Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (16)

15.
Г-н Монк си поема въздух

Беше четвъртък сутрин, двайсети октомври, и хороскопът ми в „Сан Франциско Кроникъл“ предсказваше, че животът ми е на път да стане непредсказуем. Това беше голяма помощ.

В редките случаи, когато си чета хороскопа, търся успокоение, някакво усещане, че добивам малко преднина пред съдбата. Последното което искам, е усещането ми за несигурност да бъде подсилвано.

Онова, което наистина ми беше нужно, за да успокои тревогите ми, бе Монк да разкрие убийството на Елън Коул и да измъкне съпруга на Шарона от затвора. Не виждах как би могъл да го направи, докато си стои в Сан Франциско. Трябваше някак да го убедя да се върне в Лос Анжелис.

Сега въпросът не опираше само до това, да си спася работата. Ставаше дума за това, да се погрижим да бъде въздадена справедливост и между дъщеря ми и хлапето на Шарона да не се появи още едно общо нещо.

Не знаех как да постигна това, освен като натяквам на Монк да се върне в Ел Ей, докато най-сетне се предаде. Но преди да мога да направя това, ми трябваше един ден, за да се съвзема от последното ни пътуване и да свърша някои основни домакински задължения, като например прането и пазаруването.

Затова се обадих на Монк и му казах, че този ден няма да се отбивам при него. Това напълно го устройваше. Трябваше му поне един ден, за да почисти, дезинфекцира или изгори всичко, което беше носил със себе си в Лос Анжелис.

Заведох Джули на училище, а когато се върнах, видях познат червен пожарникарски пикап, паркиран пред къщата ми. Той беше на Джо Кокран, огнебореца, с когото излизах на срещи не чак толкова отдавна. Бяхме се запознали, когато Джули убеди Монк да разследва убийството на пожарникарското куче на Джо, което беше убито, докато пожарникарите бяха излезли да потушават пожар.

Джо и аз излязохме само на две срещи, и точно когато започнах да усещам химията между нас, аз го зарязах.

Причината не беше, че Джо не ме привличаше, а това, че ме привличаше твърде много. Не можех да рискувам двете с Джули отново да отдадем сърцата си на човек, упражняващ професия, която е между живота и смъртта.

Но само при вида на пожарникарската му кола сърцето ми заби по-бързо, и трябваше съзнателно да пропъдя усмивката от лицето си, докато вкарвах колата си в автомобилната алея.

Ако знаех, че ще го видя, щях да си облека нещо по-хубаво, а не долнище на анцуг, намачкана безръкавна тениска и мъхесто яке с качулка.

Джо излезе от пожарникарската си кола, за да ме поздрави: на лицето му имаше широка, непринудена усмивка. Имаше закръглени, издаващи дружелюбност страни, които смекчаваха естествената му набитост и го правеха да изглежда силен и дружелюбен вместо мускулест и жилав. Големите му ръце изглеждаха така, сякаш можеше да прекърши с тях ствол на дърво или да притисне към гърдите си жена в уютна и топла прегръдка.

Така прекрасно се справих с овладяването на емоциите си, че когато излязох от колата, единственото, което направих, беше да го целуна приятелски по бузата, вместо да го съборя на тревата, да разкъсам дрехите му и да правя с него каквото аз си знам.

Когато отвръщаше на целувката ми, той сложи големите си ръце върху раменете ми и аз се улових, че копнея да ме притегли към себе си.

— Приятна изненада — казах.

— Мисля си за теб от месеци — призна Джо. — Нямаш представа колко пъти минавах с пожарната кола покрай къщата ти и си мислех да спра.

— Бих могла да ти кажа приблизително колко пъти се е случвало — отвърнах.

— Видяла си ме?

— Пожарникарската ти кола не е незабележима — казах. — А аз обичам да седя пред малкия си еркерен прозорец и да чета списания.

— Точно затова обичам да минавам с колата покрай къщата ти — каза той.

— И какво те накара да спреш този път?

— Отново имам нужда от теб и Монк — обясни той. — Снощи ни се обадиха да гасим запалила се кола, а когато се върнахме, открихме, че някой е откраднал част от оборудването ни за спасителни операции.

— И искаш Монк да се заеме с разследването — казах.

— И ти също — рече той.

— Това звучи като номер, нагласен, за да ме видиш отново — отбелязах.

— Разбира се, че е номер — каза Джо. — Но освен това наистина бихме искали и да си получим хидравличните инструменти обратно.

— Господин Монк разследва само убийства — казах, макар това да не беше съвсем вярно. — И вече работи по много важен случай — едно убийство в Лос Анжелис, което ангажира цялото му внимание.

— О — рече той, — съжалявам да го чуя.

— Просто ще трябва да се довериш на полицията да се справи с това.

— Би могла ти да разследваш — каза той.

— Аз не съм детектив — напомних.

— Сигурен съм, че си прихванала някой и друг трик от Монк.

— Просто искаш да се мотая по цял ден в пожарната, за да можеш да ме ухажваш.

