Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (17)

16.
Г-н Монк отива на плажа

Бейкър Бийч представлява идилична гладка пясъчна ивица с дължина километър под стръмните скали на Президио, увенчани с борови и кипарисови гори. На североизток се откриваше зашеметяващ изглед към моста „Голдън Гейт“, който драматично илюстрираше откъде е получил името си този участък. Макар да живеех в Сан Франциско, ми се прииска да носех фотоапарат, за да мога да заснема моста от този ъгъл.

На пясъка ни чакаше капитан Стотълмейър, облегнат на табела в жълто и кафяво, която предупреждаваше плажуващите да се пазят от опасни крайбрежни вълни и измамни подводни течения. Същото предупреждение сякаш бе изписано и на лицето му.

Монк се приближи с широки крачки до Стотълмейър и нетърпеливо, потърка ръце. Беше изпълнен с такова нетърпение да се залови за работа, та дори не изтъкна, че пясъкът е неравен и трябва да се изравни с гребло.

— Е, добре, какво имаме тук? — попита той. — Хайде да хванем един убиец.

Стотълмейър го измери подозрително с поглед.

— Защо си толкова весел?

— Осигурихте му временна отсрочка от задължението да се върне в Ел Ей — казах.

— Не ви трябва да се приближавате в радиус от сто и шестдесет километра до това място — каза Монк. — Направо няма да повярвате какво става там долу.

— Няма начин да е по-странно от това, което става тук — каза Стотълмейър.

— Искрено се съмнявам в това — възрази Монк.

— Не си видял с какво си имаме работа днес — каза Стотълмейър и посочи с глава към скалите и оставените от прилива локвички зад гърба си.

По-нагоре по пясъка се бяха скупчили полицаи и криминалисти, вероятно събрани около нечий труп, но вниманието на Монк беше привлечено не от това, а от хората, които правеха слънчеви бани. До един бяха чисто голи.

Монк веднага се врътна кръгом и застана с гръб към изложените на слънцето хора, които бяха оставили всичко да им увисне навън. И го казвам в буквалния смисъл. Това не бяха супермодели, работещи върху тена си. Тези хора бяха застигнати с пълна сила от ефектите на гравитацията, мазните храни и възрастта.

Нямаше как да не се възхитя на небрежната самоувереност на излегналите се на слънце хора и на пълната им липса на срам. Това бяха хора, които се чувстваха съвсем удобно в телата си и приемаха всичките си несъвършенства като естествени факти от живота. Аз не съм постигнала това чувство на увереност.

— Ще се наложи да повикате подкрепление — обърна се Монк към Стотълмейър.

— За какво? — попита капитанът.

— За да арестуват всички тези перверзници — каза Монк.

— Това е нудистки плаж, Монк.

— Никакво чувство за елементарно човешко благоприличие ли нямат тези хора? — възкликна Монк.

— Напълно законно е — каза Стотълмейър.

Монк се втренчи ужасено в мен.

Щеше да се втренчи ужасено и в Стотълмейър, но това би означавало да се обърне и да застане лице в лице с цялата онази голота.

— В Калифорнийския наказателен кодекс, параграф 314 ясно се казва, че всеки, който доброволно и безсрамно изложи на показ тялото или срамните си части, на което и да е публично място, нарушава закона — каза Монк. — Всички тези хора доброволно проявяват безсрамие. Никога преди не съм виждал толкова много доброволно безсрамие.

— Този плаж е щатски парк и това е район, в което е позволено на хората да са без дрехи — каза Стотълмейър. — Просто ще трябва да се примириш с това, Монк. Да вървим.

— Вие вървете — заяви Монк. — Аз ще чакам тук.

— Тялото е ето там — каза Стотълмейър, като посочи към събралите се полицаи и криминалисти на трийсет метра от нас.

— Навсякъде е пълно с тела — рече Монк. — И всичките са голи.

