Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (10)

9.
Г-н Монк и разкопчания дюкян

Никога не е лесно да намериш място за паркиране, когато се намираш на местопрестъпление: този път обаче беше още по-лошо, защото на пътя се извършваха много ремонтни работи. Движението беше затворено. Улицата беше задръстена с булдозери, тръби и строителни материали.

В крайна сметка се наложи да паркираме на две пресечки от мястото и да си проправяме път през тълпата от извършващите ремонта работници и зяпачите до полицейската лента, опасваща антикварния магазин.

Монк не обича тълпите. Това значително увеличава възможността да се допре до друго човешко същество, което би означавало, че ще трябва да изтича до вкъщи и да си вземе три душа.

Днес нямахме време за това.

И двете с Шарона знаехме какво трябва да се направи. Нужно бе само да се спогледаме и веднага се намесихме, за да разчистим път на Монк, така че да може да мине сам през място, в което нямаше опасност да се блъсне в някого.

Никак не ми беше приятно да го призная, но в това, да имаш колежка асистентка определено имаше известни предимства.

До полицейския кордон ни посрещна цивилен полицай, който дъвчеше олигавена, незапалена пура. Имаше торбички под подпухналите си очи, челюсти, които само хрътка би харесала, и шкембе, което ми напомни на какво приличах, когато бях бременна в осмия месец.

— Лейтенант Сам Дозиър — представи се той, като повдигна полицейската лента, за да се промушим под нея и подаде на Монк дундестата си ръка.

Монк се ръкува с Дозиър.

По навик и двете с Шарона едновременно предложихме на Монк дезинфекционни мокри кърпички. Той взе по една от всяка от нас, благоразумно решавайки да не показва предпочитания, и си почисти ръката.

— Аз съм Ейдриън Монк, а това са двете ми съвместно работещи асистентки, Натали Тийгър и Шарона Флеминг, макар че, струва ми се, двамата с Шарона вече сте се срещали — изрече Монк: с този противогаз звучеше като Дарт Вейдър.

Дозиър се ръкува с мен, после се обърна към Шарона.

— Съжалявам за онова, което сте преживели вие и синът ви, но мен ако питате, това е загуба на време — каза той. — Случаят с убийството на Елън Коул е приключен и неин убиец е вашият съпруг. Срещам се с вас само от професионално уважение към Полицейското управление на Сан Франциско.

— Оценявам това — каза Шарона.

— Защо носите противогаз? — попита Дозиър.

— Алергии — поясни Монк.

— Към какво сте алергичен?

— Лос Анжелис — каза Монк. — Бих искал да ни заведете до къщата на Елън Коул и да ни разведете из местопрестъплението.

Монк вдигна ръка пред лицето си, сякаш заслоняваше очи от блясъка на слънцето.

Но блясък нямаше.

— Това ще трябва да почака до утре или може би до вдругиден — каза Дозиър. — Както виждате, точно сега съм малко зает.

— Трябва да е днес — изрече Монк и изгледа с присвити очи Дозиър над ръката си.

Опитах се да се досетя какво е това, което Монк не искаше да вижда, но имаше твърде много възможности. Може би беше неравният асфалт или контейнерът за боклук пред магазина или химическата тоалетна надолу по улицата, или подгизналата пура между зъбите на Дозиър.

— Може би не сте забелязали — каза Дозиър, — но тук съм насред разследване на убийство.

— В такъв случай приключвайте с него и да вървим — каза Монк.

— Не е толкова лесно — поясни Дозиър.

— За вас може би не — каза Шарона, — но за него — да.

Дозиър изгледа Монк с интерес.

— Така ли?

— Покажи му, Ейдриън — каза Шарона.

— Може малко да съм позагубил тренинг — каза Монк. — Има един-два дни, откакто не съм разкривал убийство.

— Ако успеете да приключите този случай вместо мен — заяви Дозиър, — ще ви отделя цялото си внимание, докато сте тук.

— Разкажете ми какво се е случило — каза Монк.

— Не е много сложно. — Дозиър ни обърна гръб и ни поведе към прекрасен магазин, построен в стила на викторианска къща. — Най-обикновен обир, който е тръгнал на зле.

Монк свали ръката, която беше вдигнал пред лицето си, и последва Дозиър. Ние последвахме Монк.

— Някакъв тип нахълтал в магазина преди около час, взел парите от касата, после застрелял собственика и си отишъл.

