каже: „Ето, върнах се.“

И ще надене на пръста й този пръстен.

Мечти, мечти…

Мечти. Застанал е на палубата и се е отдал на сладки мечти — за това как ще се върне, ще донесе на хана тайната на гръцкото оръжие и как неговият втори баща ще му даде Чечке. А след това… след това ще участват в кушията, ще се втурне след любимата си като бърза стрела и на земята няма да има сила, способна да го спре…

И сам не забеляза как в гърдите му се роди песен. Тази песен ще пее на Чечке, когато останат двамата сами, след като я отведе в дома си като своя жена.

— Тъгуваш ли, буйтуре?

Гласът на уста Агасике върна Илбарис към реалния свят. Той дори не бе чул как гъркът се е приближил към него. Защо е дошъл, какво му трябва, какво иска? С някакво свое седмо чувство младежът разбра, че бе притрябвал за нещо на Агасике? За какво?

Нека оръжейникът да каже.

Но гъркът не бързаше. Седна до младия мъж и млъкна.

Илбарис също мълчеше.

На Агасике не му бе никак леко. Колкото повече се отдалечаваха фанагорските брегове, толкова повече прииждаха тревожни мисли в главата му. Не прибърза ли със завръщането си? Какво го очаква в отдавна напуснатата родина? От последния път, когато видя император Ираклий, бяха изминали не една или две години. И кой знае как ще го приеме сега василевсът. Въпреки че, струва му се, Ираклий няма никакви основания да е недоволен от верния си слуга, пътищата, по които бродят мислите на най-силните в света, са неведоми. При все точни и подробни отчети, изпращани при всеки удобен случай, кой може да го предпази от гнева на василевса или от подозрението му… От друга страна, нямаше нищо, което да предвещава беда: Агасике знаеше, че Ираклий не го е излъгал, разпоредил бе да вземат сина на майстора в дворцовата школа и бе покрил всички разходи, заповядал бе да дават парична помощ на жена му и на по-малката му дъщеря.

Как ли ще го приеме, как ще посрещне майстор Агасике столицата на Византия, с какво ще го възнагради василевсът за дългогодишното старание, изпълнено с много опасности? Забогателият майстор не просто се завръща в Константинопол, не, той носи за Ираклий подробна карта на пътищата, водещи към Страната на мрака. Но императорът непременно ще попита, може би не на първия ден, даже не и на втория, но рано или късно ще попита, каква е истинската причина за пристигането в столицата на осиновения син на хан Кубрат и ще бъде много лошо, ако Агасике не може да отговори на този въпрос.

А наистина, коя е причината?

Сякаш няма никаква тайна: отива буйтурът при императора, носи подаръци. Как така изведнъж? Е, тук може да изтъкнат много причини. Вероятно повелителят на Велика България е пожелал да изпрати на василевса кожи, златни накити и много други дарове в знак на уважение, нали Ираклий от край време е ценител на ювелирното майсторство. Хан Кубрат вероятно изпраща подаръци за бъдещия си зет, това е нормално и естествено. Но и в единия, и в другия случай не е нужно да потегля и Илбарис, тази мисия може да изпълни всеки кавхан или тархан, а те са толкова много. Отдавна вече гъркът се е избавил от чувството на превъзходство по отношение на варварите, битуващо сред византийците; не отстъпват българите на гърците и другите народи нито по ум, нито по храброст, нито по безстрашие, нито по каквото и да било друго. Ето например буйтура, който стои с непроницаемо лице, иди познай какво му се върти в ума.

Вълнува се морето, шуми зад високия борд.

— Има ли много още до дома ти, майсторе?

— До дома? Не… Близо е. И ето за какво си мисля. Мисля, че на всички вас, на алипите и на теб, буйтуре, император Ираклий ще ви предложи да постъпите в неговата войска. Щедро плаща императора на тези, които се съгласят да му служат. Ами да, наистина, за какво ви е на вас да се връщате? Във Велика България сега е спокойно. Младите воини няма къде да покажат способностите си…

— Ще видим… — лениво отвръща Илбарис.

— Не, ти кажи — ако императорът ти предложи да преминеш на служба при него, ще склониш ли?

— Когато ми предложи, тогава ще решавам.

Замълчаха.

— Ех, ти, потайният — с обида в гласа произнесе Агасике, — усещам, носиш някаква тайна. А, буйтуре? Познах ли?

— Каква тайна ще е тази, уста, щом всеки може да я познае?

Майсторът отново се обиди. „Всеки“…

— Аз не съм всеки, буйтуре. Дълго съм живял сред българите. Понякога не знам дори кой съм сега — ромей или българин. Само в църквата си спомням, че съм грък. Жалко е, буйтуре, че не приемаш ти нашата вяра. С нея би отишъл далече.

Момъкът се усмихва.

— Ако Тангра поиска, и така ще отида далече. Ако не иска, няма. А освен това, уста, вашата вяра не ми харесва. Говори тя ту едно, ту друго. Ето ти пример: ако те ударят по едната буза, дай и другата. И в същото време: око за око, зъб за зъб.

— Това кой ти го каза? Константин ли?

— Не, не той. Но какво значение има? А ето какво още ще ти кажа, майсторе: ако те попитат защо съм дошъл, кажи; носи подаръци от хан Кубрат за византийския император.

— И само толкова?

— Само толкова.

Агасике се засмя неестествено и се закани с пръст:

— Ех, че си хитър ти, осиновеният син на ювиги-хана! Но не си по-хитър от мен. Напразно не ми се доверяваш. Кой знае, може би аз ще мога да ти помогна. Агасике ще ти потрябва. Там познавам всички входове и изходи. Във Византия можеш да получиш всичко, трябва само да имаш достатъчно златни монети. А те, чувал съм, не ти липсват. Така ли е, буйтуре?

Илбарис не се обърна към оръжейника:

— Знаеш ли какво? Мога да ти дам добър съвет, майсторе, макар че си по-възрастен: приказвай по-малко за мен и моите тайни. А то, разбираш ли, всичко може да се случи. Спънеш се някъде и паднеш. Или нещо друго може да стане. Сам каза, че за пари твоите съотечественици на всичко са готови.

Ах, никак не е на хубаво това! Агасике не може да не признае, че този варварин е много умен и хитър. Не трябваше да издава подозренията си. Взе, че подхвърли на този дивак как за пари всичко може да купи: и нечия любов, и ножа на наемен убиец, за когото да пререже гърло е като да смачка муха.

— Пошегувах се, буйтуре. А ти не разбра. Не ме разбра…

— Разбрах те, уста Агасике. Ти се пошегува… Но аз не.

— Е, не се сърди, буйтуре. Разбери, свикнах с Фанагория, отвикнах от родината. Пък и къде ли е родината, а? Където човек живее по-добре, където се диша по-леко, там е родината. Докато живееш на едно място, не знаеш какво друго има, няма с какво да сравняваш. А когато има с какво, замисляш се. Ела с мен в каютата, ще те гостя с такова вино, каквото никога не си опитвал.

— Аз не обичам вино, майсторе, знаеш това.

— Знам, знам. Все пак да отидем.

— Някой друг път, уста.

— Е, добре де, добре. Ще ти кажа още веднъж, буйтуре — ще се нагодя към тебе. Харесваш ми. Бих искал да имам такъв син. Ето, връщам се при семейството си, а не знам там какво ме очаква. Може да поживея там и отново да потегля за Фанагория, и ние с теб пак да се срещнем. Лека нощ, буйтуре.

— Лека нощ, майсторе…

— Лека нощ…

* * *

Нощта изтече и отново настана ден. Скоро на хоризонта се показа Херсонес. Там трябваше да се запасят с провизии и преди всичко с вода за по-нататъшното плаване. Освен вода натовариха на кораба и сушена риба, пушено месо, сирене, сол, хляб и плодове. Кормчията остави гребците да си отпочинат, пред тях все още предстоеше дълъг път и не се знаеше кога ще могат пак да отдъхнат.

Батир Камай и воините му отидоха в града и се върнаха натоварени с покупки. Илбарис остана на кораба и от палубата наблюдаваше пристанището, гъмжащо от хора. Видя как уста Агасике слезе по мостика на брега; още в мига, в който стъпи на земята, го наобиколиха незнайно откъде появили се гърци и той отмина с тях, после се върна весел и възбуден. Майсторът се променяше пред очите на Илбарис: колкото по-далеч оставаше Фанагория, толкова по-свободно, уверено, та дори безцеремонно се държеше гъркът, в престолния град изглеждаше сдържан, мълчалив и едва ли не необщителен. Дали се променяше само защото се прибираше в родината? Или и затова, че се връща много забогатял?

Човек имаше над какво да се размисли. Илбарис не хареса последния им разговор. Гъркът се държеше с приемния син на ювиги-хана като с равен, още малко и ще вземе да го потупва по рамото. На няколко пъти младежът улови насочените към него погледи на херсонеските гърци; явно уста Агасике им разказваше нещо за буйтура.

Добре, и това все някога ще се изясни. Вдигнаха котва още преди да се бе стъмнило напълно. Духаше равномерен, силен вятър, който веднага опъна платното и брегът започна да се отдалечава, отдалечаваше се и скоро съвсем изчезна. На Илбарис не му се спеше, затова отиде при Денис на руля. Кърмата раздираше морската плът и оставяше назад стремглава пенлива следа. Денис беше в добро настроение, започна да говори за моретата, които е прекосявал, за корабите, на които му се бе удало да плава. Според него най-добрите мореплаватели в света въобще не са гърците, както можеше да се заключи от техните приказки, а финикийците: казват, че се е случвало с корабите си да доплават до края на света. Вярно е, че малцина са се завърнали оттам живи — Посейдон, богът на моретата, е много капризен…

Илбарис слушаше разказите на кормчията и кимаше. За гръцките богове бе чувал от учителя си Константин. И за Посейдон бе чувал, и за сирените, които пеят с толкова сладки гласове, че човек се хвърля в морските вълни и плува, забравил за всичко на света, плува към собствената си гибел.

— Сирените са най-различни — обясни Денис. — При нас ги наричат или русалки, или воднянки. Русалките примамват моряка, призовават го със сладостни, жални гласове, на него малко му трябва да откликне на зова и да скочи от палубата в морето. Разплиска се водата, а човекът вече се е простил с живота си.

Дали кормчията сам вярваше в разказите си? И да, и не. Той, колкото и да бе пътешествал, никога не бе видял нито русалки, нито сирени. Но не искаше да обижда със своето неверие могъщите морски богове. Та нали, ако се разсърдят, те могат да изпратят буря и само по милостта им вятърът може да изхвърли кораба на брега или на скалите и моряците да не изчезнат безследно в морските дълбини. Колцина са загинали така — безброй, и то само заради такива размисли. И разбира се, че всичко е заради гнева на боговете. За да се умилостиви разбушувалата се стихия в морето може да се излее бъчвичка олио или масло. Но още по-сигурно средство е да се принесе в жертва на Посейдон най-добрия гребец. Ако тази жертва не е достатъчна, в морето хвърлят още един, а ако вече и това не помогне, остава крайното средство — в жертва се принася кормчията. Как да не повярваш и в гнева на боговете, и в русалките, подтикващи мореплавателите към най-опасните места: само чудо или молитва може да спаси нещастника в такъв случай.

Илбарис и вярваше, и не вярваше, но докато слушаше кормчията, в гърдите му се надигна желанието да чуе този сладостен зов, да провери дали може да му устои. Денис разказваше, очите му горяха на светлината на звездите, към които от време на време поглеждаше, за да свери курса, и на буйтура му се струваше, че загорялото лице на моряка, обкръжено от буйни рижи коси, за няколко дена стана по-различно, не приличаше само на себе си. Колко удивително…

А след това настъпи тишина. Илбарис на мига си спомни тъжната, ласкава песен, която отдавна, много отдавна, в почти незапомнено време, пееше майка му. Колко години вече бяха изминали, а момъкът още помнеше думите на странния език, който никак не приличаше на български, помнеше и мелодията и ето че сега, неочаквано и за самия себе си, я запя. Стоеше изправен, подпрял се на борда, притворил очи и пееше с пълен глас, без да забелязва нищо, без да види как от учудване очите на кормчията се окръглиха. И Денис прекъсна песента с треперещ глас:

— Ей, буйтуре… буйтуре!

Илбарис замълча и попита:

— Какво? Какво искаш?

— Буйтуре… каква е тази песен, която пееш?

— Какво? А, песента ли… Харесва ли ти?

— Кажи, кажи…

— Майка ми я пееше. Много отдавна.

— С точно тези думи?

— С тях.

— Но… но това е песен на венедите, буйтуре. Не на българите.

— Зная, Денис. Майка ми е от това племе. Била е най-красивата девойка сред тях. Когато сключвали договора, князът на венедите я подарил на хан Кубрат, за да й намери достоен съпруг. И той я дал на баща ми, кавхана.

— Не, почакай… почакай… Спомням си… бях съвсем малък, ювиги-ханът пристигна, имаше голям пир. И девойката помня, висока, с коси до пояса и бели като лен.

— Нима ти… ти, значи…

— Аз също съм от венедите. Целият ми род по бащина линия се славеше с това, че нямаше по-добри от нашите ладии. И дядо ми строеше ладии, и дядото на дядо ми. На нашите ладии винаги бе изобразена тамгата на венедите. А девойката, която нашият княз подари на хана — дядо ми казваше, че е била дъщеря на сестра му. А дали наистина е така, не знам… прости…

— Значи в моите и твоите вени тече една и съща кръв, Денисе.

— Да, буйтуре. Оказва се, че сме роднини. А ако е така — кълна се навсякъде и във всичко да ти помагам. Дай ми кинжала си.

Илбарис измъкна кинжала от ножницата и му го протегна.

— Подръж руля.

Буйтурът положи ръка върху топлото дърво, Денис прокара пръст по острието и по кожата му избликнаха няколко капки кръв. Когато подаде обратно кинжала на Илбарис, младежът стори същото и те смесиха кръвта си, след това един след друг целунаха острието и се прегърнаха. Сега кръвта на единия принадлежеше и на другия. Завинаги.

— А сега — каза тихо Денис, — сега ме чуй, братко. Аз знам повече, отколкото си мислиш. И не съм само аз.

— Какво знаеш, Денисе?

— Знам аз, знам. И това, че обичаш дъщерята на ювиги-хана, и това, че той те е отпратил във Византия, на сигурна смърт те е проводил. Нали?

— Кажи какво още знаеш.

Кормчията понижи глас:

— Ти не само носиш на василевса подаръци, а и трябва да върнеш обратно скъп подарък за ювиги-хана. Така ли е?

— Продължавай.

Като почти допря устни до ухото на Илбарис, кормчията прошепна:

— Гръцкият огън…

Отблъсна се Илбарис от кормчията, сякаш гръм бе треснал над главите им. Откъде? Откъде би могъл да знае това Денис? Дали е този, за който се представя? Неволно хващайки се за дръжката на кинжала, младежът се приближи към Денис и го погледна право в очите:

— Защо говориш така? Защо?

— Тихо, братко. Чух Агасике да приказва за това с дъщеря си, с моята жена, Егина. За това, че си влюбен в Чечке, и това, че и тя те обича, и това, че ювиги-ханът иска да те погуби.

— За ювиги-хана ни дума, Денисе, не е твоя работа. Какво още каза Агасике?

— Още ли? Че гърците пазят тази своя тайна повече от зеницата на окото си, за седемстотин години никому не се е удало да я узнае. Че ако в Константинопол някой усети, че се интересуваш от нея, никога повече няма да видиш Фанагория.

— А ти? А ти, Денисе, ти с него ли си?

— Опомни се, буйтуре? В нашите жили тече една кръв. Забрави ли? Ще ти помогна, братко…

Зад гърба си Илбарис почувства нечие присъствие. Мигновено се обърна и едва не настъпи оръжейника.

— Ти ли си? Какво искаш, уста? — грубо попита Илбарис.

Без въобще да се обиди или поне, без да покаже обидата, гъркът отвърна:

— Трябва да говоря с теб, буйтуре.

— Говори, уста.

— Не тук. Да идем в моята каюта.

— Добре, да вървим.

И той закрачи след оръжейника, забил взор в широкия му гръб. В каютата — едно много тясно помещение, в която едва имаше място за двамата да се обърнат, Агасике първо извади една делва с вино и две чаши. След това се огледа наоколо да няма някой.

— Това е виното, за което ти споменах, буйтуре.

— Ти каза, че ще говорим…

— Ще, ще. Ще има разговор. Но какъв разговор без вино? Погледни, също като Христовата кръв. Ненапразно се причестяваме с вино.

— Пий, майсторе. После кажи за работата.

Гъркът отпи с видимо удоволствие.

— Така. Напразно ти… Е, добре. Значи, така: аз мога да ти помогна буйтуре. Аз на тебе, ти на мене.

Илбарис застана нащрек. Наговорили ли са се те, що ли?

— Не те разбирам, майсторе.

— Аз ще пийна още, нали не възразяваш? Всичко ще разбереш.

Гъркът си наля отново, без да разлее ни една капка.

— Наистина Христова кръв. За твое здраве, буйтуре. Ох, че е хубаво… А ти, ти всичко разбираш — той понижи глас, наведе се към Илбарис точно така, както преди малко го направи Денис. — Интересуваш се от оръжейните работилници на императора. Нали така?

— От къде ти хрумна, уста?