— Говорех за мъртвото тяло — каза Стотълмейър. — Трябва да го видиш на местопрестъплението, ако това наистина е местопрестъпление.

— Значи не сте сигурни дали е убийство, или не? — попитах.

— Хубаво. Обадете ми се, като разберете. — Монк понечи да си тръгне, но Стотълмейър го сграбчи за рамото.

— Именно затова си тук, Монк. Ти си човекът, който ще ни каже дали това е убийство, или не.

— Това не може ли да го направи медицинският експерт? — попита Монк.

— Вярвай ми, този случай направо плаче за Ейдриън Монк — каза Стотълмейър и се отправи към местопрестъплението, като дърпаше Монк със себе си.

Монк вдигна поглед към небесата, сякаш търсеше духовно напътствие, но аз знаех, че просто се опитва да върви през пясъка, без да вижда нищо от голотата.

— Ако се страхувате да не видите голо тяло — казах, — защо просто не си затворите очите? — попитах.

— Не искам да се блъсна в нечии срамни части — каза Монк.

— Е, те не изскачат изневиделица от пясъка — казах.

Той продължи да се препъва нататък, оставяйки Стотълмейър да води, докато стигнахме местопрестъплението: от него бяха прогонени всички плажуващи наблизо. Хората от съдебно-медицинския екип, облечени в гащеризони, внимателно пресяваха пясъка, който бяха разделили на отделни участъци с помощта на колчета и жълта лента.

— Името на жертвата е Роналд Уебстър — каза Стотълмейър. — Трийсет и пет годишен, неженен, и работи в магазин за обувки. Тялото му е било намерено тази сутрин от хора, правещи слънчеви бани.

— Доброволно показващи голотата си хора — натърти Монк. — Хипита, най-вероятно.

— Медицинският експерт смята, че човекът е умрял по някое време снощи — каза Стотълмейър. — Но е трудно да се определи, като се има предвид, че тялото е било потопено в солена вода.

Тръгнахме по оградена с колчета пътека в пясъка, който хората от съдебно-медицинския екип вече бяха прочистили. Дишър и медицинският експерт се бяха навели над голо тяло, което се носеше с лице надолу в образуваното от прилива езерце. Коремът на жертвата беше разпран.

Извърнах се, погнусена и отвратена.

Но Ейдриън Монк, човек, който не бе в състояние да погледне някой, който се пече гол на плажа, безпроблемно се взираше в обезобразения труп. Всъщност, беше омаян от него.

Не съм психиатър, но предполагам, че в момента Монк не виждаше пред себе си голо тяло. Щом ставаше дума за мъртво тяло, било то на мъж или на жена, за него това вече не беше човешко същество. Жертвата беше просто предмет, парченце от пъзел, което той трябваше да върне на правилното му място в по-мащабната картина.

Стотълмейър внимателно сложи ръка на гърба ми.

— Ще издържиш ли? Мога да накарам някой полицай да те заведе обратно до колата ти.

— Добре съм — казах.

Нямаше да избягам, въпреки че ми се искаше да направя точно това. Не исках детективите, с които работех, да ме сметнат за слаба. Освен това нямаше да съм от голяма полза на Монк, като си седя в колата.

Поех си дълбоко въздух няколко пъти, издишах бавно, за да се успокоя и отново се обърнах.

Монк се беше навел до медицинския експерт, д-р Даниъл Хетцър — оплешивяващ мъж, който старателно поддържаше двудневна набола брада по месестите си бледи страни.

— Какво мислиш, Монк? — попита Стотълмейър.

Монк се изправи, без да каже и дума, и вдигна ръце пред себе си. Започна да накланя глава ту на една, ту на друга страна, като оглеждаше тялото на покойния Роналд Уебстър от различни ъгли.

След това премести поглед към дрехите на Уебстър, които бяха спретнато сгънати на една скала близо до оставеното от прилива езерце.

— Къде беше портфейлът му? — попита той.

