Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (28)

27.
Г-н Монк и затворничките

Двете с Шарона деляхме една килия с две жени, за които предположих, че са проститутки или наркоманки. Изглеждаха мършави, изтощени и съсухрени.

Помислих си, че може би точно така щях да изглеждам след няколко месеца.

Преди да ни вкарат в килията, ни снеха отпечатъците и ни регистрираха. Шарона използва правото си на едно телефонно обаждане, за да се свърже със сестра си, която се съгласи да се грижи за Бенджи и Джули: това облекчи най-голямата ми тревога. Не бях измислила как да обясня на Джули какво се е случило или да успокоя страховете й относно бъдещето. Главно защото и самата аз не знаех отговорите.

Използвах обаждането си, за да се свържа с родителите си в Монтерей. Нямам много пари, но произхождам от заможно семейство. Знаех, че родителите ми ще наемат най-добрия адвокат по криминални дела в Сан Франциско да ни защитава — веднага щом получеха съобщението, което им оставих на телефонния секретар. Бяха заминали за уикенда.

Поне се надявах, че е само за уикенда, а не на някое едномесечно плаване на Карибите.

Където и да бяха, със сигурност ги очакваше шок, когато си прослушат съобщенията. Не всеки ден арестуват детето ти за убийство. Опитах се да си представя как щях да се почувствам, ако Джули ми се обадеше за подобно нещо.

Независимо къде бяха родителите ми, или кога се връщаха, едно беше сигурно: Шарона и аз щяхме да прекараме в затвора неделната вечер. А ако късметът не ни се усмихнеше — и остатъка от живота си.

Не бях уплашена. Вече дори не бях ядосана. Бях твърде уморена. Да заявяваш невинността си високо и настоятелно, когато си изправен пред планини от доказателства за обратното, е изтощителна работа.

Бях толкова уморена, че циментовата пейка, на която седях, направо ми се стори удобна и подканваща. Шарона седна до мен: раменете ни почти се допираха.

Дълго време никоя от нас не проговори. Просто се взирахме в нищото, ситуацията бавно попиваше в умовете ни, а заедно с нея — и едно известно примирение. Сега бяхме въвлечени в нещо, над което нямахме почти никакъв контрол. Можехме единствено да чакаме и да видим какво ще стане по-нататък.

В известен смисъл бях благодарна за тишината. В ушите ми вече не звънтяха обвинения и лъжи.

— Това е възмездие — прошепна Шарона.

— От кого?

— От Бог — каза тя. — Това получавам, задето не повярвах на Тревър. Сега съм принудена да страдам, както страда той.

— Ако отидем в затвора — рекох, — децата и на двете ни ще бъдат сираци.

— Ще бъдат прецакани за цял живот — каза Шарона.

— Тотално — съгласих се.

— Ще имат една лоша връзка след друга, търсейки стабилността, която никога не са имали в детството си.

— Вероятно ще станат алкохолици или наркомани — казах, — ако имат късмет.

— Предполагам, това означава, че и двете отпадаме от надпреварата за наградата „Майка на годината“ — отбеляза тя.

— Аз бях дисквалифицирана от листата на възможните победители много преди да ме арестуват за убийство — казах.

— Сега като се замисля за това — рече Шарона, — също и аз.

Известно време мълчахме. Само се шегувахме, но не съвсем. И двете истински се страхувахме, че сме предали децата си.

— Съжалявам — казах.

— За какво? — попита Шарона.

— За всичките гадости, които си мислех за теб, и за всички егоистични постъпки, които извърших, защото се тревожех, че ще си изгубя работата.

— Аз също съжалявам — каза Шарона.

— За какво?

— За това, че напуснах Ейдриън и го принудих да си намери нова асистентка — обясни Шарона, — защото ако не бях направила това, ти нямаше да си в тази каша.

— Щях да съм в друга — заявих.

— Вероятно си права — каза тя. — Но дали щеше да включва и убийство?

— Предполагам, никога не си чувала как се запознах с господин Монк.

— Не, не съм — каза тя.

— Хванах някакъв тип да краде един камък от аквариума с рибки на дъщеря ми — казах. — Опита се да ме убие, но аз го убих първа. Капитан Стотълмейър извика Монк на помощ, за да открие какво става.

— Какво му беше толкова специалното на този камък?

— Беше от луната — казах.

— Била си на луната?

— Не и от четвъртък насам — казах.