— Не се сърди, буйтуре. Но и не ме мисли за глупак. Което знам, знам го.

— Ти… ти грешиш. Не ме интересуват работилниците.

— Да, да… добре де. Аз говоря така, все едно, че те интересуват. Да. Аз ще пия още, нали не възразяваш?

— Виното си е твое…

— Вярно. И виното е мое, и всичко, което спечелих за толкова години във Фанагория, и то си е мое. Ето и дъщерята, Егина, беше моя. А къде е сега Егина? Няма я. Така в самота може да загубиш всичко останало. Разбра ли сега?

— Не — каза искрено Илбарис, — не разбрах.

Гъркът си наля още веднъж.

— Ето, виждаш ли. Не разбра. А защо? Затова, защото съвсем не пиеш. Знаеш ли любимата поговорка на Йоан Фасиан? Не знаеш. Истината е във виното, ето какво казва той. Сега ще ти обясня всичко.

Той се надигна, олюля се, направи крачка към вратата и погледна навън.

— Няма никой. Сега слушай. Да допуснем… Казвам, да допуснем, че се интересуваш… Е, е… няма да споменавам, знаеш сам какво. Това същото, без което няма смисъл да се връщаш във Фанагория. А трябва да се върнеш, нали? Значи… значи ще търсиш. Ще търсиш… ще обикаляш, ще се вглеждаш в хората… и те в тебе. Ти не знаеш… ти не познаваш нашите… всички доносничат, за медна монета ще те продадат, за сребърна ще скочат във водата, за златна ще погубят собствения си баща. След два дни в двореца ще знаят, че си питал, че си се интересувал от… не, няма да кажа от какво. Ето така стоят нещата. Само след два дни. А на третия ти изчезваш. Има у нас в Константинопол в двореца такива места… каменни кладенци, където човек стои до гърдите във вода. Стои ден, два… понякога повече, понякога по-малко. А после…

— Не се опитвай да ме плашиш, уста. Да допуснем… да допуснем, че всичко ще е точно така. Теб какво те засяга?

— Ех-ех, буйтуре! Защо така говориш? Ти ми се нравиш. Нима съм ти враг? Не. Не съм ти враг. А на себе си? И на себе си не съм. Само да се разбере, че ти си разпитвал някого за нещо, веднага ще си спомнят, че двамата пристигнахме на един и същ кораб. От Фанагория. И началникът на тайната полиция ще каже: а дали този Агасике няма да поговори с нас? Може би той знае защо този приемен син на ювиги-хана се интересува от еди-какво си? А може би той самият му е доверил нещо? И ще започнат да ме разпитват. И знаеш ли какво ще ти кажа, буйтуре? Ако ти попаднеш в лапите на тайната ни полиция, най-добре е всичко веднага да си признаеш.

— А ако не можеш да си признаеш, уста?

— Тогава, буйтуре, работата става съвсем лоша. Тогава трябва да попиташ префекта какво искат да чуят от тебе и веднага да го признаеш.

— Нима ти мислиш, че мен, приемният син на ювиги-хана, с който Византия има договор за приятелски отношения…

— Чакай, чакай, буйтуре! Ей сега ще ти обясня. Договор има. Но между кого? Между василевса и ювиги-хана. Те си го спазват, спазват този договор. А префектът на тайната полиция никакви договори не е сключвал. Той само е длъжен, когато се произнесе думата „гръцки огън“, да залови произнеслия я и да го разпитва дотогава, докато не се разбере колко далеч му се е удало на този човек да достигне до държавните тайни на Византия. Повярвай ми, този човек никога повече няма да види белия свят. А на император Ираклий ще доложат с прискърбие, че приемният син на ювиги-хана е станал жертва на някакъв заговор.

— И все пак… василевсът…

— Виждам, че ти пак искаш да говориш за договора между император Ираклий — да живее сто години — и твоя приемен баща. Почакай, ще напълня чашата. От такива разговори гърлото незабавно пресъхва.

И гъркът на една глътка пресуши стакана.

— Ето, така е по-добре. Договорът. Та нима не разбираш за какво му е нужен този договор на василевса? Аз, струва ми се, съм леко пиян, но няма нищо. Защо… защо ти обяснявам всичко това? Защото аз… с две думи, дълго живях във Фанагория. Пристигнах там един, тръгнах си съвсем друг човек. Там ми беше добре, въпреки че хората мислят, че Фанагория е на края на света и нормален човек там не може да живее, там става само за заточение. Както заточиха — въпреки че бе представено под друга форма — учителя Константин, в когото бе влюбена императрицата… както заточиха философа Йоан… Оттук, от Византия, вие, българите, изглеждате диваци, варвари, мръсни и необразовани. И трябва да се поживее… да се поживее известно време с вас и сред вас, както живях аз, няколко години трябват, за да се разбере… да се разбере…

Агасике вдигна каната и изля остатъка от течността в чашата си.

— Ето къде ни е грешката — каза той сериозно. — Мислиш си, че каната побира много, а всъщност не ти стига, за да утолиш жаждата си…

И допи остатъка.

— Но не е случайно — невъзмутимо продължи след това, — не е случайно изгнанието на всички тях… и на всички останали… неслучайно точно във Фанагория. Мислиш ли, че във Византия вече няма къде повече да изпращат хората? Грешиш. И все пак и Константин, и Фасиан, философа, и преподобния Симеон, въпреки че аз него не го харесвам, ги изпратиха именно там. А защо?

— Защо? — повтори Илбарис, който все още не можеше да разбере дали уста Агасике наистина се бе напил или иска буйтурът да го мисли за пиян.

— Точно така — защо — майсторът заплаши въображаем събеседник с пръст. — Сега ще ти кажа, буйтуре. Защото вие… българите… вие трябва да спасите, да спасите империята. Трябва… да приемете истинската вяра и… да станете наш… как се казва това… аванпост.

— Хан Кубрат, моят приемен баща е надежден съюзник, дори и никога да не приеме християнската вяра. Не си ли съгласен с това?

— С-съгласен съм. Но все пак… все пак, по-добре ще е, ако българите приемат… християнството. По-добре ще е. Ако не го приемат — по всяко време могат да се договорят с другите… с други тюрки, които вярват в Тангра. Вярата, буйтуре… повярвай ми, тя не се изчерпва само с това на кого се молиш… а и с кого търгуваш… и с какви пари се разплащаш. Ти си далеч… далеч от тези неща, знам това. Всеки търговец го знае, всеки би ти казал същото. Чиято монета е по-стабилна, неговата вяра е и по-силна. Ненапразно баща ти, хан Кубрат, толкова често ходи в кервансарая. Най-надеждната днес монета е дирхемът. А това означава… означава, че след монетата си в тези краища скоро се появяват и сарацините. А ние, гърците? Къде се дяна сребърната гръцка мелира? Какво стана със златния императорски солид? Няма ги. А заедно с тях падат и доходите на гръцките търговци. По-рано… преди, всичко беше в техните… в нашите ръце, всички магазини, всички работилници. А сега? Половината дюкяни във Фанагория принадлежат на евреи и сарацини. Хорезмийските търговци снабдяват най-големите кервани, а самаркандците почти не им отстъпват. Чиято вяра приеме хан Кубрат, на тези търговци ще им бъде по-лек животът, разбираш ли? А аз преди всичко съм търговец. Ако заслужа благоволението на хан Кубрат, ще стана още по-богат… много по-богат, отколкото съм сега. Това е моята корист, буйтуре… ето защо искам ти… ти да се завърнеш с успех. Тогава няма да забравиш, че тук съм ти помогнал, нали така?

— Вярно е това, уста Агасике.

За един миг гъркът погледна Илбарис със съвършено трезви очи, след това се изправи, олюля се, тръсна глава и промърмори:

— Кълна се в гвоздеите на светия кръст, тук трябваше да има още една делва… трябваше…

Потърси под пейката, на която спеше, след това застана на колене…

— А, ето я, кълна се в преснета дева Мария! Ето я…

И отново напълни чашата си.

— За какво говорех, буйтуре?

— Говореше, уста, че юдейските, самаркандските и сарацинските купци не дават на гърците да търгуват така, както някога…

— Аха, ясно. Но аз… аз повече не искам да говоря за това. Нека да поприказваме за нещо друго. Сам знаеш за какво.

— Добре, уста. Само че дай да се разберем за нещо. Аз съм воин. Единствено воин. И като такъв се интересувам от оръжие. Това всеки го разбира. Ако бях занаятчия, щях повече да посещавам работилниците, ако бях търговец, бих отишъл на пазара, в кервансарая, в дюкяните. Но като воин се интересувам от оръжия. Ясно ли е?

— Ясно е, буйтуре.

— Гръцкият огън е оръжие. Най-страшното. От него всеки се интересува. Понякога василевсът го подарява на човек, който му е нужен.

— Готовото оръжие подарява. А не тайната за приготвянето му.

— Повече няма да кажа ни дума.

— Правилно, правилно, буйтуре. А сега ме чуй. Никой от онези, които знаят тайната, никога не излиза на свобода. Те работят, живеят и умират в работилниците. Понякога там им водят проститутки, за да се усмири плътската им страст, понякога им разрешават да си починат, носят им вино. Но никога не ги пускат на свобода. Те излизат от там само с краката напред.

— А на кого разрешават да влиза вътре?

— На никого. Дори и на василевса. Освен това тайната не е известна даже и на майсторите, които отговарят за изготвянето на запалителната смес. Един от тях знае кои са съставките, друг знае пропорциите, трети начина на производство на самото оръжие. Но никой от тях не общува с другите и въпреки че не са роби, а свободни хора, получават щедра заплата от хазната и имат семейства, животът им почти по нищо не се различава от този на робите.

— Какво ги кара да се съгласят на такъв живот?

— Не знам. Може би тщеславието. Или златото. Може би това, че василевсът покровителства семействата им. Впрочем Константин, когото ти наричаш учител, някога с израснал точно в такова семейство. Дядо му, Симоката, е бил най-известният майстор на гръцки огън.

— А той сега къде е?

— О, това е тъжна история. Веднъж в работилниците избухнал взрив. Лицето на Симоката изгоряло, той почти напълно ослепял, казват дори, че е загубил разсъдъка си и не му се разбирало какво говори. Той сега е много стар и василевсът му разреши да живее в собствения си дом. Но въпреки че му е позволено да се движи из града, винаги го съпровождат двамина стражи, които не допускат никой да се приближи към стареца.

— А той къде ходи?

— На пристана. От деня, в който изпратиха Константин, дядото всеки път щом пристига кораб, отива на пристанището. Все се надява да получи вест от внука си. Така съм чувал. Чакай да пийна.

Докато Агасике си наливаше поредната чаша, Илбарис обмисляше чутото. Колко е ловък този грък! Виж как незабелязано поведе разговора към човека, който знае най-съкровената тайна на християните. Но тук има и нещо неясно…

— Кажи ми, уста Агасике — каза Илбарис, когато дочака Агасике да остави празната чаша, — кажи ми защо василевсът… не е убил този старец? Нали, ако правилно съм те разбрал, това е участта на всеки, който знае тайната на гръцкия огън? Така ли е?

Агасике рязко се изправи, отиде до отворената врата, погледна навън и този път плътно я затвори зад себе си.

— Така е — рече. — Така е, буйтуре. Той би постъпил по този начин с всеки друг… Но Симоката… Някога, много отдавна, когато император Ираклий бил съвсем малък, тогава Симоката живеел в двореца и отговарял за работата на всички фонтани, водоскоци и правел всички фойерверки. Старецът прекарвал много време с Ираклий, майсторял му необикновени играчки и го защитавал, ако някой го обиждал. Ето затова императорът не постъпи с него така, както би постъпил, с който и да е другиго. Позволява на стареца да живее и не му пречи да ходи на пристанището. Когато хвърлим котва край Константинополския бряг, навярно ще го видиш. Ще ти го покажа. А сега… сега, буйтуре, прости ми, това дяволско вино… докато пиеш ти се струва, че просто утоляваш жаждата си, а след това разумът ти изведнъж изчезва. Ето и аз сега… бог знае какво съм ти наговорил. Забрави за това. А аз… аз заспивам… извини ме…

Наистина, гъркът широко се прозя, затвори очи и се отпусна на пейката.

— Добър да е сънят ти — пожела му Илбарис и си тръгна.

* * *

Дълго след това момъкът не можа да затвори очи в твърдото си легло. Отново и отново си спомняше за разговора с уста Агасике, отново и отново се възхищаваше на ловкостта, с която той в началото подхвърли, просто спомена този Симоката, а след това не продължи. Симоката, Симоката… Ако наистина знае нещо за гръцкия огън, най-напред трябва да го отведе. Да го отведе със себе си, каквото и да стане. Да го отмъкне, измамвайки охраната му, както и онези, които наблюдават охраната — в крайна сметка Илбарис разбра, че така стои въпросът със стареца.

Корабът плавно се полюшваше от борд на борд, сънят се спускаше като мъгла и пъдеше мислите. Симоката, император Ираклий, хан Кубрат… Чечке… златните й коси, стегнатите гърди, устните… Звездите над главите им, кормчията Денис, в чиито вени тече същата кръв, която и в неговите. Гръцкият огън, който изгаря всичко живо. Слънцето, което изгрява иззад хоризонта… Отново Чечке…

След това всичко изчезна и той заспа.

* * *

— Буйтуре!

— Да, Денисе.

— Погледни тук. Ето тук. Какво виждаш?

Илбарис се вгледа. Тънка ивица земя ли е това?

— Това е пролив — каза кормчията. — Влезем ли в него и сме си у дома.

— В дома на тъста ти — усмихна се Илбарис. — А ние ще сме си у дома едва когато се върнем във Фанагория.

Кормчията кимна, без да чува думите — вече се бе съсредоточил, за да подходи най-добре с кораба към пристана. На брега се тълпеше народ. Разносвачи, търговци, зяпачи, бедняци, мъже и жени и много деца. Шумът и виковете бяха същите, както и във всяко пристанище по света. По трапа, спуснат към брега, се качиха пристанищните чиновници, осведомиха се кой е пристигнал, откъде, с каква цел, какво са донесли, къде ще отидат след това, записаха всичко в един свитък, забраниха слизането на брега и си отидоха.

— Какво ще стане после? — поинтересува се Илбарис.

Денис го успокои: пристанищните чиновници веднага ще доложат в двореца, оттам ще дойдат други чиновници да ги посрещнат — във Византия всичко се върши по ред.

Зелената вода се плискаше наоколо, по повърхността плуваха боклуци, нечистотии и огризки, деца ловяха риба на връв, намотана на един пръст, едно девойче газеше до колене във водата покрай брега, по-нататък жени перяха. Очите, вече привикнали към морския простор, се уморяваха от пъстротата и суматохата на живота в пристанището. Слънцето вече се бе изкачило в зенита си, когато на пристана разбутаха тълпата и се появиха три достолепни личности, пристъпващи със съзнанието за своята важност.

— Ето ги и посрещащите — каза Денис.

И наистина това бяха дворцовите чиновници, облечени в изящни одежди и обути в български ботуши от мека кожа.

Илбарис слезе по трапа на брега. Един от посрещачите, видимо най-възрастният, тръгна към него. Не беше висок, но най-вече именно заради това вървеше изправен и непрестанно отмяташе назад глава, сякаш по този начин можеше да увеличи ръста си. Доста едрия му корем бе обхванат от зелен кожен пояс със златни закопчалки, на златен шнур висеше също така златна пластина. Когато той, не без известно презрение, се поклони на Илбарис, младежът видя, че и другите двама също имаха кожени зелени пояси, но закопчалките им не бяха златни, а сребърни. В това време старшият измежду тях протегна ръка и произнесе с добре школуван глас:

— По поръчение на всемилостивия и всемогъщ император Ираклий приветствам посланиците на Велика България да стъпят на свещената земя на империята. Тук свършва трудният ви път. Това означава, че бог е бил милостив към вас. От сега нататък се намирате под покровителството на василевса. Добре дошли в Константинопол.

И отново се поклони — още по-небрежно, сякаш правеше усилие над себе си, против волята си.

Илбарис също му се поклони. С дясна ръка на сърцето си, той каза:

— Благодаря на великия император за вниманието. Мир на земята му, народът му и боговете му.

Надменният грък го поправи:

— На бога, на Исус Христос. Той е един в цялата вселена.

С домакините никога не бива да се спори, но от устата на Илбарис се откъсна:

— Всеки народ почита своя бог. И както свещените богове не се карат в небесата, така и народите трябва да живеят по света, изпълнявайки тяхната воля на земята.

Веждите на чиновника възмутено се извиха нагоре, но той се сдържа. Не вървеше още тук, на пристана, да започне богословски спор с необразовани варвари. С изменен от презрение глас само сухо отрони:

— Заповядано ни е да ви заведем в двореца. С теб, посланико, могат да тръгнат още двама. Останалите трябва да чакат разрешение. Всички поданици на василевса, ако има такива на кораба, могат да платят пристанищната такса и да слязат на брега.

Илбарис се върна на борда и разпореди:

— Камай! Оставаш най-старши тук. Нареждам ти да доставиш храна и вода. За реда отговаряш с главата си. На кораба не бива да се допуска никой. Уста Агасике и ти, кормчийо — елате с мен. Денис, назначавам те за тълмач…

Като си пробиваха път сред тълпата, тръгнаха по каменния път към града, съпровождани от гърците. Зад гърба си Илбарис чуваше гласа на оръжейника — той явно говореше на един от посрещналите ги, но не на този със златните закопчалки, тръгнал напред, без да се обръща, а на някой от „сребърните“:

— Дариане! Едва те познах. Какъв вятър…

— А ти? Ти, Агасике… Въобще не те познах. Все се чудех къде си, жив ли си…

— Жив съм, погледни, приличам ли на мъртвец? Милостив е нашият бог, Дариане, милостива е и нашата застъпница, света София.

