Василий Ян
Чингис хан (16)

Глава девета
В градината на изпадналия в немилост наследник

Ето конят и ето моето оръжие!

Те ще ми заменят угощението в градината.

Ибрахим Монтесер, 10-ти век

Тимур-Мелик беше опитен воин, видял немалко сражения. Той не се страхуваше от опасностите. Неведнъж сабята на врага беше се извивала над него, копие беше пробивало щита му, стрели се бяха впиваха в ризницата му; барс го беше нападал, смъртта се бе реяла над него, затулвайки очите му с черен облак. Какво още можеше да го изплаши? Ето защо, без да се бои от гнева на Хорезъм шаха, воинът отиде в извънградската градина Тилял, за да се види с нейния собственик, изпадналия в немилост син на шаха Джалал ад-Дин…

Завари младия хан в дъното на гъстата градина. Джалал седеше самотно на килим, потънал в размисъл. Като видя госта си ловко се надигна и тръгна да го посрещне.

— Селям на теб, храбри Тимур-Мелик! Поканих при себе си неколцина приятели, но повечето изпратиха „съжаленията“ си, като ми съобщиха, че поради болест не могат да дойдат. Само трима номади от степта и ти, Тимур-Мелик, не се побояхте да посетите изпадналия в немилост владетел на далечната Газна, която, разбира се, никога няма да ми се удаде да видя.

— Волята на шаха е свещена — каза опитният воин, отпускайки се на килима.

— Нима съм виновен — продължи замислено Джалал ад-Дин, — че съм роден от тюркменка, а всички кипчакци искат да имат за наследник кипчак? Нека да е кипчак, ала нека и баща ми позволи да замина като обикновен джигит на границата, там постоянно има сблъсъци. Аз обичам буйния кон, светлата сабя, степния вятър и не искам да се излежавам на килима, докато слушам песните и приказките на старците.

— Но нали войната е наоколо — каза Тимур-Мелик. — Кипчакските бекове молят шаха да потегли с войската си към тяхната степ. Там от изток пристигнал непознат народ, той завзема земята ни, гони кипчакския добитък от хубавите пасища…

— По-добре баща ми да изгони от Хорезъм всички кипчакци и да управлява без тях — отбеляза Джалал. — Те се изнежиха и развратиха. В тежка минута ще го предадат.

— Защо мислиш така? — попита го събеседникът му.

— Когато шахът не се доверява на народа на Хорезъм и предава защитата на властта и реда на чуждоземците кипчакци, прилича на този стопанин, който поверява опазването и стригането на своите овни на степния вълк. Скоро ще се окаже без кожи и овни, а и сам ще попадне в устата на вълка.

Джалал ад-Дин погледна към стоящия встрани гулям и помръдна с вежди. Слугата се приближи и се поклони.

— Имаме богата трапеза за много гости, а тях ги няма. Постави стража на пътя и заговаряй всеки, който мине наблизо. Сред минаващите намери такива хора, които биха развеселили душата ми. Доведи ги тук. Докарай и любимите ми жребци: ако поканените гости не пристигнат, ще нагостя коне си и бедняците от пътя…

— Ти ме повика и ето, аз съм тук! — разнесе се спокоен глас. От храстите в градината се показа висок, слаб тюркмен с голяма овча шапка. Той се поклони, като постави ръка на гърдите си.

— Радвам се да те видя, хищнико на пустинята, Кара-Кончар. Ела и седни при нас!

Али Джан, десетник от крепостниците на източната граница на Хорезъм, препускаше с петима джигити по широкия път на керваните. Той правеше съвсем малки почивки, само колкото да нахрани конете. Али Джан се страхуваше, че няма да успее да докара до Гургандж своя необикновен пленник. Срещаните пътници се спираха и питаха какъв опасен разбойник са хванали. Конници препускаха до тях, вглеждайки се в лицето на завързания. Но Али Джан удряше с бича всички, които се приближаваха, и любопитните изчезнаха.

Бяха прегазили два канала, преминаха по разклатения мост от върлини и клони и в далечината между тополите вече се мяркаха сините кахлени джамии и минарета на Гургандж. Изведнъж пътя му препречиха шестима конници в малинови кафтани, яхнали врани коне с бели сбруи.