— Огнеборецът ли? — попита тя.

Кимнах.

— Работата е там, че в нещата, които Лъдлоу каза за мен, за живота ми и за нещата, които съм направила, има достатъчно истина, за да накара неистините да изглеждат верни.

— И единствената причина да направиш онова, в което той те обвини, е, ако аз съм убила Елън Коул — каза Шарона, — което аз не съм направила.

— Знам това — рекох.

— Просто се уверявам — каза тя. — Случаят срещу теб се използва като случай срещу мен.

— И всичко е спекулация — отсякох. — Няма и наполовина толкова многобройни доказателства срещу теб.

— Няма никакви доказателства срещу мен — каза тя. — Ако успеем да докажем, че Лъдлоу греши за убийството на Уебстър, тогава обвинението му срещу мен също ще рухне.

— Как ще го направим? — попитах. — Дори господин Монк не можа да го направи.

— Ейдриън дори не се опита — каза Шарона. — Той замръзна.

— След всичко, което сме направили за него — казах, — как можа да ни причини това?

— Защото не знае — каза Шарона.

— Не знае дали сме виновни?

Тя поклати глава.

— Не знае кой е виновен.

 

 

Колкото и да бях уморена, тази нощ не спах много. Само от време на време ме обземаше дрямка. През периодите на будност, когато ми беше студено и бях изплашена, си мислех за всичко, което се беше случило, и всичко, което беше казано.

Мислех си за коментара на Шарона, че Монк е замръзнал, защото не знаеше кой е истинският убиец. Беше съвсем логично. Това, че не знаеше кой е убил Труди, беше замразило Монк за години наред. Бил напълно неспособен да функционира. Сега двамата души, които му бяха най-близки, бяха в беда, свободата им зависеше от разкриването на две убийства, които той не можеше да разкрие.

Щяхме да имаме късмет ако Монк не станеше пак такъв, какъвто е бил преди Шарона да го спаси.

Или ако не изпаднеше във вцепенение.

Това обаче ме накара да се зачудя.

Кой щеше да спаси Монк този път?

А кой щеше да спаси нас?

Бях се унесла отново — не знам за колко време — и се събудих внезапно, обзета от паника, без да съм сигурна къде се намирам. Трябваше ми един миг да се осъзная. Намирах се в затвора, обвинена в убийство, което не бях извършила. Искаше ми се да имам на разположение тайнствен еднорък човек, за когото можех да заявя, че е истинският злосторник. Може би и без друго щях да го направя.

Тъкмо се унасях отново в сън, като броях едноръки мъже вместо овце, когато Шарона се обади.

— Аз също го обичам — каза тя.

— Не съм казала, че го обичам — казах.

— Не беше и нужно — рече тя.

Известно време мълчахме. Помислих си за онова, което беше казала.

— Тогава как си могла да го напуснеш? — попитах.

— Събрах се отново с Тревър — каза тя.

— Това не е отговор на въпроса ми — настоях. — Ако Тревър те е искал толкова силно, щеше да остане с теб в Сан Франциско. Не можеш да му припишеш вината за това. Решението да напуснеш господин Монк е било твое.

— Да работиш за Ейдриън не е просто работа — каза тя. — Това се превръща в твой живот. Започва се с това, че той се нуждае от теб, изисква цялото ти време и внимание. А после, някъде по пътя, откриваш, че се нуждаеш от него почти толкова много, колкото и той се нуждае от теб.

Беше права. Защо иначе бях започнала така ожесточено да защитавам работата си? Преди се бях местила от една работа на друга. Но това беше нещо повече от работа. Знаех го. Шарона го знаеше, и се обзалагам, че дори Джули го знаеше.

— Още по-основателна причина да не си отида — казах.

— Ами ако отново се влюбиш в някого? — попита ме тя. — Ами ако искаш да се омъжиш?

— Не мисля, че това ще се случи — казах.

— Ще се случи — рече Шарона. — И когато се случи, къде ще се вмести Ейдриън в това?

— Ще продължа да работя за него — казах.

— Не би могла да отделяш на Ейдриън вниманието, от което се нуждае — каза Шарона, — не и без да пожертваш брака си.

— Тогава ще напусна — казах. — Бихме могли да си останем приятели и всеки от нас да е част от живота на другия.