— И това също — каза той. — Много си подходяща за ухажване.

— Не е нужно да чакаш някой да открадне нещо от пожарната, за да ме изведеш на чаша кафе.

— Но ти ме заряза — възрази той.

— Излизането на кафе не е любовна среща — казах.

— Това си е просто пиене на кафе.

— Не съм сигурен, че виждам разликата — рече той.

— Но със сигурност няма да споря по този въпрос.

Слязохме надолу по улицата до любимото ми малко кафене, което се намираше срещу пицария „Соренто“ и в съседство с малка, непринадлежаща към никоя от големите вериги книжарница, на чиято витрина бяха изложени няколко бройки от най-новата книга на Йън Лъдлоу.

Кафенето беше обзаведено с леко мърляви, но удобни дивани с вид, сякаш бяха купени от вехтошарски магазин, и ние се настанихме на един с кафетата и сладкишите си.

Говорихме с часове.

Той ми разказа за най-скорошните си огнеборски подвизи и за самотата, която изпитва, когато не е в пожарната. Аз му разказах всичко за случая с Тревър, за страховете, че ще си изгубя работата и за ревността си заради отношенията на Шарона с Монк.

Беше огромно облекчение да мога да споделя с някого всичките си тревоги — а Джо много го биваше за слушател. Не ми даде много съвети, но не това търсех в действителност. Накара ме да се почувствам удобно и сигурно.

После пъхна ръката си в моята и бавно ме отведе обратно до къщата ми. Когато стигнахме там, импулсивно и необмислено го поканих да влезе за едно кафе.

Знаех, че вече бяхме изпили литри прясно сварено кафе, а всичко, което имах в кухнята си, беше онова противно разтворимо кафе, но не беше там въпросът. Това беше оправдание да останем заедно още един-два откраднати часа. Между нас съществуваше онази прекрасна искра, вероятно разпалена от кофеина, и аз още не бях готова да я оставя да изгасне.

Предполагам, знаете накъде върви тази история, затова няма да протакам и ще си призная.

Да, правихме любов.

Да, направихме го, макар че аз го бях зарязала и нямах намерение да започвам връзка с него. Но между нас имаше истинско химическо привличане, а аз се нуждаех от него. Затова позволих на емоциите си, и на момента, да вземат връх над разума.

Освен това бе мързелив следобед и Джули беше на училище, така че нямаше нищо от сложното планиране, което обикновено беше нужно за уреждането на редките ми мигове на интимност като самотна майка.

Всичко се бе случило така естествено и бяхме толкова добри заедно, че това ми се струваше неизбежно и правилно. А след това не изпитах и частица от вината, която си мислех, че ще почувствам заради безразсъдното си от емоционална гледна точка удоволствие.

Изглежда, Джо разбра, без да сме разменили и дума, че това не бе началото на нещо, нито дори краят — просто няколко часа интимност между двама души, които се харесваха и имаха нужда от малко утеха. Целувките му бяха топли и искрени, и аз се наслаждавах на сигурността и силата на ръцете му.

Останах в леглото един-два часа след като той си тръгна, като притисках в прегръдките си тениската с надпис „Пожарна команда на Сан Франциско“, която той беше забравил, и се унасях на пресекулки в сън без сънища, чувствайки ръцете му около тялото си, макар че той отдавна си беше отишъл.

Предполагам, че хороскопът ми в крайна сметка е бил верен.

Успях да се измъкна от леглото, да взема душ и да се позанимавам с прането, преди Джули да си дойде от училище. Не успях обаче да стигна до пазаруването. Затова за вечеря се възползвахме от отстъпката, която Джули ползваше заради „гипсорекламата“, и отидохме в „Соренто“ да хапнем пица.

Щом влязохме, тълпата забеляза рекламата върху гипса на Джули и също се възползва от отстъпката. Помислих си, че собственикът може да се разстрои, но грешах. Той беше толкова доволен, че му е довела клиенти, че ни даде пицата безплатно.

В петък сутринта в хороскопа ми не се споменаваше нищо за непредсказуемост или романтика. Вместо това там пишеше, че проявявам изобретателност и находчивост. Звучеше приятно, но аз обичам хороскопите ми да ми предсказват бъдещето, а не да ме карат да се вглеждам в характера си. За тази работа разчитам на сладките с късметчета.

Чувствах се съсредоточена и отпочинала по начин, по който не се бях чувствала от доста време. Започвах да премислям дали наистина е толкова разумно да държа огнебореца Джо на разстояние. Може би сърцето ми се опитваше да ми каже нещо, на което мозъкът ми би трябвало да обърне повече внимание.

Но имах да мисля за по-наложителни реалности от романтичните връзки. Трябваше да накарам Монк отново да се съсредоточи върху случая на Тревър. Колкото по-скоро Монк разкриеше този случай, толкова по-добре щяха да потръгне животът за всички.

И тогава можех внимателно да обмисля емоционалните рискове на непостоянния си любовен живот.

