Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Two Assistants, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2017)
Разпознаване и начална корекция
Dianays (2017)
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и двете асистентки

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Унискорп“

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Огнян Илиев

ISBN: 978-954-783-068-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1065

История

  1. — Добавяне

26.
Г-н Монк изгубва една асистентка

Сякаш Лъдлоу ме беше ударил с юмрук в стомаха. Не можех да дишам. Не ми достигаше въздух да заговоря. Обвинението му беше толкова погрешно, толкова нечестно, толкова ужасяващо, че ме остави безмълвна.

Не знаех откъде да започна. Как оспорвате нещо, което противоречи на всякаква логика и на всичко, в чиято истинност сте убедени?

Беше странно, нереално. Отначало си помислих, че просто си ми го връща заради предположението ми, че той е убиецът. Но по начина, по който ме гледаше изпитателно в очакване да проявя издайнически признаци на вина, разбрах, че наистина го мисли.

Най-доброто, което успях да постигна, след като дробовете ми отново се напълниха с въздух, беше да изрека с цялата морална убеденост, правдивост и възмущение, които успях да докарам:

— Това не е вярно!

Не мисля, че беше особено убедително, поне не и за Лъдлоу, на чието лице беше изписано онова доволно, изпълнено със самодоволство изражение, доста подобно на изражението, което придобива Монк, когато прави обобщенията си, само че без самодоволството.

Обърнах се към Монк, очаквайки да скочи в моя защита: той обаче не каза нищо, и за мен това беше най-плашещото от всичко. Не беше проговорил, откакто Лъдлоу започна да отправя налудничавите си обвинения. Сякаш беше човек от публиката, който гледаше представлението, а не един от участниците.

— Ейдриън, кажи нещо — рече Шарона. — Нима просто ще си стоиш там и ще оставиш това да се случва?

Монк сви рамене и извърна очи. Изоставяше и мен.

— Би трябвало да се срамуваш от себе си — каза му тя, след това се обърна към Стотълмейър и Дишър. — Ами вие двамата? Следващата работа на Лъдлоу ще бъде да обвини в убийство някой от вас.

— Това не би ме изненадало — каза Стотълмейър, — като се има предвид как вървят нещата.

Лъдлоу застана с лице към Шарона и посочи към мен.

— Натали е знаела колко много означавате вие за Монк. Ужасявала се е, че Монк ще я уволни и отново ще наеме вас. Затова вие просто е трябвало да си отидете и най-добрият начин да се постигне това е бил да накарате Монк да докаже, че Тревър е невинен. Ако Тревър бъдел освободен, вие сте щели да се върнете в Ел Ей и работата й отново е щяла да бъде в безопасност.

Поне това беше вярно, но не исках да го признавам, защото се боях, че ще придаде достоверност на следващото му идиотско изказване, независимо какво щеше да бъде то.

За нещастие обаче Стотълмейър и Дишър вече знаеха, че Лъдлоу е прав за това. Бях си признала, че съм го извършила, независимо колко смущаващо беше.

— Да бъдеш дребнав и себичен не е престъпление, макар че е доста унизително — казах. — Но щом се запознах с Тревър, въпросът вече не беше само за мен или онова, което исках. Знаех, че е невинен. Вярвах му.

— Разбира се, че си му повярвала, защото е казвал истината — рече Лъдлоу. — Но това създало огромен проблем за Шарона. Твоята намеса можела да я изпрати в затвора. Трябвало да те спре. Но как? Именно при тази част трябваше да направя някои догадки.

— Само при тази част — каза Стотълмейър, — защото всичко друга, което казахте, твърдо се основава на факти.

Лъдлоу не обърна внимание на саркастичната забележка на капитана и упорито продължи:

— По някакъв начин Шарона те е убедила, че дори Тревър да е невинен, той е склонен към насилие съпруг, който ще превърне живота й, а също и живота на сина й, в истински ад. Сключила е сделка с теб: съгласила се е да изчезне от живота на Монк завинаги, ако й помогнеш да задържи Тревър зад решетките.

— Предположенията ви са погрешни — отсече Шарона.

— Този разговор никога не се е състоял — казах. — Нито една част от него. Това е измислица — вас много ви бива в тези неща.

