Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (29)

28.
Г-н Монк и третото обобщение на събитията

Беше късно в понеделник сутринта, когато пазачите дойдоха до килията ни, сложиха белезници на двете ни с Шарона и ни изведоха да се срещнем с някакви посетители. Надявах се това да означава, че родителите ми са пристигнали заедно с някой могъщ адвокат по криминални дела, в сравнение, с който Пери Мейсън щеше да изглежда истински некадърник.

Въведоха ни в заседателна зала без прозорци, където ни чакаха Стотълмейър, Дишър, Лъдлоу и Монк. Бих предпочела да видя родителите си и адвоката.

— Можете да свалите белезниците — каза Стотълмейър на пазачите.

— Това е против правилата — заяви най-набитият от пазачите.

— Аз ще поема отговорността — каза Стотълмейър.

— Излагате се на опасност — рече пазачът.

— Не мисля — каза Стотълмейър.

Пазачите отключиха белезниците ни.

— Ще бъдем точно пред вратата — каза якият набит пазач.

— Вече се чувствам по-защитен — рече Стотълмейър.

— Какво искаш, Лелънд? — попита Шарона. — Защото, освен ако не искаш да ни поднесеш извинението си, не искам да чуя.

— Монк свика тази среща — каза Стотълмейър. — Казва, че има някои нови развития.

Погледнах Монк, който стоеше в края на масата, с пазарска торба в ръка. Лицето му разцъфна в щастлива усмивка. Не, беше нещо повече. Почти беше готов да запее.

Знаех какво означава това. Или най-сетне беше открил две съвършено еднакви колелца картофен чипс (невероятно явление, каквото рядко можеше да се срещне в природата, или поне така ми беше казал), или беше разрешил случая.

Погледнах към Шарона, Стотълмейър и Дишър, и видях, че те също го знаеха. Единственият, който не схващаше посланието, беше Лъдлоу. Но и той скоро щеше да схване.

— Е, каква е новината, която толкова ви е развълнувала? — попита го Лъдлоу. — Да не сте намерили начин да накарате някоя от тези двете да се обърне срещу другата?

— Това няма да се случи — каза Монк.

— Ще се изненадате на какво са готови хората, когато се сблъскат с живота в затвора — рече Лъдлоу.

— Те са невинни — каза Монк.

— Мисля, че доста изчерпателно доказах, че не са — възрази Лъдлоу.

— Доказахте обратното — каза Монк, като остави пазарската чанта върху масата. — Но не можех да демонстрирам това вчера. Беше неделя.

— Почивен ден ли си беше взел? — попита Шарона.

— Можах да се добера до последното доказателство едва днес. Можех да го намеря много по-рано, ако само бях видял онова, което беше точно пред очите ми през цялото време — каза Монк. — Ако не бях толкова погълнат от самия себе си, щях да осъзная какво става навреме, за да попреча това да се случи. Дължа извинение и на двете ви.

— За какво говори той? — обърна се Лъдлоу към Стотълмейър.

— Мисля, че се готви да ни каже кой е убил Елън Коул и Роналд Уебстър — каза Стотълмейър.

— Вече знаем — каза Лъдлоу, като посочи с глава към Шарона и мен. — Били са те двете.

— Били сте вие — рече Монк.

Лъдлоу се изсмя. Стотълмейър простена.

— Определено ще е хубаво, ако двамата с Монк бихте могли да разширите списъка си със заподозрени извън хората в тази стая — каза Стотълмейър. — Навън има цял град с възможни убийци. Изберете си някой от тях.

— Поне Монк не каза, че сме били вие или аз, сър — рече Дишър. — Не е ли наш ред?

— Денят едва започва — каза Стотълмейър. — Още има време.

Искаше ми се да вярвам, че извършителят е Лъдлоу, защото имах нужда това да е вярно. Но трябва да призная, че сърцето ми съвсем леко се сви. Ами ако съм била права преди? Ако това беше първият път, когато Монк грешеше? Погледнах към Шарона, чието лице беше безизразно, затова предположих, че и тя изпитва същото колебание като мен.

— Монк се шегува, капитане — каза Лъдлоу. — Нямате ли чувство за хумор?

— Имам — каза Стотълмейър. — Но Монк няма.

— Просто моето чувство за хумор е много пречистено — заяви Монк. — Почти антисептично.

— Не съм сигурен какво означава това — каза Лъдлоу.

— Ще имате много време да мислите за това в затвора — рече Монк.

Лъдлоу пак се изсмя.

— Добре, сега го схващам. Много плоско остроумие.

— Наистина го мисля. Вие сте убили Елън Коул и Роналд Уебстър — каза Монк. — Вече не можете да измисляте истории, за да спазвате всичките си срокове, затова убивате някого, когото сте срещнали, докато сте подписвали книги, наблюдавате развитието на събитията, после си избирате най-малко вероятния заподозрян, за да го натопите за престъплението.