— Спрете, джигити!

— Махнете се от пътя! — извика Али Джан. — В името на пазителя на вярата, не задържайте пристигащите за диван-арз^[1] младежи по важни дела.

— Точно вие ни трябвате. Синът на Хорезъм шаха Джалал ад-Дин ви заповядва да се отклоните от пътя и веднага да се явите при него в градината.

— Трябва да продължим без да се бавим никъде, отиваме право в Гургандж при нашия началник Тимур-Мелик…

Но конниците здраво държаха поводите на коня на десетника.

— Самият Тимур-Мелик сега е тук, в градината, седи заедно с бека и двамата слушат песни. Отбивай! На теб говоря! Защо се дърпаш? Пленникът ти няма да умре, а Джалал ад-Дин ще ти подари шуба, ще те нахрани с пилаф и ще ти даде шепа сребърни дирхеми. Ако знаеш само какъв е пилафът на бека! Такъв пилаф никъде другаде няма да опиташ!

Али Джан усети приятния аромат на овча мазнина и извика на джигитите си:

— Спрете! Отбийте насам. Тук ще изпитаме наслада!

Джигитите, заедно със завързания пленник, свиха от пътя, подминаха намръщените часовои край високите порти и влязоха в първия двор. Сред утринния сумрак в шест огнища, разположени в редица, горяха високи пурпурни пламъци. Край тях се движеха жени в малинови дрехи. В червените отблясъци на огъня те сякаш горяха.

Конниците скочиха от конете и ги завързаха към няколко стълба. Пленникът остана на седлото. Неговият кон местеше крака, мяташе глава и се дърпаше към другите коне, на които джигитите хвърлиха по наръч сено. Жените притичаха, наобиколиха пленения, дивяха се на необичайния му вид.

Той бе привързан с въжета към коня. Синята дълга дреха с червени ивици по ръкавите и плоската шапка от кече със закривени нагоре краища говореха за някакво чуждо племе. От слепоочията му като два биволски рога се спускаше до раменете сплетената на две плитки черна коса. Дръпнатите му очи изглеждаха дивашки, неподвижно вторачени в една точка. Сред тълпата шепнеха:

— Та той си е направо мъртвец!

— Не, още диша. Всички езичници са издръжливи.

— Върви след мен! — заповяда слугата. — Домъкни и този изрод.

Али Джан отвърза коня с пленника и внимателно го поведе по пътеката през сенчестата градина, където младите прасковени дървета се редуваха с тъмно зелените листа на високите брястове.

Вадичка с бързоструйна вода се виеше около неголяма беседка. Пред нея в редица стояха дванайсет жребци — шест врани и шест златисто рижи, с блестяща като коприна козина, с разресани гриви и заплетени в тях малинови ленти. Всеки жребец беше завързан с верига към нисък стълб. Двама джигити с медни подноси обикаляха жребците и ги хранеха от ръка с парчета пъпеш.

Али Джан бе така поразен от красотата на конете, от техните огнени очи и лебедови шии, че не можа веднага да види групата хора, седнали под огромен стар бряст. Площадката, покрита с персийски килими, беше отрупана със сребърни блюда и стъклени иракски вази. Върху тях пъстрееха в разноцветни багри захаросани^[2] сладкиши, бонбони, пресни и сушени плодове и други сладости. Няколко мъже се бяха разположили в полукръг. Отделно седеше мургав юноша с индийска чалма и черен чекмен: към него всички се обръщаха почтително, като към домакин. До площадката свиреха старателно няколко музиканта: едни с лъкове, други със свирки, а двама изтръгваха глухи трели от дайрета и изпълваха градината с причудливите звуци на упойваща музика.

— Гелюбсен, гелюбсен^[3]! — извика смуглият младеж и скочи стремително. След него станаха и всички останали. Когато домакинът приближи към неподвижния пленник, Али Джан разбра, че срещу него стои синът на шаха, Джалал ад-Дин.

— Ти ли го хвана? Къде го намери?

— Срещнах го в степта до Отрар. Ама е здрав и жилав, едва го овързах!