— Забъркала си блестящ план — обърна се Лъдлоу към мен. — Извършила си друго убийство в Сан Франциско — толкова странно, че си знаела, че Монк няма да е в състояние да му устои; убийство, за което дори полицията е щяла да се съгласи, че направо „плаче за него“. А докато ти си правела това, Шарона е останала в Ел Ей, за да осигури алиби и да заличи всякакви следи, които е оставила, когато е убила Елън Коул.

Теорията му беше толкова нелепа, а доводите му — толкова изопачени, че всъщност изпитах облекчение. Никой никога нямаше да повярва, че той е прав.

— Мислите, че съм убила напълно непознат човек, само за да мога да запазя работата си при господин Монк? — попитах. — Имате ли представа колко ми плащат за тази работа?

— Не си го направила заради парите — каза Лъдлоу. — Направила си го, защото си влюбена в него.

Този Лъдлоу не спираше да ме изненадва. От всичките му обвинения досега това беше най-глупавото.

Дишър ахна и ме погледна.

— Наистина ли?

— Разбира се, че не — казах. — Не го обичам.

Съжалих за това в мига, в който думите излязоха от устата ми.

Видях, че бях наранила Монк. Сякаш цялото му тяло се смъкна от болката, която му причини това. Бях му разбила сърцето, макар да знаех, че той също не ме обичаше. Не и по този начин. Не както обичаше Труди или както аз обичах Мич.

— Не това исках да кажа. Знаете, че искам да бъдете част от живота ми, господин Монк, и че съм дълбоко привързана към вас, но не по начина, по който се опитва да го изкара Лъдлоу.

Чувствах се ужасно и мразех Лъдлоу, задето ме беше накарал да кажа нещо толкова жестоко и болезнено на някого, с когото бях близка. Това беше престъпление и ми се искаше да можех да го накажа по някакъв начин за него.

В момента обаче това беше всичко, което можех да направя, за да отстоя собствената си позиция срещу вълната от обвинения, която ме връхлиташе. А той още не беше свършил:

— Щеше да е много по-лесно да се повярва на заявленията ти, ако нямаше толкова много неопровержими доказателства за точно обратното — каза Лъдлоу. — Предполагам, че нося известна вина за случилото се. Във вторник ти купи подписан екземпляр от моя роман „Последната дума е смърт“, който те е вдъхновил за зловещия ти замисъл.

— Не съм прочела книгата ви — казах.

— Разбира се, че си я прочела. Помолих лейтенант Дозиър да направи някои проверки — заяви Лъдлоу. — Той откри, че във вторник вечерта си посетила уебсайт, наречен „Любопитните находки на Касиди“, в който си използвала кредитната си карта, за да купиш чифт алигаторски челюсти и да поръчаш да ти ги изпратят с експресна пратка само за един ден в дома ти в Сан Франциско.

— Това не е вярно — казах. Повтарях го непрекъснато и дори на мен ми звучеше кухо. Трябваше да опровергая думите му с факти и разумни доводи, но не можех. Не разполагах с фактите и бях твърде изтощена, за да се позовавам на разума.

— Намерихме опаковката в кофата ти за боклук — каза Лъдлоу и направи знак на капитан Топлин, чието присъствие съвсем бях забравила.

Топлин бръкна в една кутия в краката си и извади торбичка за съхраняване на доказателства, в която имаше разкъсана картонена кутия от куриерската служба „Фед-Екс“ и уплътнителен материал. На етикета върху кутията пишеше: „ЛЮБОПИТНИТЕ НАХОДКИ НА КАСИДИ“.

— Всеки е могъл да поръча това, като използва кредитната ми карта, получи пратката и я изтърси на верандата ми онази сутрин — казах. — Върнах се от Ел Ей чак в сряда.

— Което е именно денят, в който си подпалила една кола в Уошингтън Парк и си откраднала „Челюстите на живота“ от пожарната, в която работи любовникът ти — каза Лъдлоу. — Именно така си знаела къде да ги намериш. Обзалагам се, че дори си имала ключ от сградата.

— Онази вечер си бях вкъщи с дъщеря ми — обясних.

— Измъкнала си се тайно, след като е заспала — каза Лъдлоу. — Вероятно си се постарала да се увериш, че ще заспи дълбоко, като си й пуснала едно сънотворно хапче заедно с обезболяващите.

