Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Two Assistants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Разпознаване и начална корекция
Dianays (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и двете асистентки

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-068-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1065

История

  1. — Добавяне

14.
Г-н Монк се прибира вкъщи

Намерихме Монк, останал верен на думата си, да върви надолу по булевард „Уестууд“ към „Уилшър“, където се намираше разклонът към водещата на север магистрала за Сан Франциско.

Жителите на Лос Анжелис като цяло са преситени от странни гледки; дори те обаче бяха объркани при вида на човек, вървящ по улицата с противогаз на лицето. Когато спряхме колата, за да го качим, Монк привличаше погледи от типа на онези, обикновено запазени за филмови звезди и полуголи жени.

Монк или не осъзнаваше, че е привлякъл вниманието, или просто не му пукаше. Той се настани на задната седалка на колата, затръшна вратата и я заключи.

— Вкъщи ли сме вече? — попита.

— Има шест часа път с кола — казах, докато минавахме през центъра на Уестууд Вилидж и се спускахме към булевард „Уилшър“.

— Все още не можем да си отидем вкъщи — каза Шарона. — Не си открил убиеца на Елън Коул.

— Не мога да го направя тук — рече Монк.

— Но убийството е станало именно тук — каза тя.

— Погледни какво е направил токсичният въздух с хората, които живеят тук. Инжектират се с ботокс, разхождат се с провиснали разкопчани панталони и с пълзящи навсякъде по телата им хлебарки, и се съешават с каквото им падне — каза Монк. — Ако останем още дълго, дишайки този въздух, ще станем същите като тях.

— Но вие не дишате техния въздух — възразих.

— Помни ми думите, след още пет години всички в Лос Анжелис ще имат по три очи, опашки и ципести крака — каза Монк. — Би трябвало да поставят под карантина целия град.

— Труди е израснала тук — възрази Шарона.

Помислих си, че това е много подъл удар под кръста, но Шарона бе една отчаяна жена, а съпругът й беше в затвора за убийство, което не беше извършил, затова бях готова да се държа опрощаващо. Надявах се, че и с Монк е така.

— Измъкнала се е точно навреме — каза Монк. — Но бог да е на помощ на родителите й.

— Трябва да продължите още малко разследването на Сали Дженкинс и д-р Бейлис — каза Шарона.

— Не са го направили те — каза Монк.

— Ти прати в затвора за убийство човек, чието алиби беше, че по времето, когато е станало, се е намирал на борда на космическа совалка, обикаляйки Земята в орбита — възрази Шарона. — Не ми казвай, че си се изплашил от една жена, за която целият щатски сенат на Калифорния може да свидетелства, че тя не е била в Ел Ей по времето на убийството. В сравнение с първото, това алиби е направо жалко.

— Вярвам й — каза Монк.

— Може да е наела някого — каза Шарона.

— Тогава защо ще се занимава да топи Тревър за него? — попита Монк.

— Ами д-р Бейлис? — попита Шарона. — Той разполага само с пълна зала студенти, за да подкрепи твърдението си. Можеш да разбереш как е могъл да бъде на две места едновременно, ако си понапрегнеш ума.

— Той е противна откачалка — каза Монк. — Но е прав. Не е имал какво да спечели от убийството на Елън Коул, а е можел да изгуби всичко.

— Повече от Тревър е имал какво да спечели — възрази Шарона. — А именно Тревър е този, който е в затвора.

— Може би го е направила съпругата на доктора — казах. — Сигурно е била разярена, че Елън Коул е съсипала брака й.

— Тя не би ли убила вместо това съпруга си или Сали? — попита Монк.

— Именно Елън е поискала спермата — каза Шарона.

При споменаването на думата Монк се сви, разтресе се целият и продължи:

— Но именно Сали е била онази, която е родила бебето и в крайна сметка й е откраднала съпруга. Би било безсмислено да убива Елън.

— Добре, щом не е бил никой от тях, тогава убиецът все още е някъде там навън — каза Шарона. — Не можеш да си тръгнеш, докато не си разговарял с другите хора в живота на Елън Коул.

— Какви други хора? — попита Монк.

— Не знам — каза Шарона. — Ще трябва да намерим някакви.

— Вие ги намерете — каза Монк — и им кажете да ми се обадят.

Шарона се обърна към мен:

— Отбий встрани и спри колата.

Молбата беше проста, но не толкова лесна за изпълнение на булевард „Уилшър“. Трябваше да направя завой и да изляза на „Сепулведа“, който се намираше успоредно на магистралата и се спускаше покрай обширно военно гробище.

Паркирах на бордюра, при което си спечелих няколко изсвирвания с клаксон от разгневени мотористи, когато профучаха покрай мен и ми показаха среден пръст. Надявам се, че им е харесало, защото след пет години, когато ръцете им станеха ципести, нямаше да им е толкова лесно да го направят.

— Отвори багажника — каза Шарона. — Ще си извадя куфара.

— Не възнамеряваш сериозно да останеш тук — казах.

