Василий Ян
Чингис хан (9)

Глава втора
Нуба^[1] за великия Искендер^[2]

На площадка покрай стената с бойници в полукръг стояха двайсет и седем млади ханове — синовете на владетелите на Гура, Газна, Балх, Бамиян, Термез и други области. Тези юноши и още момченца, бяха задържани като заложници в двореца на шаха, за да не би техните бащи, феодалните ханове, да помислят да вдигнат меч за въстание. Сега всеки от тях държеше в ръце барабан и дайре с хлопки. Тук бяха и музиканти с дълги тръби, обои и медни чинели. Встрани стояха няколко главни военачалници от Хорезъмийската войска.

При появата на дебелия величествен шах всички подеха в един глас:

— Да живее много години непобедимият падишах, защитник на вярата, ужас за езичниците!

Върховният владетел обходи всички с намръщен поглед.

— А къде е Тимур-Мелик?

— Тук съм, господарю.

Високият, слаб и винаги весел Тимур-Мелик, неизменен спътник на Мохамед в неговите походи, излезе напред, хванал за ръка две момченца: едното беше най-малкият син на шаха от последната му жена, кипчакската ханка, а другият — неговият внук от сина му Джалал ад-Дин и тюркменката. Тимур-Мелик заведе момченцата до господаря си. Той се наведе към сина си и ласкаво го щипна по бузката, а внука си попита сурово:

— Къде се губи хан Джалал ад-Дин? Пак ли броди из степта?

— Татко замина на лов със соколи — каза момчето. Черните му очи гледаха напрегнато изпод бялата чалма.

— Тимур-Мелик! Да се изпратят конници в три посоки, за да намерят хан Джалал ад-Дин! Тюркмените продължават да нападат керваните, могат да нападнат и моя син.

— Ще бъде сторено, благословени!

Отвисоко, сякаш направо от облаците, прозвуча тънък, подобен на детски глас:

— Блажен е този, който бодърства! Щастлив е този, който не спи!

Върхът на високото минаре, като свещ, издигната в небето, заблестя с розовите лъчи на показващото се иззад далечните планини слънце. Сградите в града още бяха потънали в мъглив сумрак.

Най-големият от младите ханове подаде на Хорезъм шаха барабан. Мохамед възкликна:

— Слава на великия Искендер! Слава на завоевателя на света! Искендер премина през цялата земя на Иран чак до бреговете на Джейхун и Зарафшан^[3]. Искендер е пример за нас, той е наш учител! Да му отдадем слава, нека три пъти високо изсвирим високо нуба.

Загърмяха дайрета и барабани, зазвъняха медни чинели. Дрезгаво зареваха дългите тръби, запищяха свирки. Три пъти всички подемаха звъна и грохота в чест на храбрия македонец. Когато затихнаха и гръмливото ехо още отекваше из високите кули на двореца, Тимур-Мелик възкликна:

— Отдадохме дължимата слава на великия грък Искендер Двурогия^[4]. Мир на праха му! Но той поради младостта си успя да извърши само половината от това, което му предстоеше. Сега ние имаме нов Искендер, великият Мохамед — воинът, Мохамед — пълководецът, Мохамед — създателят на великата империя на Хорезъм! Да удължи Аллах царстването на могъщия повелител на ислямските страни, шах Мохамед Али ад-Дин! Да се прослави като непобедим пълководец и защитник на вярата! Нека изпълним в чест на нашия велик шах трикратна нуба!

В тихия въздух отново загърмяха дайрета, чинели, барабани и свирепо зареваха дългите тръби.

Мохамед стоеше до бойниците — суров, страшен и замислен, изпънал широки рамене. И изглеждаше така, сякаш велики мисли се роят под неговата белоснежна чалма.

— Мир вам! Вървете! — каза шахът.

Всички по ред, скръстили ръце пред гърдите си, притичваха със ситни стъпки до него; докосваха с устни полите на наметката му, отстъпваха назад и изчезваха към тъмната стълба.

Последен излезе Тимур-Мелик, хванал за ръка двете момченца.

— Татко обеща да ми донесе жив джейран — говореше внукът на шаха.

— А на мен падишахът ще ми подари обучен барс… за да изяде и твоя джейран, и тебе, змийче!… — отвърна синът на кипчакската ханша.

