Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (19)

18.
Г-н Монк отива на църква

Монк реши, че иска да пробва да говори с отец Боуен на сутрешната литургия, затова приключихме за деня. Помислих си, че идеята е добра. Това щеше също така да даде на Стотълмейър възможност да се обади на отец Боуен и да го предупреди, че ще дойдем. Не исках да правя опити да упражнявам „финеса си“ върху свещеник. И така си имах достатъчно неприятности с Бог.

Но не бях готова да оставя Монк да отиде, без да знам какво мисли — не само за случая „Уебстър“, но също и за Тревър. А докато беше в колата ми, той нямаше друг избор, освен да ме изслуша. Затова избрах да стигна до дома му по дългия път, което на практика означаваше да го разведа из центъра на Сан Франциско.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен, че смъртта на Роналд Уебстър е причинена от убийство? — попитах.

— Бил е нападнат от алигатор — каза Монк.

— Това би могло да се случи — рекох.

— Ако е бил в някое езеро — каза той, — а не на плаж в Сан Франциско.

— Какво ще кажете за възможността нечий домашен алигатор да е избягал и да го е нападнал?

— Това означава, че алигаторът или е трябвало да притича през откритата пясъчна ивица, за да се добере до него — каза Монк, — или е дебнел за плячка някъде наблизо до приливните езерца и го е нападнал, когато той е седнал на скалите да се съблече. Трудно ми е да повярвам, на който и да е от двата сценария.

— Може би Роналд е влязъл да плува, удавил се е, и когато тялото му е изплувало на брега, алигаторът го е нападнал.

— Предполагам, че може да се е случило и това — каза Монк. — Но не вярвам и на него.

— Защо не?

— Защото не ми се струва, че това съвпада с характера му, както ни го описа другият продавач на обувки — рече Монк, — и защото е нелепо.

— Случват се и нелепи неща — казах. — Представете си какво са си помислили хората, когато са ви видели да вървите из Лос Анжелис с противогаз върху лицето.

— Какво нелепо имаше в това?

Беше безсмислено да се опитвам да му го обяснявам, затова изоставих темата.

— Какво друго ви кара да мислите, че това е било убийство, а не някаква безумна злополука?

— Колата му не беше там — каза Монк. — Предполагам, че ще я намерим паркирана близо до дома му или до магазина за обувки. Цялата тази ситуация на плажа е инсценирана от онзи, който го е отвел на плажа — който и да е той, — за да я направи да изглежда, сякаш се е къпал гол или е правел гол слънчеви бани, когато са го убили.

— Значи мислите, че нападението на алигатора е било фалшифицирано?

— Това е простото обяснение, а също и най-логичното. Медицинският експерт би трябвало съвсем лесно да е в състояние да определи дали нападението е било фалшифицирано, или не.

— Защо някой ще иска да направи фактите да изглеждат така, сякаш Роналд Уебстър е бил убит от алигатор на нудистки плаж?

— Точно това е мистерията — каза Монк.

Тази загадка със сигурност беше далеч по-интригуваща и по-близка до стила на Монк, отколкото убийството на Елън Коул, и този факт, сигурна съм, я правеше по-привлекателна за него — това, а също и фактът, че тя се случваше в Сан Франциско, а не в отровната среда на Лос Анжелис.

— Това е една от мистериите — казах. — Все още имате да разкриете и още една: Кой всъщност е убил Елън Коул? Шарона разчита на вас да откриете. Бенджи също. А също и аз.

Монк се сгърчи на мястото си.

— Не е толкова лесно.

Изгледах го.

— Някой е ударил Елън Коул с лампа по главата. Не е и наполовина толкова сложно и странно като повечето случаи, които разкривате.

— В известен смисъл е твърде просто — каза Монк, — и това го усложнява.

— Не разбирам.

— Колкото повече детайлите не си пасват, колкото по-нелогични изглеждат, толкова повече трябва да задълбавам в разследването — каза Монк. — Това, че някой е убит от алигатор на нудистки плаж, е толкова изначално нередно, че има всевъзможни въпроси, които мога да задам и несъответствия, върху които мога да размишлявам. Единственото, което знам за Елън Коул е, че някой — някой, който не е Тревър — я е ударил с лампа по главата.

