Метаданни
Данни
- Серия
- Хан Кубрат (1)
- Включено в книгата
-
Хан Кубрат
Величието на Фанагория - Оригинално заглавие
- Кубрат-хан, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Гергана Стойчева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мусагит Хабибулин
Заглавие: Хан Кубрат
Преводач: Гергана Стойчева
Година на превод: 2005
Език, от който е преведено: руски
Издател: Посоки
Година на издаване: 2005
Редактор: Ирина Желязкова
Технически редактор: Валентин Иванов
Коректор: Вяра Доневска, Лазарина Доневска
ISBN: 954-91713-5-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1300
История
- — Добавяне
13
Ермак алаят, командван от багатур Илбарис, се завръщаше във Фанагория.
В мига, в който вестта достигна до двореца, там закипя трескава дейност. Хан Кубрат, облечен във великолепна пурпурна мантия, обшита със злато, заповяда да се опънат килими по пътя от стените на вътрешния град до самите порти на палата. Чечке пърхаше като пеперуда из градините, като току само се заливаше от смях и страните й поруменяваха. На всички бе наредено да се пременят в празнични одежди и когато първите конници се показаха при портите, улиците на Фанагория вече бяха изпълнени с развълнувани граждани, стекли се от всички страни, за да посрещнат подобаващо героите.
След като преминаха през вратите на вътрешния град, конниците слязоха от конете и продължиха пеша по покрития с килими път.
С крайчеца на окото си ханът наблюдаваше дъщеря си — лицето й непрекъснато ту поруменяваше, ту пребледняваше. Радваше се за нея, но в същото време разбираше, че тази радост няма да доведе до нищо добро. Ако можеше, би дал девойката на Илбарис. Но не може, определил я е другиму и независимо дали тя иска, или не, друг ще бъде нейният съпруг. Като си мислеше за това, Кубрат се обърна и погледна към Аппак. Нима тя не бе влюбена в утригурския багатур, нима не бе мечтала да съедини съдбата си с неговата? Но Тангра реши иначе и Аппак стана жена на ювиги-хана. Всичко на този свят е предварително предопределено. Ще дойде гръцкият кораб от Константинопол и пред очите на Чечке ще се разтворят в мъглата родните брегове и първата любов. Някога ханът бе прочел в една гръцка книга, че щастието на юношата бързо изтича, докато щастието на девойката трае много дълго, защото се подхранва от спомените за чувствата. Тази мисъл го порази. Нека дъщеря му се порадва, докато трае краткото й моминство. Младостта ни е дадена само веднъж и много бързо отминава. Не трябва да се пречи на радостта, нека се полюбува на своя багатур, за да може след това в далечните краища да има за какво да си спомня.
Рамо до рамо преминаха по застланата пътека Илбарис и алустаз Даян и се спряха там, където се издигаше престолът на ювиги-хана. Владетелят ги посрещна изправен и в знак на уважение пристъпи една крачка към тях.
— Багатуре, доволен съм от теб — произнесе Кубрат и прегърна Илбарис. — И на теб, алустазе, благодаря. Ще има пищно угощение в честа на завръщането ви, след него си починете, а по работа ще поговорим утре…
След ювиги-хана всички аксакали и кавхани по ред поздравиха алустаза и багатура за успешното им завръщане. Усмихната, Аппак прегърна младежа и го целуна по челото. А накрая, впила в него сияещия си поглед, към широката гръд на юнака се притисна и застина слабичката, нежна като тръстикова вейка Чечке, и нямаше сила, която да я откъсне оттам. Тя му прошепна нещо съвсем тихо, но Илбарис го чу, поруменя и от тези няколко слова, долетели все едно в сън, той почувства прилива на такава сила, че можеше отново да се впусне в далечен поход срещу всички чалбаевци на света…
Пирът бе достоен за радостта и щедростта на ювиги-хана. Съдовете бяха от злато и сребро, дебелите маси се огъваха под тежестта на ястията. Даян и Илбарис седяха на най-почетните места на трапезата, точно до илханите и Аппак. От лявата страна на багатура бе тептангра Ирсан. Сутринта жрецът успя съвсем за кратко да притисне Илбарис до гърдите си и сърцето му се сви от прилив на непознати до този момент чувства, сякаш наистина посрещаше родния си син. И сега, като седеше до него, пак изпитваше същото. Ето какво му бе липсвало през всичкото това време — Илбарис. Ето кой сега му е по-скъп от всичко на света — този багатур, който, ако съдбата бе пожелала другояче, можеше да бъде негов син, негов, а не на ювиги-хана Кубрат. И ето, върховният жрец непрекъснато гледаше да е съвсем близо до Илбарис, да докосва рамото му със своето, сякаш за да се увери, че всичко това се случва наистина и наяве, а не е само прекрасен сън.
— Заповядайте на трапезата! — възвести глашатаят и гръмкият му глас се разнесе надалеко. — Великият хан на българите кани гостите си на масата…
Слугите пъргаво наливаха в сребърните и златните чаши гръцко тръпчиво вино. В ръка също с такава чаша, ханът се надигна от мястото си и обиколи с поглед хората около себе си. Пред него сега седяха всички, които малко или много се бяха прославили с нещо във Велика България — аксакали, илхани, кавхани, тархани. Седяха и очакваха думите му.
Хан Кубрат вдигна високо бокала си.
— Стареца го краси мъдростта — произнесе владетелят, — а младия — смелостта. Моят приемен син ми донесе главата на отстъпника хан Чалбай и като изпълни и други мои поръчения, показа своята мъдрост и смелост. За да знаят и помнят българите как великият им хан награждава тези, които му служат вярно и искрено, заповядвам: от сега нататък багатур Илбарис ще бъде млад темник, буйтур. Утре глашатаят ще обяви волята ми на народа. Казах.
При тези думи Кубрат пресуши до дъно чашата си — първа и последна за тази вечер, тъй като повелителят на българите не обичаше вкуса на виното. След това се приближи до Илбарис, свали от врата си златната верига и я окачи на шията на багатура.
— Ювиги-хане, татко мой — сведе чело младежът. — Кълна се, че и занапред ще бъда твоя подкрепа и опора. Можеш да разчиташ на мен, татко, за всичко. Няма да те подведа.
* * *
— Сине мой, Илбарисе, ти изрече достойни слова.
Илбарис склони глава. Седеше заедно с хан Кубрат в малката уединена стаичка за игра на шахмат, освен тях двамата там нямаше никой друг. Столовете бяха много удобни, с висока резбована облегалка, дъската бе изработена от бели и черни рогови пластини, а фигурите се отличаваха с рядка красота — изработени от кост, дело на най-добрите персийски майстори, те бяха подарък от самаркандските търговци, които добре знаеха за пристрастието на българския хан към индийската игра.
Кубрат протегна пред себе си двете си ръце.
— Лявата или дясната?
— Дясната, татко.
В дясната ръка бе черният цвят. Наредиха фигурите на дъската, направиха по няколко хода. Този път ювиги-ханът не внимаваше в играта, не забеляза и се хвана на съвсем проста уловка и се озова в много затруднено положение, само че този път, както никога досега, не обърна никакво внимание на ситуацията — изглежда мислите му бяха заети с нещо съвсем друго. Така и се оказа. Ханът прекъсна играта, стана от мястото си и като скръсти ръце зад гърба си, започна да се разхожда от ъгъл в ъгъл. Спря за миг пред Илбарис, след това отново тръгна. Когато заговори, гласът му беше равен, все едно говореше сам на себе си и разказа какво не му даваше покой през последните месеци и дни.
— Илбарисе, сине мой. Това, което ще ти кажа, трябва да скриеш дълбоко в сърцето си, но да не го забравяш ни денем, ни нощем. По света настават тревожни дни и ние трябва да сме готови да ги посрещнем. А дали ще сме готови или не, това сега изцяло зависи от теб. Гордея се с теб, буйтуре, вярвам в теб, надявам се на ума ти, на късмета ти и на твоята любов към мен. Ако изпълниш поръчението ми, няма да има награда, която бих отказал да ти дам.
Илбарис скочи на крака:
— Татко, за какво ми е на мен награда? Кажи ми какво трябва да направя — аз или ще умра, или ще го изпълня.
— Не, Илбарисе. Ти не трябва да умреш, а да го изпълниш. Трябва да отпътуваш за Византия и там да узнаеш тайната на изготвянето на най-могъщото оръжие, което притежават ромеите — гръцкия огън. Без този огън може да угасне нашият собствен пламък. От хазната ми ще ти бъдат отпуснати толкова пари, колкото са ти нужни; ако не ти стигнат, в Константинопол има хора, които ще ти дадат злато по мое поръчителство. Бъди внимателен, буйтуре, император Ираклий пази тази тайна повече от честта на жена си. При най-малкото подозрение с теб е свършено, ще изчезнеш безследно, никой няма да може да ти помогне, та дори и аз.
Илбарис се разсмя с момчешки смях:
— Няма да се затрия, татко. Няма да ме хванат гърците.