Джули усещаше, че тази сутрин в мен има нещо различно, но не беше чак толкова опитна, за да разбере точно защо.

Позачуди се обаче защо сред изпраните и сгънати дрехи върху сушилнята има мъжка тениска с инициалите на Пожарната команда на Сан Франциско.

— Никога ли не си я виждала? — възкликнах. — Подариха ни я от пожарната, след като господин Монк разкри случая.

То си беше вярно, в известен смисъл.

— Не ти ли е малко голяма? — попита тя.

— Държи ми топло в леглото — казах. Това също беше вярно. Изглежда, че тя усети искреността в тези думи, или изгуби интерес към разчепкването на темата, затова замълча.

Тя излезе и се качи в колата, за да я закарам до училище. Едва бях изкарала колата на няколко метра извън алеята обаче, когато забелязах, че нещо не е много наред с механизма за управление. Излязох, погледнах под колата и видях някаква лепкава мазна течност, разлята по цялата алея за коли. Не разбирах нищо от коли, но знаех, че не е на добре, когато от тях започне да изтича нещо.

Затова се обадих на една от другите майки да вземе Джули, с което задлъжнях още повече на местните майки, а после се обадих в автоклуба. Докато чаках влекача, се обадих на Монк да му кажа, че ще закъснея.

В автосервиза ми казаха, че някаква джаджа или нещо си там било счупено и че щяло да отнеме един ден да се намери нужната част и да се направи поправката. Уредиха ми да карам една малка „Тойота Корола“, докато джипът ми е в сервиза.

Когато пристигнах с малката си спретната кола, Монк стоеше пред блока си. Крачеше по тротоара, потупваше се по гърдите и дишаше дълбоко и с наслаждение.

— Какво правите, господин Монк?

— Дишам — отговори той. — Не е ли прекрасно?

— Да, чувам, че било доста популярно — казах. — Съвсем скоро всички ще го правят.

— Въздух. — Той отново вдиша дълбоко и изпусна бавно въздуха, наблюдавайки го как се разпръсва като дим. — Страшно ми харесва. Би трябвало да го пробваш.

— Наситих му се — казах. — Е, каква е следващата ни стъпка в разследването?

— Дишане — рече той. — Много дишане.

— Това как ни приближава до откриването на убиеца на Елън Коул? — попитах.

Монк изопна плещи.

— Мисля си, че може би Тревър го е направил.

— Не, не мислите така — казах.

— Всички доказателства ясно сочат към него.

— Сочат в грешната посока — настоях. — Вие го доказахте.

— Няма сигурни доказателства — каза Монк.

— Видели сте каквото сте видели — казах. — За мен това е достатъчно доказателство. А обикновено е достатъчно и за вас.

— Не можеш наистина да приемеш на сериозно всичко онова, което казах там долу, всичко онова, което си мисля, че съм видял — каза Монк. — Бях опиянен и замаян.

— От какво?

— Отровен газ — каза той. — Той ми замъгли мисълта.

— Господин Монк — рекох, — вие знаете, и аз също го знам, че той е невинен.

— Не мога да се върна в Лос Анжелис — умолително изрече Монк.

— Трябва — казах. — Дължите го на Шарона. Тя ви е спасила. Сега вие имате шанса да я спасите.

— Ще я спася, като си стоя тук — каза Монк. — Тревър е ужасно лош човек.

— Тя го обича — заявих. — Знаете какво е да изгубиш някой, когото обичаш. И двамата го знаем. Наистина ли искате и тя да почувства същата болка като нас?

Той си пое въздух много дълбоко, наслаждавайки му се.

— Но аз обичам да дишам.

— И там долу можете да дишате — казах.

— Не искам да се сдобия с ципести крака — изхленчи Монк.

— Сега имате стимул да разкриете бързо случая.

— Стимул ли? — попита Монк.

— Това е най-обикновена, често срещана дума, господин Монк. Дори дванайсетгодишните деца я използват.

Канехме се да се отправим навътре и, надявах се, да започнем да се готвим за връщане в Лос Анжелис, когато клетъчният ми телефон звънна. Беше капитан Стотълмейър.

— Хей, Натали, добре дошла обратно. Разбрах, че Монк е направил доста голямо впечатление долу в Ла-Ла-Ландия^[1].

— Все още има работа за вършене там — казах.

— Тази работа ще трябва да почака — каза Стотълмейър. — Имам нужда от него.

— Той ще се върне — казах.

— Нужен ми е сега, Натали.

— Господин Монк е зает — поясних. — Работи по друг случай.

— Щом дългът ме зове, аз трябва да откликна на призива — каза Монк, — дори ако това означава, че не мога да напусна Сан Франциско никога повече.

— Моите съчувствия към другата клиентка — каза Стотълмейър, — но Монк не й е слуга или арендатор, което значи, че ние имаме предимство.

Беше прав, разбира се. Мътните да го вземат.

— Случаят лесен ли е? — попитах.

— Щях ли да викам Монк, ако беше?