Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Two Assistants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Разпознаване и начална корекция
Dianays (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и двете асистентки

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-068-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1065

История

  1. — Добавяне

20.
Г-н Монк посещава ортодонт

Някога Уолнът Крийк бил старомодно градче на бреговете на малко поточе, виещо се през орехови горички под сенките на Маунт Диабло. През шейсетте и седемдесетте горичките били изсечени, а потокът — отклонен, за да направи място за хиляди построени по общ проект комплекси с жилища с имена от рода на Уолнът Ейкърс, Уолнът Гроув и Уолнът Уок.

Към началото на новото хилядолетие центърът на Уолнът Крийк беше разрушен до основи и построен отново, така че се беше превърнал в напомнящ за Дисни търговски център, създаден да буди спомени за Америка на малките градчета, вместо наистина да бъде Америка на малките градчета.

Д-р Паула Далмас имаше ортодонтска практика в един медицински комплекс в центъра, който идеално отразяваше духа на новия Уолнът Крийк. Кабинетът на д-р Далмас се намираше в комплекс от лекарски и зъболекарски кабинети, който приличаше на търговски център и имаше име като на построен по проект комплекс от жилища: „Доктор’с Парк“. Липсваше само „Панда Експрес“, макар че на пандата от логото щеше да й трябва окачен на врата стетоскоп, за да си пасне с останалото.

Една събота месечно д-р Далмас работеше с пациенти, повечето от тях деца и тийнейджъри, които не можеха да си запишат обикновен час през седмицата, вероятно защото нямаше родител, който да ги закара.

Можех да оценя това. Ще ми се ортодонтът на дъщеря ми да работеше през уикенда. Мислех си, че дори може би си струва да карам Джули до Уолнът Крийк, за да се възползвам от съботните часове за прегледи.

Като имах предвид страха на Монк от зъболекари, си мислех, че ще ми е трудно да го вкарам в кабинета на д-р Далмас. За голяма моя изненада обаче той изобщо не изглеждаше изпълнен с неохота. Почти се втурна вътре.

Чакалнята беше топла и удобна, боядисана в успокояващи пастелни тонове и обзаведена с гостоприемно изглеждащи издути кресла. Ако не бяха поставените в рамки плакати с изображения на зъби преди и след ортодонтската намеса, пръснатите по масичките за кафе броеве на „Списание за деца“ и задължителният аквариум, пълен с тропически риби, бихте могли по погрешка да предположите, че това е нечия всекидневна.

Имаше две деца, които чакаха заедно с някой от родителите си да бъдат приети от докторката или някоя от сътрудничките й. Видът на тези деца и на прозрачните, едва забележими скоби на зъбите им ме изпълни с горчивина и завист.

Когато аз носех ортодонтско апаратче, устата ми беше натъпкана с телове, гумени ленти и блестящо сребро, заради които се срамувах да се усмихвам. Трябваше да слагам восък върху теловете в устата си, за да не ми станат драскотини от вътрешната част на бузите. Можете да си представите колко привлекателна ме правеше това. И това даже не беше най-лошото от всичко. След училище трябваше да прикрепям скобите си към сложно приспособление за глава от колекцията „Лондонският Тауър“, от което лицето ми изглеждаше така, сякаш бавно го издърпват от черепа ми.

Двайсет години по-късно още чувствах онзи срам — до такава степен, че мразех тези деца, задето не им се налагаше да понасят онова, което понасях аз. Очевидно съм жена, която трябва да поработи по някои въпроси.

Докато се представях на жената на рецепцията, Монк се приближи и загледа възхитено един от плакатите. Стоеше пред него, със сключени зад гърба ръце, като изучаваше задълбочено ярките изображения на криви жълти зъби и на начина, по който изглеждаха, след като бяха изправени и избелени. Бихте си помислили, че е в Лувъра.

— Великолепно — каза той.

Извади увеличително стъкло от вътрешния горен джоб на якето си и разгледа снимките на плаката, представящи зъбите преди и след намесата.

— Изключително — каза.

Рецепционистката ми махна.

— Докторката тъкмо приключва с един пациент — каза тя. — Можете да се върнете и да се срещнете с нея, ако искате.

— Благодаря ви — казах.

Когато се обърнах, видях, че Монк е вдигнал рулетка към зъбите на плакатите. Нямах представа какво мери, но кимаше одобрително.

— Истинско изящество — рече той.

— Господин Монк, докторката може да ни приеме сега — казах.

— Една минутка. — Монк сложи рулетката обратно в джоба си и се приближи до рецепционистката.

— Извинете — каза той. — Знаете ли къде мога да купя това произведение на изкуството?

— Какво изкуство? — попита жената на рецепцията.

Монк посочи плаката.

— Това е великолепна творба, наистина гениална.

— Имате предвид снимките на зъбите? — попита тя.

— Ще изглежда чудесно във всекидневната ми — каза Монк, — макар да предполагам, че цената й далеч надхвърля възможностите ми.

— Това нещо ли? — попита тя. — Мисля, че беше някаква рекламна мостра без стойност, която пристигна заедно с една от поръчките ни за стоматологични материали.