— Тангра да ти е на помощ. Дано заслужената днешна слава не размъти чистия ти разум. Когато се озовеш в двора на василевса, наоколо си ще имаш противници, много по-опасни от Чалбай. Всичко наблюдавай и внимавай, не се доверявай никому. Помни най-страшното изпитание за теб могат да се окажат жените, изпитано оръжие в ръцете на константинополските евнуси; не един храбрец е изгубил главата си в благоуханните им покои. Преструвай се на безгрижен гуляйджия, измъкнал се на свобода от варварските — както те смятат — затънтени и глухи краища, пред никой не разкривай сърцето си, бъди нащрек непрестанно, ден и нощ. Не бързай, не пришпорвай събитията, вглеждай се в хората. Помни, че златото е ключ, който във Византия отключва почти всяка врата. Усъвършенствай знанията си по гръцки език. И още веднъж те заклинам бъди бдителен. Донеси ми тайната на гръцкия огън, сине мой, и старините ми ще са спокойни.
— Ще сторя всичко, което казваш, татко.
— Ще вземеш най-добрата галера, от ковчежника ще получиш за първоначалните си разходи две хиляди златни монети. Утре отиди при Константин, той ще ти разкаже как трябва да се държиш в двора на Ираклий. Докато не се върнеш, за мен няма да има нито една спокойна нощ. Върви…
Когато остана сам, Кубрат дълго стоя до масичката с черни и бели квадратчета. Сега му оставаше само да чака. Да чака. В края на краищата успехът идва при този, който успява да се запаси с търпение. И той, хан Кубрат, се е въоръжил с търпение. Ще чака и ще дочака. Илбарис ще му донесе тайната на гръцкия огън и тогава… тогава родът Ашина ще бъде изтрит от лицето на земята, ще изчезне веднъж завинаги.
А дори само заради това си заслужава да се чака…
* * *
— Учителю Константине! Отивам във Византия. Чуваш ли?
Трепна лицето на Константин, немислима мъка затъмни изведнъж погледа му и устните му прошепнаха скъпото име. Мартина! Той пристъпи напред, прегърна Илбарис и полугласно, сякаш и тук се страхуваше от шпиони, прошепна в ухото му:
— Ще се наемеш ли да предадеш едно писмо?
Илбарис отстъпи крачка назад и изпитателно го погледна. Другарите в нещастието се разбират един друг и с половин дума. Затова само кимна. Ще отнесе писмото на печалния поет до жената на императора, който всъщност се бе оженил за собствената си племенница, ще го предаде на получателя му, от ръка до ръка. От колко години вече Константин не е виждал възлюблената си? Пет години? И все още не я е забравил, все още се надява, пише й писма, които може да повери само на най-надеждните хора и й посвещава стихове, които някога ще прославят името му.
— Ще го предам, учителю.
— Нека твоят бог бъде благосклонен към теб. Утре ще ти дам писмото. Само, в името на Тангра и на нашия спасител, бъди много внимателен. Отиваш като посланик, вещите ти няма да се подлагат на обиск, но пази писмото винаги със себе си, където и да си. Не знаеш каква е родината ми, Илбарисе. Шпионин до шпионин, всички се следят един друг и пишат доноси за това, което успеят да узнаят, а тях ги следят други, които също пишат доноси, трети наблюдават първите и вторите и всичко това в името на безопасността на Византия.
— Че нима някой ще следи един варварин, Константине?
— Та те следят дори и корабните плъхове. Запомни това, иначе можеш да се озовеш в беда. Пред тези, които попаднат под подозрение, се разкрива само един път — камък на шията и във водата. А по-добрият изход са подземните каменоломни, откъдето отново има само един начин да се излезе — във водата, за храна на рибите.
— Тангра ще ми помага, учителю.
— Тогава до утре, буйтуре…
— До утре, учителю.
А на другия ден Константин с най-големи подробности запозна Илбарис с изтънчените церемонии на византийския двор. Малко по-късно към беседата се присъедини и Йоан Фасиан, който разказа на българския пратеник за главните действащи лица, от които зависи и обикновения ежедневен живот, и политиката на империята. Той говореше с насмешка, хапливо и въпреки че неведнъж повтори, колко му липсва и му е мъчно за родината, видно бе, че далеч от нея, сред варварите, които гърците наричаха скити, той дишаше много по-леко, отколкото сред гъмжащите от доносници улици на византийската столица, където хората могат да изчезнат безследно посред бял ден.
От всички обяснения и наставления Илбарис разбра, най-накрая разбра и осъзна колко сложна е задачата, която му е поставил приемният му баща. Но дори и да беше три пъти по-сложна, той с още по-голяма радост би се впуснал да я изпълнява. Защото от вчерашния ден насам, където и да ходеше и каквото и да правеше, в ушите му неизменно звучаха думите на хан Кубрат: „Изпълниш ли това, което ти възложих, искай каквато и да е награда.“. Той вече знаеше какво ще поиска от баща си. Чечке.
И нетърпението му не знаеше граници.
* * *
Този, който бърза, трябва да се запаси с търпение, така е било винаги, така беше и в тези толкова отдалечени от нашето ежедневие времена, когато Илбарис се готвеше да отплава. Ако всичко зависеше от него, той тозчас би дал команда да се вдигнат платната. Но корабът трябваше да се управлява от младия кормчия Денис, приятел на багатура. А той, като че нарочно, отиде при уста Агасике да говори по някаква работа с него и на двора се натъкна на шестнадесетгодишната Егина — дъщерята на оръжейника, която неотдавна бе пристигнала от Византия, и потъна в сините й очи. Все едно, че повереният им кораб се натъкна на подводни скали посред бял ден. От тази минута нататък Денис не можеше и да си помисли да напусне Фанагория, докато уста Агасике не се съгласи да му даде ръката на дъщеря си. А той склони, но при едно условие, младите трябваше да се венчаят в църквата по християнските обичаи. А за това бе нужно разрешение от хан Кубрат и Йоан Фасиан се нае да го измоли. Колебанията на младия кормчия не продължиха дълго, страхът му пред Перун се разтопи като восък от нежното докосване на егинината ръка и ето че не бе изминала и една седмица, когато през църковните врати излезе Денис с кръст на шията, хванал за ръка Егина. А и тя не отказа да изпълни молбата на младия си съпруг и той я поведе към свещения камък на Перун, за да не таи зло завистливия и всемогъщ бог на предците му и да не преследва този, който е променил вярата си заради любовта и щастието.
За всичко това бяха нужни много дни. Най-накрая настана денят на отплаването, всичко беше готово. Търговците напълниха кораба със стоките си, подаръците за василевса бяха сложени отделно, гребците се строиха, кой от кой по-снажен. В деня на отпътуването на пристана се появи самият хан и се качи на кораба, след него робите пъргаво изтърколиха бъчва с вино. Вдигнаха се чашите, Кубрат пожела на всеки добър път, без да обръща специално внимание на Илбарис, а младежът само веднъж улови изпитателния поглед на владетеля, който сякаш така се сбогуваше отделно с него. Измежду заминаващите бе и уста Агасике, той се възползва от сватбата на дъщеря си, за да измоли от хана разрешение да се върне в родината си. Ювиги-ханът нямаше обичай да задържа хората насила и въпреки че изкусният оръжейник много му харесваше, човек трябва да си тръгне, когато почувства зова на родните земи. Приближи се гъркът към повелителя на Велика България и още веднъж благодари за позволението да се прибере в отечеството си. На Фанагория, където сега оставаше дъщеря му, майсторът пожела голям разцвет, а на самия хан дълги години живот. Непресторено беше вълнението, от което гласът на оръжейника потреперваше, защото ювиги-ханът на българите бе добър и земен, неслучайно славата му бе достигнала не само до Византия, а и до най-отдалечените кътчета на земята. Никой от гърците не би могъл и да си помисли да се приближи просто така до василевса и да разговаря с него. Тепърва предстоеше на Агасике щом се върне в Константинопол, да си спомни за разликата между българския и ромейския владетел, особено когато започне очакването да го извикат в двореца, без да знае как ще завърши за него едно такова посещение. Не един и два пъти ще съжалява оръжейника за деня, в който стъпи на тясното мостче, свързващо и в същото време разделящо борда на кораба от българската земя. А и ето че Агасике се връща у дома си многократно по-богат, отколкото беше, когато го напусна. За броени дни успя да разпродаде цялото си имущество, с изключение на всичките си роби, които остави като зестра на дъщеря си. Всичко, което можа, гъркът обърна в злато, самаркандските купци му плащаха, без да се скъпят, с тежки дирхема. Уста Агасике можеше да се смята за богат и пребогат, ако само не се завръщаше в страна, където спечеленото и животът могат да бъдат отнети само в един миг по прищявката на някакъв царедворец, който завиди на добитото с толкова труд богатство. Гледаше оръжейникът как ласкавите прозрачни вълни на Евксинския понт мият фанагорския бряг и изведнъж почувства странно желание: презрял всички опасности, да остане завинаги в този благословен край.
Така и трябваше да направи. Но мигът е изпуснат и ето че трапът вече е вдигнат. Кормчията застана на руля, от брега тептангра вдигна ръце, за да измоли от божеството щастливо и успешно пътуване, гребците повдигнаха веслата и ги отпуснаха във водата, напрегнаха се мощните им мишци, корабът потрепери и подчинявайки се на човешката воля, бавно започна да обръща носа си към открито море.
