Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (9)

8.
Г-н Монк и дългото пътуване с кола

Междущатска магистрала №5 е прав като стрела път, който се спуска надолу по долината Сан Хоакин и навлиза в Централна Калифорния. Толкова е права, че почти можеш да свалиш ръце от волана и да управляваш колата само с крака.

Пейзажът, както и самото пътуване, е монотонен и непроменлив — само равни участъци напечена земеделска земя, докъдето поглед стига. Няма дори никакви интересни градчета или туристически атракции, които да посетите. Единствените признаци на цивилизация са бензиностанциите и ресторантчетата за бързо хранене, разположени на всеки петдесетина километра.

Винаги съм се чудила откъде ли идват хората, които работят в тези изолирани, затънтени крайпътни места за почивка. Когато бях дете, татко ми казваше, че те изобщо не са хора, а зомбита, живи мъртъвци, избрали цяла вечност да сервират хамбургери вместо да отидат в ада.

Повярвах му. Не че съм била наивно и лековерно дете. Ако сте виждали изцъкления поглед в очите на онези служители на касата, вие също щяхте да се убедите. Да ви кажа честно, не съм съвсем сигурна, че се е шегувал.

Ако спазвате ограниченията на скоростта и спирате само да налеете бензин, пътуването с кола от Сан Франциско до Лос Анжелис продължава около шест часа. Ако превишите скоростта обаче, не е трудно да си спестите един час. Хубавото на шофирането по прав път през дългата триста километра долина е, че няма много места, където могат да се скрият калифорнийските пътни полицаи, и ако от шофирането самият вие не сте се одремали дотолкова, че да заприличате на зомби, обикновено можете да видите самолета на калифорнийския пътен патрул да кръжи над магистралата много преди да попаднете в обхвата на радара им.

Но за превишаване на скоростта не можеше да става и дума, когато Монк беше в колата. Благодаря на бога за бордовия компютър на колата. Можех да поддържам скоростомера закован точно на деветдесет и четири километра в час. Да, знам, че ограничението за скоростта е деветдесет и пет километра, но това е нечетно число, а това щеше да ме направи престъпница в очите на Монк.

Двете с Шарона бяхме на предната седалка на моя джип „Чероки“. Монк седеше отзад, точно в средата. Това може и да ви се струва дреболия, но за Монк беше много важно. Преди да тръгнем от Сан Франциско, той бе настоял да вземем с нас и четвърти човек, само да бъде разположението на местата равно и балансирано.

Отказах.

— Добре — каза Монк. — Просто ще трябва да вземем някой стопаджия по пътя.

— Няма да кача напълно непознат човек само за да задоволя прищявката ви за четен брой хора в колата — казах. — Може да се окаже въоръжен с брадва убиец.

— Стопаджиите изпълняват ценна служба за обществото.

— Наистина ли смяташ, че пътуват с теб само за да можеш да имаш четен брой пътници в колата си? — попита Шарона.

— Разбира се, че не — каза Монк. — Правят го, за да стигнат от едно място на друго.

— Хубаво е да се знае, че не си изгубил напълно връзка с реалността — каза Шарона.

— И в отплата за пътуването, те балансират колата ти — каза Монк. — Това е общественият договор. Наистина беше популярно през шейсетте. Всички миролюбци го правеха.

— Миролюбци? — попитах.

— Нали знаеш — дайте шанс на мира. Правете любов, а не война. Събирайте се в групи с четен брой — каза Монк. — Диви времена бяха.

— Ако успееш да измъкнеш Тревър от затвора, тогава на връщане в колата ще имаме четирима души — каза Шарона. — Мисли за това като за стимул.

Монк настоя да вземем със себе си достатъчно храна и вода за двуседмичен престой, заедно с всички дрехи, спално бельо, съдове и прибори за хранене, от които щеше да има нужда.

Добре, че имах голяма кола.

