Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Two Assistants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Разпознаване и начална корекция
Dianays (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и двете асистентки

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-068-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1065

История

  1. — Добавяне

2.
Г-н Монк и злополучното счупване

Не мисля, че в списъка с правилата на американския футбол има обяснение какво да се прави, когато по време на мач треньорът на един от отборите е арестуван за убийство. Реферът не знаеше как да се справи с тази ситуация. Родителите на играчите от „Килър Клийтс“ искаха играта да бъде прекратена и да отведат децата си у дома. Раул с радост бе готов да се съгласи — при условие че „Килър Клийтс“ приемат служебен резултат. „Килър Клийтс“ нямаха желание да преглътнат една загуба, затова играта продължи.

Раул вероятно смяташе, че травмата от това, че са видели как извличат треньора им от игрището и го замъкват в затвора, ще подкопае бойния дух на „Килър Клийтс“ до такава степен, че може би наистина ще получим шанс да ги бием. Вместо това, случката само ги ядоса. Върнаха се на игрището, гневни като глутница бесни вълци.

Кристи Кларк, дясното крило на „Клийтс“, изпрати топката право надолу в центъра на игрището. На ширина тя бе колкото две момичета и се врязваше във всичко и всеки по пътя си като неуправляем булдозер.

Повечето играчи на „Сламърс“ проявиха достатъчно здрав разум, за да се махнат от пътя на Кристи и да пратят играта по дяволите: с изключение на моята скъпа, мила, упорита дъщеря.

Джули бе твърдо решена да не остави топката да мине покрай нея. Тя направи гримаса и връхлетя върху Кристи. Мисля, че дори чух Джули да ръмжи.

Кристи и Джули се блъскаха една в друга като разбеснели се лосове, подритвайки си топката, докато се бутаха една друга с глави. По някакъв начин Кристи успя да ритне топката покрай Джули и да я повали.

Дъщеря ми се удари силно в земята и нададе измъчен вик, в който имаше колкото болка, толкова и ярост.

Кристи и „Килър Клийтс“ профучаха покрай Джули и отбелязаха нов гол, при което целият отбор избухна в ликуващи възгласи.

Поне не стъпкаха Джули: приех това като рядка проява на милост от тяхна страна. Станах и зачаках Джули да се изправи на крака.

Монк ме дръпна за тениската.

— Стоиш права — каза той.

— Знам това, господин Монк.

— Но всички останали седят — рече Монк. — Всяваш смут.

— Тревожа се за дъщеря си.

— Ами ако още някой се изправи? Тогава ще има двама души, които стоят прави, докато всички останали седят, и преди да се усетиш, в целия свят ще настъпи анархия.

В този момент целият ми свят се състоеше от едно дванайсетгодишно момиче, което все още не се изправяше. Изтичах на игрището. Раул ме последва.

Монк стана и направи знак на всички по седалките да ни последват, което те и направиха, вероятно сплашени и принудени да се подчинят заради речта на капитан Стотълмейър.

Когато двамата с Раул стигнахме до Джули, тя седеше изправена, като стискаше дясната си ръка и много упорито се опитваше да не заплаче.

— Добре ли си, съкровище? — попитах.

Тя поклати глава.

— Мисля, че ръката ми е счупена.

— Вероятно е само навехната — каза Раул.

Беше свикнал децата да преиграват по отношение на внезапната болка от неочаквано падане. Той обаче не познаваше Джули така, както я познавах аз. Веднъж, когато беше още бебе, тя успя да се измъкне от високото си столче и падна на кухненския под. Всяко друго бебе щеше да се разхленчи: Джули обаче си седеше там, борейки се с порива да се разплаче и бясна на себе си, задето не успява.

Джули беше боец, като баща си.

Затова, когато я видях сега, с пълни със сълзи очи, разбрах повече, отколкото можеше да ми каже, която и да е рентгенова снимка. Щом казваше, че ръката й е счупена, значи беше така.

Вдигнах поглед и видях Монк да подрежда в кръг около нас родителите, които явно нямаха особено желание да се подчинят. Според начина на мислене на Монк, ако един от зрителите беше на игрището, то всички зрители трябва да бъдат там. На лицето на Монк беше изписано болезнено изражение, по-измъчено дори от това на Джули. Той се наведе и зашепна в ухото ми.

— Овладей се, жено — каза той. — Не е това начинът да се държиш на публично място.

— Отиваме в болницата, господин Монк — казах.

— Защо би искала да направиш подобно откачено нещо? — запита раздразнено той, докато Раул и аз внимателно вдигнахме Джули и я изправихме на крака.

— Не виждате ли, че Джули се е наранила? — възкликнах, докато водехме Джули към паркинга. Макар да бях почти сигурна, че си е счупила ръката, не исках да потвърждавам страховете й, като го изрека на глас.

— Не можеш да я заведеш в болница — каза той, като се мъкнеше след нас, настойчиво махайки на другите родители да ни последват. — Там е пълно с болни хора.

— Там отиваме — заявих. — Ако искате да вземете такси до вкъщи, аз плащам.

Той простена.