В отговор тя излезе от колата. Аз излязох, заобиколих и отидох отзад заедно с нея. Монк остана вътре.

— Съпругът ми е в затвора, Натали — рече тя. — Нямам никакъв избор. Ще открия други заподозрени.

— Как ще го направиш?

— Ще подуша наоколо, ще говоря с колегите на Елън, със съседите й, такива работи — каза тя. — Понаучила съм едно-друго за детективската работа от времето, което прекарах с Ейдриън. Ще измисля нещо.

— Ами работата ти? — попитах. — Ами синът ти?

— На Бенджи ще му е добре при сестра ми — каза Шарона. — Ще се обадя в службата да кажа, че съм болна. Ако ме уволнят, е, добре, винаги имам работата си при Ейдриън.

Тя видя изражението ми и сви рамене.

— Съжалявам, Натали. Така стоят нещата — каза, като изваждаше куфара си от колата. — Понякога животът е гаден.

Сякаш аз вече не го знаех.

— Колко време ще останеш тук?

— Докато ми свършат парите — каза тя, — което значи, че вероятно ще се върна след няколко дни.

— Междувременно аз непрекъснато ще го навивам да продължи с разследването — рекох. — Сигурно има нещо, което може да направи от Сан Франциско.

— Надявам се — каза тя. — Заради двете ни.

Схванах тънкия подтик — не че наистина имах нужда от мотивация.

— Късмет — казах.

— И на теб — пожела ми тя. — Тепърва ти предстои да понесеш шест часа в една кола с Ейдриън Монк. Не бих пожелала това и на най-злия си враг.

* * *

Пътуването към къщи не беше и наполовина толкова ужасно, колкото си бях мислила. Монк се премести на предната седалка и остана с противогаз на лицето, докато не се отдалечихме на сто и шестдесет километра извън Лос Анжелис, но остави противогаза облегнат на седалката до себе си просто за всеки случай и настоя да го предупредя трийсет минути предварително, преди да наближим Харис Ранч.

Монк започна да разглежда книгите на Йън Лъдлоу. Отвори „Имената са за надгробните камъни“, прочете една-две страници и шумно затвори книгата.

— Пчеларят го е направил — отсече той.

Взе „Смъртта работи през уикендите“ и прелисти набързо първите няколко страници.

— Извършителят е матадорът — заяви.

Затвори книгата и взе друга: най-новия роман на Лъдлоу — „Последната дума е смърт“. Отново прегледа няколко страници, преди да я затвори.

— Масажистката терапевтка го е направила — обяви той.

— Хвърлихте поглед само на първите няколко страници — отбелязах.

— Лъдлоу е толкова непохватен, че като нищо може да разкрие името на убиеца още на корицата — каза Монк. — Убиецът винаги притежава някаква странност на характера, която води до провала му.

— Как бихте могли да знаете? — попитах. — Не сте прочели докрай нито една от книгите му.

Монк взе една книга, прелисти я към края и кимна:

— Масажистката терапевтка страда от клаустрофобия, затова е отворила прозорците на местопрестъплението — каза той. — Именно така детектив Маршак е разбрал, че е била тя.

— Благодаря, че ми развалихте удоволствието от книгите — троснах се.

— И бездруго си бяха скапани — каза Монк. — Ти преживяваш повече и по-интересни мистерии, отколкото Лъдлоу може да измисли.

— Онези са работа — възразих. — Тези щяха да бъдат за забавление.

— Какво му е забавното да четеш някаква скалъпена мистерия, в която убиецът е винаги най-малко очевидният заподозрян и го хващат по един и същи начин всеки път?

— Вече нищо — казах. — Никога повече не мога да прочета книга на Йън Лъдлоу.

— По-късно ще ми благодариш — заяви Монк.

— Винаги казвате това; а случвало ли се е някой да ви благодари по-късно?

— Сигурно се заобикалям с неучтиви хора — каза той. — Би могла да ми благодариш.

— За какво?

— За всички неща, които съм направил за теб, за които би трябвало да ми благодариш.

— Като онзи път, когато изхвърлихте всичките ми съдове, защото една купичка беше нащърбена?

— Това е идеален пример — каза Монк.

— Да, така е.

Пътувахме мълчаливо няколко минути, а после той се обади отново:

— Не разбирам какво искаш да кажеш — рече.

— Помислете си за това още малко — предложих. — По-късно ще ми благодарите.

Не го направи.

Предупредих го половин час преди да стигнем до Харис Ранч и минахме покрай него без произшествия, макар че той си държеше очите затворени през цялото време и се беше вкопчил с две ръце за контролното табло, сякаш се возехме на скоростно увеселително влакче.

Малко след като подминахме Харис Ранч, трябваше да спра, за да отида до тоалетната, и бях подготвена за двучасов престой, докато Монк чистеше някоя мъжка тоалетна, за да може да я използва. Но Монк нямаше нужда да се облекчи.