— Звучи съвсем просто. — Монк се сви и се отдръпна от контейнера за строителни отпадъци на улицата, сякаш той можеше да го нападне. — Какво ви казаха свидетелите?

— Няма такива — каза Дозиър, като се обърна да застане в лице с Монк, който моментално вдигна отново ръка пред очите си и извърна поглед. — Онзи контейнер зад вас закривал изгледа към входната врата, а пневматичните чукове заглушили звука от изстрела. Съпругата на собственика дори не го чула, а била в задната стая. Това обаче няма значение, защото имаме всичко записано на видео.

— Тогава къде е загадката? — попита Шарона.

— Знаем какво се е случило, но не знаем кой е убиецът. Лицето му беше скрито зад скиорска маска. — Дозиър застана на прага на антикварния магазин, като се взираше в Монк. — Проблем ли имате с мен?

— Какво ви кара да кажете това? — попита Монк.

— Закрили сте си очите — каза Дозиър, — сякаш ви отвращавам.

Дозиър беше прав. Затова го огледах отново и тогава го видях. Дюкянът му беше отворен.

Монк можеше спокойно да оглежда окървавените тела на хора, застигнати от невероятно жестока смърт, но не можеше да издържи гледката на човек, който носи незакопчани панталони и отдолу се вижда част от боксерките му.

— Имам чувствителен поглед — каза Монк.

— Дюкянът ви е отворен — обясних на Дозиър.

— Там няма нищо различно, от това, което той е виждал всеки ден, откак се е родил — каза Дозиър, като погледна надолу към панталона си.

— Това, което го притеснява, е самият отворен цип — каза Шарона. — Ако бяхте пропуснали някое копче на ризата си, щеше да реагира по същия начин.

— Чух, че сте малко нередовен — обърна се Дозиър към Монк.

— Всъщност, съвсем редовен съм си — каза Монк, все още закривайки очите си. — И вие също ще бъдете, щом си закопчаете ципа.

— Преди малко използвах онази химическа тоалетна и предполагам, че съм бързал да изляза. — Дозиър посегна надолу, рязко дръпна ципа си и влезе с отсечена стъпка в магазина. — Голяма работа.

Щом Дозиър ни обърна гръб, бръкнах в чантата си да извадя мокра кърпичка.

За мен, не за Монк. Току-що си спомних, че и аз се бях ръкувала с Дозиър. Изтрих си старателно ръцете, хвърлих мократа кърпичка в контейнера и влязох след всички останали в антикварния магазин.

В днешно време хората наричат „антика“ всичко, което е по-старо от една седмица. Мисля, че ако наричате нещо „антика“, то трябва да е поне два пъти по-старо от мен и да има някаква художествена стойност. Иначе е предмет с колекционерска стойност.

Това място определено беше пълно с антики. Тук нямаше да намерите нито една кутия за обяд „Найт Райдър“. Навсякъде имаше керамични изделия, мебели, маслени картини и украшения, предимно от Европа: етикетите с цените им бяха от три- до четирицифрени.

Макар че магазинът беше малък, в него нямаше нищо прашно или мръсно — факт, който, сигурна съм, Монк оценяваше. Всички предмети бяха грижливо изложени и осветени от острата светлина на халогенни лампи, сякаш бяха музейни експонати.

Касата се намираше на резбовано дървено бюро в предната част на магазина вляво от вратата. Върху килима имаше кърваво петно, а стената беше оплискана с кръв.

Монк погледна към охранителната камера, поклати глава на една страна, после на друга, а след това погледна отворената каса.

— Защо е обрал магазина? — попита Монк.

— Защо някой ограбва дадено място? — рече Дозиър. — Заради парите.

— Но в този бизнес всъщност не се работи с пари в брой. Това са скъпи антики — каза Монк. — Хората обикновено плащат за тях с кредитни карти.

— Единственото, което извършителят е видял, са били скъпите вещи и не е премислил внимателно — каза Дозиър. — Типът, с когото си имаме работа, не е професор Мориарти. Говорим за някой наркоман, който търси пари в брой, за да си плати следващата доза.

— Но е бил достатъчно умен, за да нападне магазин, който е бил скрит от погледа — каза Монк, — и да застреля собственика по времето, когато са работели пневматичните чукове.

— Повярвайте ми, отдавате прекалено голямо значение на това — контрира Дозиър. — Виждал съм сто убийства точно като това. Нека да ви покажа видеозаписа.

