Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (11)

10.
Г-н Монк си има агънце

Вече се стъмваше, когато стигнахме до къщата на Елън Коул в Санта Моника, само на три километра западно от антикварния магазин.

Елън живееше в миниатюрно бунгало в испански ренесансов стил, с бели стени с гипсова мазилка, сводести прозорци и украсен с кулички червен керемиден покрив. От двете страни на сводестата входна врата имаше декоративни плочки с флорални мотиви. Бунгалото беше прекрасно.

Предната градина беше обрасла с бурени и висока трева, откакто градинарят беше изпратен в затвора, но не се искаше много въображение, за да си представите колко хубава трябва да е изглеждала, когато всичко е било подрязано и оформено.

— Това е престъпление. — Монк стоеше на тротоара, гледаше към къщата и клатеше глава. Противогазът беше така плътно закрепен на главата му, та беше истинско чудо, че до мозъка му изобщо достигаше кръв.

— Затова сме тук — каза Дозиър.

— Той има предвид тревата — каза Шарона.

— Защо никой не е направил нищо по този въпрос? — попита Монк. — Това е обида спрямо човешкото благоприличие.

— Собствеността на къщата е спорна — каза Дозиър. — Елън Коул я е завещала на гаджето си, но родителите й оспорват завещанието, тъй като те са се разделили след жестока кавга и по времето, когато е извършено убийството, са водели съдебни битки заради тази къща и попечителството над двегодишното им дете.

Монк, Шарона и аз се втренчихме в Дозиър. Той отвърна на погледа ни.

— Какво? — попита той.

— Никога преди не сте споменавали, че Елън Коул е преминавала през грозна раздяла — каза Шарона.

— Защо да го правя? — попита той.

— Защото любовникът й е имал много по-основателен мотив да я убие, отколкото Тревър — каза Шарона.

— Но не я е убила тя — каза Дозиър.

— Тя ли? — рече Монк.

— Елън Коул е била лесбийка — каза Дозиър. — Тя и любовницата й, Сали Дженкинс, живеели заедно в тази къща с детето си, преди да се разделят.

— Значи Сали би трябвало да знае кода на алармата — казах.

— Освен ако Елън не го е сменила — предположи Дозиър.

— Проверихте ли? — попита Шарона.

Той не отговори, което означаваше, че отговорът е отрицателен.

— Може би Елън се е прибрала по-рано и е заварила Сали в къщата — каза Шарона. — Сбили са се и по време на борбата Сали я е ударила с лампата.

— Има само един проблем с тази теория — рече Дозиър.

— Това би означавало, че сте се издънили — каза Шарона.

Дозиър се престори, че не е чул тази забележка.

— Не е възможно Сали Дженкинс да го е направила. По време на убийството на Елън Коул, Сали е била в Сакраменто, за да даде показания пред сенатска комисия, която обмисля указ за узаконяването на браковете между гейове и лесбийки. Това ние, детективите, наричаме „желязно алиби“.

— Господин Монк е разбивал на пух и прах и по-убедителни алибита от това — казах и се обърнах към Монк само за да открия, че е застанал на колене, измерва стръкчетата трева с пръста си и ги подрязва едно по едно с ножичка за нокти.

— Ейдриън — попита Шарона, — какво правиш?

— Кося ливадата — каза той, макар че като беше с противогаза, мърморенето му трудно се дочуваше.

— При темпото, с което действате, ще ви отнеме цял месец — казах. — А докато приключите, всичко, което сте подрязали, вече ще трябва да бъде подрязано отново. Можете да подрязвате тревата на тази ливада до края на живота си.

— Мога да го преживея — рече той, като подряза друго стръкче.

Шарона изпъшка, сграбчи Монк за ремъка на противогаза и насила го изправи на крака.

— Тук разследваме убийство, Ейдриън. Стегни се.

Тя измъкна ножичката за нокти от ръцете му и я пусна в дамската си чанта.

— Ще си я получиш обратно, след като приключим тук — каза тя и ме изгледа сурово. — Твърде мека си към него.

— Опитвам се да проявя чувствителност и разбиране — казах. — Мисля, че е по-резултатно в дългосрочен план.