— В джоба на панталоните — каза Дишър и вдигна прозрачната найлонова торбичка за доказателства, в която беше портфейлът. — Мисля, че нищо не е взето. Вътре все още има няколко кредитни карти и около двеста долара в брой.

— Къде са ключовете от колата му? — попита Монк.

— И те бяха в джоба му — каза Дишър, — заедно с ключовете му от къщи.

— Къде е колата му?

— От Отдела за контрол на моторните превозни средства ни казаха, че Уебстър кара „Буик Люцерн“, а в момента колата не е на паркинга — каза Стотълмейър. — Изпратих две патрулни коли да проверят автомобилите в квартала просто за всеки случай.

— Ако не е карал — каза Монк, — как е стигнал до тук?

— Ако се окаже, че това е убийство — каза Стотълмейър, — ще се обадим до таксиметровите компании и ще разговаряме с автобусните шофьори от местните линии, за да разберем дали някой си спомня да го е виждал.

— Това е популярно място за тайни срещи през нощта — каза Дишър. — Може би Уебстър е дошъл с някой специален приятел или приятелка, за да поплуват чисто голи късно през нощта.

При тази мисъл Монк потръпна, но продължи да разпитва:

— Имаше ли други коли, оставени на паркинга за през нощта?

— Не — каза Дишър. — Но може би приятелят или приятелката живее наблизо и двамата са отишли дотам пеша.

— Или специалният приятел е паркирал на улицата — каза Стотълмейър. — Но тъй като не знаем кой е този човек, нито каква кола търсим, всичко, което можем да направим, е да запишем около двеста номера от табелките на колите, паркирани в района, и да действаме отзад напред. За това са нужни много часове и много хора, и аз още не съм готов да издам разпореждане за такова нещо, не и когато не знам дали изобщо е било извършено убийство.

— Ако Роналд Уебстър е дошъл с приятел — каза Монк, — къде е този приятел сега?

— Може би тялото му още не е изхвърлено на брега — каза Дишър.

— Ами дрехите на въпросния приятел? — попита Монк.

Дишър сви рамене.

— Може да ги е отнесъл приливът.

Монк завъртя глава и изопна плещи, сякаш се опитваше да освободи шип. Знаех що за шип е това. Имаше твърде много предположения, неясноти и догадки. Той мразеше предположенията, неяснотите и догадките.

— Какво е предварителното ви заключение относно причината за смъртта? — обърна се Монк към д-р Хетцър.

Медицинският експерт обърна жертвата с лице нагоре във водата. Уебстър беше млад мъж, но косата му беше посивяла на много места. Лицето му бе пощадено от жестоките поражения, причинени на тялото му.

— Неофициално бих казал, че причината е удавяне — каза д-р Хетцър. — Тези рани са тежки, но не изглеждат смъртоносни.

— От какво същество са причинени? — попитах. — Акула ли?

Д-р Хетцър поклати глава.

— Не мисля. Извивката на захапката и количеството на откъснатата плът не са съвместими с тези, които се получават при нападение от акула. Параметърът на захапката е тесен и издължен, и това предполага, че съществото, което го е направило, каквото и да е то, има издължена муцуна или зурла.

— Глиган — каза Дишър.

— В Президио няма глигани — каза Стотълмейър.

— Обезумял от глад вълк — предположи Дишър.

— Те се движат на глутници и щяха да го разкъсат на парчета — каза Стотълмейър. — От него е останало твърде много.

— Злобно куче — каза Дишър.

— Кучето би се хвърлило към гърлото му — поясни д-р Хетцър, — не към корема.

— Някой мощен тюлен — рече Дишър.

— Захапката не е като тази на тюлен — каза д-р Хетцър, — бил той мощен или друг.

— Великанска мида — каза Дишър.

Всички го изгледаха странно. Той пристъпи от крак на крак.

— Даваш ли си сметка колко голяма трябва да е една мида, за да нападне човешко същество? — попита Стотълмейър.