Монк се усмихна.

— Не, наистина. Говоря сериозно.

— Безплатно е — каза тя. — Раздават го ей така.

— Разбирам. Докторката не иска всички да знаят колко е платила. — Монк снижи гласа си до шепот. — Няма да е добре за бизнеса й да парадира пред пациентите с богатството си. Възхищавам се на дискретността ви.

Монк ме последва обратно в помещението за прегледи. Преддверието беше украсено с непринудени снимки на усмихнатите пациенти на д-р Далмас, някои — със скоби на зъбите, други — без. Монк мина бавно покрай тях, като се опитваше да ги огледа всичките. От изражението на лицето му бе очевидно, че беше впечатлен от онова, което виждаше.

Помещението за прегледи представляваше голяма стая с четири стоматологични стола, разположени срещу голям панорамен прозорец, от който се разкриваше изглед към хълмовете.

В два от столовете седяха тийнейджърки: една зъбна хигиенистка почистваше с четка зъбите на едното момиче, а друга жена преглеждаше устата на второто. Предположих, че това е д-р Далмас, тъй като само тя беше с бяла престилка.

Д-р Далмас беше висока и слаба и носеше косата си вързана на конска опашка, което я правеше да изглежда почти толкова млада, колкото пациентите си.

— Изглежда добре, Мариска — каза д-р Далмас. — Но трябва да си носиш ретенционните апаратчета по-често, иначе ще се върнеш там, където беше в началото.

— Но апаратчетата изглеждат толкова ужасно — каза момичето.

— Не толкова ужасно, колкото изглеждаха зъбите ти преди — рече д-р Далмас, докато смъкваше гумените си ръкавици.

— Добре ще е да я послушаш, млада госпожице — каза Монк. — Тя върши Божа работа.

Д-р Далмас се усмихна на Монк.

— Това е голям комплимент от страна на човек, когото никога не съм срещала.

— Вие превръщате хаоса в ред — каза Монк. — Спасявате живота на хората.

— Само им изправям зъбите — обясни д-р Далмас.

Монк поклати глава и ме погледна.

— Можеш ли да повярваш колко е скромна тази жена?

Д-р Далмас се надигна с усилие от столчето си и тромаво се приближи до плота, на който стоеше контейнерът за опасни отпадъци и пъхна вътре гумените си ръкавици.

Погледнах към Монк и го видях да я наблюдава, докато се движеше. Знаех, че неравната й походка вероятно го разстройваше. Балансът и симетрията бяха изключително важни за него. Но изражението на лицето му ме озадачи. В очите му имаше нежност, но скулите му бяха изопнати от гняв.

Докторката си изми ръцете и се обърна към нас. Изражението върху лицето на Монк изчезна, но видях колко усилия му костваше това. Не искаше тя да види какво чувства — каквото и да беше то.

— Значи имате дете, което се нуждае от ортодонтска намеса? — попита тя.

— Имам — казах, — но не това е поводът за идването ни.

Д-р Далмас изглеждаше объркана.

— Тогава какво мога да направя за вас?

— Бихме искали да поговорим с вас за Роналд Уебстър — каза Монк.

— Кой е той? — попита тя.

— Човекът, който ви е изпращал пликове, пълни с пари — рече той.

Тя погледна Монк в очите. Той не трепна.

— Да отидем в кабинета ми — каза тя.

Тя се заклатушка покрай нас, като вървеше начело. Докато я следвахме, на лицето на Монк отново се изписа онова странно изражение.

Кабинетът й беше светъл и просторен. Възглавниците на дивана бяха изработени от тъкан с флорални мотиви. Беше сложила вази със свежи цветя и снимки на съпруга и малкия си син. Дипломите й бяха поставени в рамки по стените, заедно с още снимки на семейството й. Беше много приветливо, излъчващо женственост място. Тя седна на бюрото си, а ние се настанихме в два еднакви стола за посетители пред нея.

— Не приличате на застрахователни агенти — каза тя. — Детективи ли сте?

— Той е детектив — казах. — Това е Ейдриън Монк. Аз съм асистентката му Натали Тийгър.

— За кого работите? — попита тя.

— Консултант съм към Полицейското управление на Сан Франциско — поясни Монк. — Помагам им при разследването на убийството на Роналд Уебстър.

За миг тя се замисли върху тези думи.

— Той беше шофьорът, който ме блъсна и избяга?

Монк кимна.

— Как разбрахте?

— Винаги съм смятала, че това са пари, изпращани с цел изкупване на вина — каза тя. — Сещах се само за един човек в живота ми, който би могъл да има толкова голяма вина.

— Кога започнаха да пристигат парите? — попитах.

— Не мога да си спомня точно, може би година-две, след като ме блъсна — каза тя. — По онова време непрекъснато влизах и излизах от болницата. Вече не помня колко операции бяха нужни, за да ме сглобят отново. Свършиха добра работа.

— Изглеждате страхотно — каза Монк.

Хвърлих поглед към него. Не можех да си спомня някога да е правил на жена комплимент за външния й вид. На мен със сигурност никога не ми бе правил комплимент.