— Значи беше при варварите, а, Агасике?

— При варварите? А, да… Бях във Фанагория, при българите.

— Наистина, би било много хубаво да се видим с тебе. Агасике, да поговорим. Трябва ли да съпровождаш тези диваци?

— Не така високо, Дариане. Този посланик на българския ювиги-хан говори гръцки като мен и теб.

— Ох, омръзна ми от тези езичници. Всеки ден идва по някой. Вчера посрещнахме хазари, сега българи. Всичките са едни и същи неверници.

Преминаха през градски квартал, а зад гърба на Илбарис разговорът не стихваше.

— Какво се е случило с ръката ти, Дариане?

— Не мога да я свивам. Раниха я сарацините. Да благодаря на бога, императорът не ме изостави, взе ме на дворцова служба.

— Трябва да е много трудно?

— Не се оплаквам, Агасике, а ти как си? Казват, че при варварите си забогатял.

— Не се оплаквам, Дариане.

— Тогава защо не остана? На бедняка навсякъде му е зле. А на богатия навсякъде му е добре.

— Тегли ме към дома. А имам и работа.

— Е, добре, ще ми разкажеш после. А този български посланик — та той е много млад, Агасике.

— Е, ти пък. Млад е, но виж колко е снажен. Приемен син на ювиги-хана.

— Все едно, приятелю. И последния грък е по-добър от този дивак. Дори и да говори на човешки език. Все едно, в двореца ще говори чрез тълмача си.

— Тълмач не му трябва.

— „Трябва му“, „не му трябва“. Ето вчера, хазарският посланик също говореше гръцки, а беше довел двама тълмача със себе си, че и още един му дадоха от двореца. Кой знае какъв невежа го е учил този скит.

— Невежа ли? Та този посланик го е учил самият Константин, сина на Теофан.

— Ама как така Агасике? Да не грешиш? Константин? Вярно, че всички говорят, че са го хванали с императрицата и са го изгонили завинаги. Там, където е вечен мрак и хората ходят облечени в кожи…

— Лъжат, Дариане. Константин живее във Фанагория, учи българите на гръцки език.

— А за своята Теодора спомня ли си?

— За това, Дариане, нищо не ми е казвал.

— Тогава… кажи ми тогава, Агасике, да не би да се е оженил там? За някоя българска красавица, а?

Агасике, който изведнъж се сети, че Илбарис може да чува разговора им, го дръпна за ръкава:

— Буйтуре! Това е Дариан, стар мой познат, пита дали учителят Константин не се е оженил.

Илбарис отвърна, като се пообърна към царедвореца, без да забави ход:

— Мога единствено да кажа, че по времето, когато напуснахме Фанагория, учителят Константин не беше женен.

Дариан притвори очи и зацъка с език:

— Благоуханният гръцки език! Сега вярвам, посланико, че твой учител е бил синът на Теофан…

Покрай разговорите преминаха двукрила врата, охранявана от наемници с огромен ръст и секири в ръцете. Вървящият отпред грък им показа златна плочка на верижка и пазачите ги пуснаха вътре. Сега тръгнаха по алея, която водеше към стълби, по двете страни на които стояха мъжки и женски фигури от мрамор. Илбарис с особен интерес гледаше сирената — същество с прелестно девиче лице и тяло на птица, от очите на момичето непрекъснато течаха прозрачни сълзи.

Дариан и Агасике вървяха уверено, без да се оглеждат в страни, сякаш изминаваха този път всеки ден. Дариан не бе интересен за Илбарис, ала Агасике… Това ли е същият човек, за кого се представя? Тази мисъл вече беше минала през главата на воина, сега дойде отново, и отново Илбарис не знае какво да мисли: враг ли върви до него или приятел?

Крачеха от доста време и като от сън изплуваха в съзнанието на Илбарис разказите на Константин за императорските градини; преди самото отпътуване той рисуваше по памет скъпите му места, където неведнъж, разхождайки се по златните пясъчни пътечки, му се бе удавало да се види с възлюблената си Мартина, сега по тези пътеки стъпваше Илбарис. Кой знае, може би духът на заточения поет се явява и се рее сега над тези градини — над тези розови храсти, над фонтана, над статуите…

Отново мраморни стълби — белоснежните стъпала, водещи от входа към вътрешните покои, като че ли са безкрайни. С приближаването към тях се появиха и източиха нагоре позлатените решетки на вратите. Като че ли от само себе си се отваряха вратите на безбройните стаи с гладки блестящи подове. Докато накрая този път не ги доведе до входа на тронната зала, охранявана от стражи в позлатени доспехи. Тук им се наложи да почакат — достатъчно, та да може Илбарис да разгледа и се удиви на изрисуваните тавани и стени, на великолепната украса, на малкия фонтан в средата на залата — не особено голяма чаша от прозрачен полускъпоценен камък. Въздухът беше влажен и пропит с невидим благоуханен аромат, стелещ се навсякъде; прозорците бяха засенчени със скъпоценни копринени щори.

Един човек с невиждано пищна дреха — разпоредител на императорския церемониал, както разбра Илбарис, изникна до широко разтворените крила на последната врата и със звучен, овладян глас, произнасяйки отчетливо всяка дума, извести:

— Ираклий, императорът на Византия, благоволява да приеме пратениците от Велика България…

Той каза и още нещо… Стражите, в ръце с къс гръцки меч — акинак, образуваха жив коридор, по който пристъпиха шестимата. Надменният грък най-отпред с всяка крачка сякаш ставаше все по-нисък, докато накрая на пътя не се смали на половината си ръст; точно така се сведоха в поклон Дариан, Агасике, Денис и самият Илбарис, да не говорим за третия от посрещащите гърци, който за цялото това време не каза ни дума.

С жест, който още във въздуха беше подхванат и разбран от разпоредителя, император Ираклий, седнал тържествено на малък трон, разреши на групата да говори. Старшият от дворцовите чиновници бе много добре запознат с церемониала, улови погледа на разпоредителя, пристъпи половин крачка напред и произнесе, обръщайки се към императора:

— Божествени! Разреши ми да кажа, че следвахме твоите разпореждания, лично посрещнахме посланиците на повелителя на българите хан Кубрат и незабавно, както ти заповяда, ги доведохме в двореца. Пред теб и с твое благоволение ще държи реч осиновеният син на хан Кубрат, буйтур Илбарис, който владее светия език на нашата страна. Едновременно с това, ако ти пожелаеш, той може да произнесе словото си на родния си език, а дошлия с тях преводач ще превежда…

Като изрече тези думи придворният почти се разтвори в своята незначителност и се изгуби от поглед. А Илбарис се озова пред трона.

Но не пред един трон! До василевса, малко по-ниско от престола му, на същия изработен от слонова кост, злато и скъпоценни камъни трон, тържествено седеше жена с необикновена красота и гледаше в упор Илбарис с огромните си сини очи. Когато я видя, всичко в главата Илбарис се обърка и при все че вече бе пристъпил напред, той загуби дар слово. Тези сини очи, приковани в него, приличаха на море и като море променяха цвета си… приличаха на небе, и като небе криеха в просторите си урагани и бури, преливаха като невиждани скъпоценни камъни и в същото това време бяха очи на жена, жива и топла, и именно тази топлина караше всичко наоколо да благоухае, разцъфва и блести.

Няма жена, все едно дали продава цветя, отгледани в нейната градина, или седи на трона, която да остане равнодушна към искреното и чистосърдечно мъжко възхищение. Устните на императрица Мартина потрепнаха в лека усмивка, тя се наведе към василевса и му каза няколко кратки думи. Скъпоценният жезъл в ръцете на Ираклий леко помръдна, а за всички жители на империята този жезъл би могъл да изглежда вълшебен и то с основание, тъй като и най-малкото му движение беше достатъчно, за да промени това или онова за хиляди хора по целия свят. Но този път нищо такова не бе нужно. Повелителят на Византия кимна в знак на съгласие и до Илбарис, който сякаш си бе глътнал езика, долетя мекият глас на Мартина:

— Можеш да говориш, посланико…

Илбарис трябваше с усилие на волята си да обърне глава, за да дойде на себе си. В този миг си спомни на какво го учеше Константин, чието писмо лежеше до сърцето на буйтура, спомни си, изправи се, погледна едновременно Ираклий и Мартина и каза на гръцки:

— Височайши императоре Ираклий, сине на божествения Константин, и ти, лъчезарна императрице! Моля ви да ми простите. Когато днес застанах пред вас и погледнах теб, императрице, за миг ми се стори, че се намирам далече от тук, в родната Фанагория, в току-що откритата църква на вашите едноверци и виждам божествения лик на вашата света дева Мария, изобразена върху икона от ръката на преподобния Симеон. Ето какво причини моето смущение, тъй като приликата е необикновена и е като небесно знамение.

Василевсът повдигна високо от учудване вежди, докато гледаше и слушаше Илбарис; императрица Мартина бе склонила леко на една страна изящната си глава с грижливо подредена прическа, красиво очертаните й устни бяха леко разтворени, тя слушаше и не забеляза как наметалото й се изплъзваше от изваяните й рамене. В това време Илбарис окончателно се съвзе и завърши:

— Осиновителят ми, отдавнашен приятел както на Византия, така и на теб, велики императоре, ювиги-ханът на Велика България хан Кубрат, изпраща на теб и твоята съпруга и императрица, а така също и на поданиците на твоята благословена земя пожелания за дълги години живот и благоденствие. Да се проточат те за благото на всички народи, тясно свързани с вашата дружба и за гибелта на нашите общи врагове.

Императорът се усмихна благосклонно на тази непривично звучаща в приемната зала реч на младия варварин и изрази задоволството си с кимване. Благосклонно се усмихна и императрица Мартина, без да откъсва поглед от младежа, блеснаха в равна редица белоснежните й зъби; елмазените обеци на малките й розови уши се залюляха и избухнаха в сноп искри, прозвуча кадифен глас:

— Продължавай…

— Моят баща, хан Кубрат, заповяда да ви предам, че от сега и до края на дните, за слава на дружбата между българи и гърци ще бъде открита за православно богослужение църква във Фанагория, за да може всички живеещи във Велика България и почитащи Христос хора свободно да извършват своите ритуали. Моят баща хан Кубрат изпраща още на теб, светлейши василевсе, и на прекрасната Мартина, дарове. Те останаха на кораба, който ни докара в твоята столица. Само една твоя дума и те ще бъдат доставени в двореца.

Погледът на императора пресрещна този на разпоредителя на церемонията, последният, богато облечен придворен произнесе нечуто няколко думи, поклони се ниско и изчезна на мига с Дариан и придружителя, който доведе Илбарис в двореца и вече бе изгубил цялата си важност. Две-три тихи думи отправи към съпругата си императорът, тя отговори и още веднъж стрелна Илбарис със сините си, широко разтворени очи, в които се четеше интерес и даже нещо повече от интерес. Почти незабележимо движение на жезъла, и всички присъстващи на приема замряха. Разнесе се тихият глас на Ираклий:

— Аз, императорът на Византия Ираклий, се радвам да приветствам посланиците на приятелската ни българска държава, която, както знаем, отдавна и мъдро се управлява от владетеля й и наш съюзник — хан Кубрат. Радвам се, че нито тежкото пътуване, нито далечният път не са попречили на вашето желание да ни донесете приятелски поздрав. Особено ни зарадва новината, която ти, буйтуре Илбарисе, ни съобщи, разказвайки за откриването на храм господен на далечния от тук бряг, и аз заедно със съпругата си — императрица Мартина, не мога да сдържа своето удовлетворение при мисълта, че светлината на истинската Христова вяра ще се запали в самото сърце на северната степ. Наистина е достойна за всякакво подражание готовността на хан Кубрат да вникне в божествената мъдрост на спасителя, който проля за нас кръвта си на кръста. Ние също така ценим, посланико, и усърдието, с което си изучил родния ни език дотолкова, че да можеш свободно да общуваш с нас без чужда помощ. Би ни било интересно да узнаем как е уредено изучаването на гръцки във Фанагория и кой от нашите поданици се занимава с това важно дело.

Като се възползва от факта, че император Ираклий прекъсна речта си, Илбарис отвърна:

— Всемилостиви и светли владетелю на Византия. Знай, че илханите, аз самия и мнозина от знатните български родове се обучаваха на гръцки език в школата, открита на изпратения от тебе учител Константин, чиято слава се разнесе много отвъд пределите на Фанагория.

Той още не бе завършил думите си, когато видя как при споменаването на името на печалния поет, лицето на императрица Мартина се изопна. А точно обратното, лицето на императора сякаш замръзна за миг, но след това отново прие доброжелателно изражение — ето че този сладкодумен Константин е в далечна Фанагория и не е изключено и времето до завръщането му да е толкова далечно, колкото далечен е този град.

В този миг иззад рамото на василевса се показа нечие лице. Очевидно човекът бе упълномощен при важни дела да се обръща към императора по всяко едно време, дори по време на прием, тъй като Ираклий, наклонил глава към рамото си (в последно време слухът му бе отслабнал), внимателно изслушваше някаква новина, от която сянката на недоволството явно премина по лицето му. Императрица Мартина бе навела очи, сякаш разглеждаше огромната меча кожа, просната под краката й, а Илбарис се възползва от прекъсването, за да потърси сред присъстващите Юстиниан, синът и наследникът на византийския василевс. Като се стараеше интересът му да не предизвика ничие внимание, младежът внимателно се вглеждаше в лицата… и изведнъж видя илхан Алцек. Велики Тангра, нима това е Алцек? За тези няколко години той бе израсъл, източил се, от момче се бе превърнал в юноша с наболи черни мустаци. Нещо трепна в сърцето на Илбарис, той вече не се интересуваше дали някой го гледа отстрани и открито се усмихна на наречения си брат. Но в отговор получи недоумение и поглед, в който се долавяше и леко презрение, което показа на Илбарис, че Алцек не го е познал.

А може би не иска да го познае, помисли си Илбарис. Няколкото години, изживени в двореца на василевса, са превърнали младия български илхан в млад константинополски лентяй и той няма нищо общо с онзи черноок Алцек, който навремето със сълзи на очи напусна родната Фанагория.

Но може би, премина през главата на Илбарис, не само Алцек се е променил? Така може и самият буйтур да се е променил?

Император Ираклий отново се обърна към гостите си.

— Има ли повелителят на българите някакви молби, която да ти е заръчал да ни отправиш?

Зад гърба си Илбарис дочу шепота на Денис:

— Оръжие… говори за оръжие.

Съветът беше навременен и мъдър. Разбира се, че трябваше още с първата минута от престоя си в Константинопол да насочи разговора към оръжията, за да не предизвиква недоумение по-нататъшния му интерес към държавните оръжейни работилници. Да, трябва да говори за оръжие… и всячески да избегне дори и най-малкия намек за интерес към най-страшното от тях, към гръцкия огън.

И той отвърна:

— Всемилостиви и светлейши василевсе! В мъдростта си ти изпревари думите ми. Моят баща и господар на Велика България ми заръча да се обърна към теб за помощ по дело, което има първостепенно значение за българите. Разбира се, ти знаеш, че земите ни са обкръжени от завистливите врагове на българите, които се явяват и твои врагове, светейши василевсе. И най-неукротими сред тях са племето Ашина, хазарите, а движението на ордите им вече е забелязано по устието на Итил. Освен хазарите, разбира се, има и още много други, които само това и чакат — да отслабне силата на българите. По целия свят, пресветли императоре, е известна добрината ти, която може да бъде сравнявана единствено със силата ти, както е известна и изкусността на оръжейниците ти, с които из целия свят малцина могат да се сравняват. Така и ти предавам молбата на моя баща хан Кубрат: трябва ни оръжие. Толкова, колкото можеш да ни изпратиш. Трябват ни щитове и копия, мечове и стрели. Ако го получим от теб, можеш да бъдеш спокоен — българските воини няма да позволят на общите ни врагове дори да надигнат глава и границите ти на север и на запад ще бъдат в безопасност.

По съпричастността, с която император Ираклий слушаше думите на Илбарис, никой на света не би могъл да се досети, че не бе изминал и един ден, откакто той самолично разпореди да се продаде на хазарите огромна партида от същото това оръжие, за което сега го моли приемният син на стария хитрец хан Кубрат. И не само продаде на хазарите копия, мечове и ризници, но и им даде да разберат, че щедростта му няма да секне и занапред. Да, нека са въоръжени хазарите. И нека също така са въоръжени българите, както и представителите на който и да е друг народ, пожелал да се обърне към него, император Ираклий, за помощ.