Дозиър ни въведе в задната стая — тясно помещение без прозорци, в който най-набиващата се на очи мебел беше голяма маса, покрита с опаковъчни материали: етикети за изпращане на спешни поръчки по пощата, ножици, машинки за рязане на тиксо и рула найлонов опаковъчен материал с мехурчета. Над масата бяха окачени огромни торбички от стиропорни пуканки с фунии в краищата за запълване на празните пространства в картонените кутии.

Напомнящите пуканки късчета стиропор бяха пръснати по целия под и плотовете на масите и заредени със статично електричество. Щом влязохме, по глезените ни полепнаха късчета стиропор.

На малко столче седеше жена. Очите й бяха кървясали, носът й беше зачервен, а бузите й бяха влажни от сълзите. Очевидно тя беше съпругата — ниска, слаба жена към трийсетте. Но дори в тъгата си тя някак успяваше да излъчва изтънченост и интелигентност. Може би се дължеше на начина, по който седеше с напълно изправен гръб, изправена брадичка и очи, съсредоточени върху детектива афроамериканец, който записваше показанията й. Изпитах почти неконтролируем порив да изтупам двете късчета стиропор, полепнали по крака й.

Всъщност, бях изненадана, че Монк не ме беше изпреварил в това дело, но той беше зает с опитите да отърси късчетата стиропор, полепнали по самия него. Ако се съди по реакцията му, бихте помислили, че не ставаше дума за късчета стиропор, а за кръвосмучещи пиявици.

— Може би ще трябва да излезете навън, госпожо Давидоф — каза Дозиър, като кимна към едно видео и монитор върху една полица. — Трябва да видим отново касетата.

Госпожа Давидоф се изправи и погледна Монк.

— Защо носите този противогаз?

— Заради синусите — рече Монк. — Бих искал да си ги запазя.

Точно в този миг Монк се блъсна в купчина кутии, струпани до извеждащата към уличката врата, за да ги вземе куриерът за бързите поръчки. Като беше с противогаз, периферното му зрение не беше особено добро.

Госпожа Давидоф подхвана кутиите, преди купчината да се прекатури.

— Внимавайте — каза тя. — Това са чупливи антики, които чакат да бъдат изпратени на купувачите си.

— Съжалявам — каза Монк.

Госпожа Давидоф се обърна към Дозиър.

— Куриерът от пощенската служба би трябвало да пристигне скоро. Ще му позволите ли да вземе тези кутии? Ако не бъдат изпратени днес, може и никога да не заминат. Не мисля, че мога някога пак да се върна в този магазин.

— Няма проблем — рече Дозиър. — Лично ще се погрижа да бъдат изпратени.

— Благодаря ви — каза тя и излезе с другия детектив.

— Жена със стил — отбеляза Дозиър. — Сега се владее добре, но ще рухне сериозно. Виждал съм го преди.

Дозиър включи телевизора и натисна бутона за включване на видеото. Видеоматериалът, заснет иззад рецепцията и над нея, беше в чисти, ясни цветове. Нямаше звук. Видяхме на рецепцията да седи мъж, също толкова елегантен като госпожа Давидоф, който се занимаваше с някакви книжа. Имаше плешивина на темето, която се опитваше да прикрие, като заресваше косата си над нея.

Монк не обръщаше особено внимание на видеозаписа: беше зает да подрежда наново кутиите по големина. Поне това временно отклоняваше вниманието му от стиропора, полепнал по глезените му.

Погледнах отново към монитора точно когато убиецът влезе в кадър. Беше висок, широкоплещест, с издут гръден кош и лице, покрито със скиорска маска. Пуловерът му с висока яка, скиорската маска и ръкавиците бяха черни. Поради разположението на рецепцията, той се виждаше само от кръста нагоре.

Господин Давидоф вдигна поглед. Крадецът хвана пистолета косо, като бандитите във филмите, и посочи към касата. Господин Давидоф отвори касата и изгреба няколкото банкноти, които се намираха вътре. Крадецът продължаваше да сочи към касата. Собственикът вдигна табличката за парите, вероятно за да докаже, че там няма повече пари. И точно тогава крадецът го застреля. Беше стряскащо дори и без звука.

Погледнах назад към Монк, който вдигна очи към монитора точно когато крадецът излизаше тичешком от магазина.

— Добре че госпожа Давидоф не видя това — каза Дозиър. — Представете си да видите как загива собственият ви съпруг.