Шахът се облегна на издатината на бойниците. Долу в безпорядък се простираха плоски покриви. Дворецът се състоеше от множество ниски постройки, свързани с преходи в едно голямо, неправилно разраснало се здание. Заобикаляше го висока стара стена с тумбести стражеви кули. Неподвижните часови с копия рязко се открояваха на фона на просветляващото небе. Владетелят дълго гледа към пробуждащия се огромен град, потопен в дима, който се издигаше над плоските къщички. После очите му се спряха на един от дворцовите дворове, където под стара висока топола се белееше една юрта. В нея се беше притаила новата перла на харема, смуглата тюркменка Гюл-Джамал, която бе избягала от него сутринта. Тя не пожела да се помири с мрачните покои на палата и поиска за себе си юрта, за да живее така, както бе свикнала в степта, като простите тюркменки, вмирисани на пушек. Откарваше да се премести в харема при другите „рози на Едем *“.

„Все още не може да проумее как е длъжна да се държи! — мислеше си Мохамед. Ненапразно така я ненавижда царицата майка Теркен-Хатун… Какво надменно момиченце! Вдигнала ръка на господаря си! Ще видя как ще се гърчи и пищи, когато в килимената стая при нея влезе моят любим барс!…“

От подножието на кулата се дочуха викове. В утринната тишина думите се лееха ясно и отчетливо:

— Слушайте, правоверни! Шах Мохамед се отвърна от законите на исляма и прие ереста на алидите-шиити^[5]. Той ласкае персийските еретиците и се е заобиколил с езичниците кипчакци. Баща му, шах Текеш, беше честен тюркмен, а Мохамед плюе на тюркмените. Не му вярвайте!

— Кой е този, който вие там? Векиле, защо не следиш за реда?

Векилът се поклони ниско пред шаха, сякаш искаше прошка:

— Там долу, от тъмницата вика един дервиш, шейхът Медж ад-Дин. Не го плашат нито оковите, нито затвора. Твоята премъдра майка Теркен-Хатун е особено благосклонна към него. От устата му обаче се леят безсрамни думи срещу неговия падишах. Вчера всички дервиши на града ни се събрали в полето и се заклели да се съберат и заедно да дойдат пред затвора, за да освободят този безумец, шейх Медж ад-Дин.

Мохамед разтърси векила за раменете.

— Умът ли си загуби! Бързо кажи на началника на палачите Джихан-Пехливан, че поверявам този бунтар в неговите здрави ръце… И да побърза, докато не са дотичали дервишите, за да го освобождават!

Шахът слезе от кулата и се озова в приемната, където го чакаха тримата сивобради имами. Повелителят събу обувките си до вратата, пристъпи към средата на стаята и се отпусна на мекия килим. Краката си той подпъхна под копринено одеяло, покриващо специално отверстие на пода, където бе разпален мангал с горещи въглени.

— Елате, седнете, учители мои!

Тримата имами, застанали на колене в края на килима, се приближиха, шепнейки арабски изрази на благодарност, и се настаниха до него, като също скриха крака под одеялото.

— Започвайте — нареди им шахът. — Обяснете, прав ли съм аз, най-силният повелител на ислямската земя, когато изисквам подчинение от багдадския халиф? А също така кажете какво трябва да сторя, ако халифът не ми се подчинява?

Имамите разгърнаха големите старинни книги, които бяха донесли със себе си, и започнаха поред напевно да прочитат текстове от Корана, за да докажат, че Мохамед, шахът на Хорезъм, е най-висшата власт на Земята след Аллах, че той винаги е прав и всяка негова заповед, всяка негова дума са свещени…

В стаята бе тъмно. През кръглия зарешетен прозорец, чак под самия таван, проникваше слаба светлина. Масленият светилник върху бронзова поставка разпръскваше мъждукащ светлик. Имамите четяха провлечено арабските фрази, без да гледат в текста.

Зад шаха стоеше важният „разстилан на покривки“, титла на главния отговорник за шахската трапеза. С една своя дума или повдигане на веждата си той даваше заповеди на слугите, които безшумно се плъзгаха по килима. Вторият сановник — „подаващият“ — поемаше сребърните блюда от главния готвач. А наоколо, през вратите надничаха лицата на сановниците, тълпящи се в очакване на шахската милост.

Черен роб със сребърна халка на носа постави над юргана широка ниска маса. „Разстилащият покривки“ с ловки движения метна отгоре й копринена покривка — достархан^[6]. „Подаващият“ поднесе пред владетеля сребърен поднос с чашки горещ чай, подправен със сол и овча мас. На покривката постави купчинка тънки зачервени питки със запечени късчета сланина и съдинки с разтопено краве масло, сметана и мед.

Докато слушаше речта на имамите, шахът пиеше една след друга чашките и похапваше от питките. Накрая, затоплен от огъня и чая, падишахът се облегна върху мигновено подпъхнатите зад гърба му възглавници и захърка. Това бе ясен знак, че господарят е доволен от обясненията на учените имами. Всички безшумно се отдалечиха, изчезна масата с достархана, скриха се сановниците и слугите. Само черният роб приклекна близо до вратата в очакване да се събуди великият управник на ислямските земи.