— И е натопил Тревър за това — казах.

— Или пък не — каза Монк. — Тревър може да е невинен за убийството и все пак да е виновен за всичко друго, в което е обвинен. Той просто е бил идеалният човек, когото да обвинят. Няма никакви други несъответстващи си факти, в които да задълбая.

— Не можем да се оплачем от недостиг на заподозрени — казах.

— Които до един имат солидно алиби и убедителни обяснения защо не биха имали полза от смъртта й.

— Това никога не е представлявало пречка за вас — възразих.

— Вярвам им — каза Монк. — Не мисля, че Елън е убита от любовницата си, или пък от любовника на любовницата си, или от съпругата на любовника на любовницата й.

Започваше да ми става трудно да следя кой, кой е, но схванах смисъла, макар и може би не точно този, който той се опитваше да внуши.

— Затова избягахте — казах.

— Разбира се, че избягах — рече Монк. — Видя хората там долу. Видя въздуха. Не би трябвало човек да е в състояние да вижда въздуха. Или да го дъвче.

— Не затова избягахте — възразих.

— Затова избягах с писъци — каза той.

— Избягахте от Лос Анжелис, защото се страхувате да не се провалите — рекох. — Нямате представа кой е убил Елън Коул и не знаете откъде да започнете търсенето.

— Знам, че няма да намеря отговора, като остана в Лос Анжелис и разпитвам всички, които са имали дори най-далечна връзка с Елън Коул или с Тревър Флеминг.

— Обикновено не разследвате ли едно престъпление именно така — като задавате въпроси, научавате нови сведения и забелязвате противоречията?

Монк поклати глава.

— Разкривам го още при първото посещение на местопрестъплението. Виждам детайл, който не е както трябва, и като се опитвам да накарам всичко да си пасне, разбирам как всъщност е било извършено убийството.

— В къщата на Елън Коул видяхте много неща, които не бяха както трябва.

— Но не и нещото — каза той.

— И смятате, че ще го видите тук? — попитах. — Намираме се на стотици километри.

— Вече го видях — каза Монк. — Просто още не съм го осмислил.

Сега всичко ми стана ясно.

— Безпокоите се, че никога няма да успеете да го осмислите — казах.

— Случвало се е преди — прошепна Монк.

Говореше за съпругата си, Труди, и за колата бомба, причинила смъртта й. Не знаеше нито кой я бе убил, нито защо.

Беше я предал.

За известно време този провал го беше съсипал. И човекът, който му беше помогнал да се измъкне от този кошмар и му беше показал как да си върне живота, беше Шарона, а сега той се ужасяваше, че ще предаде и нея.

— Ще видите това, което не е както трябва — казах. — Знам, че ще го видите.

— Как можеш да си толкова сигурна? — попита той.

— Защото вие сте Ейдриън Монк — казах, — и аз вярвам във вас.

— Ще ми се да не вярваше — рече Монк.

— Трябва да имате вяра в нещо — казах.

— Имам — каза Монк. — Но не мисля, че „Формула 409“^[1] ще ми реши проблемите.

 

 

Макар че не можеше да играе американски футбол със счупената си ръка, Джули искаше да присъства на тренировката в Долорес Парк в събота сутринта, за да подкрепи отбора си. Мисля, че освен това искаше да се покаже с гипса пред възможно най-много хора, за да засили рекламната си кампания. Това ме устройваше страхотно, защото Монк искаше да говори със свещеника в Мишън Долорес, която се намираше само на две пресечки от парка.

Испанците основали мисията през 1776 г., за да покръстят индианците, пет хиляди, от които били покосени от епидемия от дребна шарка, донесена от същите хора, които дошли да ги спасят от езическия им начин на живот. Кирпичената църква, запазена днес, била построена през 1791 г. от неофитите — твърде префърцунена дума за коренните американци, които оцелели от епидемията и станали християни. Дебелите десет сантиметра стени бяха устояли на опустошенията на времето и на земетресението от 1906-та, затова предполагах, че църквата ще може да устои и на Ейдриън Монк.