— Ние изслушахме, буйтуре Илбарисе, молбата на българския народ. Мислим, че трябва да се отнесем благосклонно към нея. Ще ти съобщим за нашето решение…

Стъпките, които се разнесоха откъм вратата, накараха всички да се обърнат натам. Погледна и Илбарис и видя как батир Камай с две десетки воини съпровожда робите и слугите, които внасяха в двореца подаръците, изпратени за василевса от хан Кубрат. По знак на Илбарис Камай даде команда и един след друг започнаха да се трупат в краката на високопоставената двойка даровете от далечна Фанагория. Имаше и сахтиянови^[3] червени български ботуши, прославени навсякъде заради мекотата на изработката и красотата си, съчетани с необикновена издръжливост, имаше и изящни сребърни стремена и други принадлежности към конската сбруя, готови да оспорят изящността на ювелирните изделия на майсторите от чужди страни, имаше и седла от сандалово дърво, облечени с разноцветна кожа, със златни закопчалки, имаше делви с дъхав мед, скъпоценни женски украшения, самурени калпаци, леки пъстри наметки от най-мекия юфт, изящни къси кожухчета. А подаръкът, предназначен за императрица Мартина — кожух от кожата на мускусен плъх, сам императорът наметна на раменете й.

Слугите, един след друг, все внасяха и внасяха дарове… Накрая безкрайният поток секна. Ново движение на жезъла и в настъпилата тишина отекнаха думите на василевса:

— Доволни сме от вниманието на повелителя на българските земи хан Кубрат. Доволни сме и от твоята реч, посланико. За да знаят всички, че империята умее да цени приятелите си и на щедростта отвръща с щедрост, ние повеляваме, като отклик на молбата ви за помощ, да се отпуснат за Фанагория три кораба с оръжие, което трябва да получите от императорските оръжейни работилници. От сега нататък до заминаването ти, посланико, си гост на императорския дворец, в който ще ти бъдат отредени покои, достойни за ранга ти. Бог, гледащ нищожните хорски дела от небесната висота, по достойнство отбелязва доброто и лошото, за което ще въздаде на всеки в отвъдния свят и във вечния живот. Амин.

Така завърши този прием.

* * *

Искрено бе желанието на император Ираклий да помогне на хан Кубрат. Но без всякакво колебание отпускаше същото това оръжие и на най-злите, както сам знаеше, врагове на българското племе — причината не беше вероломството на Ираклий — качество, което според другите народи бе присъщо на гърците така, както на никой друг още от най-древни времена, когато победиха Троя с помощта на дървения кон. Причината бе, че само под такъв образ — да разделя и да настройва народите един срещу друг — василевсът можеше да осигури на себе си и на империята си някаква преднина.

А преднина му бе нужна. И преднина, и роби, и злато, за да купува услугите на наемниците, и наемници, за да отблъсне набезите на сарацините, които в последните години с безумна храброст отвоюваха от империята пограничните й градове. Нужно му беше спокойствие, нужна му бе увереност, а и едното, и другото може да се получи само ако се опиташ да се защитиш от неочакваното, което те заплашва и отвътре, и отвън, а все още не се знае коя от тези две заплахи — вътрешната или външната, е по-голяма.

Вътрешната заплаха е тълпата, народът, плебсът, вечно дремещата стихия, която във всеки един момент, както е естествено за стихиите, може да излезе от контрол, да се окаже неуправляема и да разтърси из основи и без друго неустойчивото здание на империята, заплашвайки напълно да го срине. Тази стихия трябва да се успокоява, да се постъпва така, както правят мореплавателите, попаднали в буря — изливат върху вълните масло, а ако не помогне — принасят жертви. Хляб и зрелища — ето какво иска тази подла сган, готова да ближе ръката, която я храни, ала и да я захапе в най-неочаквания момент. За да се даде хляб на тълпата е нужно злато, за да й се дадат зрелища са нужни роби гладиатори.

Именно роби доведоха в Константинопол хазарите, когато получиха оръжие от император Ираклий. Сега той е спокоен — скоро ще може да устрои на хиподрума схватка между гладиатори — зрелище, което за дълго да успокои сганта. И въпреки че по негов собствен указ смъртните боеве са забранени (здравият разум подсказваше, че е неразумно разточителството, някога проявявано по арените на Рим, тъй като от убития роб ползата е по-малка, отколкото от убит звяр, чиято кожа все пак може да се използва), да, въпреки че битките със смъртоносен изход официално са отменени и забранени и за императора остава правото да дари с живот победения, нещата винаги могат да се нагласят така, че милосърдието да закъснее съвсем малко — точно толкова, колкото мечът на победителя да прониже тялото на победения за неистова радост на тълпата, жадуваща гледката на кръв и последните конвулсии. След това с още по-голямо въодушевление се приветстваха смешните кълчотения на мимовете и изпълненията на любимите на публиката артисти. Възможно е и да се разиграят всякакви призове и лотарии, като раздаването на подаръци окончателно усмирява вълните на човешкото море — дотолкова, че то се прибира в бреговете си успокоено и безопасно до следващата буря, за която известно време може да не се мисли.

По-лошата от заплахите е външната. Тя идва отвсякъде и е нужна постоянна бдителност, за да не се окаже вълната на външните бедствия прекалено висока и да не прелее през защитните стени. Изглеждаше, че едва е настъпил относителен покой в този вечно бушуващ свят, в който християнското учение завоюва накрая стабилни позиции, когато изведнъж учението на никому неизвестния опърпан търговец от Мека, чул призива на бога, чието име е Аллах, извика от пясъците на Арабия нашествие на човешки скакалци, постави над тях зеленото знаме на пророка и въодушевената идея за свещена война, срещу неверниците. И това поначало смешно и нелепо явление — мюсюлманството — сега, някакви си десетки години след смъртта на своя основател, бушува като горски пожар и заплашва да изпепели всичко по пътя си, да унищожи завоеванията на много поколения, създали културата на човечеството, тъй като тази култура и всички съпътстващи я ценности — статуи, дворци, ръкописи — са чужди и противни на ревностния последовател на Аллаха и тяхната гибел е угодна за бога на правоверните.

А освен всичко останало — сякаш то не беше достатъчно — Ираклий имаше още една болка, която имаше лице и носеше титлата на римския папа Григорий, бившият шестдесет и шести по ред наместник на бога на земята. Цялата своя неукротима енергия вложи понтификът^[4] в борбата с императора за правото на първенство на духовния владика над светския властелин и въпросът още не е изяснен — от кого трябва най-много да се опасява император Ираклий — от сарацините, които могат да бъдат спрени или с военна сила, или в най-лошия случай със силата на златото, или от римския първосвещеник, който изисква пълна покорност, в противен случай заплашва с анатема — проклятие и отлъчване от истинната вяра.

В такива сложни и необичайно тревожни времена се налагаше да живее император Ираклий и трябва ли да се учудваме, че обстоятелствата го заставяха понякога да извършва постъпки, които, ако зависеше от него, би избегнал…

* * *

По същия път, тоест край безконечната анфилада от стаи с изрисувани стени и тавани, с високи прозорци, позлатени решетки на вратите и мозайка на пода, охранявани от въоръжени гиганти, Дариан водеше Илбарис и Денис към мястото, отредено за техни покои в двореца. И независимо дали Илбарис искаше или не, това великолепие и безграничен разкош, съчетани с добър вкус, го удивляваха, него, привикналият към уединения и ограничаван само с необходимите удобства живот във Фанагория. Но може би и самото предназначение на двореца бе такова — да унизи човека, да го постави на мястото му, да му покаже какво нищожество е пред лицето на безмерното богатство на византийския властелин и да проникнат в душата му страхът и принизяването, от които до покорността, която лишава човешката душа от воля и свобода, остава само една крачка.

Дворцовите покои сякаш нямаха край.

— Тук.

Дариан спря пред една врата и пропусна Илбарис да мине пред него:

— Буйтуре, тук е стаята ти. А Денис ще живее в съседната.

И отново момъкът беше поразен от високите тавани, огромните прозорци, статуите, които поразително приличаха на живи хора, които само са се престорили на мраморни, ложето, покрито с коприна и обсипано от разхвърляни в живописен безпорядък възглавнички, огромния килим на пода. Ако такива помещения се полагат на гостите на двореца, то как ли изглеждат тогава покоите на домакина? Пред лицето на крещящия разкош покоите на хан Кубрат, които някога се струваха на Илбарис върха на великолепието, сега му изглеждаха бедни.

Но след като поразмисли малко, Илбарис веднага се отказа от такива сравнения. В края на краищата животът на човека не зависи от килимите и копринените покривки. Идва време, когато и най-богатият човек, покрит със саван, се погребва в същата тази земя, в която и последния бедняк, за това малко бе говорил учителят Константин, който се отнасяше с презрение към всяко излишество. Едва когато Илбарис попадна в двореца на византийския император разбра какво имаше предвид Константин, когато казваше, че и най-големият разкош се състои в неща, без които човек може да мине. Самият Константин се задоволяваше със съвсем малко.

— Имате на разположение слуга — междувременно обясняваше Дариан. — По-точно не един, а няколко, но един от тях е главният и той ще изпълнява всички ваши нареждания. Настанявайте се. Напускам ви до утрешния ден…

Кормчията отиде в стаята си, която се намираше в съседство зад не особено голяма врата, и се върна възбуден, с пламнал поглед. Жалко, че Егина не беше тук — ето кой би изпаднал във възторг от всичката тази красота, коприната, позлатените бронзови светилници, килимите, в които потъват краката, сребърните умивалници и медните тасове, статуите, малките фонтанчета, мекото ложе, което сякаш е създадено само за наслаждения. Той затвори очи и си представи Егина — тук, в обятията му, широко разтворените й очи, които в любовните мигове ставаха огромни, чу дългия стон, който се откъсна от гърдите й против волята й… Мило и драго би дал, за да може тя дори само с един поглед да види отредената му стая, в която, уви, няма най-важното — самата Егина…

Покоите на Илбарис бяха още по-богати. Денис ходеше край стените, разглеждаше стенописите, внимателно докосваше белите мраморни богини и фавни, а Илбарис през това време се опитваше да реши как, по какъв начин, чрез кого трябва да предаде писмото на Константин, предназначено единствено за изящните, нежни ръце на императрица Мартина. Вярно, че при заминаването Константин му каза: в двора има един човек, на когото може да се довери без никакви опасения — старият ням слуга, който някога се е грижил за него самия, но къде и как ще го открие Илбарис в този дворец, където, както го предупреждаваше същият този Константин, всеки предмет и всеки камък имат очи и уши?

При тези услови и най-малката грешка може да ти струва живота. И на него, на Илбарис, и на измъчващия се далеч оттук печален поет.

Не биваше да греши…

Почукване по вратата накара буйтура да се върне в настоящето.

Зад вратата се показа богато облечен слуга, а зад него стояха още няколко, в ръце с блюда, покрити със салфетки. Младежът едва сега почувства, че е огладнял. Без да каже нито дума, главният слуга влезе в стаята и посочи ниската маса до прозореца, където слугите започнаха да поставят донесените ястия, кани и чаши. Като почака слугите да си тръгнат, главният слуга се втренчи в Илбарис и почти незабележимо посочи с очи към вратата, след което излезе. Като се боеше да не сбърка, българинът излезе след него, стараейки се да не обръща внимание на недоумяващия поглед на Денис. Странният слуга го чакаше край прозореца. Отново погледна момъка, дръпна верижката на шията си и показа златна монета с изображението на императрица Мартина — това бе условният знак, за който Константин му бе казал във Фанагория. Всичко беше точно така, както той бе обяснил… и въпреки това се колебаеше, докато слугата не започна да проявява признаци на нетърпение и не изломоти нещо. Тогава младежът се реши и извади от пазвата си писмото, пъхнато в калъф. Още не бе успял да го протегне на немия, когато писмото изчезна, а след миг изчезна и слугата. А Илбарис се върна в стаята. Седнал на претрупаната маса, Денис утоляваше глада и жаждата си — и едното, и другото, но най-вече жаждата си. При вида на спътника си, той също изломоти нещо — сякаш през това време и той бе онемял, помаха с ръка, в която държеше кълка от гъска, а след това посочи с нея към пълната чаша. Илбарис изпи гъстото тръпчиво вино без да сяда, задъха се за миг… При вида на масата не знаеше кое по-напред да гледа. Разбира се, никога не беше гладувал у дома си, във Фанагория, а и вкусовете му, както на всеки степен жител, бяха съвсем обикновени. Тук в сребърни блюда лежаха плодове и зеленчуци в изобилие, две печени гъски, печена риба, поръсена с някаква ароматна трева, печени пъдпъдъци, пълнени с натрошени бисквити, хрупкави пирожки, които се стапяха в устата, сладкиши, които нито Илбарис, нито Денис не само никога в живота си не бяха опитвали, но и дори не бяха подозирали, че могат да съществуват, най-разнообразни подправки, сиропирани горски плодове, гъби, сосове, закуски, гарнитури и бог знае още какво, а четирите делви с тясно гърло обещаваха утоляване и на най-силната жажда. Илбарис сам не разбра кога изпи предвидливо налетите от Денис две пълни чаши; помисли за това едва когато изведнъж почувства, че езикът му се заплита. Едва тогава вдигна поглед към славянина. Кормчията седеше и едновременно с едната ръка си сипваше поредната порция ядене, а с другата си наливаше в чашата, в същото време се опитваше да каже нещо, но не можеше да произнесе и една дума с натъпканата си с храна уста. Без да иска Илбарис се разсмя.

— Първо го глътни, Денисе.

Кормчия задъвка, челюстите му бързо се задвижиха, след това надигна чашата и най-накрая шумно въздъхна:

— Уф-ф-ф! Буйтуре, какъв живот само, а! Не знам хановете как се хранят, но ако бях хан, не бих пожелал нищо по-добро. Ето как трябва да се живее, буйтуре. Не искаш ли да ядеш така всеки ден?

— А ти, Денисе?

— Аз? Мен не биха могли от масата да ме вдигнат.

— Тогава теб никой кораб няма да те вземе. А и през вратата нямаше да можеш да минаваш.

Денис се усмихна.

— Ако можех да ям така всеки ден, за какво ми е да излизам през вратата? Така бих си седял чак до смъртта си на масата.

— А Егина?

Денис мигом посърна.

— Егина… Къде ли е сега, какво ли прави? Егина… Трябва да пия за нейно здраве.

И се пресегна за делвата. Илбарис го спря.

— Почакай малко, Денисе. Виното няма да ти избяга.

Кормчията поклати глава:

— Не ме спирай, братко. Всичко ще отмине. Всичко, което не направиш веднага, отминава. Затова никога не трябва да се отлага изпълняването на което и да е желание.

— И въпреки това почакай. Нужен ми е твоят съвет.

— Колкото повече пия, Илбарисе, мой кръвни братко, толкова по-добър съвет ще ти дам, повярвай ми.

Българинът се усмихна неволно:

— Е, тогава трябва да изпиеш до дъно делвата. Трябва ми най-добрият съвет.

Едва тогава Денис, не без съжаление, остави чашата.

— Казвай, братко.

Воинът помълча, докато събираше мислите си. Събираше ги… защото от няколко чаши с вино те странно се разбягаха из главата му, а това му се случваше за пръв път.

— Кажи ми, Денисе… кажи… как мислиш, мога ли да се доверя на тъста ти?

— На добрия стар Агасике? За какво ти е да му се доверяваш, буйтуре?

— Той и изглежда само той ще ми помогне… не, би могъл да ми помогне в тази работа… с една важна работа…

— Аха, така значи… за важна работа. А някой друг не може и да ти помогне за тази важна работа?

— Не мога да се доверя на никой друг, Денисе. На себе си мога. На теб, бих могъл. А на тъста ти?

Денис със съжаление погледна празната чаша.

— Целият въпрос се състои в това, братко Илбарисе, имаш ли достатъчно златни монети, защото ако имаш, моят тъст Агасике ще ти свали луната от небето. Или ще намери човек, който да го направи. Но ако не ти стигат парите, по-добре да не се занимаваш с тъста ми.

— А какво мислиш за Алцек?

— Нищо не мисля за него, братко. Не го познавам. Ти трябва да го познаваш, нали е израснал пред очите ти.

— Да, израсна. А сега се направи, че не ме познава. И изобщо… много се е променил. Станал е съвсем като гърците. Няма да се учудя, ако на шията му е провесен кръст.

Денис презрително се разсмя.

— Един такъв, като този в ръката ми, кокоши крак? Провесиха ми го на шията, когато ме венчаха с Егина. За да я получа, бих си провесил на шията и камъка, който използват за котва. Но аз вярвам в истинския бог, в бога на моите предци, Перун. Ако Алцек откаже да ти помогне, то няма да е защото е приел християнството, а защото не ти се доверява или се страхува от хората на императора. А най-вероятно и заради едното, и заради другото.

— Какво да правя, Денисе?

— Винаги се доверявай на користния. Неговите мотиви поне можеш да ги разбереш. Той купува и продава, той се купува и се продава. Вече ти казах, стига да имаш достатъчно от онези златни монети, които държиш в заключения сандък.

Илбарис поруменя:

— Откъде знаеш това, Денисе?

Денис вдигна глава към тавана и посочи с пръст нагоре.

— Мда… Е, добре. Кажи честно, ако платя на тъста ти, няма ли да се разприказва?

— Помисли сам, братко. Ако проговори, няма да му завиди и последния прокажен. Не знаеш как в Константинопол умеят да разпитват. Ще зове смъртта, а тя няма да дойде, така ще е. Слушай ме. На мен Егина ми каза, на нея може да й се вярва: гъркът заради злато ще направи всичко.

— Е… щом Егина е казала така…

Вдигнаха напълнените от Денис чаши и отпиха.

— Илбарисе, братко… изпей песента. Онази, която лееше тогава.