— Това е все едно да ме караш да избирам дали да си прережа гърлото, или да се застрелям.

Но все пак дойде с нас.

 

 

Докторът вече беше направил на Джули предварителен преглед и тя тъкмо се беше върнала от рентгена, когато Монк най-сетне се присъедини към нас. Разтвори завесата около леглото на Джули в спешното отделение, сякаш излизаше на сцена.

Дами и господа, вашите аплодисменти за Ейдриън Монк!

Беше успял да намери болничен халат от онези, които носеха пациентите, който беше облякъл върху дрехите си, гумени ръкавици, които бе поставил на ръцете си, и хирургическа маска, за да покрие носа и устата си.

Гледката беше забележителна и си струваше чакането. Видът му извика върху лицето на Джули усмивка точно в момента, когато тя най-много имаше нужда от нея — не че беше целил именно това.

— Какво? — попита ни Монк, в пълно неведение за факта, че приличаше на клоун.

— Не ме разбирайте грешно, господин Монк — каза Джули, — но изглеждате глупаво.

— Мисля, че искаш да кажеш „подходящо облечен“.

— Прав сте — рече тя, след като се спогледахме. — Точно това исках да кажа.

— Облекчен съм да чуя, че казваш това — каза той, като вкара в стаята количка, отрупана с халати, ръкавици и маски за двете ни. — Може би не е твърде късно да спася и вас.

— От какво? — попитах.

— Какво ли не — каза той. — Черната смърт, ебола, скорбут.

— Не можеш да прихванеш скорбут — обясни Джули. — Разболяваш се от него, ако не ядеш достатъчно портокали.

— Това са бабини деветини — възрази Монк, като ни раздаваше одеждите, — разпространявани от баби, които по-късно са умрели от скорбут.

Точно в този момент влезе докторът. На младото му лице беше изписано такова мрачно изражение, та се страхувах да не ни съобщи, че Джули има мозъчен тумор.

— Боя се, че китката ти е счупена — каза докторът. — Добрата новина е, че счупването е чисто. Ще трябва да носиш гипс само две седмици.

Ако това беше всичко, защо трябваше да изглежда толкова сериозен? Може би смяташе, че така има по-учен и зрял вид и родителите няма да се отнасят недоверчиво към него заради младоликото му изражение.

В действителност това го правеше да изглежда сякаш беше изял за обяд нещо, което беше решило да си пробие път обратно навън.

— Мога ли да си избера цвета за гипса? — попита Джули.

— Естествено — каза той и махна на една сестра от спешното отделение.

Тя застана зад Монк и вдигна схема с дузина примерни цветове, та Джули да ги види. В сестрата имаше нещо смътно познато, но не можех да се сетя коя е.

Имаше гъста, къдрава кафява коса с изрусени кичури и стойката й беше надменна. С това искам да кажа, че около нея се усещаше някаква грубовата увереност, от онази, която напомня за знак. Това е жилавост, каквато можеш да придобиеш само по улиците, и то не по онези в кварталите от къщи в предградията. Като растеш в предградията, в крайна сметка се сдобиваш с една разглезена увереност, идваща от знанието, че разполагаш с взаимни фондове, които ти носят пари.

— Разполагаме с богат избор от цветове — каза докторът. — Или пък може да си останеш с бял гипс и да отдадеш ръката си като място за реклама.

— Наистина ли? — отвърна Джули. — И колко ще получа за това?

Бях поразена от този въпрос. Кога Джули е станала толкова предприемчива?

— Шегувам се — каза докторът.

— Но идеята не е лоша. — Джули ме погледна. — Бихме могли да пообиколим местните търговски обекти, например пицарията или магазина за велосипеди, и да проверим дали проявяват интерес да използват ръката ми като подвижен билборд.

Тази счупена китка ми разкриваше цяла нова страна от характера на дъщеря ми.

— Считай, че се договорихме — казах.

— Можеш да им предложиш специална тарифа, за да рекламират върху двете ти ръце — допълни Монк.

— Но аз нямам гипс на лявата ръка — каза Джули.

— Ще имаш — рече той, като кимаше.

— Не, няма — каза тя.

— Така правят в подобни ситуации.

Сестрата започваше да нервничи, раздразнено потрепвайки с крак по пода.

— Но лявата ми китка не е счупена — възрази Джули.

— Няма значение — каза той. — Това е стандартна медицинска процедура.

— Искате да гипсирам лявата й китка? — невярващо се обърна лекарят към Монк.

— Това не се ли подразбира?

— Не — каза докторът — не се подразбира.

— Не можете да гипсирате само едната китка — възрази Монк. — Така ще се наруши равновесието й.

— Гипсът не е толкова тежък — каза докторът. — Мога да ви уверя, че всичко с равновесието й ще си е съвсем наред.

— Ще е наред, ако има гипс и на двете ръце. — Монк се обърна към мен. — Къде е учил медицина този тип? Ако бях на твое място, щях да поискам второ мнение.

Лицето на сестрата започваше да става напрегнато и по бузите й избиваше червенина. Имаше вид, сякаш всеки момент ще удари Монк с таблото с мостри, което държеше.