— Не съм дрогирала дъщеря си, нямам ключ от пожарната и Джо Кокран не ми е гадже!

Крещях. Не можех да се сдържа. Сърцето ми блъскаше от ужас, напомпваше адреналин във вените ми и ме караше да треперя.

— Ако не е, навярно можеш да обясниш защо тениската му е у теб — каза Лъдлоу, като отново направи знак на капитан Топлин, който вдигна торбичка за доказателства, в която беше тениската на Джо с надпис „Пожарна на Сан Франциско“, — и защо е прекарал сутринта заедно с теб тук в четвъртък. Не си прави труда да лъжеш. Разполагаме с показания от съседите ти, които са го видели тук.

Стотълмейър ме гледаше със съмнение и разочарование. Дори Монк ме гледаше тъжно. Единственият човек, който ме наблюдаваше съчувствено, беше Шарона, но тя беше в същото положение като мен.

— Това беше първият път, когато виждах Джо от месеци насам — казах. — Отби се, защото искаше господин Монк да им помогне да си върнат откраднатата екипировка за спасителни операции.

— А ти каза ли на Монк за това? — попита Лъдлоу и обвинително насочи пръст към мен. — Не, не каза. Защо? Защото си знаела, че скоро Монк ще поеме случая „Уебстър“. Не си искала умът му вече да е затормозен с изчезналите „Челюсти на живота“. Защото си знаела, че ако стане така, той е щял бързо да сглоби фактите и да проследи пътя на съвпаденията, стигайки право до теб, вместо напразно да описва кръгове на безплодност в продължение на месеци.

Кръгове на безплодност. Бях станала героиня в лошо написана книга и исках да се измъкна навън.

— Не това беше причината да не му съобщя — казах, обръщайки се към останалите, като се надявах един от тях да каже нещо или да направи нещо, за да сложи край на това изпитание?

Не виждаха ли как Лъдлоу извърта и изопачава нещата?

Защо Монк просто си стоеше там? Защо не прекъсваше Лъдлоу, защо не оборваше умело всяко едно от невероятните му обвинения?

Дали защото им вярваше?

Погледнах Монк в очите, или поне се опитах. Той отказваше да срещне погледа ми.

— Не исках да отвличате вниманието си от разследването на случая с Елън Коул — казах. — Колкото по-скоро откриехте кой е истинският й убиец, толкова по-скоро Тревър щеше да бъде освободен от затвора и толкова по-скоро щях да си върна предишния живот.

Имах нужда той да ми повярва. Ако не го направеше, бях загубена. Джули беше загубена. Всичко беше загубено.

— Моля ви, господин Монк, кажете нещо — казах.

Но той не го направи.

— Точно заради това е било всичко — каза Лъдлоу, — да запазиш живота си непокътнат и отново да отпратиш Шарона. За тази цел един човек е трябвало да умре. Заради това си превърнала „Челюстите на живота“ в „Челюстите на смъртта“.

— „Челюстите на смъртта“ — повтори Дишър, почти благоговейно. — От това ще стане страхотно заглавие за книгата.

— Няма да има книга — казах, — защото нищо от това не е вярно.

— Именно съдбовното обаждане на Джо снощи е провалило теб, а в крайна сметка и Шарона — каза Лъдлоу. — Когато дочух, че говориш с някакъв огнеборец, за мен всичко си дойде на мястото. В един опияняващ миг осъзнах как е било инсценирано нападението от алигатор. Щом открих, че „Челюстите на живота“ са били откраднати от пожарната, в която работи любовникът ти, разбрах, че ти си извършителката на убийството. След това останалото беше лесно.

— Кое „останало“? — попитах. — Няма останало.

— Роналд Уебстър е работел в същия квартал, в който живееш — каза Лъдлоу. — Именно така си го избрала наслуки за своя жертва в четвъртък вечерта.

— До пристигането си на местопрестъплението на Бейкър Бийч, никога преди в живота си не бях виждала Роналд Уебстър — казах.

— Това е лъжа и аз мога да го докажа. — Лъдлоу погледна към капитан Топлин — човека с всичките онези проклети торбички за доказателства.