Илбарис не откъсваше поглед от брега и дълго стоя така, докато все още, въпреки далечината, различаваше фигурата на тептангра, застанал на самия край до водата, дълго още чуваше прощалните му думи: „Не ме забравяй в чуждата страна, буйтуре, помни ме така, както аз ще те помня тук, не отвръщай сърцето си от Тангра и всички опасности ще те избягват.“.
А хан Кубрат нищо не каза на приемния си син. Само че буйтурът улови още един негов поглед. И в този поглед прочете и надежда, и гордост.
А дълбоко в сърцето си Илбарис пазеше спомена за един поглед, подарен му на прощаване — в последната минута преди отплаването прекрасната жена на ювиги-хана Аппак дойде да изпрати кораба заедно с дъщеря си. И на владетеля на българите отново му дожаля, че на Чечке й се падна нелеката участ да се раздели с любимия си. Но девойката се държа достойно, въпреки че сънят цяла нощ бе бягал от клепките й. По страните й се забелязваха следи от сълзи, но тя се стараеше с нищо да не издава какво й тежи на сърцето, единствено не можеше да се сдържи да не се обръща с цялото си тяло натам, където стоеше Илбарис — както слънчогледът се извръща към слънцето. Всичко това хан Кубрат го виждаше и не го осъждаше, не, не я съдеше този непреклонен в решенията си, но в никакъв случай не жесток към дъщеря си, баща. „Гледай — мислеше си той, — гледай, Чечке. Гледай, за да има след това за какво да си спомняш. Всичко ще премине, трябва да премине. Потърпи още малко и в обятията на Юстиниан ще забравиш девичата си любов. Така трябва. Илбарис е достоен за теб, но ти не си предназначена да станеш жена на кавхан, а повелителка на гърците; така и ще бъде по волята на Тангра. Аз няма да забравя Илбарис и ще го повиша, ако му е съдено да се завърне. А на теб ще ти се наложи да забравиш…“
Така си мислеше хан Кубрат, като проследяваше с поглед кораба, който вече се превръщаше в точица на хоризонта и отнасяше приемния му син на среща с опасностите. Така си мислеше и по-късно, когато се върна в двореца, и още много време след това, ден след ден, тъй като занапред съдбата на неговите планове и начинания зависеше пряко от успеха или провала на Илбарис, от това дали той ще намери пътя към строго пазената тайна на гръцкия огън.
В тези дни ювиги-ханът разбра от доверени хора, че някой подстрекава българите срещу гърците и, че дори някъде вече има сблъсъци между византийци и местни жители. Не беше трудно да се досети, че всичко бе по вина на тептангра. Е, да, възможно бе дори да се разбере мотивът на върховния жрец — тревожи се според силите си и се бори да укрепи вярата в Тангра, и това пак според силите си. Божият служител смята, че ханът трябва да разтури съюза с Византия и да се обедини с хаган Юлуш срещу император Ираклий, самият Ирсан би направил точно това, ако бе на мястото на Кубрат. Но не му е дал Тангра престола на Велика България и не на него се пада да решава с кого българите да са в приятелски отношения и от кого да се пазят най-много. Тептангра вече е предупреден, хан Кубрат видя страха в очите му, но знаеше също, че жрецът не е страхливец и няма да се откаже просто ей така от идеята си за обединение с ненавистния Юлуш. Ако можеше, Ирсан би възкачил на трона някой от илханите, би провъзгласил новия повелител на тюрките и сам би поел поводите, за да поведе всички натам, накъдето смята, че е нужно и правилно. За щастие, тептангра не притежава тази власт и затова прави всичко възможно да настрои българите против чужденците. Ще се наложи да се вразуми още веднъж… Но сега най-важното е да се надхитри времето. И да се дочакат вестите от Илбарис. Да се дочакат, каквото и да струва това…
* * *
Затъркаляха се дните, превърнаха се в седмици, в месеци. Отлетя лятото и премина в есен, утихнаха зимните бури, дойде новата пролет и заедно с нея — надеждата. Склоновете на планините се покриха с нежна зеленина, слънцето започна да припича все по-силно. Вести пристигаха от всички краища, светът бе неспокоен. Идваха кораби от далечни земи и морета, носеха своите товари. Ала вести от Илбарис нямаше. Към Горен Кирмен заедно с ордата на илхан Котраг заминаха Аппак и Чечке; хан Кубрат изпрати да ги съпровождат петстотин конника.
През тези дни ювиги-ханът не можеше да спи добре, задушаваше се, често се будеше посред нощ от ускореното биене на сърцето си. В такива мигове се приближаваше към прозореца и в тъмнината слушаше как морето живее своя живот. Вслушваше се хан Кубрат в морето, гледаше звездите, но мислеше само за едно и също нещо: защо няма новини от Илбарис? Защо? Нима вече са го проследили съгледвачите на император Ираклий и сега костите на приемния му син гният в някой бездънен кладенец? Крачеше ханът из стаята, отново и отново се спираше до прозореца, мислеше, спомняше си, отново се замисляше. Неотдавна събра табина. Свика наследниците си, кавханите, тарханите, дойдоха аксакалите — всички, които още можеха да помогнат със съвет. За хазарите говориха на табина, а като непосредствен повод за събирането послужи пристигането на тархана на Тимер Капка[1]; той съобщи за раздвижване сред хазарските орди и че от началото на пролетта хаган Юлуш събира невиждан алай, а неговата дясна ръка, Джаик бек, всеки момент ще поеме с тюмените си нагоре по течението на Итил. Това съобщи тарханът на Тимер Капка, а след това каза и нещо друго: хаган Юлуш гласи пратеници, сватове, ще иска от хан Кубрат ръката на дъщеря му Чечке. Дали хаганът знае, че Кубрат вече е обещал дъщеря си на сина на василевса? На този въпрос тарханът не можеше да отговори.
В един миг хан Кубрат почувства как в гърдите му се надига страшен гняв, който поради обстоятелствата бе насочен срещу тархана. Лоши вести донесе управникът, но говореше смело, гледаше го право в очите и казваше каквото мисли. А мислеше, че слуховете не са просто досадни мухи, които да прогониш с едно махване на ръка — мълвата се носеше из степта и твърдеше, че хаган Юлуш е решил по един или друг начин да обедини под знамената си западните и източните тюрки и затова в случай, че му бъде отказано сватовството, няма да се спре пред нищо и насила ще вземе дъщерята на хан Кубрат, въпреки че има огромен харем и не изпитва никаква нужда от женска разтуха.
Да, ювиги-ханът почувства прииждането на гнева си, но се сдържа с огромно усилие на волята. Тарханът на Тимер Капка не е виновен за нищо, преодолял е дългия път, за да предупреди за опасността и заслужава не наказание, а награда. Тази опасност, която хан Кубрат отдавна вече усещаше да се събира над Велика България подобно есенна мъгла, се зададе именно оттам, откъдето винаги я беше очаквал — от изток, от хазарите.
Първата българска орда, която се възправяше насред пътя от изтока към запада бе ордата на илхан Балкир, който бе тук, на табина.
— Кажи ни, Балкире, какво мислиш сега, след като изслуша съобщението на тархана на Тимер Капка? — запита хан Кубрат. Поинтересува се също дали на източните граници има стражеви отряди, които да могат овреме да предупредят за надигащата се опасност.
— А може би, татко — каза Балкир, — може би това е фалшива тревога? По източната граница тази година нямаше никакви стълкновения, всичко е спокойно. Що се отнася до Джаик бек, всеизвестно е, че той рядко станува на едно място, повечето време чергарува. Трябва да се провери вестта за готвения поход по Итил. Трябва да сме нащрек, за да не може нещо да ни изненада, но не бива да предизвикваме хазарите. Точно така трябва да е отнесем и към сватовете на хаган Юлуш, когато пристигнат във Фанагория: нужно е да ги приемем с всички почести, тъй като всеки владетел има право да се стреми по такъв начин към родство с хан Кубрат, обичаите го позволяват и в това няма нищо осъдително. Затова и трябва спокойно да се обясни на сватовете, че хан Кубрат не се отмята от веднъж дадената дума и единствено неочакваната болест на наследника на византийския престол му попречи още миналата година да отведе Чечке в Константинопол. А за да не се изкушат от необмислени постъпки, трябва да върнем сестра ми от Горен Кирмен обратно във Фанагория.
Така и се реши. Ханът се надигна от престола и каза:
— Аксакали, благодаря ви за съвета и затова, че се събрахте. С вашето съгласие, заповядвам: всички илхани да се отправят към ордите си, да държат войската в готовност и при първия мой сигнал да са готови да се отправят натам, накъдето ще има нужда от тях. Всички са свободни. Илханите да останат. Казах.
Придворният летописец записа всичко прилежно и добросъвестно. Кубрат остана насаме със синовете си. Гледаше навъсено.
— Илхане Бат-Баян, кажи, защо толкова често те виждам във Фанагория? Нима имаш малко работа из владенията си? Каква е причината да оставяш ордата си?
— Лекувам се тук при гръцкия табиб, татко. Винаги имам под ръка един тюмен воини, а останалите тюмени се ръководят от аланските бекове. Познаваш ги, те са ни предани, мигом ще съберат хората си при нужда.
— Ти си най-старият от илханите, но по години въобще не си стар. От какво се лекуваш?
