Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (6)

5.
Асистентката на г-н Монк предприема пътуване

Бях напълно сигурна, че съм в много по-близки отношения с капитан Стотълмейър, отколкото навремето Шарона. Не мога да твърдя, че това беше кой знае каква утеха.

Това, което отначало сближаваше двама ни със Стотълмейър, беше взаимната ни загриженост за Монк. Но онова, което наистина промени отношенията ни беше разводът му. Не излизахме на срещи или нещо подобно — той просто започна да се държи по-открито и да ми доверява тревогите си.

Предполагам, че нямаше никой друг, пред когото можеше да разкрие мъката си. Не можеше да се обърне към лейтенант Дишър, тъй като това щеше непоправимо да подкопае авторитета на Стотълмейър в професионалните им взаимоотношения. А изглежда, че с изключение на Монк той нямаше кой знае колко много приятели, поне доколкото ми беше известно.

Бях поласкана, че Стотълмейър ми доверяваше проблемите си, но докато Шарона не се появи отново в живота на Монк, не се чувствах също толкова свободна да споделям терзанията си с него.

Във въпросния ден обаче от къщата на Монк отидох право в кабинета на капитана и му разказах всичко, което се беше случило. Дори нямах нищо против, че Дишър подслушва.

— Трябва да кажа, че никога не съм очаквал тя да се върне — отбеляза Стотълмейър, като се отпусна назад в стола на бюрото си.

— Между нас с Шарона имаше известно еротично напрежение — каза Дишър, застанал на прага. — Доста нагорещена ситуация, от тези, в които все се питаш: „Ще го направят ли, или няма да го направят?“.

— Беше по-скоро от типа „това няма да се случи никога“ — каза Стотълмейър.

— Беше осезаемо — каза Дишър.

— Определено — рече Стотълмейър.

— Значи е било нещо като отношенията между нас — казах на Дишър.

— Така ли? — каза той.

— От типа „това няма да се случи никога“ — поясних.

— Правилно — каза той. — Но усещането е изгарящо. Хората могат да почувстват горещината.

— Съчувствам ти за положението, в което се намираш, Натали — каза Стотълмейър. — Но не знам какво да ти кажа. Монк е този, който трябва да вземе решението, а за него това ще е тежко решение.

— Можете да ми помогнете — рекох.

— Няма да заставам на ничия страна — каза Стотълмейър. — Храня голямо уважение към Шарона. Тя мина през ада с Монк.

— Знам това, и не искам да заставате в центъра на тази история — казах.

— Тогава какво искаш от мен?

— Бих искала да откриете подробностите за убийството в Лос Анжелис, в което е обвинен Тревър — изрекох.

— Мога да направя това — каза Стотълмейър, после погледна Дишър. — Погрижи се за това, Ранди.

— Току-що казахте, че вие ще го направите.

— Така и ще направя — поясни той — чрез теб. Това е една от привилегиите, когато си капитан.

— Тогава трябваше да кажете: „Ще попитам Ранди дали може да направи това“ — вметна Дишър. — А аз щях да проверя в календара си.

Стотълмейър просто се втренчи в него.

— Който случайно е съвсем свободен в настоящия момент — довърши Дишър и отиде до бюрото си.

Стотълмейър се обърна към мен:

— Мога ли да те почерпя чаша кафе?

— Би било страхотно — казах.

 

 

Отидохме в едно кафене отсреща, побъбрихме малко за децата му и за това, как вървят нещата с приятелката му — преуспяващ брокер на недвижими имоти, с която го бях запознала при катастрофалния си опит да намеря работа на Монк като частен детектив, но това е дълга история.

Синовете на Стотълмейър се справяха добре, отношенията с приятелката му се развиваха чудесно и той беше щастлив и спокоен за пръв път от цяла вечност.

— Животът е хубав — каза той.

Радвах се за него. Беше преживял една-две тежки години и заслужаваше малко покой, поне толкова, колкото може да има човек, който всеки ден гледа мъртви тела.