— Това никога няма да проработи. Ейдриън не би приел промяната. Той би продължил да поставя същите необосновани изисквания спрямо теб и времето ти — каза тя. — Исках да отдам на този брак най-доброто от себе си. Дължах го на Тревър и Бенджи. Знаех, че не бих могла да го направя, ако Ейдриън Монк не излезе от живота ми.

— Следователно това означава — казах, — че за да бъда щастлива, някой ден ще ми се наложи да нараня господин Монк.

— Няма да го нараниш — заяви Шарона. — Ще го съкрушиш.

Шарона заспа отново, но аз не бях способна на същия подвиг. Всеки път щом започнех да задрямвам, изхъркването на някоя от проститутките отново рязко ме разбуждаше. Не исках да будувам сама, затова сръчках Шарона.

— Имало ли е някога нещо между теб и Дишър? — попитах.

— Какво например?

— Еротично напрежение — поясних.

— Може би за него — каза тя. — Имам такъв ефект върху мъжете.

— Аз също — обади се проститутката.

И двете я погледнахме, но тя затвори очи и отново захърка.

— Изглежда, той мисли, че сте имали нещо — отбелязах.

— Може да е имало някакъв невинен флирт — каза Шарона, — но не повече, отколкото бих си позволила с касиера в бакалницата или с монтьора, който поправя колата ми.

— Аз дори не бих нарекла това „флирт“ — казах. — Това е дружелюбност. Проява на внимание. Показване на интерес към хората. Но мъжете погрешно тълкуват тази елементарна социална учтивост като еротично напрежение.

— Според мен мъжете са си родени еротично напрегнати — каза Шарона. — Точно това е причината за повечето глупави постъпки, които вършат.

— Това е добре — допълни проститутката, — иначе щях да остана без работа.

Когато се събудих отново, беше понеделник сутрин, макар да не бях сигурна точно колко е часът. Шарона, проститутката и наркоманките също бяха будни.

— Не го казвам, за да те обидя — рече Шарона, — но питаш ли се понякога защо Ейдриън те е наел?

— Непрекъснато — казах, — макар че може би той си задава същия въпрос сега, когато се оказах обществено опасна убийца.

— И аз съм такава, забрави ли? — рече Шарона.

— Господин Монк явно има ужасни инстинкти, когато става дума за наемане на асистентки.

— Мен не ме е наел като асистентка — възрази тя. — Бях му предложена като медицинска сестра. Ейдриън ме наричаше своя асистентка, за да може да се чувства по-добре по отношение на ситуацията и на самия себе си.

— Мога да разбера това — казах.

— Ти нямаш сестрински опит или такъв на професионална болногледачка.

— Не — казах.

— В такъв случай с какво се занимаваше, преди да получиш тази работа?

— Бях барманка — казах. — Некадърна при това.

Шарона кимна, докато смилаше тази информация.

— Сигурна съм, че Ейдриън е интервюирал мнозина квалифицирани медицински сестри, преди да се запознае с теб — каза Шарона. — Но не ги е наел. Наел е една барманка, която току-що била убила човек във всекидневната си.

— Причината е, че притежаването на опит в приготвянето на напитки и намушкването на мъже беше посочено като необходима квалификация за работата.

— Мисля, че знам защо те е наел — каза тя.

— Искаш да кажеш, че не е било заради жизнеността ми и необуздания ми чар?

— Ти си като мен — заяви Шарона.

— Ти тъкмо свърши с изброяването на всички отношения, в които се различавам от теб.

— Но приличаш на мен в отношения, които са наистина важни — каза тя. — Ти си самотна майка с дванайсетгодишно дете. Такава бях и аз. Той не е търсел нова асистентка със сестрински или дори секретарски умения. Търсел е нова актриса, която да изпълнява същата роля.

— Отношенията ми с Монк са напълно различни от твоите — казах.

— Разбира се, че са различни — поясни Шарона, — защото независимо колко много Монк се опитва да запази нещата същите, ти си придала на ролята нещо от себе си. Може и да приличаш на мен на повърхността, но ти не си аз. Всъщност изобщо не си приличаме.

— С изключение на това, че и двете го обичаме — казах, — въпреки многобройните му недостатъци.

— Да — рече тя, — обичаме го.

— Мислиш ли, че той ни обича? — попитах.

— По свой собствен начин — каза тя.

— Той ми подари бутилка дезинфектант и четка за дъски за рождения ден — казах.

— Това е неговият начин — каза тя.