Можех. И съм си го представяла. Ако съществува видеокасета, на която е заснето как загива Мич, надявам се никога да не разбера за нея.

Дозиър превъртя записа на бързи обороти до момента, в който госпожа Давидоф влезе. Според времето, отбелязано долу, беше пет минути след като съпругът й беше убит. Тя изтича до съпруга си и изпищя, което бе още по-страховито и въздействащо без звука.

— Застопорете кадъра — каза Монк.

Дозиър го направи. Застиналият, изпълнен с болка образ на госпожа Давидоф на екрана ми напомни за прочутата картина на Едвард Мунк „Писъкът“ — с ръце върху бузите, с широко разтворени очи и уста, отворена, за да нададе вой, идващ от дълбините на душата й.

Знаех точно как се чувства.

Монк се приближи, взря се в екрана и поклати глава на една страна, после на друга.

Беше разкрил убийството.

Знаех го, а когато зърнах усмивката върху лицето на Шарона, разбрах, че тя също го знаеше.

— Знам къде можете да намерите онзи, който е застрелял господин Давидоф — каза Монк.

— Наистина ли? — възкликна невярващо Дозиър.

— Последвайте ме — каза Монк.

Той влезе в магазина и ни заведе право при госпожа Давидоф, която седеше на един диван и упорито се опитваше да не поглежда към бюрото, на което бе убит съпругът й.

— Госпожо Давидоф, по глезена ви е полепнал стиропор — каза Монк.

Тя погледна към глезена си.

— Това е най-малкият ми проблем.

— Ужасно грешите — каза Монк. — Това е най-лошото, което ви се е случвало.

Госпожа Давидоф отстъпи на заден ход, сякаш беше усетила противна миризма.

— Днес убиха съпруга ми. Сериозно ли мислите, че това е по-маловажно за мен от някакво парченце опаковъчен материал, полепнало на панталона ми? Що за ненормалник сте?

— Той е Ейдриън Монк, консултант към отдел „Убийства“ в полицейското управление на Сан Франциско — каза Дозиър, после погледна Монк. — Имате стиропор на панталоните.

Монк нададе лек писък и заподскача наоколо, извивайки крака си, като се опитваше да отърси от себе си стиропора.

— Малко е объркан — каза Дозиър.

— Виждам — каза тя.

В този момент ги мразех и двамата. Кои бяха те, че да съдят Ейдриън Монк? Дозиър беше нелепа фигура, а госпожа Давидоф, въпреки преживяната ужасна загуба, беше превзета кучка. С нищо не го превъзхождаха.

Но пък Монк носеше противогаз и подскачаше наоколо на един крак. Това едва ли го представяше в най-добра светлина.

— Арестувайте я — каза Монк, докато подскачаше наоколо. — Тя всъщност е мъжът, застрелял съпруга й.

Това беше странен начин да каже, че именно тя е стреляла, но стана ясно какво има предвид. Това ме накара да се почувствам оправдана, задето я мразех.

— Това е безумие — каза тя. — Бях в задната стая, когато го убиха.

— Видяхте видеозаписа от охранителната камера — каза Дозиър. — Той е застрелян от широкоплещест мъж, който е поне с тридесет сантиметра по-висок от нея.

— Това не означава абсолютно нищо — каза Монк.

Докато подскачаше като обезумял, той, без да иска, ритна масичката за кафе и събори една ваза за шестстотин долара. Улових вазата, преди да падне на пода, и той успя да отърси стиропора от крака си.

Монк се изпъна в цял ръст, подръпна ръкавите си и ни погледна в лицата. Знаех какво ще последва. Щеше да ни разясни точно как е станало убийството.

За него това беше необходим ритуал.

Не го правеше, за да се перчи или за да унижи някого. Правеше го заради себе си.

Това беше моментът, в който можеше да почувства, че е оправил всичко и е въдворил ред във вселената. Единствено в такива моменти се освобождаваше истински от тревогите и тъгата си. Това му връщаше целостта, поне за миг-два.

Но после забелязваше нещо, което не си беше на мястото, или си даваше сметка, че е уязвим за микробите, или си спомняше, че не е разкрил убийството на съпругата си, и всичките му тревоги се връщаха с пълна сила. И отново започваше да се мъчи да възстанови реда в един свят, който се съпротивляваше на това.

— Ето какво се е случило — каза Монк.