Когато се върнахме в кабинета му, на бюрото го чакаха няколко факса от Полицейското управление на Лос Анжелис. Стотълмейър прелисти страниците, докато двамата с Дишър седяхме и чакахме. След една-две минути Стотълмейър въздъхна и се облегна назад в стола си.

— Случаят е доста сериозен, Натали.

— Какво имате предвид? — попитах.

— Намерили са отпечатъци на Тревър из цялата къща — каза Стотълмейър.

— Разбира се, че са намерили — рекох. — Той е работел там.

— Работел е отвън — каза Стотълмейър. — Защо отпечатъците на човека, който се занимава с косенето и плевенето, ще са вътре в къщата?

О. Да. Толкова за детективските ми умения.

— Може да е бил един от онези работници, отговарящи за пълната поддръжка — каза Дишър — и да е поливал и саксиите с цветя в къщата й.

— Възможно е — рекох.

— Не, не е — каза Стотълмейър. — Освен това полицаите са намерили скрити в камиона му бижута, принадлежащи на жертвата.

— Значи искате да ми кажете, че жената го хваща, докато той й краде бижутата, той я убива и вместо да се разкара оттам, остава, за да прибере плячката? — попитах. — Това не ви ли се струва странно?

— Всъщност не — каза Стотълмейър. — Това е била основната причина, поради която е бил в къщата.

— Но после оставя уличаващите доказателства в камиона си, вместо да се отърве от тях при първа възможност? — казах. — Толкова ли е глупав този тип?

— Бижутата са били твърде ценни, за да ги изхвърли — каза Стотълмейър. — Не е могъл да се застави да го стори, особено като се има предвид какво му е струвало да се сдобие с тях. Задържал ги е само докато успее да ги продаде по eBay.

— Тревър имаше ли алиби? — попитах.

— Твърди, че по време на убийството е бил в паркирания си камион някъде встрани от пътя и с двама от хората му хапвали хамбургери.

— Ето — казах. — Той има свидетели, които могат да докажат, че е невинен.

— Хората, с които е работел, обикновено са били наемници за по един ден, които е вземал на булевард „Сепулведа“ и им е плащал в брой. Не е познавал никого от тях. За него всичките са били просто Хектор или Хесус, ако схващаш какво имам предвид.

— Били са незаконно пребиваващи в страната чужденци — казах.

Стотълмейър кимна.

— Ако тези, способни да потвърдят алибито му, свидетели съществуват, в което откровено се съмнявам, досега вече са в друг щат или са минали обратно границата. Последното, което биха искали да направят, е да се замесят в разследване на убийство.

— Значи, това е? — попитах.

— До приключването на процеса и вероятното осъждане на Тревър, това е всичко, да — рече той. — Какво те засяга това?

— Изобщо не познавам Шарона, но ако тя наистина е такава жена, каквато ми я описахте всички, налага се да повярвам, че колкото и лош да е вкусът й относно мъжете, тя не би се омъжила за някого, не би имала дете от него и не би се омъжила отново за него след развода, ако той е бил способен на убийство.

— Трябва да се съглася с Натали по този въпрос — каза Дишър.

— Как можеш да се съгласяваш с нещо, което звучи напълно безсмислено? — попита го Стотълмейър.

— Имам вяра в инстинктите на Шарона — каза Дишър, — дори и ако самата тя не вярва в тях.

Стотълмейър погледна Дишър, сякаш го виждаше за пръв път.

— Проклет да съм.

— Можете ли да ми уредите свиждане с Тревър? — попитах.

Стотълмейър премести погледа си към мен.

— Защо ти е да правиш това?

— Искам да чуя неговата версия на историята.

Той ме гледа изпитателно дълго време.

— Добре, предполагам, че мога да направя това.

— Искате да кажете, че аз мога — рече Дишър.

— Исках да кажа, че аз мога — каза Стотълмейър.