Не възнамерявах да му казвам за епидемията от дребна шарка, въпреки че се беше случила преди стотици години, иначе той нямаше да пристъпи в църквата. Можеше дори да му се наложи да се изнесе напълно от Сан Франциско, ако научеше за нея.

Двете с Джули закусихме рано, а после взехме Монк с наетата кола. Пътьом оставих Джули в парка, а след това двамата с Монк продължихме към църквата и стигнахме там по средата на сутрешната литургия.

Църквата беше дълга и тясна и претъпкана с енориаши, всичките застанали с лице към позлатения бароков олтар и към свещеника в бялото му расо и зелени одежди.

Точно преди нас пристигаше стара жена, която влезе в църквата, бавно тътрейки крака. На вратата стоеше дякон в средата на трийсетте и ни приветстваше с любезно кимване и усмивка.

Докато влизахме вътре един по един, старата дама топна пръсти в съда със светена вода до вратата, прекръсти се и след това целуна пръстите си.

Монк ахна и ми махна да му дам мокра кърпичка. Дадох му я, а той я подаде на жената.

— Вземете това — рече той. — Бързо.

— За какво? — попита тя.

— Заради водата, разбира се — каза той. — Не видяхте ли всички хора, които пъхаха мръсните си ръце в нея?

— Всичко е наред, млади човече — каза тя. — Тази вода е благословена.

— Но не е дезинфекцирана — възрази Монк.

— Бог я е пречистил — поясни жената.

— Вие сте стара и устойчивостта ви спрямо инфекции е слаба — рече Монк. — Би трябвало незабавно да си направите гаргара със силен освежител за уста, преди огромното количество смъртоносни микроби, с които покрихте устните си, да нахлуят в старото ви тяло.

— Би трябвало да се срамувате от себе си! — възкликна тя, като му обърна гръб и ядосано се отдалечи.

— Тази дама си търси смъртта — каза Монк, обръщайки се да ме погледне точно когато топнах пръсти във водата и се прекръстих. Не съм религиозна, но смятам, че никога не вреди да се възползваш от благословиите, които ти се предлагат.

Монк тикна мократа кърпичка в ръцете ми.

— Да не си обезумяла, жено?

— Господин Монк, моля ви — прошепнах. — Намираме се в църква.

— Намираме се в опасно застрашена от болести зона — каза Монк. — Някой трябва да спаси тези хора.

— Мисля, че отец Боуен се опитва да прави точно това — казах, като хвърлих поглед покрай Монк и видях как застаналият на олтара свещеник ни стрелва със строг, укорителен поглед. Все едно беше самият Бог. Почувствах как вътрешностите ми се смразяват.

Монк измарширува покрай мен обратно до съда със светена вода, пое си дълбоко въздух, после изведнъж потопи ръце вътре. Трепвайки, сякаш бе пъхнал ръцете си в акумулаторна киселина, той започна да загребва с шепи вода от съда и да я изхвърля през входната врата.

Дяконът, шокиран, застана пред Монк и препречи входа.

— Какво правите?

— Изпразвам този развъдник на болести — каза Монк.

— Това е светена вода — каза дяконът. — Тя ни пречиства и ни придава святост.

— Тя ви разболява — каза Монк. — По-късно ще ми благодарите.

— Не, няма — каза дяконът. — Тази вода е възпоменание за нашето кръщение. Тя ни пречиства от греховете и прочиства душите ни, когато влизаме при нашия Бог.

Монк се канеше да загребе още вода, но аз го хванах за ръката и го дръпнах.

— Ако наистина искате да пречистите хората — каза Монк на дякона, — раздавайте течен сапун за ръце.

— Господин Монк — прошепнах, — хората се пречистват със светена вода от хиляди години.

— Това обяснява черната смърт, както и много други неща — заяви Монк. — Кърпичка. Кърпичка. Кърпичка.

Подадох му три мокри кърпички, както ми нареди, и той започна да жули ръцете си, сякаш ги търкаше с шкурка.

— Това просто не е за вярване — каза той.

Наистина не беше. Той въобще не осъзнаваше какво внимание беше привлякъл към нас: аз обаче си давах сметка. Усмихвах се на всички, които ни гледаха гневно, като се опитвах мълчаливо да се извиня за безредието и за проявеното от Монк неуважение.