Той обясни, че госпожа Давидоф изчакала в задната стаичка, докато работниците, ремонтиращи пътя, започнали да използват пневматичните си чукове. После пристегнала гърдите си с ластични колани, за да ги направи плоски, сложила си подплънки на раменете и обула обувки с платформи. Това прикрило женствеността й, направило раменете й да изглеждат широки и я направило по-висока. Покрила косата си със скиорска маска и облякла пуловер с висока яка, за да скрие тънката си шия. В противен случай липсата на адамова ябълка щяла да издаде пола й. Излязла от магазина през тясната уличка: когато стигнала до входната врата, покрила лицето си със скиорската маска и застреляла съпруга си. Изтичала отново навън, върнала се в задната стая, свалила маскировката си и после влязла и изпищяла, та да я запише камерата.

Щом Монк приключи с обобщението, Дозиър се втренчи в него.

— Това е най-абсурдната история, която съм чувал някога — каза той.

— Това не беше нищо — каза Шарона. — Веднъж Ейдриън обвини в убийство човек, който по време на престъплението беше в кома.

— И хората още го приемат на сериозно? — рече Дозиър.

— Той беше прав — каза Шарона.

— Наистина ли? — възкликна Дозиър.

— Това няма връзка със сегашната ситуация — каза госпожа Давидоф. — Намирам отправените от него обвинения за коравосърдечни, възмутителни и напълно нелепи.

— С убийците обикновено е така — казах.

— Не сте във форма — каза ми Дозиър и след това се обърна към Монк. — И вие също. Няма и най-нищожно доказателство, което да подкрепи казаното от вас.

— Налице е ето това — Монк посочи към стиропора върху крака на госпожа Давидоф.

— Това ли? — каза Дозиър.

— Това? — каза госпожа Давидоф.

— Стиропорът е зареден със статично електричество. Полепва по всеки и всичко, което минава през задната стая — каза Монк. — Трябваше да гледате видеозаписа от охранителната камера, преди полицията да пристигне тук.

— Не искам да го виждам никога — каза госпожа Давидоф.

— Това е била голямата ви грешка. Ако го бяхте гледали, щяхте да забележите парченце стиропор, полепнало по пуловера на стрелеца. Това означаваше, че убиецът е дошъл откъм задната стая. А вие сте били единственият човек там. Ето защо видеозаписът, за който смятахте, че ще спомогне за изключването ви от кръга на заподозрените, на практика е признание.

— Цял ден минавах напред и назад до залата с изложените стоки — каза тя. — Вероятно стиропорът се е залепил за мен и съм го повлякла по-рано, точно както стана сега, и именно така той е полепнал по чудовището, застреляло съпруга ми.

— Звучи ми логично — обърна се Дозиър към Монк. — Това ние, детективите, наричаме „основаващо се на здравия разум обяснение“. А дори и да бяхте прав — което не е така, — къде са маскировката и оръжието на убийството?

— Опаковани и готови да заминат за Мидисън, Уисконсин. Ето какво има в кутиите, които куриерът от пощенската служба за експресни пратки ще дойде да вземе — каза Монк. — Ето защо госпожа Давидоф толкова държеше тези пакети да се махнат оттук днес.

Дозиър се обърна да погледне госпожа Давидоф, която гледаше Монк с такава омраза, че се страхувах да не се хвърли върху гърлото му.

— Да отворим ли кутиите и да докажем, че той греши? — попита Дозиър.

Тя не каза нито дума. Само гледаше гневно.

— Госпожо Давидоф? — настоя Дозиър.

Тя примигна силно и го погледна.

— Можете да отправяте всички по-нататъшни въпроси към адвоката ми. Разговорите свършиха.

Челюстта на Дозиър увисна. Наистина. Устата му просто си стоеше отворена, с увиснала от шока челюст. Трябваше му цяла минута, но успя да си възвърне самообладанието. Махна на другия детектив да се приближи.

— Прочети на тази дама правата й, после се обади на съдия Муни — каза Дозиър. — Ще ни трябва заповед за обиск, за да отворим кутиите в задната стая. И, по дяволите, погрижи се онзи тип от куриерската служба да не ги вземе пръв.

Шарона обгърна с ръка рамото на Монк. Той се сви целият при докосването й, но нея явно не я беше грижа.

— От толкова отдавна не те бях виждала да залавяш убиец, че бях забравила колко много ми харесваше.

— Какво има да не ти харесва? — рече Монк.

— Сещам се за едно-две нещица — промърмори госпожа Давидоф.