— Морските дълбини все още са огромна загадка за човечеството — каза Дишър.

— Сериозно? — рече Стотълмейър.

— Това са последните неизследвани предели на земята — каза Дишър. — Прочетох, че наскоро са открили съвсем нов вид октопод, който е сляп и проблясва в тъмното.

— Може би октоподът го е направил — каза Стотълмейър.

— Възможно е — рече Дишър.

— Не, не е — каза Стотълмейър и се обърна към Монк. — Какво същество според теб е сторило това?

— Очевидно е — каза Монк.

— Така ли? — попитах.

Монк кимна.

— Този човек е бил нападнат от алигатор.

Това не беше най-странното нещо, което Монк бе заявявал, но определено беше в челната петица.

— Разбирам. — Стотълмейър се взря продължително в Монк, след това се обърна отново към Дишър: — Кажи ми за онзи октопод.

— Не е бил октопод или каквото и да е друго подобно създание — каза Монк. — Този човек определено е нахапан от алигатор.

— Нали сте наясно, че алигаторите не живеят в океана? — каза д-р Хетцър.

— Да — каза Монк.

— И че алигаторите не са характерен животински вид за Сан Франциско — продължи д-р Хетцър.

— Да — каза Монк.

— Тогава как е възможно да предполагате, че това е работа на алигатор? — попита д-р Хетцър.

— Формата на захапката и прободните следи, оставени от зъбите — каза Монк. — Всичките са еднакви.

Д-р Хетцър се наведе по-близо до жертвата и огледа раната.

— Проклет да съм.

Доста често можете да чуете тези думи, когато сте в близост до Ейдриън Монк, особено на някое местопрестъпление.

— За разлика от зъбите на други същества, които имат различни размери, форми и функции, зъбите на алигатора са еднакви — каза Монк. — Причината е, че алигаторите използват зъбите си главно за да приклещват между тях жертвата си.

— Откъде знаеш това? — попита Стотълмейър.

Отговорът беше очевиден, поне за мен.

— Защото между зъбите няма никакви разлики.

— Това се нарича симетрично съзъбие — каза Монк, — или с една дума, съвършенство. Щях да съм възхитен, ако имах подобни зъби.

— Предполагам, че е възможно тези рани да са причинени от алигатор — каза д-р Хетцър. — Алигаторите не разкъсват жертвите си, а ги сграбчват, извиват ги и ги държат под водата, докато се удавят. Това съвпада с нараняванията, които виждаме тук и с вероятната причина за смъртта. Но същото важи и за много други обяснения.

— Като например глиганите — каза Дишър — или някоя гигантска мида.

Стотълмейър направи гримаса и разтърка слепоочията си с палци.

— Е, в крайна сметка за кого е този случай, докторе — за отдел „Убийства“ или за службата по ветеринарен контрол?

— Питайте ме утре — рече д-р Хетцър. — Ще мога да ви дам категорични отговори, едва след като приключа с аутопсията.

— Обади се все пак до службата по ветеринарен контрол, Ранди — каза Стотълмейър. — Провери дали не са чули някой да е загубил домашен алигатор. Може и да поразпиташ няколко от съседите дали в този район не са започнали да изчезват пудели и котки.

— Ще питам тези от службата за ветеринарен контрол и за глигани, все пак — каза Дишър, докато си отбелязваше.

— Направи го — уморено рече Стотълмейър. — И като така и така си почнал, не забравяй да споменеш също огромната мида и октопода.

— Не би ли трябвало да задам тези въпроси на ихтиолог?

— Не говорех сериозно за мидата и за октопода — каза Стотълмейър.

— А за алигатора сериозно ли говорехте? — попита Дишър.

— Ще ми се да не говорех сериозно — каза капитанът, — но съм се научил да се доверявам на подозренията на Монк.

— Не е подозрение — възрази Монк. — Факт е.

— Но е убийство? — попита Стотълмейър.

Монк изопна плещи.

— Да — каза той, — убийство е.