Метаданни
Данни
- Серия
- Нашествието на монголите (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Чингиз хан, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Гергана Стойчева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2016)
- Корекция
- plqsak (2017)
Издание:
Автор: Василий Ян
Заглавие: Чингис хан
Преводач: Гергана Стойчева
Година на превод: 2006
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: ИК „Ирина Галчовска — Гея 11“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2006
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Технически редактор: Валентин Иванов
ISBN: 954-361-002-9; 978-954-361-002-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/873
История
- — Добавяне
Глава втора
В юртата на номада
Джалал ад-Дин Менгбурни, наследникът на Хорезъм шаха[1], ловуваше в пясъците на Каракум. Двеста смели джигити, яздейки отбрани коне, съпровождаха младия хан. Те изпълняваха тайна заповед на шаха — да следят да не би Джалал ад-Дин да се скрие някъде извън Хорезъм. Джигитите яздеха в полукръг из степта, стараейки се да подгонят джейраните[2] и дивите магарета към веригата хълмове, където слугите предварително бяха опънали черна палатка с бял връх и приготвяха пиршество за всички участници в лова. Пролетта бе разпръснала първите редки цветя по пясъците и остатъците от снежните преспи бързо се топяха под ослепителното слънце. На третия ден от лова небето внезапно притъмня. От север, откъм Кипчакските[3] степи задуха хладен вятър и се изви снежна виелица.
Джалал ад-Дин пришпорваше буйния си вран аргамак[4] и докато преследваше ранен джейран-самец, се отдели от свитата си. Видя как козелът накуцва и се оглежда с наострени уши. Плячката бе вече близо, но стройното животно тръсна извитите си рога и отново се понесе в степта. Упоритият и разгневен хан препускаше на разпенения си жребец, без да изпуска от очи мяркащата се пред него вирната черна опашка.
Накрая джейранът беше пронизан от стрела с орлово перо и привързан за седлото. Междувременно бурята се усили, снегът засипа пътеките. Джалал ад-Дин разбра, че се е загубил и може да загине, ако бурята не спре през следващите няколко дни. Хвана коня за повода и тръгна срещу вятъра. Докато вървеше така, нощта започна да се спуска, а заедно с нея започнаха да го напускат силите. Накрая спря, разгърна чула, покри с него коня, а той прекара нощта приседнал, почти засипан от снега.
Когато слънцето изгря, вятърът утихна. Снегът започна да се топи, между дюните потекоха ручейчета. Ханът, вглеждайки се в далечината, забеляза сигнална кула — възвишение, направено от струпани съчки и кости; тя отбелязваше пътя сред еднообразната като море равнина. Владетелят се отправи натам. В глинестата долина между пясъчните хълмове се бяха приютили четири бедни, опушени юрти.
Неистовият кучешки лай, който го посрещна, изкара от юртата и стар номад — тюркмен. Като придържаше с ръка наметнатия на раменете му кози кожух, той с достойнство се приближи към конника и гостоприемно докосна повода.
— Ако моят дом не ти се стори твърде беден, влез с мир, почтени бек-джигит! — изрече старецът, смаян от скъпите дрехи и малиновите шалвари от дебела коприна, а най-вече от величествения вран жребец, какъвто можеше да яздят само султаните.
— Селям! Имаш ли ечемик? Ще ти платя двойна цена.
— В пустинята хлябът е по-скъп от парите. Но за рядък гост всичко ще се намери. Вместо с ечемик ще нахраним коня ти с отбрана пшеница…
От близката юрта долиташе шум от ръчен воденичен камък, с какъвто жените мелеха житото.
— Хей, вие там! Поемете коня!
Две девойчета в тъмночервени ризи до петите им, изтичаха от юртата, като прикриваха лицата си с полупрозрачен воал, а сребърните украшения и монети на гърдите им зазвъняха весело. Те хванаха поводите на коня от двете страни и го отведоха.