— В такъв случай, когато казвате „Мога да направя това“, как се очаква от мен да знам дали наистина ще го направите вие, или ще накарате мен? — каза Дишър.

— Вярвай на инстинктите си — каза Стотълмейър, след това се обърна към мен. — Никога не съм срещал Тревър, но ако съдя по полицейския доклад, вършил е доста глупости. Понякога глупостта и лошият късмет се смесват и се стига до убийство. Наистина ли мислиш, че е невинен и че Монк може да му помогне, или просто се страхуваш да не си изгубиш работата?

— Възползвам се от правото си да мълча — казах, — за да не се улича сама в престъпление.

— Не си арестувана — заяви Дишър, — нито обвинена в престъпление.

— Вярно — каза Стотълмейър и посегна към телефона си. — Но е виновна.

Имаше право.

 

 

Полетът до Ел Ей отнема само около час и през целия ден човек може да хване евтин полет от летището в Оукланд. Затова уредих майката на една от приятелките на Джули да я вземе след училище и да се грижи за нея тази вечер, докато се прибера.

Джули щеше да се разстрои, че не удържах на обещанието си да я изведа, за да потърси клиенти за реклама, но щях да й се реванширам.

Прекосих „Бей Бридж“, за да вляза в Оукланд, оставих колата си на краткосрочен паркинг и хванах полет на „Саутуест Еърлайнс“ до летището в Бърбанк, което беше по-близо до центъра на Ел Ей, отколкото LAX.

В самолета си мислех какво искам да попитам Тревър и не ми хрумваше нищо. Бях някъде над Сан Хосе, когато си дадох сметка, че това пътуване беше безполезно, но беше твърде късно да се връщам.

Ето защо вместо това се замислих за истинската причина за отиването си. За отношенията си с Монк. И по някаква причина умът ми все се отнасяше към „Разбития кораб“.

През седемдесетте моите родители купиха маслена картина, изобразяваща „Разбития кораб“ от една галерия в Капитола — старовремско крайморско селце недалеч от мястото, където израснах в Монтерей. Закачиха картината във всекидневната над камината и аз съм прекарала безброй часове просто да седя и да я гледам.

Разбитият кораб всъщност представляваше претърпял крушение плавателен съд на един рибарски кей в Аптос — курортно градче между Монтерей и Капитола. Истинското име на кораба бе „Пало Алто“ — един от двата циментови танкера, построени в Сан Франциско през Първата световна война.

Често съм се чудила чия ли е била блестящата идея за построяването на кораб от цимент.

Защо не и кораб от тухли?

Как е възможно да са били изненадани, след като творението им се е оказало неспособно да плава?

Добре де, това не е съвсем вярно.

Плавало е. Веднъж.

„Пало Алто“ направил едно кратко плаване, преди да бъде завлечен на буксир до Залива на Монтерей преди седемдесет и пет години и умишлено изтикан на брега, за да се превърне в дансинг.

Няколко години по-късно, корабът бил разбит от голяма буря и оттогава насам отломките са оставени на разрухата там.

Циментовият кораб на платното над камината на родителите ми представляваше разбит корпус, изчезващ в мъглата като изгубен спомен.

Видът му ме омайваше.

Монк не можеше да го погледне. Първо, дори само видът на океана, дори на картина, му докарваше морска болест. Мисля обаче, че онова, което го тормозеше най-много, беше фактът, че това бяха останките на разбит кораб. Беше нещо, което трябваше да се сглоби отново, но вместо това беше уловено завинаги в картината в състояние на безредие.

Това изображение имаше върху Монк същия ефект, какъвто има криптонитът върху Супермен, или разпятието — върху някой вампир.

Това бе картина, изобразяваща бъркотия, която не можеше никога да бъде разчистена — мисъл, с която Монк просто не можеше да се примири. Трябваше да покриваме картината с чаршаф всеки път, когато той посещаваше къщата.

Колкото до мен, аз намирах утеха в „Разбития кораб“. По някакъв начин той ми помагаше да се отпусна и да се съсредоточа. Разбира се, картината беше стряскаща и малко тъжна, но в нея имаше и някаква красота.