И двете с Шарона взехме по една чанта с багаж за едно денонощие, по две бутилки вода и голям пакет „Чийз Дудълс“, който да си поделим.

Като се имат предвид всички обстоятелства, пътуването вървеше доста добре, докато не стигнахме на няколко километра от Харис Ранч — пасище с площ от три хиляди декара, гъмжащо от сто хиляди крави, всичките хранещи се, преживящи и очакващи смъртта си — успоредно на водещите на север платна на междущатската магистрала.

Миризмата на кравите се усеща още преди да ги видите. Монк започна да се гърчи и да се дави в мига щом вдъхна за първи път мириса на онези планини от животински тор. Сякаш от колата внезапно беше изсмукан целият кислород и той се задушаваше.

— Какво е това? — изграчи той.

— Ранчо за отглеждане на добитък — казах. — Ще го отминем след пет-десет минути.

— Дотогава ще съм мъртъв — рече Монк. — Всички ще сме мъртви.

— Дишай през устата — каза Шарона.

— Това с какво ще промени положението? — попита Монк с толкова раздразнение в гласа, колкото успя да докара, докато се опитваше да говори, без да вдишва.

— Няма да усещаш миризмата — каза Шарона.

— Бъди реалистка, жено. Радиацията не може да се помирише и въпреки това те убива — каза Монк. — Дори и ако оцелеем днес, утре косата ни ще започне да пада на кичури. Отбий колата встрани. Искам да си извадя противогаза от куфара.

— Забравете — казах. — За времето, което ще ни отнеме да отбием встрани, да претършувате куфара си и да си извадите противогаза, можем вече да сме на десетина километра оттук.

Монк пое дузина антисептични кърпички от Шарона и покри с тях носа и устата си. Освен това си затвори очите, за да се защити от гледката на всички тези крави и животински тор. Аз също не примирах от удоволствие при вида на гледката, но колкото и прав да беше пътят, все пак не можех да карам със затворени очи.

Щом отминахме ранчото и миризмата, Монк изпи около шест бутилки „Сиера Спрингс“, за да се прочисти от токсините. Това скоро му докара нов проблем.

— Трябва незабавно да направим обратен завой и да се върнем в Сан Франциско — каза той.

— Защо? — попита Шарона.

Монк не искаше да каже. Изопна плещи. Запристъпва от крак на крак. Започна да се гърчи.

— Трябва да отида до едно усамотено място — прошепна засрамено Монк, — за да свърша едно самотно занимание.

— Трябва да отидеш до тоалетната ли? — попита Шарона.

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Монк се беше изчервил.

— Страхотно — рече той. — Сега всички в колата знаят.

— Аз съм шофьорът — казах. — Аз, един вид, трябва да знам.

— Добре — каза Монк. — Но само толкова. Ще си остане между нас.

— Ще спрем на следващата бензиностанция — казах. — След десетина километра има една.

— Сигурно се шегуваш — каза Монк.

— Ти какво възнамеряваше да направиш, Ейдриън? — попита Шарона. — Да стискаш през цялото време, докато сме в Лос Анжелис ли?

— Това беше един от вариантите — рече Монк.

— Дори и да се върнем, не би могъл да стискаш през целия път до Сан Франциско — каза Шарона. — Приеми го, Ейдриън. Нямаш друг избор, освен да използваш обществена тоалетна. Или някое дърво.

— Това е истински ад — заяви той.

Вече започвах да се съгласявам с него.

Преди да отиде в тоалетната на бензиностанцията, Монк се издокара в защитен костюм за работа с опасни материали, снабден със собствена вентилационна и въздухопречиствателна система. Не се шегувам. Беше от онези костюми, каквито носят хората от Националния институт по здравеопазване, когато си имат работа с избухване на епидемия от ебола. Обикновено го облича, за да чисти ливадата пред къщата си от кучешки изпражнения.

Монк отцепи мястото пред мъжката тоалетна с полицейска лента, а после се залови да лъска тоалетната със силни почистващи препарати, които беше донесъл със себе си.