— Откъде ти хрумна? Ако се държах с него така, както ти се държиш, все още щеше да носи противогаз всеки път, когато излиза от къщи.

На Шарона й отне един миг да осъзнае абсурдността на онова, което току-що беше казала.

— Вместо да го прави само понякога — добави тя.

— Голямо подобрение — каза Дозиър.

Монк извървя пътеката до входната врата на къщата, сложил ръце от двете страни на лицето си, за да е сигурен, че няма да вижда обраслата ливада.

Присъединихме се към него на предната веранда, където той внимателно оглеждаше вратата.

— Няма следи от влизане с взлом — каза Монк.

— Влязъл е през незалостен прозорец — каза Дозиър.

— Не е ли имала алармена система? — попитах.

— Да, следователно той трябва да е знаел кода — каза Дозиър.

— Откъде? — попита Шарона.

— Лесно е — каза Монк.

— Така ли? — попита тя.

— Алармата активирана ли е в момента? — попита Монк.

Дозиър кимна.

— Отворете вратата, но не набирайте кода — каза Монк. — Оставете на мен.

— Разбира се. — Дозиър отключи вратата и я отвори, моментално задействайки алармата.

Високият, електронен вой прозвуча като сигнал за тревога на космическия кораб „Ентърпрайз“.

Да, знам, че за втори път правя сравнение със „Стар Трек“, но толкова много от нещата, които показваха в това шоу, сега са част от всекидневния ни живот. Погледнете мобилния си телефон или всички хора, които се разхождат наоколо с онези „блутуут“ джаджи в ушите като лейтенант Ухура, и после ми кажете, че греша.

Монк пристъпи вътре и огледа бутоните.

— Кодът е 1212333.

Бях зашеметена.

— Как разбрахте?

— Числата едно, две и три на клавиатурата са по-зацапани от останалите — каза Монк, като влезе във всекидневната, разперил ръце пред себе си подобно на филмов режисьор, който определя границите на кадър.

Къщата беше само около сто и тридесет квадратни метра и много уютна, с многобройни пухкави възглавнички по мебелите и много картини, предимно пейзажи, по стените.

— Но откъде разбрахте реда на числата? — попитах. — Сигурно има хиляди възможни комбинации.

— Монк е разгадал комбинацията по същия начин като Тревър — каза Дозиър и набра кода. Звуците оформиха познат мотив — „Мери си има агънце“. Алармата млъкна. — Тревър сигурно я е чул да деактивира алармата някой от онези пъти, когато е бил тук и е работел в градината.

— Над звука на косачките, може би вентилаторите и пронизителната аларма? — рече Шарона.

Монк сякаш се поклащаше в ритъм, доловим само за него, докато се движеше през всекидневната. Това беше танцът, който изпълняваше при наблюденията си, неговият метод да долови дребните подробности в стаята и да почувства кармичните следи на случилото се, каквото и да беше то.

— Може би не се е занимавал с косене или проветряване — каза Дозиър. — Може би тогава е стоял тук и е разговарял с нея.

— Това би означавало, че е ужасно глупава — заключи Шарона.

— Точно затова е мъртва — каза Дозиър.

Все още бях впечатлена от това, че Монк беше разгадал кода на алармата и бях изненадана, че никой друг не е впечатлен, особено Дозиър.

— Не сте ли удивен, че Монк отгатна кода на алармата? — попитах го.

— Всъщност не — каза Дозиър. — Йън Лъдлоу също го разкри.

— Писателят Йън Лъдлоу? — възкликна Шарона, явно изненадана. — Бил е тук?

— Лъдлоу ми е помагал да разкрия някои доста заплетени случаи. Той е като нашия Ейдриън Монк — каза Дозиър, после сниши гласа си до шепот. — Само че е нормален.

Знаех кой е Лъдлоу. Беше невъзможно да не знам. Не можеше да стъпите на борда на самолет, без да видите по някой от неговите романи за детектив Маршак в ръцете на почти всички. Това ме караше да се чудя дали няма правило на FAA, което изискваше пасажерите в самолетите да четат книгите на Лъдлоу.