„Пералта“, корабът близнак на „Пало Алто“, също беше в развалини. Беше един от общо десет рушащи се кораба, закотвени заедно, така че да оформят вълнолом на Пауъл Ривър в Британска Колумбия. Никога не съм го виждала, но понякога се чудя дали някога някой го е рисувал на картина.

Ако е така, бих искала да притежавам тази картина.

Има нещо в претърпелите крушение кораби, което намирам за красиво, запленяващо и плашещо. Но Разбитият кораб не беше просто някакъв си претърпял крушение кораб. Беше моят разбил се кораб.

Понякога имах чувството, че собственият ми живот е като циментов кораб и че постоянно се боря да не свърша изхвърлена и затънала на брега.

Може би животът на Монк също бе като циментов кораб.

Ние бяхме като „Пало Алто“ и „Пералта“, потеглящи заедно от пристанището на Сан Франциско.

И аз вярвах, че ако бъдем разделени сега, и двамата щяхме да бъдем изхвърлени някъде на земята и накрая да бъдем бавно проядени от безмилостните крайбрежни води.

Пристигнах в Бърбанк навреме за обяд, но нямах време за ресторант, затова си купих плик твърде скъпи пържени картофи и диетична кока-кола на терминала. Хубаво е, че не напълнявам лесно. Лакомо погълнах здравословната храна, докато излизах от летището, където припряно спрях такси и казах на шофьора да ме откара до затвора в жилищната част на града. За самолетния билет и летищната такса бях пропиляла по-голямата част от личните си спестявания.

Капитан Стотълмейър се беше обадил предварително и беше уредил всичко вместо мен, затова формалностите минаха много гладко. Охраната ме очакваше и пропускът ми беше готов. Затова, след като минах през проверката за сигурност, която беше почти толкова щателна, колкото онази, през която бях минала на летището в Оукланд, ме въведоха направо в стаята за свиждане.

Беше точно като онова, което сте виждали по телевизията. Стаята бе разделена от плексигласова преграда с кабинки от двете страни. Във всяка кабинка имаше телефонна слушалка, прикрепена с шнур към стената. Все едно беше 1967-ма. Бихте си помислили, че оттогава насам са измислили нещо по-елегантно и високотехнологично, от рода на онези силови полета, които използваха в ареста на борда на „Стар Трек“. Бях потънала в подобни сериозни мисли, когато Тревър седна от другата страна на плексигласовата преграда, взирайки се в мен.

Знаех, че е приблизително на моята възраст, на мен обаче ми изглеждаше като изплашено дете с извитите си вежди, разрошената коса и нацупените устни.

В чертите и стойката му имаше нещо, безспорно напомнящо за Източното крайбрежие, макар че ако поискате от мен да посоча нещо определено, не бих могла да ви кажа какво е. Имаше същото изражение като всички онези типове в „Семейство Сопрано“, макар и без следа от потиснатата злоба. Това, което виждах на лицето му беше тъга, страх и объркване.

Взехме телефонните слушалки и открито се вгледахме един в друг. Той изучаваше лицето ми, сякаш търсеше отличителни белези. Аз го разглеждах внимателно, търсейки очебийни признаци на вина.

— Познавам ли ви? — попита той.

— Аз съм Натали Тийгър — казах. — Работя за Ейдриън Монк.

— Монк? — Той сякаш се изпълни с надежда и облекчение. — Това е страхотно. Хей, знаех си, че Шарона няма да ме изостави. Той ще ми помогне ли?

— Първо трябва да ме убедите — казах.

— Защо? Аз съм съпруг на Шарона. Това не е ли достатъчно? Освен това Монк й дължи много за… — Той млъкна, виждайки отговора върху лицето ми. — Не тя е помолила Монк да ми помогне, нали? Тя наистина смята, че съм го направил, че бих могъл да убия някого.

Кимнах. И тогава той заплака.