Монк отново изброи подробно доказателствата, излагайки ги точно така, както ги беше изложил пред нас в къщата си в неделя. Може би греша, но мисля, че дори използва същите думи.

Лъдлоу изслуша всичко с развеселено изражение.

— От това би могъл да стане доста добър сюжет за роман. Всъщност, бих могъл да го използвам — каза той. — Но не се тревожете, със сигурност ще ви спомена в благодарностите.

— Монк, до този момент не си ни казал нищо, което да не ни беше казал вчера — каза Стотълмейър. — А оттогава насам казаното не е станало по-убедително.

Беше ми много неприятно да го призная пред себе си, но капитанът беше прав. Надеждите ми се топяха бързо, а ако съдех от изражението на Шарона, нейните също.

— Единствената ми грешка вчера беше, че си мислех, че целият замисъл на Лъдлоу е бил заради мен — каза Монк. — Никога не е бил. Не съм сигурен дали изобщо е знаел, че и аз съм замесен, докато не се появихме на подписването на книги в Лос Анжелис. В този момент обаче се е заел да натопи Натали и да добави още един неочакван обрат към сюжета на книгата си.

— Какво ти дава основание да го твърдиш? — попита Дишър.

— Защото всички събития, довели до убийството на Роналд Уебстър, започват в този момент — обясни Монк. — Именно тогава Натали използва кредитната си карта, за да си купи книгата на Лъдлоу — онази с инсценираното нападение от алигатор в нея.

— „Последната дума е смърт“ — каза Дишър, — която, ако ми позволите да го кажа, е обречена да влезе в пантеона на класическите криминални романи.

— Благодаря — каза Лъдлоу.

— Престани да се подмазваш, Ранди — рече Шарона. — Отблъскващо е.

— Ето какво се е случило — каза Монк. — Лъдлоу е погледнал през рамото й и е видял номера на кредитната й карта и, просто за всеки случай, е откраднал разписката от кредитната й карта, когато й е давал автограф върху книгата. Използвал е номера, за да поръча алигаторските челюсти и да се погрижи да й ги изпратят с експресна пратка в Сан Франциско.

— Да предположим, че си прав за това — каза Стотълмейър. — Откъде е знаел за Натали и за връзката й с огнебореца?

— Не е знаел — каза Монк.

— Не е знаел — повтори Стотълмейър. — Това не проваля ли до голяма степен цялата ти теория?

— Лъдлоу е преподавал в Бъркли, когато разкрих случая с Удушвача от Голдън Гейт — каза Монк. — Каза ни, че е смятал да го превърне в книга.

— Твърде късно — рече Дишър. — Вече съм напреднал с първата чернова. Само че направих известни промени.

— Нека позная — казах. — Сега вманиаченият по краката убиец е заловен с голи ръце от смел лейтенант в полицията на Сан Франциско.

— И убиецът се нарича Кракомразецът — каза Дишър, — както трябваше да се казва през цялото време.

— Лъдлоу сигурно е направил някои предварителни проучвания за мен и вероятно е научил за разследването на убийството на пожарникарското куче — каза Монк. — Връзката на Натали с Джо е била една от онези приятни изненади, на които Лъдлоу се надява, когато убива произволно избраните си жертви.

— Което значи, че не можеш да докажеш, че Лъдлоу изобщо е знаел нещо за Натали и огнебореца — каза Стотълмейър.

— Доказателството е, че тя е обвинена в убийство — каза Монк. — Ако Лъдлоу не е знаел за тях, тя нямаше да е тук.

Стотълмейър въздъхна уморено.

— Лъдлоу ти каза как е разбрал за тях. Разбрал е, след като Джо се обади на Натали.

— Разбрал е не по този начин — каза Монк. — Забравете неговия разказ. Следвайте моя.

— Вашият разказ е находчиво измислен — каза Лъдлоу. — Но построяването на сюжетната линия е слабо. Изобщо не е правдоподобно.

— Не приемай критиката лично, Монк — каза Дишър. — Той ми написа същите бележки за първия ми разказ.

— На мен самия ми е трудно да повярвам на този сюжет — рече Стотълмейър. — Това, което липсва, са доказателства.

— Тъкмо обратното, навсякъде има доказателства — каза Монк. — Ивиците по пода на банята на Уебстър. Солта във ваната. Капката кръв в канала. Капката хидравлична течност на пода. Кутията от пица. Опаковката от „Фед Екс“. Капките моторно масло на паркинга и алеята за коли пред къщата на Натали. Тениската на Джо с емблемата на пожарната. Даже има твърде много доказателства.

Вдигнах ръка.

— Тениската сочи към мен.

— Всичко сочи към теб — каза Лъдлоу.

— Защо един убиец, за когото се предполага, че е замислил такъв умен и сложен метод да убие някого, внезапно би станал толкова немарлив? — попита Монк.