— Белезите ми не се виждат — каза тя. — Крия ги.

— Всички имат белези и всички ги крият — рече той. — Вие се справяте по-добре от повечето хора.

— Не говоря образно — каза тя. — Тези белези са истински.

— Такива са и другите — каза той.

— Един ден, когато още живеех в Оукланд, по пощата пристигна дебел плик, върху който на ръка беше изписано името ми — каза тя. — Нямаше обратен адрес, само пощенско клеймо от Сан Рафаел.

— Колко пари имаше в него? — попитах.

— Няколкостотин долара — каза тя. — След това горе-долу на всеки месец пристигаха пликове, винаги с различна марка от някое място около Залива.

— Не е искал да го проследят — каза Монк.

— Няколко години след нараняването, напуснах Оукланд, за да отида да уча в Сан Диего. След като заминах, на стария ми адрес не пристигна нито един плик — каза тя. — Но един ме чакаше, когато пристигнах в Сан Диего. И пликовете продължиха да пристигат навсякъде, където съм живяла оттогава насам.

— Значи ви е следял — казах. — Сигурно са ви побили тръпки при тази мисъл.

— Да, така беше — каза тя.

— Но така и не сте отишли в полицията — отсече Монк.

— Не можех да съм сигурна, че парите са от него — каза тя.

— Освен това — намесих се, — сте ги харчели.

В очите й припламна гняв.

— Няма сума пари, която би могла да ме компенсира за онова, което загубих. Наложи се да ми направят пластична операция на лицето. Бедрата ми бяха раздробени, а освен това той ме лиши от способността да имам деца. Трябваше да си осиновим. Е, кажете ми, как бих могла да похарча и едно петаче от парите му? Дори от самата мисъл да го направя ми призляваше.

— Тогава какво направихте с всички тези пари? — попитах.

— След известно време вече дори не си правех труда да отварям пликовете. Просто ги мятах всичките в една кутия още щом пристигнеха — каза тя. — Все още ги пазя всичките до един.

— За какво ги пазехте? — попита Монк.

Тя сви рамене.

— За днес.

— Какво ще стане днес? — попитах.

Тя пак сви рамене.

— Къде живееше той?

— Сан Франциско — казах. — Бил е продавач на обувки, който е ходел на литургия всяка сутрин.

— В известен смисъл е хубаво да знам, че е правел и още нещо, освен да ми изпраща пари в брой, за да облекчи гузната си съвест — отбеляза д-р Далмас. — Имал ли е семейство?

— Доколкото разбрахме, е водел преднамерено самотен и скучен живот — каза Монк. — Така и не е престанал да се страхува, че ще го хванат.

— Значи и той също е страдал — каза тя.

— Предполагам — каза Монк. — Но някой е искал той да страда още. Бил е убит по особено жесток начин.

— Как? — попита тя.

— Бил е нападнат от алигатор — каза Монк.

Тя се втренчи в него.

— Сигурен ли сте?

— Познах по захапката — поясни Монк.

— Симетрично съзъбие — каза д-р Далмас.

— Симетрично съзъбие — рече Монк. — Прекрасно нещо.

Тя наклони глава и погледна Монк в нова светлина.

— Да, предполагам.

— Къде бяхте в четвъртък вечерта? — попитах.

— Тогава ли е убит? — отвърна тя.

— Това е най-доброто предположение — казах.

— Мислите, че съм го хвърлила на някой алигатор? — попита тя.

— Вие имате най-основателния мотив — казах.

— Нямам алигатор — каза тя. — А дори и да имах, не знаех нито кой е този човек, нито къде е. Но съм го виждала.

— Кога? — попита Монк. — Къде?

— Веднъж в един универсален магазин, после, няколко години по-късно пред един кинотеатър — каза тя. — Друг път го видях на стадиона по време на един мач от „А“ група в Оукланд, на който ме замъкна съпругът ми.

— И въпреки това не се обадихте в полицията? — казах.

— Той беше просто едно лице от тълпата, взиращо се в мен — поясни тя. — Това, което разпознах всъщност, не беше лицето му. Бяха очите. Никога няма да забравя очите му. Винаги се случваше толкова бързо. Примигвах или извръщах лице, или някой минаваше пред мен, а после него вече го нямаше. След това никога не можех да съм сигурна, че не е било халюцинация.

— Но знаехте, че не е било — отбеляза Монк.

Тя кимна.

— Знаех.

— Още не сте ни казали къде бяхте в четвъртък вечерта — отбелязах.

— Съпругът ми заведе сина ми в Сан Диего тази седмица да види баба си — каза тя. — Насладих се на една хубава дълга вана и на роман от Нора Робъртс.

— Значи нямате алиби — поясних.

— Предполагам, че не — каза тя. — Коя църква е посещавал?

— „Мишън Долорес“ — рекох.

— Може би ще дам парите на тях — каза тя. — Има ли още нещо? Имам да преглеждам още пациенти.

— Имам само още един въпрос — каза Монк. — Откъде мога да си намеря плакат като този в чакалнята ви?