Илбарис се изправи. Виното го беше хванало. Приближи се към високия прозорец и разтвори завесите. Долу лежеше чуждият град, напомняйки за себе си с далечен шум. Какво да прави? Как да постъпи? Фанагория е далече, хубаво би било да можеше изведнъж да се окаже там, край Моминския дворец. Чечке… Тя го чака. Заради нея той трябва да извърши това, което през последните шест века не бе се удало никому. Да се сдобие с гръцкия огън, тайното оръжие. Утре на кораба ще започнат да товарят оръжието, което император Ираклий обеща. Това е добре — хан Кубрат, баща му, ще е доволен. В замяна на мед, восък, рибен клей и платове българите получават мечове и доспехи, които да ги предпазват от стрелите. Да, корабът. Там, на него, всичко ли е наред, дали Камай се е върнал без проблеми? Гребците… вчера ги пусна на свобода, както беше обещал. Сега може да ги наеме срещу пари, ако му потрябват; а ако не — на веслата ще седнат алипите на Камай. Не там е работата. Не в това дали ще е трудно или не. А в какво е?

Илбарис никога до сега не бе пил повече от една чаша вино: не го обичаше. Сега разбра, че понякога опиянението дава известно чувство за свобода, когато можеш просто да махнеш с ръка на всичко и да не се замисляш за нищо. Може би именно заради това толкова много хора обичат да се забравят с виното…

— Илбарисе…

Денис вече за втори път го викаше по име.

— Илбарисе, братко…

Денис, изглежда, беше точно от тези, от които виното отмиваше всяка грижа. Лицето му бе почервеняло, думите му се заваляха. Но това изобщо не го смущаваше, както, впрочем, никога не бе смущавало никой от пиещите.

— Чуй, братко… Как мислиш… как мислиш, къде е сега тъстът ми… Агасике?…

Илбарис отвърна, без да се обръща:

— Не знам. Не знам, Денисе. Трябва да си е отишъл у дома?

— У дома? — Денис се разсмя. — „У дома“… Не отиде у дома си, а при императора.

— При императора ли? Какво говориш, Денисе!

— Говоря каквото си е.

— За какво? Знаеш ли?

— Досещам се. Разказва му какво е узнал за десетте години, през които е живял във Фанагория.

Гневът в Илбарис се бореше с опиянението.

— Куче… предател…

Денис наливаше поредната, коя ли по ред, чаша.

— Е, братко, не се горещи. Той само изпълнява дълга си пред императора. Всички така правят, всички гърци. Всеки грък във Фанагория е шпионин на василевса. Ти какво, наистина ли не знаеше? Това при тях се нарича патриотизъм. Любов към отечеството. Защо искаш тъстът ми да обича родината си по-малко от другите гърци?

— Но ти каза… Егина ти е казала, че Агасике обича само златото…

— Егина… Да. Каза ми. И каза истината. Защото ковчежникът на императора щедро се отплаща за любовта към отечеството. Ето и сега, след разговора с Ираклий, с василевса, моят тъст ще получи… ще получи…

— Мръсно псе…

Денис внимателно си наля поредната чаша.

— Хайде, братко, не се пали. Тъстът ми… Агасике… той няма да ни предаде. Той обича… обича да получава. Злато, сребро, мед. А ти не се стискай… не се скъпи. И тогава… всичко ще е добре. А императорът… той също… той иска всичко да знае. Какво къде се върши… за какво говорят навсякъде по света: на север, на юг, на запад… Седни тука до мене. Да забравим за всичко. Виното… тази божествена напитка. Пий и всичко забрави.

— Кажи… кажи, Денисе… твоят тъст навярно ще поиска ти и Егина, рано или късно, да се преместите тук?

Денис пияно се усмихна самодоволно.

— „Ще поиска“? Това… това, братко, ще го видим. Той може и да поиска. А аз… аз няма да поискам.

— Но сега ти си кръстен… тук са твоите едноверци…

— Кръстен? — Денис измъкна кръста от пазвата си. — Този… тази кокоша кълка? Това парче бронз? Плюя на него. Моите предци са вярвали в Перун, когато на света още не е имало никакъв Христос. Аз… нищо не искам да кажа против него, той е бил евреин. Чух, че древните ромеи са го разпънали на кръст. Това, навярно, е било много тежко, Илбарисе, да умреш на кръста, не споря. Жал ми е за него. Но защо, братко, кажи ми, аз трябва да се покланям на този евреин? Гръм да ме убие, не разбирам. А ти разбираш ли?

— Аз вярвам в Тангра, Денисе.

— А аз — в Перун. И толкова. И не го сменям за никого. Хайде, братко, да пием… сърцето ми се облива в кръв, като те гледам. Седиш и не пиеш… а имаме още две пълни кани с вино. Знаеш ли какво вино е тава? А… не знаеш ти, не знаеш. Ще ти кажа това е хиоско вино. Най-силното. Не, само помириши какъв аромат! Когато пиеш, сякаш миришеш цветя, а в устата ти е сладко. А след това краката не те слушат и главата ти се върти. И моята Егина е такава. Сладка, благоуханна… Започна ли да я прегръщам, главата ми се замайва, не ми минава. Тя е ненаситна… нищо не й достига… Може би е вълшебница? Навярно ме е омагьосала. При вас, българите, има ли магьосници? Ние имаме. Аз познавах една. Може така да стори, че някой да се влюби в теб… до смърт. Или ти сам да се влюбиш… И никой тогава не може да ви раздели… А силата си тези магьосници получават направо от бога. Знаят древни заклинания и молитви… Е, хайде де, пий, братко…

Илбарис махна с ръка:

— Добре, наливай!

Виното ухаеше на цветя и беше гъсто и тръпчиво. Във всяка кана имаше различно вино, едно от друго по-добро.

А може би Денис кормчията, който така неочаквано се обяви за негов брат, е прав — нищо не трябва да се отлага, всичко трябва да се направи сега, докато си жив, докато си млад и още имаш и желание, и сили… Чечке… последната им среща… това, което направиха… за което Илбарис може да си навлече гнева на Тангра и суровото наказание на хан Кубрат…

— Още?…

— Хубаво де, прави каквото знаеш, Денисе…

— Ето така обичам, буйтуре…

Звъннаха чашите в наздравица… Скоро на Илбарис му стана горещо. Приближи се до прозореца, дръпна бронзовата дръжка и свежият нощен въздух нахлу в стаята, копринените завеси на прозорците се издуха и заприличаха на платна.

— Ей, буйтуре! Това е нашият кораб… ние с тебе плаваме… плаваме обратно към дома. Да върви по дяволите всичко по света… Сега… само да напълним чашите… да принесем благодарствени молитви на боговете.

— К-какви богове, Денисе? Повярвай… има само един бог, истинският…

— Така е, буйтуре. И той се казва… забравих… казва се Перун. Да, точно така, истинският бог. Аз поведох към него Егина… и там…

— Не. Не говори, не искам да слушам какво си правил там с твоята Егина. Истинският бог е Тангра! Повярвай. Нашият тептангра, Ирсан, ме е учил, че друг няма. Че останалите… останалите богове — това също е Тангра… само че се наричат по друг начин. Н-не спори, Денисе. Аз… сега, аз всичко ще ти разкажа и ти също ще повярваш в Тангра. Имало някога Ану, да, тя била до Тангра. А след това остаряла и дала земята и небето на сина си. Слушаш ли?

— Н-не говори… нищо не ми казвай, братко Илбарисе, аз за теб живота си ще дам. А Егина… когато съблякох от нея дрехата й и да я видя… тогава се заклех в Перун…

— Тангра, Денисе. Повярвай. Само Тангра.

Денис вече наливаше виното в чашата и по масата.

— А моят Перун? Не обиждай моя бог, Илбарисе. Не, кажи ми… кажи, братко… Толкова богове. Ако всеки ден пием за един от тях, никога… никога няма да изтрезнеем. Не, не спори. Нека да преброим. Моят Перун… добър бог е той. Твоят Тангра.

— Този… който евреите… Христос…

— А Чалбай? Илбарисе, ти сам каза, че Чалбай се кланял… не помня на какво. На коня?

— Не, Денисе. Чалбай се кланяше на кучешка глава.

— А конете?

— Това бяха угрите. Там при тях едни се покланят на коня, други — на мечката.

— Ето, виждаш ли. А още… още има русалки. Те… те имат такава… опашка. Но пък тук… и така… всичко е наред. Като при всяка жена. Те нощем… в реката. Ако човек е съгрешил, го подмамват… подмамват. Във водата. Не само при венедите. При поляните също. Във водата.

— Тогава… тогава мен също ще ме вземат русалките, Денисе.

— Илбарисе, братко…

— Ще ме вземат. Защото аз… защото аз съм грешен… Съгреших. Аз съгреших, Денисе.

— Илбарисе, буйтуре… аз за теб… не се боя. Ние с теб… Къде тръгна, братко…

Илбарис с огромно усилие се застави да се изправи. Чувството бе удивително — всичко беше нестабилно и се люлееше. Всичко плаваше, преобръщаше се, заплашваше да изчезне, особено подът под краката му. Той направи няколко крачки и рухна в леглото си. Приповдигна се и седна. Огледа се наоколо. Денис се бе подпрял на стената и надигаше гърлото на пустата делва. Илбарис му каза:

— Учителят Константин… ми каза: „Не е грях да обичаш. Грях е да не обичаш…“. Чуваш ли, Денисе. Грях е да не обичаш. Той каза… каза, че гърците… даже имат богиня… на любовта… родила се е от пяната… И също ми каза, че Чечке… че тя прилича на нея… на Афродита…

Зад стената на стаята, в която всичко отлично се чуваше, един прилежен човек делово записваше всяка произнесена дума. Като записа „Афродита“, той замря, очаквайки продължението, но такова не дойде. Тогава погледна в специално отверстие. Един от събеседниците лежеше ничком на леглото, другият седеше на пода, подпрян на стената.

Устните на човека се изкривиха презрително. „Варвари“ — промърмори той нечуто. За всеки случай почака още малко, но можеше и да не го прави. После прибра записките си и тръгна да ги разшифрова… Не по-късно от утрото на следващия ден тези записи трябваше да лежат на масата на друнгария^[5] на виглата^[6], човека, който трябваше да знае всичко, за което се говори в империята.

И който го знаеше.

Защото в империята имаше много прилежни хора. С това беше силна тя…

* * *

На следващия ден — те едва бяха успели да дойдат на себе си — се появи уста Агасике — весел, доволен, оживен. Вчера императорът го изслуша, внимателно разгледа картата и остана доволен, дори разреши да му целуне ръката. А днес сутринта тази целувка и похвалата на императора придобиха веществено въплъщение, след като Агасике посети ковчежника; а освен това той, както, впрочем, и зетя му, и, разбира се, Илбарис, бяха канени на императорската трапеза. От такъв успех и такава чест можеше да се замае всяка глава. Затова и Агасике изглеждаше така, сякаш вчера заедно с Илбарис и Денис бе третият в неравната битка с виното в делвите.

Агасике прегърна зетя си, предаде поканата, каза, че ще мине по-късно. Целият бе преизпълнен с жажда за работа, не можеше да стои спокойно на едно място, а освен това искаше да влезе в църквата и да запали там свещ за дева Мария, без чиято помощ, разбира се, нямаше да има толкова благополучен обрат.

Когато си замина, едва ли не подскачайки от напиращата в него радост, Денис и Илбарис се спогледаха и едновременно поклатиха глави: просто е удивително как днешният Агасике се отличава от онзи, който познаваха във Фанагория.

След това и двамата въздъхнаха и започнаха да се приготвят…

* * *

Агасике не ги излъга, дойде на време, преведе ги през някакви проходи, коридори, в които те без неговата помощ навярно щяха да се загубят в дворцовия лабиринт. Но той ги изведе точно в залата за пиршества. И тук имаше охрана; и тук определен царедворец се приближи към тях и веднага им показа местата: Илбарис, като посланик, по-близо до мястото, където седи василевса, Денис по-далеч, а оръжейника Агасике забутали някъде на онзи край на масата, където седяха поканените на пиршеството гърци, без знатен произход. Вечерята още не беше започнала, всички само си сядаха по местата, строго по реда на заслугите, по чиновете, по длъжностите и по званията, в това свръхважно дело във византийския дворец не се допускаха никакви случайности. Илбарис мъчително си спомняше заучения от думите на учителя Константин, но съвършено непонятен етикет и се стараеше да не се посрами. Когато улови върху себе си погледа на широко разтворените очи на императрица Мартина си помисли, че тя днес го гледа малко по-различно от вчера. Но може би само така му се струваше? А ако не му се струва — какво означава този поглед, от който кръвта се качва в главата точно както и снощното вино?

Император Ираклий произнесе кратка молитва, гърците се прекръстиха. Пристъпиха към трапезата — не вдигаха шум, държаха се с достойнство. Илбарис поглеждаше съседите си и правеше каквото правеха и те. И се получаваше не по-зле от тях. Слугите изникваха иззад гърба му като привидения и носеха вино и храна. От вчерашното вино още му шумеше в главата и затова не пиеше, само отпиваше по някоя малка глътка.

Още веднъж усети върху себе си внимателния поглед на императрицата и отново го удари в главата, като от вино, по тялото му пробягна тръпка: тази жена бе удивително красива, разбираемо е, че император Ираклий е загубил ума си по племенницата си, въпреки че е по-стар от нея с тридесет години. Кой може да го съди, когато види Мартина? Във всеки случай Илбарис не би се наел.

От време на време василевсът вдигаше скъпоценния си бокал и пиеше за здравето на този или онзи от гостите. Не забрави и за българите — произнесе няколко думи за здравето на хан Кубрат, верен съюзник, охраняващ северните граници на империята. Тук вече никой не можеше да си позволи да не пие — а слугите бяха напълнили всички чаши догоре. Така че буйтурът иска, не иска, изпиваше една след друга чашите, с малки прекъсвания — и отново главата му се замая. И този поглед на императрицата… сякаш го пита за нещо или обратното, нещо сама му разказва. Но какво?

Може би иска да го попита за Константин? По-младият с десет години поет бе прекрасен на външен вид — не е чудно как е трепнала любовта в женското сърце. Какво ли й е на императрицата, принудена да се омъжи за собствения си чичо? Жените могат да бъдат заставени да правят много неща, само не можеш да ги накараш да обичат. Императорът още не е стар, но безжалостните години са издълбали дълбоки бръчки по челото му, угасили са яркия блясък в зениците му. Някога той бе красив, но годините, тревогите, виното, безчислените жени, заговорите, успешните и неуспешните битки, доносите и сплетните, заговорите и убийствата — всичко, с което му се бе наложило да се сблъска за дългите години управление на трона, не бяха давали, а само взимали от здравето и красотата му.

Виното се лееше, слугите неуморно събираха чашите и чиниите и донасяха нови, цялото това изобилие изглеждаше неизчерпаемо. По някое време височайшата двойка се оттегли, но веселият празничен пир продължаваше. От време на време някой от гостите се изправяше и зоркото око на разпоредителя изпращаше веднага слуга, който да му помогне да го заведе там, където гостът желае, или да го настани в някоя от многобройните обширни спални. Полунощ отдавна бе превалила, когато Илбарис се надигна от мястото си и потърси кормчията с поглед. Денис бе в състояние само вяло да помаха с ръка, решителният му опит да се изправи на крака не се увенча с успех. Самият буйтур трудно пристъпваше, а кормчията го подкрепяха двама широкоплещести гърци. До самата врата сякаш отникъде изникна Дариан, погледна със странен поглед и единия, и другия, усмихна се прекалено радушно, за да е искрено, докосна с длан гърдите си над сърцето, пожела им приятни сънища, сам затвори вратата, изправи се, вече, без да се усмихва и бавно тръгна по коридора — той самият нямаше скоро да почива…

* * *

Изглежда ги бяха пожалили на сутринта и не ги събудиха, докато сами не отвориха очи. А това стана към обед, когато почувстваха слънцето дори през спуснатите щори. Явно тук стените бяха вълшебни и освен уши имаха и очи, защото едва Илбарис и Денис бяха отворили клепки, и влезе немият слуга, абсолютно безшумно протегна на Илбарис запечатан позлатен кожен калъф с шнур и печат. Българинът го пъхна под възглавницата си, немият изчезна и се появи отново, точно когато воинът приключваше с миенето си, а по петите му го следваха същите слуги с подноси и кани. При вида на каните младежът само въздъхна, интересно, има ли при ромеите дни, в които да не пият? А Денис, който се появи от съседната стая, отделена с ниска дъбова врата, се измъчваше от съвсем различни съмнения — да не би точно този ден при гърците да е забранен за пиене; когато видя каните, се развесели и се пресегна за чашата си толкова бързо, сякаш искаше да полее с рубиненото вино бушуващия в него пламък. Пристигна Агасике оръжейникът или който и да бе всъщност. Стана ясно, че му е заръчано (той каза „поверено“, но не уточни от кой и кога) да покаже на българския посланик двореца и личната библиотека на василевса — истинска съкровищница на знания, която с пълно право би могла да претендира за едно от чудесата на света. И отново се понесоха по коридори, проходи, стълбища, извивки и завои, някакви помещения, проходи, арки, от които му се зави свят, докато не се озоваха в помещение с огромни прозорци по всички стени и също толкова огромни — от пода до извисяващия се таван, рафтове, по които се съхраняваха ценни и редки екземпляри от всички известни континенти, страни, народи и наречия. Илбарис мислеше, че в живота си е видял не малко книги — там, във Фанагория, където в двореца на хан Кубрат бе събрана неговата собствена библиотека. Но само тук, в тази стая, която бе всъщност само една от всички други библиотечни стаи, той разбра каква е разликата между истинското богатство, което не знае граници на излишъка, и простата необходимост. На Илбарис му се струваше, че самият той в това вместилище на многовековна човешка мъдрост е подобен на нищожната прашинка, която висеше пред очите му в златния лъч, прекосяващ стаята. Той не забеляза как премина от първата стая във втората, от втората в третата… в петата… Опомни се едва от погледа на един побелял и прегърбен старец, който разглеждаше буйтура с интереса на ловец, видял рядък дивеч. Без да изпуска момъка от очи, той го огледа от всички страни, след това вдигна очи, погледна го в лицето и с удовлетворение, сякаш не бе очаквал нищо друго, произнесе:

— Варварин…

Илбарис не знаеше какво да отвърне на стареца, но той и не дочака отговор. Приближи до полиците, отметна тежка завеса и извика:

— Александре! Ела тук.