Бат-Баян се изчерви. Кой говори охотно за болестите? А и какво ще си помисли баща му? Може да реши, че синът му е немощен и е негоден да поеме властта на българите. Наведе глава и каза:
— Миналата есен преплувахме с бековете една планинска река, намокрихме се, а не успяхме да се изсушим. След това ме повали болест, един месец не можех да си стъпя на краката, не можех дори да се изправя. След това, като полежах известно време, ми мина, но табибът казва, че ако не се излекувам докрай, болестта може да се завърне всеки един момент…
Хан Кубрат махна с досада с ръка и Бат-Баян се отпусна на мястото си.
— Говори сега ти, Балкире.
— Това, което ме притеснява, татко, е, че в Горен Кирмен Котраг има съвсем малко воини. Ако се потвърди, че Джаик бей се придвижва натам с ордата си, Котраг трудно ще удържи крепостта дълго. Трябва да изпратим там един, или по-добре още два тюмена, а Чечке трябва възможно най-бързо да върнем тук.
— А защо си решил, че Джаик бек ще дръзне да нападне Горни Кирмен?
— Имам познати сред хорезмийските търговци, татко. Керваните им със стока са се натъкнали на ордата му край бреговете на Итил. Джаик бек никога по-рано не се е осмелявал да наруши извечния обичай у тураните; но този път е заставил търговците да му платят откуп, въпреки че са му казали, че идват насам, към Фанагория.
Лицето на хана помръкна и се смръщи:
— Незабавно да се изпрати отряд, който да наблюдава ордата на Джаик бек, илхане.
— Вече се разпоредих, татко.
Хан Кубрат се замисли и няколко минути мълча. След това бавно произнесе:
— Илхани, върнете се при ордите си и заповядайте преглед на войските. На никого нищо не казвайте, отделете една специална десетка воини, които непрестанно да поддържат връзка с мен. Чувствам, че сватовството е просто предлог, че на Юлуш не му е нужна Чечке, а иска богатството на нашия род, пасбищата и стадата ни. Ако ни надвие, хаган Юлуш ще направи българите хазарски роби, а границите си ще разшири до византийските. След месец ще получите от мен заповед накъде да се отправите с алаите си. А сега тръгвайте и чакайте. Такава е моята воля и нека Тангра ни помага…
* * *
Небето над Фанагория сияеше в лазурно синьо. След като се прости с илханите, хан Кубрат се запъти към Моминския дворец — там, на завет от брулещия вятър, той от време на време обичаше да се грее на слънце. Навремето умелите ръце на ромейските майстори построиха на хана тази изящна постройка, а той я подари на Аппак. Дворецът се издигаше като приказно видение, обкръжен от висока каменна стена, гледаше към морето и този, който поне един път е погледнал от площадката на наблюдателницата към безбрежната морска шир, завинаги оставя тук душата си. Носеше се ли, носеше към далечните простори синьо-зелената морска повърхност, носеше се и отнасяше и мечтите, и душата на човека. Хан Кубрат можеше да гледа с часове откриващия се пред взора простор, без да откъсне поглед, и винаги му се струваше, че в този миг някъде там, далеч, отвъд, друг един човек също така седи и гледа към Фанагория, и там, където погледите им се срещнат, избухват ярки слънчеви отблясъци.
Спокойно бе в Моминския дворец, тук без покана никой, освен чайките не можеше да проникне. На входа към града, здраво стиснали в ръка копията си, денонощно стояха намръщени воини-утригури — сменяха се на всеки два часа, този пост пред покоите на Аппак преминаваше по наследство от баща на син и сега тук служеха вече синовете на тези, които някога като сватбен подарък дойдоха заедно с Аппак във Фанагория. А от морето през тежките, вечно затворени порти, черните насмолени галери могат направо да хвърлят котва на пристана на вътрешния дворец. Ненапразно ромейските майстори получиха за труда си златни монети — всичко при построяването на Моминския дворец бе измислено така, че в него да се живее възможно най-безопасно и удобно. Ето защо хан Кубрат обичаше да се отбива в него, да си почива, обичаше да се погрее на слънцето, което тук не бе особено топло, обичаше да седи в малката стаичка на кулата край тесния прозорец и да се взира с далекогледите си от възрастта очи в зеленикавата безкрайна шир в очакване на точицата, която, щом се приближи, ще се окаже или кораб, който пристига, гонен от вятъра и двата реда весла, или стадо делфини, залисани във весели игри.
Когато заветното оръжие — гръцкия огън, се озове в ръцете му, той, хан Кубрат, ще построи множество леки галери и с тях ще тръгне нагоре по течението на Итил. Да, въпреки възрастта си, няма да го повери никому другиму и сам ще застане начело на войската. Ще подчини саксините[2], маджарите, ще покори тюрките номади, а след това ще премине през земите на угрите и ще достигне до Морето на мрака. А направи ли това, но в никакъв случай по-рано, ще предаде управлението на Велика България на един от илханите: навярно на Бат-Баян, но може и да не е на него.
От това може да се заключи, че не само влюбените юноши, но и мъдрите старци се отдават на сладки мечти. Къде е гръцкият огън? Къде е Илбарис? Ще доживее ли той, хан Кубрат, до деня, когато поне първата остроноса галера ще се полюшне над водата под прозорците на двореца…
Ханът седеше до отворения прозорец без да помръдне, загърнат с лекия и топъл чапан. Прохладният морски въздух проникваше през дрехата и го пробождаше. Скоро се наложи да стане и да затвори прозореца, но от това в стаята не стана по-тъмно — на прозореца бяха поставени стъкла, донесени от Дамаск — тамошните майстори нямаха равни не само при изработката на саби. А защо се получава така — на едно място хората умеят да правят едно нещо, докато на друго място дори си нямат понятие как се върши? Във всички български домове прозорците са затворени с ципа от рибешки мехур. Трябва да се докарат във Фанагория няколко стъклари от Сирия, да им се дадат толкова пари, колкото поискат, за да се започне стъклопроизводството. Имаше подобни примери — като няколкото табгачи майстори на хартия, навремето, примамени от звъна на златото и свободата. Самаркандските купци бяха съумели да ги скрият сред денковете си и след няколко години самаркандската хартия се прослави из целия свят и повсеместно замени пергамента и египетския папирус.
За всичко е нужно време. И злато.
Над морето кръжат чайки — неспокойни, кресливи птици. Завижда им ювиги-ханът, винаги си спомня за степта, когато чува резкия им глас, за степта и за орлите, застинали неподвижно сред полета си в немислимите висоти. Има нещо общо между безбрежността на морето и степта, но въпреки всичко с всяка капка от своята кръв, която някога беше гореща, а сега вече е охладена от годините и опита, с всяка нейна капка Кубрат принадлежи на земята, по която може да тича и да язди, да се гмурка в разстланите вълни на тревите, да вдъхва сухия възбуждащ аромат. Роденият в степните простори завинаги е пропит с тях и мъката, пробудена от неразбираемите крясъците на чайките, които ту се издигат в синевата, ту се спускат надолу, става само по-горчива и по-силна. От памтивека за чергарите степта е означавала свобода и щастие, степта приема първия плач и последното дихание на скитащия из нея, степта винаги мами, вика напред, привлича, обещава, дава, отнема, дарява, изпълва със смисъл всеки един миг. И едва когато степникът умира в края на годините си, едва тогава се отправя към морето, признавайки поражението си във вечното единоборство със земното пространство. Морето е краят на пътя и хан Кубрат, както и последният от пастирите скотовъдци, добре го знае и винаги го помни.
Както и сега.
Великият родоначалник на хуните българи илтабар Атила водеше безчислените си орди към страната, където слънцето залязва и всеки, който заставаше на пътя му, потъваше в черната земя. Какво го влечеше все напред и напред, само желанието за нови и нови пасбища, за тучна трева и много вода, или имаше и още нещо? Кой призрак го отведе толкова далеч от родните, покрити с трева пространства, към топлото чуждо море, където срещна своята смърт? Може би в последния му миг му се е сторило, че е обиколил земята и отново се е озовал у дома? Така или иначе, голяма част от воините му се засели по тези места, места, който по нещо напомняха родните степи по бреговете на Итил и, ако се вярва на аксакалите, в тези далечни краища и до днес може да се чуе българска реч.
Сега край морето заживя и той, хан Кубрат, роденият степник. Ето че седи до прозореца, покрит с тънко и здраво дамаско стъкло, запречен с оловна решетка, седи, гледа безбрежната проблясваща далечина и тъгува по степта. Наруши закона на предците, започна да живее сред каменни стени, да спи в дворец по подобие на гърците, сред които прекара толкова години от младините си. Рязък обрат направи собственият му живот, но още по-рязък бе за тези, които го последваха във Фанагория, които пуснаха корени в тази благодатна земя, научиха се на различни занаяти, научиха се да отглеждат жито и грозде, превърнаха се в търговци, майстори, земеделци. И ето че и стъпките им вече станаха равни, речта им — бавна, вижда се кой е гражданин и кой току-що е слязъл от коня и всеки миг е готов отново да скочи на седлото и отново да се втурне в степните простори. Градът учи, градът променя, градът разделя и възпитава, а началото на всички тези промени положи той, хан Кубрат. Но правилно ли постъпи?
Седеше владетелят до затворения прозорец, гледаше морето и размишляваше.