— Кой е той? От кое племе? Какво казва?

— Не иска да отговаря. Мълчи.

— Като че ли животът изтича от лицето му. Умира ли?

— Не знам, светлейши хане. Аз препусках с все сили, за да го докарам жив пред очите на Хорезъм шаха.

— Уморил си го от язденето. Трябва да го накараме да говори.

Джалал ад-Дин плесна с длани, появи се слуга.

— Извикай лекаря Забан; нека дойде с всичките си шишенца и лекарства. Кажи му — човек умира.

— Веднага, хане мой!

Пленникът започна да се съживява. Очите му се разшириха, от разтворената му уста се изтръгваха глухи звуци и той завика, опитвайки да се измъкне от въжетата.

— Какво вика? — попита младият владетел.

Али Джан обясни:

— Видя конете ти и се възхищава: „Хубави коне! Красиви коне! Но няма да останат тук. Всички ще се озоват в табуна на Чингис хан непобедимия. Той единствен ще язди твоите коне!“

— Как разбираш думите на този езичник?

— Ходех преди с керваните в Китай, сред татарските^[4] станове, там се научих да говоря на техния език.

— А кой е този Чингис хан непобедимият? Защо е непобедим? Как смее този езичник да говори така дръзко? — сърдеше се Тимур-Мелик. — Единствено Хорезъм шах Мохамед е непобедим повелител на всички народи. Ще съсека този пленник, ако ще говори така.

— Нека да си говори каквото иска — прекъсна го Джалал ад-Дин, — а ние ще разберем всичко, каквото знае за този непобедим татарски вожд.

Иззад храстите в градината се дочу тънък клас. Някой бързо се приближаваше и викаше в скоропоговорка:

— Да даде Аллах на всички мюсюлмани такива доблести, каквито има у сина на повелителя на правоверните, най-светлия и най-храбрия Джалал ад-Дин, притежател на светлия меч и най-прекрасните в света коне! И да се стовари неговият меч с оглушителен гръм на главите на всички врагове на исляма!

Дребен човек с дълга брада и огромна чалма бързо вървеше по пътечката. В ръце държеше кожена чанта и голяма глинена бутилка. Разни медни прибори, ножички и стъкълца, провесени на пояса му, звънтяха при всяко негово движение. Приближавайки се до господаря си, той се поклони до земята.

— Твоя милост ме изтръгна от глъбините на нещастието. Твоята обилна щедрост ме доведе до твоите врати. Сега ми казаха, че трябва да спася един умиращ…

Потокът на красноречието на лекаря беше прекъснат с един жест от ръката на Джалал ад-Дин.

— Доктор Забан! Нека гласът ти си отдъхне, а ти прегледай този болен човек и излей върху него цялата премъдрост на твоите знания и всички лекарства от твоите стъкленици. Постарай се да оживее.

— Аз съм твой слуга, твой роб, каквото чуя от моя хан, това ще изпълня!

И дребният лекар започна да се разпорежда. Слугите развързаха пленения и го свалиха от коня. Той едва стоеше, прегънал крака, застинал в положението, в което беше на седлото. Слугите се докосваха гнусливо до чуждоземеца, шепнеха молитви и по указанията на лекаря свалиха дрехите му и го положиха на разстлана плъстена постелка. Той лежеше покорно, в безсъзнание, избелил очи.

Лекарят започна да реди заклинания и да полива гърдите на болния с прозрачно масло, да остъргва с костна лъжичка червеите, покрили като оризови зърна засъхналите рани.

— Вече се завъдили червеи… Но в Свещената книга пише: „Колкото болести е създал Аллах, толкова премъдрият е създал и лекарства, за да лекуват тези болести.“

Когато от раните потече кръв, лекарят сложи върху тях намаслен памук и заповяда да увият цялото тяло в плат.