Лъдлоу сигурно беше наел елфи да фабрикуват книгите му вместо него, защото изглежда, че на изхода на всеки магазин за бакалски стоки всеки месец имаше ново заглавие, на почетно и престижно място, точно до „Нешънъл Инкуайърър“ и „Стар“.

Лейтенант Дишър, който посещаваше организиран от Калифорнийския университет в Бъркли свободен курс, воден от Лъдлоу, веднъж определи автора като „Толстой на бедняшките улици“.

Хвърлих поглед към Монк, който все още оглеждаше всичко, като спираше, за да подреди възглавниците по големина, да изправи кривналите се картини или да подреди по азбучен ред книгите на някой рафт в библиотеката. Такъв беше работният му процес и аз не смеех да се меся.

— Давах на Лъдлоу технически съвети относно последните му няколко книги, които бяха вдъхновени от някои мои случаи — каза Дозиър. — Той създава вълнението, аз осигурявам завладяващия реализъм.

— В такъв случай предполагам, че в следващата книга на Лъдлоу дюкянът на детектив Маршак ще е отворен през цялото време — рече Шарона. — И той ще изпрати оръжието на убийството в Уисконсин.

— Какво е правил тук Лъдлоу? — попитах бързо с надеждата да отвлека вниманието на Дозиър, за да не застреля Шарона заради тази забележка.

— Беше заинтригуван от случая — каза Дозиър. — Всичко, с което разполагахме по онова време, беше една мъртва професорка по социални изследвания на пола, открита мъртва в дома си. Срещнахме се с любовника й и студентите й, но не разполагахме с никакви заподозрени. Лъдлоу ни помогна да развием следите, които ни доведоха до съпруга й.

Макар че Дозиър отговаряше на зададен от мен въпрос, той насочи последните две думи право към Шарона, сякаш бяха истински удари.

И тя ги прие точно така, но вероятно си го заслужаваше заради заядливата си реплика относно техническите съвети.

— Тук ли намерихте тялото? — попита Монк някъде отдалече.

Бях толкова погълната от разговора си с Дозиър, че напълно бях забравила за Монк. Той беше минал надолу по коридора и беше влязъл в голямата спалня.

В центъра на стаята имаше голямо легло с балдахин, покрито с възглавници и пухкава, украсена с ресни покривка. Прииска ми се да се покатеря в това легло с една хубава книга и да не изляза повече.

От двете страни на леглото имаше еднакви нощни шкафчета. На едното имаше лампа: на другото — не. Сега знаех откъде е взето оръжието на убийството.

Преди да се запозная с Монк, никога не забелязвах подобни детайли. Но пък и преди да срещна Монк, никога не съм си представяла, че някой пуска дръжката на вратата си в миялната всяка седмица.

Срещу леглото имаше телевизор с плосък екран, монтиран на стената над разположени на височината на кръста видео и стереоуредба.

В единия край на стаята имаше двойни френски врати, от които се излизаше в заден вътрешен двор. Отсреща имаше стена, по протежение, на която бяха поставени масичка и тоалетка с гримове.

Монк стоеше до тоалетката на Елън Коул, изучавайки покрития с кървави петна килим в краката си.

— Намерихме я да лежи ето там — каза Дозиър. — Тилът й беше превърнат в кървава пихтия.

— Може ли да ми покажете точно каква беше позата й върху пода? — попита Монк.

Дозиър вдигна панталоните си и се сви на пода, с лице към тоалетката, като внимаваше да не сложи наистина главата си върху петното от кръв.

Монк коленичи до Дозиър и внимателно огледа позицията на детектива. После се изправи. Протегна ръце пред себе си, с обърнати нагоре длани, сякаш се грееше на огън, и направи малък пирует, като спря с лице към дрешника.

Приближи се до дрешника и отвори двойните врати.

Дрехите, които висяха на дървената пречка, бяха изтикани настрани. Зад дрехите имаше няколко класьора за папки, натъпкани до задната стена. На пода имаше обувки, които бяха махнати, за да се отвори място за една от кутиите.

Монк поклати глава и простена.

— Какво не е наред, Ейдриън? — попита Шарона.

— Нищо — каза тъжно Монк. — Тревър не е убил Елън Коул.