До същия този прозорец най-много от всичко обичаше вечер да седи неговата Аппак. На нея не й се струваше, че степта и морето са несъвместими, точно обратното, веднъж призна, че за нея морето и степта са едно и също, степта, твърдеше тя, просто преминава в морето. И затова седеше и с часове гледаше сините простори и тогава, доверяваше на Кубрат, загубваше представа за времето и започваше да пее, както пееше някога, седнала на входа на юртата си по време на моминството си, очакваща решението на съдбата. Гласът на Аппак бе силен и звучен и когато тя пееше, ханът затваряше очи — за него всичко изчезваше, оставаше само гласът, глас, който заглушава резките крясъци на чайките и го връща във времето, когато младият владетел за пръв път чу този глас, приближавайки към стана на утригурите. Така беше — отначало чу гласа, а после видя и самата Аппак. Видя я, видя погледа й, който се спря, не без известно любопитство, на лицето му, но освен това любопитство нямаше нищо друго, нямаше възхищение. Вечерта тя попита баща си — хан Тугри — за госта, по-скоро от любопитство — кой е този човек с лице, обветрено и опалено от степните ветрове, който така дръзко гледа дъщерята на утригурския хан. Тогава старият Тугри се взря внимателно в дъщеря си, изминалите години го бяха научили да разпознава внезапно избухващата страст на жената към мъжа. Тук нямаше такова нещо. И въпреки това именно тази вечер бе решена съдбата на Аппак. Ханът знаеше цената на младия български предводител, знаеше и нещо друго — мъжът привлича жената първоначално със силата и смелостта си, а любовта идва след това.
А силата и смелостта на хан Кубрат бяха безспорни. Това каза хан Тугри тогава, много, много отдавна. И отново погледна изпитателно дъщеря си. Почувства ли тя значението на този кратък разговор, който щеше да промени живота й? Неведнъж или два пъти си бе спомнял след това ханът за първата им среща и неведнъж се бе питал: ще успеели да я направи щастлива? Но какво всъщност е щастието? Ето ти въпрос, достоен да се обсъжда с философа Йоан. Какво е щастието изобщо и какво представлява женското щастие.
Добре би било да попита какво мисли Аппак. Интересно, какво ли би отвърнала тя на човека, за който отначало дори не си и помисляше, че може да се омъжи. Когато се върна у дома, Кубрат изпрати при предводителя на утригурите най-стария от аксакалите — сватовник за девойката, която пееше, седнала на прага на бащината си юрта, но сватът се върна с празни ръце — Аппак твърдо бе отказала. Тогава хан Кубрат сам потегли към стана на племето утригури; нечувано скъпи подаръци носеше със себе си за хан Тугри и старейшините на племето и този път го съпровождаха хиляда отбрани воина. Аксакалите и сам утригурският хан приеха сватовете по достойнство, но в случая Аппак трябваше да е съгласна да се срещне с жениха. Трябваше, но тя не отиде да го посрещне. И нямаше какво да се стори — по обичая на утригурите така девойката можеше да откаже на сватовете, ако женихът не й се нрави.
Аппак можеше и да откаже, но хан Тугри не можеше. Младият владетел му харесваше и не искаше да изпуска толкова рядката възможност да се сроди с най-могъщия от българските ханове. Обичаят позволяваше бащата два пъти да пита дъщеря си за съгласие, на третия път можеше да решава по своя воля. Два пъти идваше хан Тугри в юртата на Аппак и питаше дъщеря си дали българският хан й е по сърце, и два пъти получи един и същ кратък отговор: „Не ми харесва.“ На третия път той каза: „А сега, дъще, чуй моята дума. Излез и посрещни хан Кубрат както се полага на една невеста.“. Засвяткаха очите на Аппак, по твърдост на характера тя не отстъпваше на баща си. И му отвърна, че вече обича друг и по-скоро би умряла, отколкото да измени на любовта си.
Ето че острието удари на камък. Хан Тугри направи знак на слугите да влязат в юртата, а когато влязоха, кратко отсече:
— Вържете я.
Слугите бяха готови и в огън, и във вода да се хвърлят за хан Тугри, но като чуха заповедта, се стъписаха. Аппак пребледня и втренчено загледа баща си.
— Кълна се в Тангра — каза хан Тугри и лицето му се наля с кръв, — че ако в този миг не излезеш от юртата да посрещнеш хан Кубрат, ще лежиш вързана на дъното на реката. — И добави, обръщайки се към слугите: — А вие, ако опитате още един път да не ме послушате, до края на живота си ще бъдете с отрязани уши.
Няколко минути баща и дъщеря се гледаха от упор един друг. След това изведнъж моминските рамена се отпуснаха и приведоха, склонила глава, Аппак се примири. Хан Тугри пристъпи към нея и я прегърна, но не промълви ни дума. След това неведнъж се беше питал как ли щеше да постъпи, ако не беше насилил опърничавостта на дъщеря си. И често не можеше да си отговори.
Три дни и три нощи се приготвя за път дъщерята на утригурския повелител, хиляда воина я съпровождаха по пътя към Фанагория. За пира, който хан Кубрат устрои в чест на годеницата си, дълго още се разказваха легенди под ярките звезди на степта: кой сам присъствал на пира, кой чул от тези, които са били там.
И Аппак стана жена на хан Кубрат.
Това беше толкова отдавна, а той си го спомня, сякаш бе вчера.
Аппак стана жена на Кубрат по волята на баща си, делеше ложето на повелителя на българите, държеше се достойно, но дълго между тях не изчезваше хладината. Всичко бе наред, всичко беше както трябва, но ето че в любовта не вървеше… Едва след раждането на първия син се смекчи гордото сърце на дъщерята на хан Тугри и най-накрая настъпи онзи миг, в който нещо припламна в погледа й, когато тя погледна мъжа си не така, както винаги го бе гледала, а по-различно, тази нощ обятията й бяха по-сладки от мед и най-накрая сърцето на Кубрат се успокои.
И това също беше отдавна. Седи ханът, гледа морето през стъклата в оловна решетка, присвива очи, загръща се в лекия чапан от самурени кожи, спомня си как за пръв път влезе в Моминския дворец с Аппак, как тя се изкачи, стъпало след стъпало в кулата и как ахна, отдръпна се от стъклото и се притисна към мъжа си. След това ще му каже, че й се е завило свят, но кой знае какво замайва главата на жена, която за пръв път в живота си вижда далеч долу под себе си пенещият се прибой и безграничното синьо море от височината на една кула в подарения й дворец. Гледаше Аппак и не можеше да се нагледа в онзи ден на разкрилата се пред нея картина на живата синьо-зелена стихия, целият ден бе смълчана и замислена, а през нощта с женската си сила прегърна съпруга си и изведнъж заплака, но това, както той разбра, бяха сладки сълзи на щастие.
И това също си го спомняше, сякаш се беше случило вчера.
Сякаш бе вчера и когато Аппак изскочи при първите слънчеви лъчи от постелята, застлана с кожи, и боса побягна към прозореца, който гледаше към морето, сякаш искаше да провери дали не й се е присънило. Стоеше до прозореца, облечена единствено в тънка риза от самаркандска тъкан. Виждаше я хан Кубрат цялата, стройна и желана, гледаше я с поглед, в който имаше повик и когато Аппак, поруменяла под първите слънчеви лъчи, се обърна, а очите й бяха широко разтворени от възхищение, съпругът й видя в тях сълзи — първите сълзи, които някога бе виждал в очите на жена си. Тя се приближи към него, без да отмести поглед и ръката й, слаба и нежна, мило го погали по твърдите, вече силно посребрени коси, докосна рошавите му вежди и двамата застинаха така, един до друг, а морето се разбиваше в кулата, светлината на изгряващото слънце заливаше всичко наоколо и в тази минута хан Кубрат разбра, че най-накрая изцяло е завладял сърцето на своята Аппак, завладял го е завинаги и неотменно.
Седи и си спомня…
Ханът никога не е мислил, че спомените ще го сгряват повече, отколкото подплатения със самур чапан.
Никога не си е и помислял, че като си припомня, няма да мисли за смъртта в битка, когато само една случайност, един кратък миг го дели от смъртта, а ще си спомня за женските ръце, докоснали се някога до косите и лицето му. Едва след като дълго бе живял на този свят, той разбра: само възхищението на жената придава смисъл на мъжките дела; само мъжките дела, на които жената може да се възхищава, придават смисъл на собствения й живот. От деня, в който за пръв път се изкачиха в кулата на Моминския дворец, нещо в живота на ювиги-хана се промени. Той не би си го признал дори и пред себе си, но каквото и да прави, пълно щастие изпитва само тогава, когато може, захвърлил поводите, да забърза към вратите, водещи към вътрешния двор. А там, сякаш никога не е излизала, го чака и вече бърза към него с просветлено лице Аппак, която годините изглежда правят все по-красива и по-красива. И без да обръща внимание на напрегнатите погледи на стражниците, хан Кубрат прихваща трептящото тяло на жена си и я носи на ръце по посипаната с мек пясък пътека, вдъхвайки медния аромат на златистите й коси…
Нима всичко това се е случило?
Случило се е.