Но иззад завесата излезе не някой неизвестен никому Александър, а най-малкият син на хан Кубрат — Алцек. Случайна ли беше тази среща, не беше ли, но Илбарис не се замисли и за минута: прекрачи към завесата и прегърна крехките рамене на наречения си брат; и в този миг почувства как той се опитва да се отблъсне от него.

— Алцек, братко, това съм аз, Илбарис…

Но сдържан и сух, въпреки че бе приветлив, прозвуча равният глас на илхан Алцек:

— Само братята в Христа са истински братя, буйтуре Илбарисе. Ние всички сме само раби на всевишния, само тлен и кал. И трябва с молитви и пост да изкупим скверните наши живот и помисли…

Илбарис се отдръпна и когато запита непроницаемия и непознат юноша в скромни и тъмни одежди, гласът му беше горчив:

— Алцек, братко мой! Ти… ти си приел християнската вяра? А Тангра? Какво, забрави ли го?

Все същият равен глас, в който нищо не трепваше, му отвърна:

— Само един бог има на света, буйтуре: Исус Навин, син божий, който прие на кръста смъртните мъки за всеки от нас. Той е истинският и неоспорим бог. И няма никакви други богове.

— Алцек, братко… ти си се отметнал от вярата на нашите предци, ти говориш така, сякаш нашите богове вече са умрели. Но това не е така…

— Така е, буйтуре. Умряха. Тангра умря.

— Не… почакай. Ти казваш, че е умрял? Но нали той… баща ти, братята ти, сестра ти Чечке не сме умрели, ние сме живи. Погледни ме, Алцек, нима съм мъртъв?

А докато сме живи, богът, в който всички ние вярваме и комуто възнасяме молитви, той също е жив.

— Не искам да споря с теб, буйтуре Илбарисе — каза Алцек.

Нима този строг юноша, говорещ с твърд, нравоучителен глас, беше същият онзи малък Алцек, всеобщият любимец, който умееше да се смее толкова заразително, покатерил се на гърба на Илбарис, когато буйтурът охотно играеше ролята на конче? Не, този беше Александър, грък, само случайно родил се сред варвари далеч от северната граница. Александър, а не Алцек. Нещо се сви в гърдите на Илбарис, някаква пелена падаше пред очите му и отчаяно му се искаше да намери онези единствени слова, които ще върнат малкия му брат. И като протегна ръка към него, Илбарис каза:

— Алцек, брате… Кажи само една дума и аз… ти отново ще се озовеш във Фанагория. Отново ще си бъдеш у дома. Поискаш ли, ще живееш така, както живеят братята ти, не искаш ли, заедно с учителя Константин ще откриеш нова школа, където ще отидат да се учат децата на българите.

Но нищо не се промени в неподвижното лице на младия илхан. Той само сухо преглътна, но когато отново заговори, гласът му беше все така равен и спокойно можеше да принадлежи и на статуя:

— Знаеш, буйтуре, че моят баща вече разпредели пасбищата между братята ми и аз съм доволен, че не ми остави нищо. Тъй като този живот е мимолетен, единственият вечен живот ни чака след смъртта и само той трябва да занимава нашите мисли. А Чечке… ако този бог поиска, Чечке скоро ще се озове тук и аз ще я видя.

Не, това не беше Алцек. И не говореше той. Говореше не младостта, която кара покрития с пяна кон да се носи сред умопомрачаващия аромат на безграничната степ, говореше старческата мъдрост на овехтелите от времето пергаменти. Говореше старецът, чийто глас, разнесъл се иззад гърба на Илбарис, го накара да подскочи.

— Александре — проговори този глас, скрибуцащ като несмазано колело на каруца, — Александре, сложи тези книги на горната полица на седмия шкаф…

— Да, свети отче — отвърна покорно Алцек и се обърна, но Илбарис го спря, като го хвана за ръкава.

— Алцек, спри! Какво право има той да ти заповядва? Та ти си илхан, син на хан Кубрат…

Вместо Алцек отвърна старецът:

— И висшият, и низшият са еднакво нищожни пред лицето на вечността и на бога, воине. Единствено божията мъдрост и вярата в неговото неизлечимо милосърдие са способни да преживеят вековете. И едното, и другото са въплътени в тези книги. Затова синът на българския хан не уронва достойнството си, като се докосва до тези творения на човешки ръце, които обаче съхраняват божия дух. Направи каквото ти казах, Александре.

— Алцек, не го прави…

— Буйтуре… аз не съм Алцек… раб божи Александър, това съм аз. Прощавай.

— Не, Алцек, не. Ти не си раб божи. Ти си илхан. Илхан! А аз съм твой брат, не буйтур, не, аз просто съм твоят брат Илбарис. Помниш ли как обичаше да ме яздиш на конче? Помниш ли? Как по-големите ти братя те качваха на коня и заедно отивахте в степта? Те всички те обичат, Алцек. И аз…

— Хей, воине… — старецът дръпна Илбарис за ръкава, лицето му вече не излъчваше спокойствие. — Остави моят възпитаник, воине. По волята на император Ираклий той ми е даден да го обучавам и вашите диви нрави са му чужди. Върви си оттук, или ще извикам стражата.

— Ще извикаш стражата? — Илбарис злобно се разсмя и положи ръка на пояса си, където висеше кинжалът. — Та ти, кълна се в Тангра, няма да успееш да отвориш уста и аз вече ще съм прерязал гърлото ти. Не ме ядосвай, свети отче, или твоят бог няма да успее да ти помогне, когато вече застанеш пред него с моя помощ… Алцек, опомни се. Кажи една дума и аз ще отида при императора. Татко му изпрати богати подаръци, той потвърди, че ще защитава северната граница на империята от враговете. Императорът няма да посмее да ми откаже тази молба.

Но Алцек… Алцек отстъпи една крачка назад и каза едва чуто, без да вдига поглед:

— Не, буйтуре… не. С бога и със смирението на сърцето си те моля да не правиш това. Аз… аз тук съм щастлив. Сред христовите братя ще намеря завинаги смисъла на своя живот.

Незнайно откъде се появи Агасике, дали бе чул целия разговор или не, но се приближи към стареца и положи в ръката му ярко блестяща златна монета — солид:

— Свети отче! Приеми скромната лепта за увеличаване на богатствата на нашата благословена църква…

Старецът кротко го прекръсти:

— Не отслабва ръката на даващия, сине мой.

В това време Алцек изчезна зад тежката завеса. Внезапно Илбарис почувства, че се задушава. Сред тези свитъци, ръкописи и пергаменти, този прах и тлен, нямаше какво да се диша.

— Изведи ме оттук, уста Агасике…

Денис вече стоеше под слънцето на изхода на библиотеката и по вида му можеше да се предположи, че не е стигнал по-далеч от първата стая.

— Е, как е, буйтуре?

Илбарис само махна с ръка. Пред очите му все още стоеше Алцек… „Александър“. Какво се нарече сам? Раб божи?

— Не тъгувай, буйтуре. Виж какъв ден само. Ако знаех, че няма да се обидиш, щях да отида ей сега на едно местенце, където намерих най-доброто вино на света. А може да отидем двамата?

Илбарис усети как Агасике побутна предупредително ръката му.

— Не, Денисе — каза той. — Иди сам. Само не забравяй, че не си гребец, когото са пуснали на свобода, а кормчия и все още имаш кораб, който трябва да върнеш обратно.

— Няма да забравя, братко — весело каза Денис и с бърза крачка се отправи надолу по застланата с камък уличка. Два пъти се обърна и махна с ръка, а след това изчезна от поглед.

Когато останаха двамата, Илбарис попита след кратко мълчание.

— Струва ми се, че искаш да ми кажеш нещо, уста Агасике.

Гъркът го погледна и отвърна със същия тон:

— А на мене, буйтуре, ми се струва, че ти сам искаш нещо да ме попиташ?

— Преди всичко ми кажи защо даде на този старец в библиотеката златен солид?

Агасике завъртя очи и каза с мазен глас:

— Не на него, буйтуре, а единствено на нашата свята църква дадох нищожна част от това, което ми изпрати бог. — И после добави с нормален глас: — Не трябва никога, буйтуре, без нужда да увеличаваш числото на враговете си.

Илбарис възрази с насмешка:

— Вие, гърците, твърдите, че можеш да си купиш приятели?

На този въпрос Агасике не отвърна. Но каза:

— А не ти ли е идвало на ума, буйтуре, като си толкова разсъдлив, че сред онези хиляди свитъци, пазени от светия отец, може да се камери и един, в който е описан начинът на производство на гръцкия огън?

Илбарис смаяно го гледаше.

— Ама ти… ти сериозно ли го говориш?

Агасике отвърна:

— Казах го като пример, буйтуре. Това ти е за урок, да не се възгордяваш. Съгласи се, че си струва златния солид.

Илбарис се поколеба за не повече от миг. Пъхна ръка в кожената кесия и извади оттам три златни монети:

— Уста Агасике, прав си. Парите ти се връщат при теб утроени. Нека това ти покаже колко способен ученик съм аз.

Пръстите на Агасике галеха златните монети, в очите му се появи странно, несвойствено нему изражение.

— Радвам се, че съм твой учител, буйтуре. Само ако…

— Само ако можех винаги така да се разплащам за уроците си? Това ли искаше да кажеш?

— Да, буйтуре.

— Тогава, уста, можем да започнем още от сега. Можеш да смяташ, че вече си заработил много такива монети, майсторе.

Отново в очите на Агасике се запали и после угасна трепетен блясък.

— На мен… на мен ми трябват много… наистина много такива монети, буйтуре, за да достигна целта на живота си.

Илбарис не започна да пита за каква цел говори Агасике. Не му ли беше все едно какво иска този грък: да владее всички публични домове в Константинопол, да натовари сто кервана в различни страни по света или да купи ескадра от галери?

— Ще получиш толкова злато, Агасике, колкото пожелаеш. Знаеш за какво.

— Нека не стоим тук, буйтуре, да поговорим, докато вървим.

— Тогава да тръгнем към пристанището. Искам да видя що за оръжие ще натоварят за нас. Малко ли могат да ни пробутат от оръжейните работилници.

След известно време се озоваха на пристанището. Товаренето бе в разгара си, по гърбовете на алипите вече бяха избили петна пот. Илбарис погледна тук-там, не, нямаше никаква измама.

Агасике търпеливо го чакаше встрани.

— Е, какво ще кажеш, уста? — попита Илбарис, приближавайки се. — Каква ще е цената ти?

— Какъвто товарът, такава и цената, буйтуре. Сам знаеш…

— А какъв е товарът?

— Аз мисля, буйтуре, че най-правилно е да се отведе във Фанагория някой от майсторите, които с ръцете си правят това, което те интересува — каза Агасике, като понижи глас и незабележимо се огледа настрани.

— Е, и колко може да струва това?

— Много, буйтуре. Страшно много…

— Колко? Петстотин златни монети?

— Не ме разсмивай, буйтуре.

— Хиляда?

— Не съм водил с тебе никакъв разговор, буйтуре, ти попита, аз отвърнах. Да забравим за този разговор. Ще си вървя, прощавай.

— Не, почакай, хиляда златни монети! Помисли си, Агасике. Та конят струва триста, робът — десет, най-добрата робиня — двадесет.

— Вярно е, буйтуре. А сега ми кажи: колко струва главата ти?

— Ей, уста… не ме гневи.

— Ако ме заплашваш, буйтуре, тогава няма за какво повече да си говорим.

— Агасике? Ще ти дам две хиляди.

Гъркът вдигна поглед към Илбарис. Нещо пробягна по лицето му. Може би опитваше да си представи тази огромна сума: две хиляди златни солида. След това поклати глава.

— Не, буйтуре. Прекалено опасно е. Ако нещо се разчуе, императорът ще ме разреже на две хиляди парчета. И всичките ми близки хора също. Тогава ще трябва веднага да се напусне Византия, всичко да се продаде на безценица или просто да се изостави.

— Разбери, Агасике, това, което ми е нужно…

— Не продължавай, буйтуре. Това, което ти трябва, трябва и на всички останали. И те също ще заплатят толкова щедро. А може би и още по-щедро.

Илбарис скръцна със зъби, но нямаше никакъв избор.

— Добре, уста Агасике. Кажи твоята цена. За да се покрият всичките ти загуби. Говори.

Оръжейникът дълго гледа мръсната вода, която се плискаше пред краката му край кея. Сякаш мислеше за съвсем странични работи, които нямаха пряко отношение към разговора.

Той мисли дълго.

Илбарис търпеливо чакаше. Накрая Агасике се обърна към него и устните му се раздвижиха.

— Три хиляди — каза гъркът.

* * *

Дълго вървяха покрай брега, след това свърнаха покрай наблъсканите една до друга мръсни къщички, пропити с воня на рибешки вътрешности, минаха край съхнещи мрежи, край обърнати с дъното нагоре лодки, край огньове, над които бълбукаше рибена чорба, минаха край голи кривокраки дечица, които си играеха с кучетата, край облечени в дрипи жени — стари и млади, красиви и отблъскващи, потапяха се все по-надълбоко и по-далеч в немислимите дебри на човешката неволя и предизвиканите от нея пороци и така в продължение на два часа, докато най-накрая не спряха пред построена от плавей неугледна колиба с продънен покрив. Наоколо не се виждаше никой.

— Къде ме доведе? — попита Илбарис.

— Там, където искаше да отидеш, буйтуре.

Оръжейникът надникна в къщичката.

— Симоката! — извика натам. — Жив ли си още?

Отвътре се дочу някакво шумолене, нещо затропа, издрънча, някой изруга и на прага се появи раздърпан старец в мръсен хитон.

— Кой смее да ме буди, в ада да се продъни дано… — гласът на старчето напомняше граченето на врана.

— Аз съм, Симокате, твоят приятел, Агасике.

— А, Агасике, ти ли си бил, нещастни блюдолизецо. Завърна ли се? Какво искаш?

— И ти си си все същият, Симокате. Умееш да посрещаш гости.

— Теб дяволът най-добре ще те посрещне. Не съм те викал, можеш да вървиш по…

— Внимавай, Симокате, ще се обидя.

— Плюя аз на твоята обида. Я по-добре кажи кой си довел със себе си?

Илбарис слушаше с нарастващо учудване. Старецът дори не го и погледна, говореше така, сякаш младежът го нямаше там.

— Ти ме обиди, Симокате, сега сам познай откъде е гостът. Какъв си такъв сприхав, нещо не ми изглеждаш с ума си наред, а, приятелю?

Симоката презрително изхъмка:

— Аз отдавна не съм ти приятел, Агасике. В задника ми има повече ум, отколкото в твоята глава, дори и към нея да се прибавят и главите на всички константинополски евнуси.

Внезапно старецът пристъпи през прага и се взря в лицето на Илбарис с помътнелите си очи:

— Да, това е воин-скит, не съм сгрешил. Е, добре дошъл, варварино.

Илбарис машинално му протегна ръка. Симоката здраво стисна дланта му и замря.

— Варварин — повтори, като наклони глава, сякаш се вслушваше в някакъв свой вътрешен глас. — Варварин. Воин-скит. Отнякъде… отнякъде на север. Горд, смел; виждам, във вените му тече благородна кръв…

Учудването на Илбарис беше безкрайно.

— Откъде… как узна всичко това, аксакале?

Симоката пусна ръката му.

— Варварин, а говори човешки език. Удивително. Въпреки че не, не е удивително. Папагалите също говорят. И евнусите. Кой ли сега вече не говори на гръцки… Ето и Агасике, императорската изтривалка, също е грък. Какво от това, че си грък, вече също си станал скит. И ти си скит — каза старецът, като се обърна към Илбарис. — Кой си ти?

— Аз съм син на кавхан Саклаб и приемен син на българския ювиги-хан, името ми е Илбарис.

— Каква зла съдба те е довела в този край на кастрати и доносници, сине на благороден скит? Бягай оттук, докато и теб не са те скопили. Тук не е място за нормални хора. А може пък ти да си ненормален, а?

— Приемният ми баща хан Кубрат ме изпрати тук с една задача…

Симоката се разположи направо върху топлия пясък.

— Сядай, сине скитски — каза той. — А ти, Агасике, върви да се разходиш, няма какво да подслушваш. Върви, върви.

Оръжейникът недоволно отстъпи на двадесетина крачки и започна да се озърта на всички страни.