— Убийците допускат грешки — каза Лъдлоу.

— Не толкова много — възрази Монк. — Оставили сте очевидна пътека от улики, която е щяла да доведе право до Натали и освен това да уличи Шарона.

— Нека да забравим за момента, че на вашия изпълнен с въображение сценарий му липсват доказателства, които да го подкрепят — каза Лъдлоу.

— Аз не съм забравил — вметна Стотълмейър.

— В творческото ви мислене има един очебийно фатален недостатък — каза Лъдлоу. — Всичко, което описахте, трябваше да се е случило в сряда и четвъртък. Но Ранди ми се обади едва в петък.

— Той е прав — потвърди Дишър.

— През цялото това време бях в Лос Анжелис — каза Лъдлоу. — Дойдох тук чак в събота. Невъзможно е да съм извършил нито едно от нещата, за които намеквате.

Монк се усмихна.

И каква усмивка беше само. Такава усмивка се изписва на лицето ви, ако уцелите три черешки в редичка на някой от игралните автомати.

Беше усмивка на победител.

Шарона ме погледна и забелязах вълнението в очите й.

— Обадил си се на Лъдлоу по клетъчния му телефон, нали? — обърна се Монк към Дишър.

— Да — потвърди Дишър. — И какво от това?

— Следователно всъщност не знаеш къде е бил, когато си му се обадил — каза Монк. — Могъл е да бъде навсякъде.

— Бях в Лос Анжелис — каза Лъдлоу.

— Мога да докажа, че не сте били. Като повечето лоши автори на романи в стил „мистъри“ убийците във вашите книги ръсят улики навсякъде, така че вашият детектив да може да сглоби идеално всичко — каза Монк. — И вие направихте същото, когато натопихте Натали. Но добавихте една улика в повече.

Монк бръкна в пазарската торба на масата и извади парче хартия.

— Това е копие от касовата бележка, която много удобно е била залепена върху кутията с пица от „Соренто“ в кухнята на Уебстър — рече Монк.

— Онази, която показва, без сянка на съмнение, че Натали е била в ресторанта в четвъртък вечерта — обясни Лъдлоу.

— Точно така — каза Монк. — Защо се повтаря?

— Заради десетпроцентната отстъпка, която Уебстър е получил, задето е споменал рекламата върху гипса на Джули — каза Лъдлоу. — Това доказва, че е бил там по същото време като нея.

— Откъде знаете? — попита Монк.

— Пише си го там на бележката — каза Лъдлоу и посочи.

— Да, пише го — рече Монк. — Но вие откъде знаете?

— Защото го виждам — каза Лъдлоу.

— Но вие трябва да сте виждали Джули, за да знаете за отстъпката, рекламирана върху гипса й — каза Монк. — А вие никога не сте я срещали. Тогава откъде щяхте да знаете за отстъпката, освен ако не сте били тук и не сте ги видели да влизат в ресторанта?

Лъдлоу въздъхна.

— Някой в пицарията ми каза за това по време на разследването ми. Действам много задълбочено.

— Това обяснение може би щеше да свърши работа, но също като убийците в книгите си, и вас ви издаде една странност на характера — каза Монк. — От другата страна на улицата срещу „Соренто“ има книжарница. За нещастие, тя е затворена в неделя, затова трябваше да изчакам, докато я отворят тази сутрин, за да купя това.

Монк отново бръкна в пазарската чанта и извади екземпляр от „Последната дума е смърт“.

— Искате ли да ви я подпиша? — попита Лъдлоу.

— Вече е подписана — каза Монк. — Има и дата.

Монк отвори книгата и показа подписа на Лъдлоу на заглавната страница и датата под него.

Деветнайсети октомври.

Сряда.

— Жената в онази книжарница в Лос Анжелис ни каза, че това ви е като мания — каза Монк. — Не можете да минете покрай книжарница, без да подпишете книгите си. Беше права.

Дишър се втренчи в Лъдлоу с примесено с шок неверие. Стотълмейър също изглеждаше доста зашеметен.

Трябваше да се сдържа да не вдигна юмруци във въздуха и да изкрещя: „Да!“ колкото ми глас държи.

Само миг по-късно осъзнах, че не се бях сдържала.

Бях го направила.

Шарона разцъфна в широка усмивка и ме прегърна.

Лъдлоу си пое дълбоко въздух, изпусна го бавно и седна.

— Следили сте Натали и сте изчаквали да изберете най-подходящия човек, когото да убиете — рече Монк. — Видели сте Роналд Уебстър да влиза в пицарията, докато те са били там. След това сте се сприятелили с него и, ами да, знаем какво е последвало, нали?

Лъдлоу бе изгубил и го знаеше.

— От това ще стане много по-добър завършек за книгата ми — каза Лъдлоу с печална усмивка. — Никой няма да заподозре автора.