Всъщност, научих, че за да е сигурен, че по време на пътуването изобщо няма да му се наложи да ходи до тоалетна, откакто се беше събудил тази сутрин, не беше пил нищо. И освен това ми заяви, че през цялото пътуване не възнамерява нито да яде, нито да пие нещо.

Аз не си поставях такива ограничения. Затова от един ресторант от веригата „Уенди’с“ си взех хамбургер, малко пържени картофки и огромна чаша кока-кола, докато Монк седеше по диагонал срещу мен, като хриптеше и ближеше напуканите си устни.

Напълних отново чашата си с кока-кола и се върнахме на пътя. През остатъка от пътуването стомахът на Монк къркореше, а той продължаваше да издава онези странни звуци, сякаш се задушава. Включих радиото, за да го заглуша. След час-два той или заспа, или умря от обезводняване.

Върнахме се в Сан Франциско около осем вечерта. Сръчках го да се събуди и му помогнах да замъкне куфарите си в апартамента. Той беше толкова щастлив, че си е у дома, че вероятно щеше да се разплаче, ако в тялото му беше останала някаква влага.

Отидох до сестрата на Шарона да взема Джули и се прибрахме у дома. Беше хубаво да се върна.

Джули седна на кухненската маса. Извадих две лъжици и четвъртинка шоколадов сладолед „Хагендаз“[1]. После седнах до дъщеря си. Осведомихме се взаимно за последните събития в живота ни, докато ядяхме сладолед направо от кутията.

Да, знам, че по отношение на това, доколко здравословно и питателно е подобно нещо, със същия успех можех да дам на Джули отрова за плъхове, но някак си просто е невъзможно да установиш приятелска връзка с дъщеря си на чиния оризови сладки.

Джули имаше добри новини за мен.

— Гипсорекламата се оказа истински хит — каза тя. — Продажбите задействаха клаузата за индексиране на цените, затова другата седмица ще получа петдесет долара повишение.

— Това е страхотно — рекох. — Накрая може и да съжаляваш, когато ръката ти оздравее и трябва да ти свалят гипса.

— Всъщност не — каза Джули. — Реших да продам концепцията за реклама върху гипс.

— Да продадеш концепцията за реклама върху гипс? Какво значи това?

Моята възхитителна дъщеря започваше да звучи като някое от онези преждевременно развити хлапета в недобрите ситкоми по телевизията. Не знаех дали мога да го понеса.

— Децата на моята възраст непрекъснато си чупят костите — каза тя. — Трябва да видиш всичките деца с гипс в моето училище. Затова се свързах със „Соренто“ и други търговски предприятия в Ной Вели, за да използват за такива реклами и други деца.

— Ти какво печелиш от това?

— Аз намирам децата с гипсираните крайници, уговарям рекламирането върху гипса и получавам двайсет процента комисиона — каза тя. — Плюс това получаваме десет процента отстъпка върху всички покупки, които правим заедно с рекламиращите. Аз подтиквам други деца, като им плащам да ми препоръчват хора с гипсирани крайници.

— Кой ти помогна да измислиш това?

— Никой — каза тя.

— Никога преди в живота си не си използвала думи от рода на „продажба на концепцията“ и „подтиквам“.

— Да не си очаквала, че ще говоря като бебе до края на живота си? — попита тя. — Аз раста.

— Няма да пораснеш, ако не ми кажеш кой те подучва.

Тя въздъхна.

— Сестрата на Шарона излиза на срещи с някакъв счетоводител. Двамата с Лари си поговорихме за моето начинание.

— Твоето начинание? — казах.

— Защо непрекъснато повтаряш всичко, което казвам?

— Просто се опитвам да не изгубя нишката. Тези термини ми идват малко в повечко — рекох. — Е, какво иска той от цялата тази работа?

— Нищо — каза тя. — Поне докато не се инкорпорираме.

— Нямаше ме почти два дни — казах. — Честно казано, изненадана съм, че още не се е случило.

— Как мина в Лос Анжелис?

— Господин Монк разкри едно убийство и хвана един крадец по магазините — казах. — Но не откри кой всъщност е убил Елън Коул.

— Значи таткото на Бенджи още е в затвора — каза тя.

— Боя се, че да — казах.

— Харесвам Бенджи — рече Джули. — Между нас има нещо общо.

— Господин Монк — казах.

Тя поклати глава.

— Властни майки с мания за контролиране.

— Това да не е поредният израз, който си научила от добрия стар Лари?

— От предаването на доктор Фил — каза тя.

— Гледаш твърде много телевизия — заявих.

— Надявам се господин Монк да открие убиеца на онази дама, който и да е той — каза Джули. — Не искам между нас с Бенджи да се появи още едно общо нещо.

— Какво например? — попитах.

— Че и двамата сме изгубили бащите си.

Бележки

[1] „Хагендаз“ (Haagen — Dazs) — Марка луксозен сладолед, отличаващ се с естествените си съставки и отсъствието на консерванти — Бел.прев.