— А така, не отиде много далече, ама все пак се махна — удовлетворено промърмори Симоката.

— Ти… виждаш ли го, аксакале? — внимателно попита Илбарис.

Дребното старче недоволно обърна лице към него.

— И ти ли, сине скитски, си толкова глупав, та смяташ, че всичко трябва да се знае и вижда. Знам повече, отколкото дворцовите кучета. За това не е нужно непременно да гледаш и да си там. Ти… ти от Скития ли си? Има ли там градове?

— Има, аксакале, и градове, и степ. Там живеят приемните ми баща и братя. През лятото всички те отиват с ордите си на джайляу, на пасбищата, а зимата заедно живеем във Фанагория.

— Фанагория… това е градът, където изпратиха внук ми… Константин — чувал ли си за него?… Той пишеше стихове… за онази… за Мартина… Тя някога беше красиво момиче, помня я… после стана красива жена. Достатъчно красива, за да се влюби в нея един поет… Имам син, Теофан… бащата на Константин… Той също… също навремето изучаваше риторика… четеше книги… увличаше се по философията… а свърши като посланик. Като момче за поръчки на императора… и така… Ходи и при скитите в България, там и остави сина си, моя внук.

— Познавам внука ти, аксакале. Той е наш учител. Научи ме на гръцки език и грамотност. Както и другите синове на хан Кубрат, братята ми.

Симоката загреба с изкривените си, орлови пръсти една шепа пясък и го остави да изтече през тях.

— Хан Кубрат… Царят на българите? Чувал съм за него. А може би някога съм го и виждал. Кажи, как се чувства там… внукът ми, Константин?

— Всички го обичат, аксакале. Всички. Но той… той тъгува.

Старецът отново гребна пълна шепа пясък.

— „Тъгува“. Глупак е той. Ако беше умен, щеше да се радва, че е далеч оттук. Нима тук можеш да живееш? Навсякъде съгледвачи, доносници, шпиони. Мислиш ли, че нас сега никой не ни следи? Следят ни, най-вероятно. Двама, а може би и трима. Ти по море ли дойде?

— Да, аксакале.

— Скоро ли ще се завръщаш?

— Зависи… зависи от много обстоятелства, аксакале.

— Все едно. Когато се върнеш, отиди при Константин и му кажи… кажи му, че аз… Да, кажи му, че съм го определил за мой наследник. Това му речи.

Илбарис не можа да прикрие учудването си.

— Наследник?

Симоката изсумтя.

— Учудваш ли се? Мислиш, че всичките ми богатства са тук? Аз бях най-добрият майстор… да, в Константинопол имам две къщи, и градина, и пари… при лихварите… много пари. За какво са ми? И синът ми, Теофан, и той има. Много пари. И какво от това? Синове някъде на края на света, при арабите, Константин е във Фанагория… аз съм тук. Какво от това? — той замълча. — Ти навярно си молил императора за оръжия?

— Да, аксакале.

— И той даде ли ти? Или само обеща?

— Даде.

— Значи си получил каквото си искал? Или не си?

Илбарис не успя да отвърне, защото приближилият се Агасике започна с разтревожен глас:

— Симоката… стори ми се, че…

Седналият на земята слепец се разсмя:

— А, изплаши ли се? Така, така. Не ти се е сторило. Колцина са там, двамина, троица?

— Двама. Кои са?

— Сам знаеш кои са. Очите на императора. Очите и ушите. Следят ме, да не избягам. Да не изчезна заедно с тайните си. Имаш ли два солида?

— А-аз ли? Имам…

— Приготви ги тогава.

Старецът се изправи на крака и извика:

— Ей, вие! Императорските плъхове! Я елате при мене…

Двамата стражи израснаха сякаш изпод земята. Симоката протегна ръка:

— Агасике, дай парите!

Гъркът пусна две златни монети в дланта на стареца. Стражите не ги изпускаха от очи.

— Ето какво ще ви предложа, момчета — каза старият майстор. — Искам да си поговоря с приятелите си насаме. Вземете по една жълтица… Вземайте я и идете да се позабавлявате с пристанищните курви. Знаете ли къде са най-добрите, или аз ви кажа?… Така, така…

Единият от двамата стражи, по-старшият, се озъби:

— Знаем, Симоката, знаем.

— Ами тогава изчезвайте оттук. Не се бойте, няма да ви издам. И не забравяйте да изпиете за мен по кана хиоско. Ако след два часа се върнете трезви, сам ще ви издам, кучи синове.

Стражите се изпариха яко дим. Агасике изтри потта от лицето си.

— Все още ли те пазят, Симокате? — попита.

— А ти какво мислиш, пазят ме, Агасике, и още как.

Виждаше се, че старецът се е развеселил.

— Пазят, да му се не види. А аз да взема изведнъж да им избягам. При внука ми, например, да ида, при Константин…

— От ръката на василевса не можеш да се изплъзнеш, Симокате — каза оръжейникът. — Знаеш го и сам.

— Знам — съгласи се Симоката. — И все пак бих опитал. Бих избягал при внука. Какво ще кажеш, българино? Как мислиш, ще ме достигне ли там императорският гняв?

Илбарис видя как Агасике доближи пръст до устните си.

— Кажи де — в гласа на стареца се усещаше нетърпение. — Ще ме достигне ли?

— Не зная, аксакале — честно призна младият воин. — Ако успееш да се добереш до Фанагория може и да не те стигне.

Лицето на възрастния човек посърна.

— Знаех си — промълви. — Няма да ме пуснат даже до пристана да припаря. Слушай, а какво означава „аксакал“?

Агасике отвърна вместо Илбарис:

— Така българите наричат най-мъдрите старци.

Симоката гордо се разсмя:

— Тогава аз не мога да съм аксакал, Агасике. Ако имах дори капчица разум, бих ли седял сега тук под носа на императорските кучета? Ех…

След това той сякаш се отдръпна в себе си. Гъркът даде знак на Илбарис.

— Ние трябва да си тръгваме, аксакале — обърна се към него воинът. — Но аз не си взимам сбогом с теб. Ако Тангра рече, все още желанието ти може да се сбъдне, повярвай ми.

Симоката поклати глава:

— Не говори глупости, варварино. Дори Исус Навий, който успя да възкреси покойник и да спре слънцето, не би могъл да ми помогне. А ти казваш Тангра…

— Не отнемай на буйтура вярата в Тангра, Симокате — намеси се Агасике. — Освен това той може да помисли, че нашият бог не обича такива като нас.

— Като нас ли? А ти къде се слагаш в сметката, Агасике? Ти, българино, не вярвай на тази императорска подлога, освен ако не знаеш място, където златото да расте по дърветата. Той е такава продажна душица, както и всеки друг грък, кълна се в светия кръст. Само го погледни. Веднага се вижда — предател и доносник. Не роптай, Агасике, не само ти си такъв, цялата империя е прогнила. А ти, воине, запомни: ако през деня се срещнат двама гърци, знай, че до вечерта и двамата ще напишат донос един срещу друг. Дори да са откърмени с едно мляко…

Оръжейникът дръпна младежа за ръкава:

— Да тръгваме, буйтуре, дългото ти отсъствие може да предизвика подозрения. По обратния път ще поговорим с рибарите — след това нека потвърдят, че сме искали да купим от тях веяна риба. Не слушай дядката, той не е с ума си. Ако не беше така, отдавна да е изгорял на кладата.

Неочаквано Симоката се съгласи:

— Правилно го каза, Агасике. Отдавна да ме бяха изгорили. Но за какво ми е кладата? Нима вече не съм малоумен и стар? Затова служа за примамка. С мен ловят глупаците, които се интересуват от гръцкия огън. Аз съм като парче месо, нанизано на въдицата. Ти не се ли интересуваш от гръцкия огън, българино? Защото можеш да се озовеш в тъмниците на двореца. Там има такива места, откъдето още никой не е успял да се измъкне… Освен като храна за рибите… Ха-ха-ха…

Хрипливият смях на стареца още дълго звучеше в ушите на Илбарис, когато двамата с Агасике крачеха обратно, като се промъкваха по вонящите и мръсни улички — същите като на идване, но нямаше как да различи, дори и да бяха други. Вече почти пристигнаха, когато гъркът попита:

— Е, буйтуре, още ли не си се отказал от намерението си?

Илбарис се спря и изненадано погледна спътника си.

— Мислиш, че Симоката… Но той е толкова стар… Не е с ума си…

Бившият оръжейник хладно го изгледа.

— Ти чу ли го какво каза? Че в задника му има повече разум, отколкото в главите на стотина други. С теб дори и хиляда години да живеем, никога няма да узнаем и ей толкова от това, което знае Симоката. Само… само да се съгласи.

— А ще се съгласи ли?

— Той не се страхува от смъртта. Ако склони, ще е само за да им натрие на всичките носовете. И, разбира се, за да види внука си.

— Но как… Императорът го пази по-добре от жена си. И ако узнае… ти сам каза… до седмо коляно…

— Ти, ако добре си спомням, каза, че три хиляди…

— Да, Агасике. Но…

— Да се разберем така: сега ми даваш хиляда. Други хиляда — след като Симоката се озове на борда. А третата част — след като пристигне във Фанагория. Става ли?

— Става. Но ти знаеш, че във Фанагория…

— Е пълно с шпиони на василевса, това ли искаш да кажеш? Значи трябва да се направи така, че Симоката да изчезне.

— Да изчезне? Но тогава…

— Ти си умен, буйтуре, но все пак си оставаш доста недосетлив. Симоката трябва да умре. Той… или някой друг вместо него. Ето защо са ми нужни много пари. Трябва да се плати на много хора за много неща. Трябва да се плати и на най-долния пристанищен плъх, за да не изцвърчи, когато не трябва. На всички тези хора трябва да им се даде по толкова, че да им е по-изгодно да мълчат, отколкото да ни предадат. Едва тогава ще е възможно да се постигне това, което ни трябва…

Едва сега Илбарис разбра колко много рискува Агасике. И въпреки че в отплата ще получи огромна сума… въпреки това…

Той положи длан на рамото на гърка:

— Ти си добър човек, Агасике.

Оръжейникът отвърна тихо:

— Не, буйтуре. Аз съм лош човек. Ако бях добър, нямаше да ти помагам.

— Ти не помагаш само на мен, Агасике. Помагаш и на тези, с които толкова години живя рамо до рамо, с които дели хляба и водата си. Нали знаеш, че всичко това е за да се предпазим от бедите и заплахите за сигурността ни?

— Добре, буйтуре. Решеното е решено. Агасике държи на думата си, дръж и ти на твоята. Кога ще получа парите?

— Когато се стъмни, ела на кораба. А и… исках да те попитам… дали този старец… Симоката… ще може ли той…

— Той ще направи всичко, което трябва, дори и със завързани ръце, буйтуре. Можеш да ми вярваш.

— Вярвам ти, Агасике.

* * *

— Добре е, че дойде, буйтуре. Гребците се вълнуват. Викат, че си им обещал свободата…

— Знаеш, че е така, Камай. Извикай ги.

Полуголите гребци се скупчиха в кръг около Илбарис. Лицата им бяха напрегнати. Свобода… нима е толкова близо…

Илбарис вдигна ръка. Той не говореше високо, но дори и да шепнеше, всеки звук щеше да се чуе.

— Обещах ви свободата — каза той. — В името на ювиги-хана на българите ще сдържа обещанието си. От сега нататък вие сте свободни и можете да разполагате със свободата си както ви харесва. На всеки от вас батур Камай ще даде по една златна монета. Помнете добрината на хан Кубрат.

Гръмкият възглас се разнесе наоколо чак до брега. Един след друг край Илбарис минаваха освободените мъже, поднасяха длан, получаваха златна монета и изчезваха в тълпата, която вече бе чула за освободените от буйтура няколко десетки гребци. Вече се умилкваха край тях жриците на любовта и обещаваха на довчерашните роби всевъзможни и невъобразими наслаждения, навъртаха се и собственици на таверни и кръчми, и съмнителни търговци, и такива, които вербуваха хора за императорските галери… Всичко завърши с това, че след няколко дни повечето от пуснатите на свобода гребци, обрани до шушка, се върнаха при кораба, паднаха на колене пред Илбарис и замолиха да ги вземе обратно. Разбира се, не в робство, а като свободни гребци, обещаваха да не щадят силите си на веслата, ако Илбарис на свой ред обещае да ги пусне на свобода във Фанагория. Този завършек бе толкова неочакван, че Илбарис не можа да сдържи усмивката си.

— Е, какво ще кажеш, Денисе — попита той, — да ги вземем ли?

— Ако са им останали още сили след срещата с константинополските деви, моля, може да ги вземем.

И дори свирепият Камай, като гледаше жалката картина, едва-едва разтегли в усмивка тънките си устни; въпреки цялата своя храброст той самият бе бягал позорно от една такава прелъстителка, която се оказа готова да изсмуче и последната капка от него, точно както паякът се нахвърля върху попадналата в паяжината невнимателна муха.

А докато приготвяше кораба за обратния път, Илбарис чакаше вести от Агасике.

Но дочака само покана за двореца. Дойде един неразговорлив (той би могъл да се разбира чудесно с Камай) дворцов сановник, придружен от четирима воина. Император Ираклий бе поканил българския посланик на частен прием — знак за високо отличие, с който се удостояваха само най-избраните сред избраните. Не се разбра обаче дали воините трябваше да пазят поканения или да пазят от него.

— Ще дойда с теб като тълмач — каза обезпокоеният Денис, но сановникът поклати отрицателно глава:

— Посланикът на българския ювиги-хан е поканен сам.

Батир Камай също се обади:

— Ние сами можем да съпроводим нашия посланик. Само заповядай, буйтуре.

Илбарис се колебаеше. След това отсече:

— По-добре пази кораба, Камай. — Отведе батира встрани и му прошепна: — Ако дойде Агасике, го пусни. Ако не дойде сам — пак го пусни. И гледай никой друг да не стъпи на кораба. Разбра ли, батире?

Котешките очи на Камай се присвиха.

— Бъди спокоен, буйтуре. Никой няма да припари.

* * *

Мълчаливият сановник вървеше, без да се оглежда, отдясно и отляво вървяха стражите, подрънквайки със снаряжението си. Наистина ли го водеха в двореца? За един кратък миг през главата на Илбарис премина мисълта, че Агасике го е предал. А може и да не го е предал, може би е бил заловен от съгледвачите на префекта на тайната полиция. И едното, и другото са напълно възможни, както можеше да се случи и нещо съвсем непредвидено. Например старецът в къщичката с продънения покрив въобще да не се окаже Симоката, а един от хората на василевса.

Ала те наистина стигнаха до двореца, само че минаха по различен път. По този нов път на няколко пъти ги спираха наемници варяги^[7] с дълги мустаци и ризници до коленете — те съставяха личната охрана на василевса, който не поверяваше живота си на гръцка охрана — и то не без основание. Всеки път воините отстъпваха, след като царедворецът им прошепнеше паролата и изпровождаха малката група с недоверчиви погледи.

Императорът прие Илбарис в неголяма стая, претрупана със скъпоценни дреболии и украшения. Той бе в добро настроение и посрещна Илбарис с такава възхитителна очарователност, на която са способни само гърците, овладели в съвършенство и в най-малките подробности изкуството на лицемерието. В това отношение император Ираклий можеше да се сравнява с най-талантливите актьори на своето време. До него, както и на първия прием, блестеше с ослепителната си красота и с безчислени елмазени украшения императрица Мартина. Когато застана близо до нея, Илбарис почувства как главата му се замайва от аромата на благовонията, които струваха почти колкото елмазите.

Константин — там, далеч, във Фанагория, — учеше Илбарис какво и как трябва да се прави при среща с императора, и какво трябва да се избягва. Затова, когато стигна на няколко крачки от императорската двойка, Илбарис спря и притисна и двете си ръце към гърдите, при което се сведе в почтителен поклон. Направи го толкова естествено, сякаш бе прекарал в двореца безброй години и никой, освен самия Константин, не знаеше всъщност колко много усилия му бяха нужни, за да се постигне.

Българинът остана така, докато не чу гласа на Ираклий:

— Можеш да се приближиш, посланико.

Нечувана чест — Илбарис бе удостоен с разрешението да целуне императорската ръка. Ако заемаше поста на дворцов служител и бе роден грък, вестта за оказаното благоволение би изпълнила дворцовите покои с дълго несекващи завистливи шепоти. Но Илбарис не служеше в двореца…

— Решихме да ти дадем частна аудиенция, посланико на повелителя на Велика България, за да подчертаем още веднъж нашето неизменно благоволение към хан Кубрат. Ти, както ни стана известно, приготвяш кораба си за отплаване и скоро ще ни напуснеш. Бих искал да предадеш на великия хан на българите един малък подарък.

При тези думи той протегна ръка и човек в черно расо, изникнал незнайно откъде, положи в императорската длан тежък свитък с калъф от обработена телешка кожа, пристегнат със златни закопчалки.

— Изпращаме на хан Кубрат историята на Византийската империя.

Илбарис пристъпи напред и прие подаръка.

— Светейши повелителю и господарю на империята — започна той и тъй като тези отправени към василевса думи толкова се отличаваха от втръсналите до смърт ежедневни славословия, те накараха императрицата още веднъж да трепне с ресници и да си спомни за горещите устни на един друг юноша, предал знанието си за божествената гръцка реч на този варварин, който напомняше на Мартина за див степен кон.