Този път Топлин вдигна торбичка, в която имаше малко късче хартия.

— Какво е това? — попита Дишър.

— Касовата бележка, залепена с тиксо за кутията от пица в кухнята на Уебстър — каза Лъдлоу. — Отишъл е да хапне пица в „Соренто“ в четвъртък вечерта, а същото си направила и ти, Натали. Именно тогава си го видяла там.

— Не съм го видяла — отрекох.

— От времето, отбелязано върху касовата бележка, се вижда, че той е получил десетпроцентова отстъпка върху цената на пицата, защото е бил там по същото време, когато сте били и вие с дъщеря ти — каза Лъдлоу. — Знаем това, защото той е поискал и е получил отстъпката, предлагана върху гипса на Джули. Точно тогава си го избрала за своя случайна жертва.

— В ресторанта имаше много хора — рекох.

— Но ти си се спряла именно на него — каза Лъдлоу. — Именно него си отишла да посетиш в дома му, след като дъщеря ти е заспала. Той е бил човекът, когото си убила.

— Простият факт, че съм била в един и същи ресторант по едно и също време с Уебстър не ме превръща в убийца — казах.

— Не, това не — отсече Лъдлоу. — Това обаче — да.

О, по дяволите, помислих си.

Този път всички погледнахме към Топлин, без да чакаме Лъдлоу да посочи към него. Той държеше стъклена колба за доказателства, съдържаща някаква зелена мазна субстанция.

— Онова, което не си знаела, когато си откраднала „Челюстите на живота“, е било, че в хидравличния кран има малка дупчица, от която изтича течност — каза Лъдлоу. — Открихме в колата ти фосфатно-естерна течност — същата зеленикава течност, която Монк откри на пода на банята на Уебстър.

Значи затова бяха вдигнали джипа ми. Искаха да му направят съдебен оглед.

— Трябва някой да я е подхвърлил в колата ми — казах. Обяснението ми прозвуча отчаяно и жалко, и аз със сигурност бях отчаяна и жалка. Усещах как се вмествам в погрешното впечатление, което той създаваше за мен — относно действията ми, относно онова, което бях или не бях направила.

— Но това не е единственият теч, който ще потопи замисъла ви — каза Топлин и ме стресна. Досега този човек просто беше играл за Лъдлоу ролята на безмълвна Вана Уайт[1], ако Вана беше мъж на средна възраст, предпочитащ току-що свалените от закачалката костюми от Уол-Март. — Намерихме моторно масло на алеята ви за коли, и то съвпадна с моторното масло, което открихме на паркинга пред дома на Уебстър.

Бяха ме натопили. Също така изпипано и сполучливо, както бяха натопили Тревър. Веществените доказателства бяха толкова убедителни. Бях почти убедена, че наистина съм убила Уебстър.

Само ако бях послушала Монк и бяхме отишли на автомивката, когато го беше предложил, нямаше да има доказателства, свързващи ме с убийството. Бях обречена заради собствената си немарливост.

Погледнах отново към Монк, като очаквах да започне да ми натяква за това. Той обаче не го направи. Дори не ме поглеждаше в очите.

Топлин пристъпи напред и извади чифт белезници.

— Натали Тийгър, арестувана сте за убийството на Роналд Уебстър.

Топлин хвърли поглед към Дишър и посочи към Шарона. Безмълвната заповед беше ясна. Дишър се поколеба, но когато понечи да пристъпи напред, за да изпълни дълга си, Стотълмейър го спря.

— Не, Ранди, аз ще го направя. — Той се изправи пред Шарона и въздъхна уморено. — Съжалявам за това. Наистина съжалявам. Шарона Флеминг, арестувана си за убийството на Елън Коул.

Лъдлоу се усмихна тържествуващо и изключи миниатюрния диктофон, който беше скрил в джоба си. Беше разрешил още един случай и едновременно с това беше завършил бъдещата заключителна глава на следващия си бестселър.

Монк не каза нищо. Дори не ни погледна. Наведе глава и се отдалечи, докато още ни четяха правата.

Бележки

[1] Вана Уайт (рождено име на Вана Мари Росич) — американска телевизионна звезда, прочула се най-вече като водеща на телевизионната игра „Колелото на късмета“. — Бел.прев.