А след това… Но кога, кога дойде старостта? Още бяха силни кубратовите дълги ръце с възлести мишци, още седеше изправен на коня, още можеше стрела след стрела да поразява подхвърлената във въздуха птица. Но старостта, най-страшният враг дойде, забави горещия бяг на кръвта, изтъкава мрежата на бръчките, угаси желанията, прегърби някога правия гръб, отслаби краката. Страшният хлад на смъртта почти го отнася на крилете си…
Високо изцвилване на кон прекъсна мислите на ювиги-хана. Нямаше нужда дори да се надига от мястото си, за да погледне, вече знаеше: в ханския двор младите коняри укротяваха жребците. Не е лесно и безопасно да се приучи полудивия кон към седлото, но ханските коняри не ядат напразно своя хляб. В техните опитни ръце дори и най-свирепите жребци за съвсем кратко време се примиряват с неволята си. Отначало се борят, изправят се на задните си крака, опитват се да хвърлят и стъпчат притисналия се към гърба им конник; пуснати от загражденията се втурваха в бесен бяг към хоризонта и едва след много часове се смиряваха пред човешката воля, пристъпваха, олюлявайки се, покрити с жълта пяна, признаваха юздата, връщаха се в заграденото място. Някога младият хан умееше и обичаше да укротява така конете и хората, да ги подчинява на волята си с желязна ръка, обичаше да лети, цепейки въздуха, в нажежената степ, да слуша как тропотът от копитата на разярения кон се слива с туптенето на собственото му сърце. Тези минути го изпълваха с радост от живота и с щастие не по-малко, отколкото женските обятия.
Резките крясъци на чайките навяваха тъга. Ханът протегна ръка и затвори очи. Не беше справедливо. Защо старостта не го подмина? Тангра трябваше да съхрани силата му, повелителят на стотици хиляди хора трябва да старее по друг начин, а не така, както и последния от пастирите му.
Болеше го гърбът. Него, който преди време с часове можеше да не слиза от коня. В това също имаше страшна несправедливост — в това, че сега без помощта на телохранителите си той не може да се качи на седлото. И не издържаше дълго, след известно време се налага да спре коня, дълго време да разтрива краката си, тъй като отмаляваха. Понякога сядаше на някой камък и телохранителите с млади, силни ръце разтриваха схванатите, отслабнали рамене, докато той отпиваше кумис…
Старостта е оскърбителна.
Той не искаше Аппак да я види. И сега бе внимателен с жена си, ласкав бе, въпреки че не можеше да отвърне както трябва на немия горещ призив на все още жаркото й тяло. Още я желаеше, като преди, но все по-рядко я викаше при себе си, все по-често пращаше табиба си при персийските и самаркандските купци, търгуващи освен с килими и коприни, и с редки и тайнствени лекове, които струваха много по-скъпо от златото, но възвръщаха на хана неговата някога неукротима, непознаваща умора мъжка сила.
Аппак бе нежна с него и никак не даваше да се разбере, че забелязва мъките му. В последно време двамата рядко се виждаха и малко разговаряха. Дори когато оставаха насаме, Аппак го слушаше внимателно, но тя самата рядко говореше. Кубрат знаеше, че я тревожи съдбата на Чечке и още повече я тревожи въпросът кой ще бъде определен от хана за приемник на българския престол. Но чакаше търпеливо и безмълвно Кубрат сам да заговори за това или да попита за мнението й. Знаеше колко му е трудно дори да мисли за това: този, който е познал сладостта и горчивината на властта няма сили да се откаже и от едното, и от другото и чак до самата си смърт често не може да изпусне от вкочанените си ръце юздите на властта. И хан Кубрат също не беше изключение. Той знаеше и разбираше, че на българите им е нужен нов, изпълнен със сили и планове ювиги-хан, но разбираше и знаеше също, че не вижда достоен приемник в нито един от четирите си сина, а още по-малко в петия, който е прекалено млад, а и освен това е в чужбина и няма нито своя орда, нито своя земя. Затова и не влизаше в сметките. Но останалите четирима влизаха — на кого да предаде властта? Аппак го гледаше с широко разтворени очи, очакваше да чуе името.
Но не го чу. Ще има, ще има нов ювиги-хан Велика България, но не преди да се успокои сърцето на стария ювиги-хан. А то ще се успокои само тогава, когато по един или друг начин от Византия бъде донесен гръцкия огън. И нека старостта превива правия му гръб, нека все по-трудно, дори и с помощта на телохранителите си, се качва ханът на седлото — на трона той седи все още както трябва и умът му е бистър както никога.
Така си говореше сам на себе си, така се убеждаваше. И дори си вярваше, почти винаги си вярваше. И само от време на време, в редки случаи се промъкваше мисълта за смъртта и ръцете му внезапно се отпускаха. Но след това увереността му се възвръщаше — за все по-кратко време, все по-трудно, но се възвръщаше.
Понякога виждаше Тангра. Божеството му се явяваше насън и често приемаше облика на чичо му, покойния хаган Органа. Веднъж Органа хвана ръката му в своята ледена длан и го поведе към мрачен и тъмен проход. Хлад започна да обгръща цялото тяло на Кубрат, но незнайно откъде се появи Аппак и със сила откъсна мъжа си от ледената хватка. Ханът се събуди, лежа тихо до сутринта, усещаше как прекъсналия се за малко живот се завръща. За този сън не каза никому ни дума, дори и на Аппак. Дори на аксакала-ясновидец, който четеше в книгата на живите и в книгата на мъртвите и предсказваше какво ще се случи. Ясно бе на владетеля, че в образа на чичо му бе дошла смъртта, престорила се на Тангра. Но Тангра, слънчевия диск, бе олицетворение на топлината и живота, а от чичо Органа лъхаше само на могилен хлад и тлен.
В последно време хан Кубрат често мислеше за бога и за боговете. За Тангра, за Христос и за другите религии. По-често от обичайното отиваше в гъмжащия от различни народи кервансарай, където винаги кипяха най-различни спорове и точно така както арменският търговец хвали предимствата на своята стока пред самаркандската, така персиецът хвали своята вяра, така хвали и юдеят, и християнинът и тюркът.
А ханът седи и слуша. Слуша ден след ден, но до сега не е видял някой от спорещите да е убедил другия. Мирно — всъщност не чак толкова мирно — живеят хората по земята, покланят се на различни богове и невинаги едноверците живеят помежду си по-спокойно, отколкото различните племена. А небето над всички е едно и когато грее жарко слънце, от горещината еднакво страдат и юдеите и персите, а когато е студено, еднакво мръзнат и табгачите, и гърците. Хан Кубрат често питаше философа Йоан за предимствата на тази или онази вяра, той отвръщаше с шеги и веднъж владетелят разбра, че философът въобще не вярва в нищо друго, освен в това, че човек се държи за вярата така, както хромия за патерицата, за да крачи по-удобно по пътя от раждането до надгробната могила. А този, който е силен, няма нужда от патерица, не му е нужен и бог, тъй като сам той е подобен на божество и може да очаква помощ само от себе си.
Кубрат гледаше философа и си мислеше: лошо щеше да стане за гърка, ако произнасяше еретическите си слова не във Фанагория, а в Константинопол. Но в душата му — някъде много, много дълбоко — едва-едва проблясваше искрицата на една мисъл: а какво би било, ако философът е прав и няма богове, и няма нито рай, нито ад, и всичко, което ни е дадено да свършим, трябва да извършим тук, на земята, докато тече животът, след който вече няма да има нищо друго, освен хлад и тъмнина, от което нараства многократно смисълът на деянията ни, извършени приживе?
За всичко мислеше Кубрат. Мислеше за земните дела, мислеше и за небесните работи. Стотици години тюрките вярваха в Тангра, принасяха му жертви, възнасяха молитви, раждаха се и умираха под слънцето. Хиляда години вярваха юдеите в своя невидим бог и дори след като се разпръснаха по света, оставаха верни на своите завети и предания и живееха в очакване на деня, в който ангелите ще затръбят с тръбите си и ще започне Денят на Страшния съд, когато ще се яви месията и ще въздаде на всекиго според делата му. А християните вярват, че синът божи Исус от давидовото коляно е бил разпнат и е приел върху себе си цялата мъка и всички грехове на света. А табгачите изповядваха учението на Буда, войнствените араби яздеха по пясъците на Арабия със зелените знамена на пророка и вярваха, че няма друг бог, освен Аллах…
Това бяха небесните работи и въпреки че има толкова много богове, те явно не си пречат един на друг в небесата и явно по някакъв начин са се договорили и са се разбрали помежду си.
Но това въобще не можеше да се каже за хората по земята. Непрестанно се нападат те едни други, убиват, изгарят, отвеждат в робство, разрушават постройки, засипват водни канали, изкореняват градини. След това се помиряват за известно време, търгуват един с друг, женят се, разменят си подаръци, раждат деца, празнуват, строят градове, садят дървета, радват се на живота. А после отново ги обхваща безумието и пак започват да се леят реки от кръв, черният дим на пожарищата закрива синьото небе, отново цвилят конете и наточеното желязо се впива в меката плът, проливат се сълзи, грачат радостно гарваните над мъртъвците, рушат се стените и пълчища плъхове носят със себе си чума и смърт. Защо се случва това? Защо на небесата им трябва да настройват народите един срещу друг — само за да могат след десет или сто години да дарят уморените хора с надежда за дълъг мир и спокойствие?