— О, светлейши хане! О, мой повелителю! — обърна се накрая към Джалал ад-Дин. — Аз съм арабски лекар — „кадах“, специалист съм по очни болести и махане на перде, изучил съм книгите на ромея Хипократ, намествам изкълчено, прогонвам смъртта. Аз съм твой роб и слуга и завися от твоята милост. Заповядай да дадат кана старо вино, за да приготвя лекарство. След моето лечение болният ще проговори и ще приказва ден или два, а после ще умре или ще оздравее, според това каква е волята на Аллах…

Като получи вино, лечителят го смеси с разноцветни прахчета и ту сам отпиваше от билковото лекарство, ту поеше болния, който се свести и наистина започна да говори.

С трескаво, разгорещено лице плененият отначало пееше и крещеше непонятни думи, после започна да говори плавно, с отмерена реч, като че ли рецитираха стихове. Али Джан внимателно слушаше и превеждаше.

— Прекрасна, радостна е моята родина и няма по-хубава от нея — говореше пленникът, устремил горящите си очи в далечината. — Трийсет и три пясъчни равнини са се разпростряли от край до край между розови хребети. И най-добрият в препускането кон няма да може да ги обиколи. Във високата тучна трева бродят диви зверове, препускат антилопи, пеят звънкогласи птици. В тюркоазеното небе прелитат бели лебеди и гъски… За всички има място в степите на моята родина, няма място само за моя беден стан. Силни племена с алчни ханове заграбиха от нас зелените пасбища и сега там бродят чужди табуни с охранени коне и стада бикове и овце… А за моя беден, слаб стан останаха само каменистите пустини и скалистите клисури. Там стадата залиняха, оредяха, конете измършавяха и се олюляваха от слабост. За всичко са виновни надменните ханове и техният главатар, Чингис хан, червенобрад, непобедим, повел монголците към други страни за грабежи…

— Какъв Чингис хан споменава той? — попита Джалал ад-Дин.

Али Джан преведе въпроса. Плененият възкликна:

— Кой не познава Темучин Чингис хан! Аз избягах от него. Той не прощава на тези, които се осмеляват да стоят пред него, без да превиват робски гръб! Той отмъщава на непокорните, преследва всички, които някога са се борили срещу него, и изколва целия род, до последния младенец.

— Кой си ти? Защо така смело говориш против Чингис хан?

— Аз съм свободният мерген^[5] Гур хан-багатур^[6]. Сам съм си хан, сам съм си нукер^[7]-дружинник, аз напуснах войската на Чингис хан, защото този киселолик старец заповяда да пречупят гръбнака на баща ми и брат ми, защото прибира най-красивите момичета и ги прави свои робини, защото не търпи по цялата земя никаква друга воля, освен неговата собствена, хаганска воля. Аз ще стигна до края на света, където живеят само зверове и такива свободни ловци като мен, и ще живея там, където няма да се доберат нукерите на злобния Чингис хан.

— Къде е сега Чингис хан? Какво подготвя? — попита синът на шаха.

— Сега царството на Чингис хан прилича на езеро, препълнено с вода, която бентът едва удържа. Чингис хан стои готов, всичките му воини са наострили мечове и само чакат заповед, за да се нахвърлят върху западните страни. Бързо ще достигнат дотук и ще разграбят нашите земи.

— Ще оставим този младеж да живее тук, с нас — каза Тимур-Мелик. — Ще се ожени за тюркменка, ще построи своята юрта в стана на безстрашния Кара-Кончар и ще бъде свободен мерген-ловец, който може да броди из Каракум.

— Но кой е този Чингис хан? — попита Джалал ад-Дин. — Тази думи ме притесняват. Трябва да разузнаем всичко за него.

— Прости ми, светлейши хане — изправи се Тимур-Мелик. — Аз трябва да отида в диван-арз заедно с този пленник. Ще го разпитам за всичко, за този наглец, Чингис хан.

— Прости и на мен, светлейши стопанино, — обади се и Али Джан. — Моите джигити се наситиха, и конете получиха обилна храна. Сега душата ни се радва, изпитала блаженство. Разреши и на нас да потеглим нататък и да отведем този окаян езичник в Гургандж, в крепостта.

— Хош, добре! — отвърна Джалал ад-Дин. — Гулем, дай на джигита нова овча шуба.

Али Джан се поклони ниско и каза:

— На птицата — полет, на гостите — селям, на стопанина — почит, а на джигита — път!