— Светейши повелителю и господарю на империята. Ще предам подаръка ти на моя баща, хан Кубрат, уверен съм, че той ще изпита същите чувства, които изпитвам и аз сега, когато гледам тук теб, светозарни, и твоята богоподобна императрица.

И отново потрепнаха ресниците, почернени и издължени с помощта на хорезмийски туш, владетелката протегна и своята ръка за целувка.

— Предай на хан Кубрат, че сме доволни от посланика, който ни изпрати.

— Нашата източна политика — произнесе Ираклий така, сякаш тъкмо се бе замислил над казаното, — нашата политика на изток, български посланико, много зависи от процъфтяването на Велика България. Хан Кубрат без съмнение го разбира. Договорът, който ние с него сме сключили, за сетен път показва как ценим нашата дружба. Нека ювиги-ханът не се съмнява в нашето благоразположение, приятелство и готовност във всеки един момент да се притечем на помощ. Готови сме да споделим и последното си оръжие или злато. Само излишни хора нямаме, но тях пък ги имате вие — по целия свят е известно, че най-добрите воини са българите. Нека хан Кубрат се обръща към нас по всякакви въпроси, по бреговете на Босфора той винаги ще срещне внимание и подкрепа. Разбра ли, посланико?

— Разбрах, светейши императоре.

— Още нещо. Обръщаме се към хан Кубрат със следната молба. Искаме да видим тук, при нас, философа Йоан Фасиан. Затова пък преподобният Симеон може да остане още една година във Фанагория. Там предаността му към христовата вяра ще бъде по-полезна. Това е всичко.

В този миг Илбарис улови обърнатия към него умоляващ поглед на императрица Мартина. За какво молеше? Разбира се, да се спомене, да се произнесе името на Константин.

И заради самия Константин, разделен от жената, която представляваше щастието за него, и заради тази жена, Илбарис рискува да наруши етикета на приема, а той забраняваше на когото и да било да задава въпроси на императора.

— Прости ми, светейши императоре — каза той толкова простодушно, колкото можа. — Но ти не каза как баща ми трябва да постъпи със сина на посланика Теофан. С Константин. Споменавам го с благодарност за това, че ме научи на гръцки език, без който аз нямаше да мога да разбирам божествената реч и самият бих приличал на животно. Прости ми още веднъж.

Императорът го погледна с усмивка, чието значение се изясни на Илбарис едва след отговора на Ираклий.

— Доколкото те разбирам, посланико, дейността на нашия пратеник Константин се нрави на българите, така ли е?

— Да, светейши императоре.

— Щом е така — каза василевсът, като се усмихна още по-дружелюбно, — би било неразумно да откъсваме нашия Константин от тези толкова полезни дела. Нека да остане във Фанагория до специалното ни разпореждане. Такава е нашата воля.

Илбарис видя как очите на императрица Мартина угаснаха.

— Искаш ли да ни помолиш за още нещо, посланико?

Гласът на ромейския император беше също толкова дружелюбен, но нещо в него би накарало който и да е просител да се откаже, от каквато и да е молба. Само че младият български воин не разбра това.

— Светейши императоре… срещнах тук своя брат, илхана. У дома го наричаха Алцек, тук той е станал Александър. Пусни го в родината, пресветли господарю, дори и за малко… Той толкова отдавна не е виждал близките си.

— Да го пусна в родината ли? — веждите на императора се сключиха. — Синът на хан Кубрат Александър прие светото кръщение тук и вкусва от чистия източник на христовата вяра под ръководството на най-добрия наставник. Още му е рано да мисли за завръщане в родината, посланико. Предай на хан Кубрат, че ще се грижа за Александър като за собствения си син. Повече няма да те задържам.

И той се изправи. Всичко бе приключило. На Илбарис не му оставаше нищо друго, освен отново да се превие в дълбок поклон. Когато вдигна глава, Ираклий вече го нямаше в стаята, нямаше я и императрица Мартина — вероятно бяха излезли през една от многобройните врати, неразличимо сливащи се със стената. Илбарис разбра, че с последната си молба е предизвикал раздразнението на императора и сега никой от царедворците не би му завидял.

Като притисна към гърдите си тежката книга, той се отправи към изхода. Отнякъде изникна старият му познат, Дариан.

— Ще те изпроводя — му каза.

Четиримата воина отново заеха местата си — отляво и отдясно, по двама.

— Може би е по-удобно да се прибера сам? — предложи Илбарис.

Дариан продължително го изгледа.

— Казват, че император Ираклий не ти е позволил да целунеш ръката му, преди да се оттегли. Така ли е, буйтуре?

— Не ми позволи. И какво от това?

— Нищо. По-добре да те изпратя до кораба.

Дариан го поведе по някакъв нов път, по който Илбарис още не беше минавал. През цялото време беше нащрек, непрекъснато се оглеждаше встрани, сякаш очакваше нещо. Така или иначе, до кораба стигнаха без произшествия. Едва тогава Дариан най-накрая се отпусна. Като се сбогуваше с Илбарис, отбеляза:

— Твоят Тангра изглежда добре се грижи за теб, буйтуре.

— Какво искаш да кажеш, Дариане?

Царедворецът поклати глава.

— Ти така и нищо не разбра, буйтуре. Наистина, прекалено малко време си бил при нас. Ще ти кажа само: моят приятел Агасике нямаше да ми прости, ако нещо се бе случило с теб. Прощавай.

— Прощавай, Дариане. Чакай, кажи ми само… ще се видиш ли с Агасике?

Дариан го погледна.

— Мисля, буйтуре, че с него ще се видиш ти…

* * *

Край самия кораб, на пристана, го чакаше Камай. Ясно бе, че е развълнуван от нещо.

— Добре, че се върна, буйтуре.

— Какво е станало, Камай?

— След като ти замина, се появиха някакви хора. Опитаха да се качат на кораба. Казаха, че трябва да проверят трюмовете ни, дали не сме натоварили нещо забранено. Уж от оръжейницата някой бил откраднал няколкостотин меча. Показваха някаква си хартия, но аз не ги пуснах, казах, че трябва да те изчакат.

— А те?

— Искаха да се качат насила. Но извиках алипите и отстъпиха. Казаха, че ще се оплачат на префекта на полицията и скоро ще се върнат пак. Защо толкова се забави, буйтуре?

— Всичко е наред, батире. И правилно си постъпил. Върви, разпореждай се по-нататък. Всичко ли натоварихте?

— Всичко, буйтуре. И гребците са по местата.

— Провери още веднъж. Трябва да сме готови да отплаваме всеки миг. Какво прави Денис?

— Прегърнал е една делва и мисли, че е жена.

— Върви, Камай. И отново провери всичко.

* * *

Нощта бе тиха и непрогледна. Сега вече не Камай, а Илбарис мереше с крачките си пристана. Тревогата, която не показваше външно, не го оставяше на мира. Всичко беше толкова странно, подозрително — думите на Дариан и тези хора, дошли да търсят нещо си. Какво? Нима са могли да си помислят, че българският посланик ще се занимава с крадени мечове? Това не бе възможно. Значи са искали нещо друго. Какво?

А може би, кого? И къде е Агасике? От нощта, в която тръгна, като отнесе със себе си и предплатата — хиляда златни дирхема, изминаха три денонощия. Ами ако е предпочел да спечели хиляда, без да рискува нищо, вече пътува към далечни краища и се присмива над доверчивия варварин? Възможно ли е?

Възможно бе. Но едва ли. Защото във Фанагория оставаше дъщеря му Егина. А ако за гърка златото е по-скъпо от дъщеря му? Тогава оставаше семейството му в Константинопол. И какво от това? Нима Илбарис ще иде при императора да се оплаква, че Агасике го е излъгал, когато Илбарис е искал да изнесе най-голямата тайна на императорската войска? Ако Агасике не се появи, Илбарис ще трябва да изпрати кораба във Фанагория с Денис и Камай, но самият той да остане. Само че под какъв предлог? Например, че Агасике дължи на ханската хазна хиляда жълтици. Или някаква друга причина. Или трета… Но без гръцкия огън няма връщане обратно във Фанагория. А изглежда, че до тайната не може да се добере без Агасике. Или без Симоката… само ако Симоката бе тук. Да, не и без Симоката. Ако се наложи да остане в Константинопол, отново ще отиде в рибарското селище. Ще намери ли колибата? Ще я намери, няма друг изход, нуждата ще го упъти.

Но Агасике… Агасике. Нима гъркът го е подвел? Не може да бъде. Ала нали тогава, когато вървеше към императорския дворец, мислеше същото.

Четиридесет крачки насам, четиридесет крачки на обратно. И отново насам.

Тъмното небе, в което големите звезди светеха като сребърни гвоздеи, започна едва-едва да просветлява. Агасике го нямаше. Ако не дойде до изгрев, нека Камай да поведе кораба.

Илбарис се качи на борда, влезе в каютата си, извади изпод леглото малко ковчеже и превъртя ключа. Трябва да остави всичко, ще вземе само парите. Останалото злато се намира в плътната кожена кесия. Може би трябва да остави и ковчежето? Не може да върви из града и в същото време да носи със себе си кожена торбичка с две хиляди жълтици.

Защо го няма Агасике? Какво се е случило с него? А може… Може би изобщо вече не е на този свят?

Онзи грък Дариан каза, че Тангра помага на Илбарис. Така и трябваше да бъде. Тангра и сега трябва да помогне. Нали Илбарис не се старае заради себе си, а за всички българи, за целия род Дуло. За да не са заплаха за племето свирепите и неизброими хазарски орди. Преди всичко срещу тях ще обърне ханът страшното гръцко оръжие, само… само да попадне в ръцете му. Ще разгроми тюмените на Юлуш, ще ги разпръсне обратно. И тогава…

За Илбарис времето спря. И тогава… Какво тогава? Тогава за българите ще настъпят спокойни времена. Хазарите няма да представляват повече вечна заплаха, ще настане мир. Колко е странно — за да се възцари мир и спокойствие първо трябва да се пролеят реки от кръв. Но няма друг начин. Хазарският хаган от друга дума не разбира. И за да настъпи този мир, Илбарис сега стои тук, в тясната клетчица, и събира всичко, което му е необходимо, ако се наложи да остане в Константинопол, този град, претъпкан със съгледвачи и доносници.

Защо не дойде Агасике? И колко още да го чака?

Но ако… но ако всичко успее… Не, тогава и хан Кубрат няма да посмее да оскърби с отказа си този, който ще спаси българите. Той, разбира се, е повелител, възкачен на трона на Велика България, но и над него стоят законите и обичаите. А обичаят повелява този, който е извършил подвиг в името на общото благо, във всичко да е равен с най-знатния от знатните и ако дъщерята на хана му бъде дадена за жена, това с нищо няма да наруши закона на предците.

Чечке… Той видя лицето й, почувства аромата на косите й. Как ухаеха, как вдъхваше той аромата им там, в степта. Въобще не така, както благоухаеше ръката на императрица Мартина, когато я целуна, по съвсем друг начин… още по-хубаво. Чечке… Аксакалите ще я дадат на този, който донесе гръцкия огън във Фанагория. Тептангра Ирсан ще го подкрепи. Хан Кубрат не може да отмени решението на съвета на старейшините.

Сега всичко зависи от Агасике. Агасике…

Илбарис не заключи сандъчето и го пъхна под леглото, после излезе на палубата. Корабът забележимо бе натежал от товара и потънал повече във водата. Камай изпълняваше заповедта и отново и отново проверяваше запасите: буретата с прясна вода, огромните връзки осолена риба и сушено месо. Във всяка бъчва хвърляше по няколко сребърни монети, за да не се вмирише и развали водата, проверяваше всяка връзка дали е добре завързана и окачена далеч от досега на плъховете. Утрото настъпваше, небето съвсем побеля и на изток вече се показа ясна алена резка. Тангра, помогни…

Илбарис стоеше на палубата и гледаше натам, откъдето трябваше да се покаже светилото. Зад гърба му равномерно отекваха стъпките на стражите. Улицата, която водеше към пристана, бе пуста. Вятърът подухваше, отначало едва-едва, а после все по-силно. Тангра, но какво… Ако се появят Агасике и Симоката, може веднага да се опънат платната.

По гладката повърхност на морето се появиха вълнички. Корабът, завързан за пристана с дебели въжета, се заклати и разплиска зелената вода по камъните на кея. Това е, свърши се, време е да отплават.

Илбарис се спусна към каютата си, взе ковчежето и отново се качи на палубата.

— Камай!

— Да, буйтуре.

— Камай, щом слънцето изгрее, заповядай да вдигнат платната. Къде е кормчията?

— Спи, буйтуре. Да го събудя ли?

— Да, нека става. Върви.

„О, Тангра! Защо мълчиш? Не искаш ли да ми помогнеш? Защо? Защо?…“

Камай доведе Денис, който спеше, вървейки.

— Денисе! — в гласа на Илбарис имаше нещо, което накара пияният веднага да се събуди.

— А, буйтуре!… Искаш ли вино? Там при мен има още…

— Камай! Вземи още двама алипи, завържи този пияница с въже и го хвърли за малко зад борда.

— Слушам, буйтуре!

Кормчията не бе успял да разбере какво става, когато го хвърлиха зад борда, препасан през гърдите с въже. Извадиха го. Водата се стичаше по палубата. Наоколо мълчаливо гледаха гребците.

— Камай! Ако видиш кормчията още веднъж пиян, постъпи по същия начин. Разбрано?

— Да, буйтуре.

От погледа, който Камай метна към Денис, не оставаше и капка съмнение, че точно така и ще стане.

— Иди се приведи в ред — каза Илбарис; жал му беше за Денис, но пияният кормчия е по-страшен и опасен, от която и да е буря.

— Камай! Аз оставам.

— Но, буйтуре…

Илбарис отведе воина към единия борд и нещо му зашепна на ухото.

— Запомни ли всичко, батире?

— Всичко запомних, буйтуре.

И точно в този миг Илбарис видя Агасике. Наистина, по-скоро се досети, че е той. Той и Симоката. Но в какъв вид? Опърпани, като двама осъмнали пияници, те вървяха и се подкрепяха един друг — нито един императорски шпионин не би ги познал така. Симоката просто приличаше на старо чучело, а тъстът на Денис се спъваше на всяка крачка и раздираше утринния въздух с непристойни ругатни.

— Камай!

— Да, буйтуре.

— Веднага щом тези двамата се озоват на борда, вдигай трапа и опъвай платната.

— Тези двамата ли, буйтуре?

— Изпълнявай.

Алипите не бяха успели още да вдигнат напълно трапа, когато тежкото четириъгълно платно бавно пропълзя по мачтата и се изду от свежия вятър. Гребците, които вече не бяха приковани с тежка верига роби, а свободни хора, се отблъснаха от кея с прибраните навътре весла. Корабът потрепера, тъмната ивица вода, която отделяше левият борд от каменния пристан, започна да се увеличава, след това платното улови вятъра, мачтата проскърца и улиците, пресечките, площадите и къщите на Константинопол започнаха да се отдалечават. Смаляваха се все повече и повече, докато не изчезнаха съвсем. Последен изчезна съборът на Света София.

Илбарис се спусна долу. Агасике седеше на леглото, гледаше пред себе си, а Симоката лежеше.

— Е — каза Илбарис, — здравейте. Здравей, уста Агасике. И ти, аксакале Симоката.

— Няма вече Симоката — каза гъркът. — Той вчера умря и лекарят потвърди смъртта му. Мисля, че днес тялото му ще бъде погребано в общата могила за бедните. А пред теб стои твоят далечен роднина Симай-ата. Запомни ли? Симай-ата. Постави стража на вратата и нека остане чак до Фанагория…

Илбарис пристъпи към него:

— Уста… Агасике…

— Добре, буйтуре. Когато видиш ювиги-хана, кажи му, че гърците може и да обичат златото повече от всичко на света, но помнят доброто така, както и всички останали хора.

Илбарис измъкна сандъчето и отвори капака:

— Трябва да се разплатя с теб, майсторе.

— Трябва, буйтуре. Дай ми петстотин дирхема.

— А останалите?

— Останалите ще ги дадеш на този, който дойде при теб във Фанагория на онова място, където се намира магазинът на юдея Авраам, търговеца на благовония, и ти покаже втората половина на ето тази монета. Носи я на шията си.

Същата нощ на едно уединено място Агасике слезе от борда и се разтвори в мъглата. А корабът, гонен от попътния вятър, продължи спокойния си бяг на север…

Бележки

[1] Перун — върховен езически бог на славяните. — Б.пр. ↑

[2] Кафските планини — по името на град Кафа, днешна Теодосия, разположен на брега на Черно море, Кримски полуостров. — Б.пр. ↑

[3] Сахтиян — вид обработена зърнеста кожа. — Б.пр. ↑

[4] Понтифик — титла, носена от римските императори до Грациан (375–383 г.) След това се възприема от папите. — Б.пр. ↑

[5] Друнгарий (гр.) — висока управленческа длъжност. — Б.пр. ↑

[6] Вигла (гр.) — пост, наблюдателница, стража. — Б.пр. ↑

[7] Варяги — наемници или търговци от Скандинавия, събирателно име на норманите, използвано като синоним на викинги. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Мусагит Хабибулин Хан Кубрат. Величието на Фанагория (14)

Метаданни

Данни

Хан Кубрат

Информация

История

Сваляне / Връзки

14

Мусагит Хабибулин
Хан Кубрат. Величието на Фанагория (14)