Ханът влезе в юртата. Вътре беше топло. В средата пушеше огън, стъкнат от смолисти корени. До стената, легнал по гръб върху плъстена постеля, лежеше човек. Сивото безкръвно лице с черна брада и сключените върху гърдите ръце говореха за близка смърт. Пресекливото дишане показваше, че животът отчаяно се бори да остане в това обезсилено тяло. В краката на болния бе приседнал брадат дервиш с висок калпак и бяла препаска, знак, че е хаджия[5]. Върху полуголото си тяло бе наметнал широко наметало с множество ярки кръпки.
— Селям-алейкум! — поздрави Джалал ад-Дин и се отпусна до болния. Пропълзя робиня със забрадено до очите лице и свали зелените прогизнали ботуши на хана. Младият владетел разкопча кривата си сабя заедно с кожения пояс и я остави до себе си.
— Ти кой си? — обърна се към дервиша. — Съдейки по дрехите ти, трябва да си видял далечни страни?
— Аз ходя по света и търся острова на истината сред морето от лъжи…
— Коя е твоята родина и накъде отиваш? — Казвам се Хадж Рахим, а ме наричат още Багдадй, защото учих в Багдад[6]. Моите учители бяха най-съвършените, великодушни и знаещи хора. Аз изучих много науки, прочетох много легенди за арабите, турците, персите и написаните на древен език пехлеви. Но от моите младежки дни не е останала друга следа, освен съжалението и тежестта на греховете…
Джалал ад-Дин повдигна недоверчиво вежди:
— Тогава къде и защо отиваш?
— Аз вървя по тази плоска като тава земя, лежаща между пет морета, посещавам градове, оазиси и пустини и търся хора, в които е запален огънят на неудържимите стремежи. Аз искам да видя необикновеното и да се преклоня пред истински герои и праведници. Сега се отправям към Гургандж, който според слуховете е най-прекрасният и най-богат град в Хорезъм и в целия свят, където, казват, ще намеря мъдреци с блестящи знания и най-изкусни майстори, украсяващи града с образци на великото изкуство…
— Търсиш ли герои, които записват подвизите си с острието на меча в полето на битките? — запита Джалал ад-Дин и се замисли. — А ще съумееш ли с такива пламенни редове да опишеш подвизите на героя така, че младежи и девойки да запеят твоите песни, да ги повтарят храбрите джигити, хвърляйки се в бой, или старците, докато правят последната си крачка към гроба?
Дервишът отговори със стих:
Със песните си е прославен по света Рудаки[7],
но не по-малко аз прекрасни думи зная.
Той, слепият, със стиховете завладя земята,
а аз за всички край огъня степен пея…
Домакинът внесе в юртата убития от хана джейран — вече одран и изчистен от вътрешностите.
— Разреши ми да дам на жените част от месото, за да приготвят вечеря за теб.
— Гощавайте се всички! Вземете всичко! — отвърна Джалал ад-Дин. — Аз не съм ловец на бека, аз самият съм бек и син на бек. Не съм задължен да предавам плячката на господаря си… — и като извади от ножницата тесен кинжал, изряза от гърба на джейрана няколко тънки къса месо, наниза ги на пръчка и започна да ги пече на огъня.
Стопанинът предаде животното на жените, а сам седна редом с госта. Приглади брадата си и започна да задава въпроси от вежливост:
— Здрав ли си? Силен ли си? Стопли ли се? Здрави ли са родителите ти?
Ханът, спазвайки обичая, също зададе няколко учтиви въпроса и после каза:
— Дано не ви се сторят обидни моите думи: чия е тази шатра и къде се намирам?
— Моята юрта е на един преход встрани от големия керванен път към град Нинся[8], а аз съм обикновен чергар, загубен във великата степ, наричан от всички Коркуд-чобан[9].
Кучето, завързано отвън, се задави от лай. Чуха се викове, хлипания и плач. Конски тропот се приближи и заглъхна. Силен глас се обади:
— Кой е вътре в юртата? Обади се, Коркуд-чобан!