Никой не знае отговора на този въпрос. Не го знае сам хан Кубрат, не го знае тептангра Ирсан, и философът Йоан Фасиан също не го знае. Но може би го знае хаган Юлуш, който в момента събира огромна войска на границата с българите? За какво му е? Ясно, че за да премине с алаите си през земите на съседните му българи, угри, маджари и анти. Навярно Юлуш е уверен, че силата на Тангра одобрява замислите и плановете му, че за сметка на съседите си ще разшири пасбищата си и ще присъедини стадата и табуните им към своите. И независимо дали хан Кубрат иска или не иска мир със съседите си, той трябва непрекъснато да е нащрек, иначе няма да е достоен за доверието на рода Дуло и през следващите векове ще заслужи само насмешка и презрение.
Гръцкият огън! Той бе нужен на хана, за да отвърне на похода на хазарския хаган, чиито тюмени се бяха удвоили благодарение на помощта от хорезмийския шах.
Вятърът откъм морето се усили, по равната повърхност започнаха да пробягват бели пенливи вълнички. Неволно Кубрат загърна по-плътно чапана си.
Ако ювиги-ханът на Велика България имаше обичая да брои годините си, можеше да отбележи този ден своята петдесет и осма пролет. От тях три десетки години на българския трон, а тази година го състари като за две. Но нима въпросът е в годините? Силата си отиваше, отдалеко долиташе до ювиги-хана призивът на Тангра. Кога ще го извика при себе си? Утре, другата пролет, кога? Вече можеше да се случи по всяко едно време. Съгледвачите докладваха на господаря си — с всеки ден все по-открито се говори по улиците и пазарите, че скоро старият ювиги-хан ще се смени с нов, такова било прорицанието на Тангра. Значи, отново Ирсан. Ирсан, Ирсан. Хан Кубрат рядко се лъжеше в хората, със сигурност знаеше какво може да очаква от този или от онзи кавхан и тархан, често на такива длъжности поставяше хора, на които може да се довери и да разчита, а не такива, които блестят със знатност и древен произход. Но с Ирсан не позна.
Мисли, мисли… Сякаш ханът влезе в тази стая само преди миг, а ето че слънцето вече залязва зад хоризонта. Кубрат почувства глад и отпадналост. Стана като се опря на облегалките и се протегна. Погледна още веднъж морето, по което безспир пробягваха пенливи тъмни вълни, приближи се към прозореца, който гледаше към вътрешния двор: конярите вече бяха наклали голям огън, от огромния чугунен котел се издигаше пара. След това до него долетя избухнал смях. Конярите са млади, на тях всичко тепърва им предстои. Младост… какво ли не би дал за нея, какво ли…
И си спомни как се прости с Чечке. В тази стая ли се намираше тогава или в другата, по-далечната? Точно така стоеше и изведнъж чу, по-скоро почувства нечии стъпки и си помисли, че Аппак се приближава. Но не беше Аппак. С леки стъпки към баща си идваше Чечке, облегна се на рамото му, слабичка, стройна.
— Татко, мама иска да те види…
— Кажи й, че идвам ей сега. А ти какво правиш тук?
— Аз ли? Ами… просто така. Обичам да гледам морето, залеза… Нали утре заминавам, забрави ли? В Горен Кирмен, заедно с Котраг…
— Разбрахме се с майката ти и тя да дойде… за известно време. Ако ти доскучае далеч от морето, върни се с нея.
— Добре, татко. — Чечке се приближи към него. — Кажи ми… кажи, татко… — и замлъкна.
— Какво искаш да знаеш, дъще?
— Кажи… ето го морето и брега. А къде е другият бряг?
— Другият ли? Далеч е, Чечке, много далеч.
— А Константинопол?
— Също е далеко. Но ще го видиш, само почакай. Оттам ще пристигне голям кораб, на веслата му ще има сто гребци. Корабът ще дойде за теб. Ще се разстелят килимите и ти ще пристъпиш по тях на борда. А там ще те чака Юстиниан…
Чечке въздъхна. Погледът й бе устремен в морската шир. Но дали виждаше Юстиниан? Като погали златните коси на дъщеря си, ханът промълви:
— Не тъгувай, Чечке. Всички казват, че този Юстиниан е добър човек, добър съпруг ще ти бъде. А ти с него ще си щастлива, ще стоиш по-високо от всички във Византия.
Чечке не отвърна.
— Ще изпратя с теб толкова слугини, колкото поискаш. И алипи ще изпратя, за да охраняват денем и нощем покоите ти, петстотин ще ти дам. Но защо плачеш… Не плачи. Та нали там, край теб, ще е и Алцек, брат ти. А и другият ти брат, Илбарис. Изтрий сълзите си, не е дошло още време да се сбогуваме. Ето, ще идеш в Горни Кирмен, ще видиш нови места. Омръзне ли ти ще се върнеш или ще отидеш при Аспарух в неговия стан. Ако там ти омръзне — иди в Тимер Капка, навести най-големия си брат, Бат-Баян…
Така говореше и утешаваше дъщеря си Кубрат и й се любуваше. Наистина над ложето на ювиги-хана се бе изляла благодатта на Тангра, когато бе зачената Чечке, от която в целия си живот не бе видял по-красива девойка. И не заради бащинска гордост, мълвата за красотата на Чечке се носеше чак до далечните западни и източни предели. Дъщерята на ювиги-хана приличаше на гръцката богиня на любовта, Афродита, родена от морската пяна; той бе успял да види статуи на тази богиня по времето, когато живееше във Византия като полупленник, полугост. Ето че и Мартина, императрицата, племенница и жена на император Ираклий, неслучайно избра Чечке, дъщеря на варварин от севера, за жена на наследника на василевса. Няма съмнения, че Юстиниан ще се влюби в теб, Чечке и ако е истински мъж, ще те обикне. Само че кой знае — на него, преситения от изкусните в любовните наслаждения столични жрици на любовта няма ли да му се стори прекалено обикновена тази девойка, естествена като дива роза? А ако е привлечен — уви, този грях се среща доста често във Византия, от мъжки обятия?
По-добре да не се мисли за това.
И ханът попита:
— Преподобният Симеон обеща да завърши портрета ти преди да заминеш. Завърши ли го?
— Да, татко, още вчера.
— Хубаво. Ти доволна ли си?
— Аз… струва ми се, че там е изобразена някоя друга.
— Добър майстор е този грък. Владее занаята си. Хубаво би било да имаше повечко такива хора тук. Той създаде портрет на майка ти, гърците му се покланят в църквата си. Сега и твоя портрет. Ако вярно е отразил красотата ти, дъще, щедро ще го наградя. Това е много рядък дар — да затвориш в картина лицето на човек. Едно е да можеш да направиш лък, който от триста крачки да порази елен, да измайсториш стрела, която да свисти в полет — при достатъчно желание на това може да се научи почти всеки. Но да се пренесе върху дървото човешкия образ — това, повярвай ми, е нещо съвсем друго. Гърците наричат такъв дар талант, по-скъпо от златото го ценят. Ако преподобният Симеон не беше толкова привързан към религията си, бих му построил дворец във Фанагория, за да учи българите на изкуството, което владее…
Съвсем не на място Чечке попита:
— Татко… ще се върне ли скоро… буйтур Илбарис?
— Илбарис ли? Ако с него е благословията на Тангра, надявам се, че ще се завърне скоро.
— А ти защо го изпрати там, при гърците?
— Изпратен е там с поръчение, Чечке. Ако направи всичко, както трябва, Илбарис ще стане кавхан, ще го назнача посланик. Само илханите и аз самият ще бъдем по-висши от него.
Страните на девойката поруменяха.
— А… мислиш ли, че скоро ще се върне?
Бащата притисна девойката до себе си.
— Надявам се. Силно се надявам. А сега върви, Чечке, приготвяй се. И аз да тръгвам…
* * *
Понякога ханът обичаше, отказвайки се от пищно шествие, да се поразходи с един или двама телохранители из улиците на своя град, без да привлича особено внимание. Обличаше обикновена дреха, подпираше се на проста тояга.
И сега постъпи по същия начин. На главните порти стражниците разтвориха копията и Кубрат премина през площада, за да се влее в хорския поток. Издалеко се носеше тъжния звук на курая, нечий глас пееше, наоколо се бяха стълпили слушатели. Телохранителят си пробиваше път сред тях с помощта на яките си рамене и не обръщаше внимание на недоволните. Музикантът видя хана, задави се в един миг и скочи на крака, но Кубрат го спря с жест:
— Свири, свири…
А певецът дори и не погледна владетеля. Видя ли го въобще? С притворени очи той целият се бе слял с песента. Телохранителят пристъпи, но Кубрат само с поглед го върна обратно.
Този човек пееше за степта, за родните места, останали далеч, за немилата чужбина, откъдето не можеш да избягаш, думите на песента се подемаха от курая. Зад гърба на хана някой обясняваше: тази песен я съчинил илхан Алцек, на когото съдбата подготвила същата участ — с години да живее далеч от дома, съчинил я и сам я изпял на българските певци, а те с търговски кервани пристигнали във Фанагория.