Енориашите се изнизваха от скамейките и се подреждаха на опашка на централната пътека, за да приемат причастието. Внезапно ме разтърси ужасяващо предчувствие какво ще последва. Знаех, че разполагам само с няколко секунди да избегна катастрофата.

— Трябва да тръгваме — казах на Монк, докато се опитвах да го изблъскам до вратата. — Можем да се върнем по-късно.

— Защо трябва да тръгваме? — попита Монк, като рязко издърпа ръката си и се освободи. — Отец Боуен ни очаква. Трябва да му зададем някои въпроси.

— Да изчакаме отвън, докато свърши литургията — казах. — Тогава ще говорим с него.

— Наистина започва да ми писва да ме влачиш насам-натам — каза Монк.

— Съжалявам. — Вдигнах ръце. — Моля ви, господин Монк, направете го заради мен.

Монк сви рамене и понечи да се обърне отново към вратата. Но докато той правеше първата стъпка, отец Боуен заговори.

— Тялото Христово — каза той.

Навярно именно споменаването на тяло привлече вниманието на Монк. А може би просто това, че чу някого да говори.

Каквато и да беше причината, Монк погледна към олтара точно когато отец Боуен постави едно парченце нафора от кошничката върху езика на един енориаш.

Енориашът — в случая млада жена — преглътна нафората, изрече „Амин“, после пристъпи настрани до поднасящия причастието свещеник, който й подаде потир с осветено вино и тя отпи глътка. След това свещеникът изтри ръба на чашата с парче ленен плат, завъртя леко чашата и я поднесе на следващия човек на опашката.

Монк се втренчи с примесено с шок неверие, когато отец Боуен постави късче нафора върху езика на един мъж. След това мъжът се приближи до свещеника с потира и отпи глътка вино.

— Видя ли това? — обърна се Монк към мен.

— Можем да го обсъдим навън — казах.

Монк наблюдаваше как друг човек, оплешивяващ мъж с разрошена брада, отвори уста, за да приеме нафората. Точно когато отец Боуен се готвеше да сложи късчето върху езика на мъжа, Монк изкрещя:

— Престанете!

Всички замръзнаха. Искаше ми се да пропълзя под някой скамейка и да се скрия. Кошмарът се случваше, точно както си го бях представяла мигове по-рано. Защо не можах да предвидя това преди час?

— Каква сила ви е обладала, бе, хора? — обърна се Монк към цялото паство.

— Божията любов — каза мъжът с рошавата брада.

— Първо всички си пъхате пръстите в една и съща купа с вода. Сега пък позволявате на този човек — Монк посочи отец Боуен, побелял мъж към петдесетте, който сякаш се беше състарил с десет години, откакто влязохме в църквата — да пъха пръсти в устата ви, без първо да си измие ръцете? Преди две секунди пръстите му бяха в устата на ей онзи другия тип. Не видяхте ли това? Да не би всички до един да сте слепи?

— Това е светото причастие — каза отец Боуен.

— Това е деяние, застрашаващо общественото здраве — рече Монк. — Как може всички да отпивате от една и съща чаша с вино? Кой знае колко инфекциозни болести пренасят хората в това помещение?

— Ние се съединяваме с Исус, който е бил пожертван на кръста, за да изкупи нашите грехове — каза отец Боуен. — Милиони хора по целия свят правят това всеки Божи ден.

— Истинско чудо е, че са останали някакви католици — каза Монк. — Затварям това място, докато пристигнат хората от отдела по здравеопазване. Всички сте под карантина. Не можем да допуснем разпространяването на заразата.

Отец Боуен се обърна към един от свещениците, подаде му кошничката с късчета нафора и му прошепна нещо, което не чухме. После отново се обърна към Монк.

— Да поговорим отвън — каза той и ни направи знак да излезем заедно с него в гробището. — Все още ще се намираме в пределите на мисията.

— Не мога да повярвам какво става — шокирано се обърна Монк към мен, когато се отправихме към страничния изход. — Откакто Шарона се върна, светът просто не е същият.

Не можех да оспоря това.