Обикновено в подобна ситуация се чувствам невероятно смутена и самотна. И освен ако не сме заедно с капитан Стотълмейър, в крайна сметка обикновено ми се налага да се справя с всички хора, които са били вбесени или поставени в неудобно положение от съответната възмутителна, причудлива или възмутително себична постъпка на Монк.

Не и този път обаче. Присъствието на Шарона най-сетне ми предоставяше известна подкрепа.

Шарона се справи със ситуацията, сякаш това беше нещо напълно нормално, и ако някой изгледаше странно Монк, тя им отвръщаше със суров втренчен поглед, който ги стряскаше и ги принуждаваше да се разкарат.

Когато смутеният управител на бензиностанцията излезе да се оплаче, че Монк е затворил мъжката тоалетна и ужасява клиентите със защитния си костюм, Шарона се справи прекрасно с него.

— Помислете си за това само за миг — каза тя. — Той почиства тоалетната вместо вас и това няма да ви струва нито цент. Това наистина ли е проблем за вас? Нима това е работа, която сам вие бихте предпочели да свършите?

На собственика не му трябваше повече убеждаване. Той се върна на касата и не ни каза нито дума повече.

След като собственикът беше укротен, а Монк — зает да чисти, да дезинфекцира и вероятно да се облекчи в промеждутъка между тези дейности, двете с Шарона си взехме по един хамбургер в заведението на „Карл Джуниър“ отсреща.

Не можех да не се запитам дали моят „Суперстар“ със сирене не е бил някоя от кравите нагоре по пътя. Но бях толкова гладна, че не ми пукаше.

Докато се хранехме, двете с Шарона си говорехме колко е трудно да бъдеш самотен родител и едновременно с това да се опитваш да се грижиш за Монк.

— Все едно да си самотен родител с две деца — казах.

— Това поне си чисти стаята — рече Шарона.

— А също и твоята — уточних.

Установих, че имаме много повече допирни точки, отколкото си мислех. Ставаше ми трудно да продължавам да не харесвам тази жена, макар тя да се канеше да провали живота ми.

На Монк му отне около час и половина да си свърши работата, а после се върнахме на пътя. Влязохме в Лос Анжелис около шест вечерта, и макар че беше най-натовареното време от вечерния пиков час, движението не беше особено оживено, докато не стигнахме прохода „Сепулведа“. Именно там магистралата за Сан Диего прехвърля планините Санта Моника и се спуска в долината на Ел Ей. Дори с по шест платна от двете страна, магистралата пак не беше достатъчно широка, за да поеме всички коли. Пълзяла съм по-бързо, отколкото се движеха тези коли.

Може би точно затова ми се струваше, че всички карат тирове с размерите на къщи. Прекарваха толкова много време на магистралата, сякаш живееха там, затова смятаха, че поне могат да създадат в колите си всякакви домашни удобства.

Тежкотоварният камион пред нас имаше телевизионни екрани отзад на облегалките. Двете с Шарона имахме възможността да гледаме „Забавление тази вечер“ и да научим последните важни новини.

Когато стигнахме върха на прохода, пред нас се разкри добър изглед към долината на Лос Анжелис и онова, което дишахме.

Монк хвърли един поглед към гъстия кафяв слой смог и си сложи противогаза, който сигурно беше извадил от куфара, когато беше разопаковал защитния си костюм.

Не можех да го виня, задето носеше противогаз. Хванах се, че ми се ще и аз да имах.

Шарона се обади на лейтенант Сам Дозиър. Той работеше по случай на убийство в един антикварен магазин в Брентууд, който случайно се намираше доста близо до мястото, където бяхме, затова решихме да се срещнем с него там.

Изненадах се, че Дозиър не възрази. Предположих, че може би иска да разбере какво прави Монк толкова специален.

Е, лейтенантът скоро щеше да разбере.

И още как.