Лееше ли се, лееше песента и думите й се разнасяха далеч наоколо. Разказваха за печалния джигит, който завижда на волния лястовичи полет, защото птицата може да лети накъдето си поиска и бързо ще долети до дома, където майка и баща не знаят, че в този миг синът им гледа към далечната си родина и никой не може да каже кога ще се завърне, а дали изобщо ще се върне — и това никой не знае…
Хан Кубрат слушаше песента, а наоколо в кръг стояха фанагорски жители, обикновени граждани, занаятчии, слуги, търговци, разносвачи, хамали, грънчари… И на мнозина им се свиваше сърцето от думите, от пронизителния, жален звук на курая. „Жал ми е за илхана“ — продума някой зад ювиги-хана, но Кубрат не се обърна. Неговото сърце също се бе свило. Затвори очи и мигом видя сина си — такъв, какъвто си го спомняше на раздяла: просто момче с дълги ресници. Алцек приличаше на Чечке. Нима… нима толкова тъгува по родната земя, та съчинява песни като някакъв скитащ певец? Навярно песента е измислена от народа, който винаги е съпричастен с онеправданите от съдбата.
За пръв път от много години хан Кубрат се замисли: правилно ли стори, че остави Алцек във византийския двор? Въпреки че не можеше да не го остави — след като сам бе живял не една година в Константинопол, добре разбираше защо византийските василевси канят наследниците принцове. За заложници? Да, разбира се. Случи ли се нещо — първа ще отхвръкне от раменете главата на илхан Алцек, а това не е най-лошото — могат да го лишат от зрение, да го скопят, да изкривят човешката му същност.
Но има и още нещо — винаги е добре да имаш под ръка човек, израснал в двора на императора — за него са станали родни и самия двор, и религията на гърците, а чуждо е вече онова, далечното, в дивите, както смятаха там, места, откъснати от гръцката цивилизация.
Какво е станало със сина му, с Алцек? Ловък придворен, един от безчислените блюдолизци, постоянно обикалящи около трона, или е съумял да се съхрани, да не урони достойнството си на илхан, син на хан Кубрат?
Отдавна владетелят не си бе спомнял за най-малкия си син. Остави го в Константинополския двор и го изхвърли от сърцето си, все едно го изкорени. А сега споменът прокърви, подобно на прясна рана. Може би трябваше да каже на буйтур Илбарис да опита да се договори с император Ираклий да пусне илхана в родния му край за месец-два? Не, ханът дори не си и спомни за Алцек, когато изпращаше Илбарис, мислеше само за гръцкия огън и за нищо друго.
А думите на песента и простият й мотив се завърнаха и му не даваха покой. Песента проникваше до най-съкровените кътчета на душата, бъркаше с пръст в раната, мъчително извикваше спомените за слабичкото момченце, останало на каменния константинополски пристан. Кубрат си проби път през сгъстилата се още повече тълпа и нареди на телохранителя си по-късно да намери певеца и да го доведе в двореца.
Само за миг се повдигнаха от учудване веждите на алипа — ханът никога преди не беше викал при себе си улични музиканти. Обичаше разказвачите и често ги канеше, обичаше да слуша сказанията за отминали подвизи на батири с могъща, нечовешка сила, под чиито стъпки треперела земята, щом поемели на битка. Слушаше ги със затворени очи, с удоволствие, но и донякъде снизходително — самият той бе силен в младостта си, познаваше и много други воини, надарени със сила, но знаеше също, че само с едната сила не можеш да направиш много. Дори в единоборството силният бива надвит от ловкия, от този, който успее да хвърли ласото, сякаш улавя разбеснял се жребец, или съумее да прониже издалеко някое незащитено място с островърха стрела. Затова и разказвачите в двореца идваха повече да развличат, без да навяват на дълбоки размисли.
А ето че песента нещо раздвижи, накара го да се замисли…
Музиката на българите като цяло бе проста — курай, тръстикова свирка. Но Йоан Фасиан държеше при себе си гръцки музиканти и неведнъж бе канил хана да ги послуша. Кубрат ги слушаше, но простата му душа не откликваше на тяхното изкуство. Друго нещо е кураят.
Беше ханът прекалено стар, за да се променя и да привиква към нови звуци.
А към нова религия?
Както се изкачваше по стълбата, при тази мисъл той изведнъж се спря. Да, наистина, а към религията? Вчера му казаха, че много българи посещават ежедневно църковните богослужения точно както и византийците. На това той нищо не отвърна, нищо не забраняваше, бе толерантен. Но това означава ли, че спокойно ще гледа как новата вяра изтласква старата от Фанагория? Разбира се, най-важното за него е когато настане мигът на голяма опасност всеки способен да носи оръжие, независимо от бога, към когото отправя молитви, да застане по стените, рамо до рамо с другите. Така е. Но няма ли да се окаже, че от вярата на предците си ще започнат да се отказват цели родове и орди и няма ли това да разпали вражда между тях? И няма ли той, хан Кубрат, да остане последният, освен тептангра Ирсан, който да вярва в Тангра?
Ах, да, и хаган Юлуш също!
И като си спомни за своя заклет враг, ювиги-ханът се усмихна накриво…
В същата вечер, преди Чечке да замине с майка си при илхан Котраг в Горен Кирмен, се проведе още един разговор.
— Бащице, поканих илханите да вечерят с нас — каза Аппак, без да погледне съпруга си в лицето. — Утре всички те ще се разпръснат по джайляите си и не се знае кога отново ще се съберем заедно. Затова си помислих, че може да поискаш да им кажеш нещо, преди да се разделим…
Лошо. Много лошо. Сключиха се сърдито рошавите вежди, приличащи на посребрени храсталаци над очите, хлътнали дълбоко в орбитите си.
— Зле си постъпила, Аппак. Не ме попита дали искам да говоря за нещо с илханите. Зная какво очакваш. Но не бързай и не ме пришпорвай. Когато му дойде времето, сам ще кажа кой от илханите ще седне на трона, кой ще заеме мястото ми.
Гледаше жена си с хладен и жесток поглед, какъвто й отправяше изключително рядко. Видя, че Аппак е прекрасна, както и преди, но и видя как паяжината на годините предателски се оплита около някога стройната й шия, забеляза, че жена му е започнала да носи много повече златки украшения.
За пръв път ли забеляза? Не, навярно го бе видял и по-рано, но никога не си бе позволил да обърне внимание, а още по-малко да й направи забележка. Българите нямат такъв обичай, свойствено е по-скоро на аланските ханове да даряват жените си със златни и сребърни пръстени, огърлици, висулки и гривни. Сега хан Кубрат разбра, че това проблясващо великолепие го дразни, не се удържа и добави:
— Аппак, ти произхождаш от хански род. Предците ти винаги са били знатни и са се славели с ум, достойнство и смелост. А сега се погледни, все едно си накичила по себе си цялата сергия на златаря. А като те гледат и снахите се кипрят със злато. Никога не е имало нещо такова при българите. И няма да има. Кажи на всички да идват в двореца без украшения. Вчера като дойде Котраг с жена си, не можеш да я видиш изпод тия дрънкулки. С цялото това злато по нея могат да се купят два табуна отлични коне.
Никога досега ханът не беше произнасял такива думи. Аппак кипна, почувства се дълбоко оскърбена, горещата кръв на утригурите се разбунтува в жилите й, качи се в главата й и тя отвърна на мъжа си не така, както бе прието.
— Прав си, хане мой — промълви тихо тя, — прав си, когато казваш, че не златото, а умът краси човека. И без да кажа ни дума бих приела упреците ти, ако бях мъж като теб. Но аз съм жена, хане мой, и ще остана такава до последния си дъх. А жена без украшения е като поляна без цветя. Това първо. А второ, обясни ми, ако ти е толкова противно да гледаш всичко излишно, какво означава тогава златната верижка около врата ти и защо ти е този златен пояс? Ако желаех да те уязвя, щях да кажа, че и едното, и другото никак не те красят…
Още нещо каза Аппак, но Кубрат не го чу. Нещо се случи с него. За пръв път в живота си упрекна съпругата си, но не можеше и да си представи, че тя ще му говори така. Кръвта нахлу в главата му като шумна вълна, само нейното туптене слушаше той, нищо друго не чуваше. Стоеше, гледаше жена си, която беззвучно отваряше и затваряше уста, вперила очи в него… И изведнъж тя млъкна. Прекрасните й очи, едва-едва очертани в ъгълчетата със самаркандски туш се разтвориха широко, напълниха се със сълзи. Пристъпи напред, притисна се към широката гръд на мъжа си. Полека започнаха да се възвръщат звуковете и се превърнаха в ридания.
— Не се сърди, бащице — и като говореше, Аппак сваляше от себе си златните украшения, гривните, висулките. — Мислиш ли, че ми е притрябвало всичко това? Ще ги дам на дъщеря ни, нека се радва. Само не се въси, не се сърди…
Нещо капна на ръката му, после още веднъж. Там, където Аппак бе склонила глава, бе съвсем мокро. Ханът въздъхна, погали златните, вече сребреещи коси на жена си. Няма какво да делят, нито преди, нито сега. Един слънчев лъч заблестя и разсипа златисти искри по скъпоценните камъни на украшенията, разхвърляни по пода.
— Скоро ще пристигнат илханите — каза Кубрат. — Отиди се оправи.
Аппак погледна в очите на мъжа си. В тях имаше безкрайна умора. И любов. И тревога. За нея, за Чечке…
— Прости ми…
— А ти забрави думите ми. Носи каквото желаеш. Винаги.
От съседната стая долетяха гласовете на илханите…