Твърде добре знаех какво чувства. Трябваше да приключа този нелеп спор, преди Монк да има нужда от медицински грижи.

— На Джули няма да й сложат гипс на дясната китка, господин Монк — рекох, — защото не е счупена.

— Не разсъждаваш разумно. Явно си в шок заради нараняването на Джули. Трябва да те види лекар. — Монк погледна пренебрежително към доктора. — Истински лекар.

— Не искам да ми гипсират и двете китки — обърна се Джули към мен.

— Не се тревожи, скъпа — казах. — Това няма да се случи.

— Разбира се, че ще се случи — каза Монк. — Тя не може да си тръгне оттук дебалансирана.

— Искате да кажете небалансирана — каза докторът, — не „дебалансирана“.

— Какво знаете вие? — рече Монк.

— Знам, че вие сте дебалансиран, ако мислите, че тя е небалансирана — каза докторът, усмихвайки се на собственото си остроумие.

На Монк не му беше забавно.

— Арестуван сте.

— За какво? — попита лекарят.

— За това, че се представяте за лекар.

— Полицай ли сте?

— Консултант съм на полицията — каза Монк. — Разследвам убийства.

— Не съм убил никого — каза лекарят.

— Все още не — обясни Монк. — Но ако продължавате да практикувате медицина по този начин, ще го направите.

Сестрата внезапно метна диаграмата с мострите към стената в пристъп на гняв, стряскайки всички ни.

— Достатъчно, Ейдриън — заяви тя. — Независимо дали вярваш, или не, светът не се върти около теб и специалните ти нужди. Това бедно момиче претърпя достатъчно днес и без да й се налага да си има работа и с теб. Така че млъквай и ни остави да си свършим работата.

При звука на гласа й Монк се сепна и от шока очите му се отвориха широко.

Сестрата си пое дълбоко въздух, за да се успокои, а после ме погледна:

— Съжалявам за това, но е невъзможно да спечелите подобен спор. Повярвайте ми. Единственият начин, по който някой от нас ще получи спокойствие, е ако гипсираме лявата китка на Джули.

Преди да успея да възразя, сестрата се приближи към Джули.

— Не се тревожи, миличка. След като гипсът изсъхне, ще го срежа, ще сложа върху него няколко ивици самозалепващ материал и ще ти го дам. Така ще можеш да го слагаш всеки път, когато Ейдриън е наблизо, и да го сваляш в мига щом си тръгне. Проблемът е решен.

Ейдриън? Фактът, че чух жена, за която смятах, че му е напълно непозната, да говори за него, наричайки го с малко име, доста ме стресна. Никога не бях чувала никой, освен брата на Монк и психиатърът му, да говори за него като Ейдриън. Предположих, че тази фамилиарност е просто техника за успокояване и за овладяване на ситуацията, която сестрите и други професионални медици използваха, за да се справят с емоционално или психологически разстроени личности.

— Или пък бих могъл да накарам да приберат този тип — каза докторът, присвивайки очи към Монк. — Това също би решило проблема.

— Оценявам предложението, но мисля, че ще се задоволим с втория гипс — обърнах се към Джули. — Ако това решение те задоволява.

— Да — каза Джули. — Просто искам да се прибера вкъщи.

Сестрата се усмихна.

— Не искаме ли всички същото? Веднага се връщам.

Тя отиде да вземе каквото й трябваше за приготвянето на гипса. Монк не беше помръднал, откакто тя бе проговорила. Мисля, че даже не беше мигнал. Бях впечатлена от решителния начин, по който сестрата се беше справила с положението, и го оценявах, но не можех да проумея защо фактът, че се беше обадила, стресна Монк и го накара да млъкне.

Докторът спомена нещо в смисъл че трябва да се върнем след две седмици, даде ми рецепта за болкоуспокояващи за Джули и отиде да лекува друг пациент.

Погледнах Монк. Изглеждаше замръзнал на място.

— Имате ли нещо против да останете при Джули за минутка? — попитах го.

Монк кимна едва забележимо. Никъде нямаше да отиде.

Настигнах сестрата в склада за материали.

— Извинете — казах. — Просто исках да ви благодаря, че ме измъкнахте от ситуацията. Понякога приятелят ми е трудно управляем.

— Свикнала съм — рече тя, застанала с гръб към мен, докато търсеше нещата, които й трябваха.

— Сигурно срещате много хора като господин Монк.

Тя въздъхна уморено:

— Няма друг като Ейдриън.

Беше го направила отново. Беше го нарекла Ейдриън. Имаше нещо в начина, по който го изрече, със силния си акцент от Ню Джърси, от което усетих да ме пробожда нервна тръпка под лъжичката. Внезапно изпитах зловещо предчувствие какво можеше да е обяснението за близостта й с него.

— Очевидно сте имали някакъв опит с него преди — казах наслуки.

— Това е един от начините да го определите — рече тя, като се обърна да го погледне отново, почти нежно. — Вършех вашата работа.

И точно тогава видях табелката с името, прикрепена върху униформата й, и подозренията ми се потвърдиха.

Шарона се беше върнала.