Василий Ян
Чингис хан (56)

Глава десета
Хаджи Рахим при младия Бату хан

Не презирай слабото дете —

Може да се окаже, че е дете на лъв.

Арабска поговорка

Хаджи Рахим трудно се добра през буйстващите монголски отряди до лагера на Джочи хан. Закрепената на калпака му златна пластинка със сокола го пазеше и го доведе до бялата юрта на владетеля на северозападната част на великото монголско царство. Хаджи Рахим бе чувал, че Джочи хан, най-големият син на страшния Чингис хан, е единственият от всички в обкръжението на монголския владетел, който се осмелява да спори с него. Но се говореше също, че хаганът не се доверява на първородния си и постоянно го подозира в опит да организира заговор. Ето защо Чингис хан го е направил господар на най-отдалечения краен район, където по-голямата част от земите се налага тепърва да се завоюват. Тогава ханът казал: „Давам ти цялата земя на запад, чак до там, докъдето може да стъпи копитото на монголски кон!“

В бяла юрта, на нисък трон, седеше прибрал крака под себе си, Джочи хан. Той приличаше на баща си по високия ръст, мечешките обноски и хладния поглед на зелените си очи. Различаваше се от безбрадите монголи по дългите мустаци и тясната черна брадичка. Изкусно вплетените в брадата му конски косми преминаваха в тънка плитка, която Джочи замяташе зад дясното си ухо. Пред трона на колене, превели се до земята, покорно очакваше милостта на великия владетел цяла тълпа просители: ханове, улеми, търговци и обикновени хорезъмийци.

Хаджи Рахим гръмко повтаряше: „Я-гу-у, Я-хак!“, като крачеше през гърбовете на просителите и стигна право до трона на Джочи хан. Там спря и се подпря на тоягата си.

Съсредоточеният, мрачен поглед на владетеля се спря на дервиша и Джочи хан попита:

— Какво искаш, кипчакски шамане?

Хаджи Рахим обясни, че е донесъл собственоръчно писмо от великия везир Махмуд-Ялвач.

— Защо толкова късно? Отдавна чакам.

— Бях в обсадения град Гургандж.

— Значи си бил с враговете ми?

— Да, като лекар помагах на ранените.

Хаджи Рахим отвори края на тоягата си, залепен с восък, и извади навития лист хартия с червен печат. Писарят на Джочи хан разгъна листа и го погледна с учудване.

— Тук са написани само тези думи: „Вярвай на този човек!“

— Ясно и достатъчно! — каза Джочи. — Доведете сина ми, Бату хан!

Нукерите хукнаха и скоро се върнаха. Пред тях подтичваше момче на около девет години, с малък лък и три червени стрели^[1]. То се измъкна от двамината старци, които се опитваха да го държат за ръка. Дотича до Джочи хан, с привичен жест падна на колене, докосна с чело килима и скочи, като гледаше всички с блестящи кафяви очи.

— Това е синът ми Бату хан! — каза Джочи, като стрелна момчето с очи. — Помолих предания Махмуд-Ялвач да ми изпрати учен мирза, който да научи сина ми да чете, пише и говори на този език, на който общуват моите нови поданици, жителите на Хорезъм. Ще съумееш ли да си такъв учител?

— Мога да науча момчето да чете книги на тюркменски, персийски и арабски и ще го сторя с радост — отвърна Хаджи Рахим. — Само не мога да обяснявам свещените книги, както го правят имамите в мечетите. Занимавам се с тези книги, в които се описват пътешествията из света и в които се казва какво е добро и зло, какво е любов към родната земя и дълг на всеки човек…

— Това е полезно и добро! — отсече Джочи. — Такъв учител ще помогне синът ми да свали кожата на дивак и да стане владетел на народи. Бату, слушай новия си учител! А на теб, мирза, ти разрешавам да биеш сина ми с пръчка…

Момчето се обърна.

— Ако ще ми разказва за богатири и за войни, аз може все пак да го слушам.

Хаджи Рахим отвърна на детето:

— Ще ти разкажа за завоеванията на ромейския пълководец Искендер Двурогия. Този цар, още когато бил съвсем млад, завоювал много страни, чиито царе имали и оръжия, и съкровища, и войска, много повече от него, но всички били разбити от Искендер.

Момчето се обърна към дервиша и с любопитство започна да го разглежда.

— Как хан Искендер е стигнал до такава победа? — попита Джочи хан.

— Казват, че когато запитали самия него, той отвърнал: „Не угнетявах поданиците на завоюваните страни“.

Джочи хан погледа сина си и каза:

— Баща ми, единственият и величайши Чингис хан, завоюва половината свят, а Искендер Двурогия — другата половина. Какво ще остане да завоюваш ти, Бату хане?

Момчето отвърна без да се замисля:

— Ще отнема всички земи на Искендер!

От този ден Хаджи Рахим остана в лагера на Джочи хан като учител на сина му Бату. Занимаваше се с него няколко години до внезапната гибел на Джочи хан от ръката на наемен убиец. По време на лов с хайка, ханът препусна след елен и се отдели в тръстиката от нукерите си. Намериха го много трудно. Лежеше с прекършен гръбнак, по монголски обичай. Тайнствените убийци се скриха и не бяха намерени. Някои шепнеха, че са били изпратени от самия Чингис хан^[2]. Джочи беше още жив, но не можеше да каже нито дума или да помръдне с ръка. Само очите му гледаха печално и мрачно, докато не се затвориха навеки.

В това време пристигна, завърнал се от похода на запад, прославеният пълководец Субетей-багатур. Той постави момчето Бату хан на седлото си и каза:

— Тук те очаква същият край, който застигна повелителя ми Джочи хан. Ще дойдеш с мен в Китай, където ще се научиш на воинско дело. Ще те възпитам като роден син и ще те направя пълководец.

Като се раздели с Бату хан, Хаджи Рахим отново остана самотен скиталец. Той много тъгуваше за по-младия си брат Туган, който изчезна в Гургандж по време на разлива на реката. Загинал ли е Туган, или се е спасил от вълните на реката и от мечовете на монголите? Скита ли се из други области свободен, или е роб? За това Хаджи Рахим мислеше постоянно и чакаше деня, в който отново ще се срещнат.

Дервишът обиколи различни градове, навсякъде разпитваше очевидци на скръбните дни, които преживя народът на Хорезъм по време на нахлуването на безпощадните монголи. Записваше достоверните разкази и накрая реши да напише цяла книга за Чингис хан, за това, как той стана могъщ и поиска да завладее целия свят, и за това как всичко там, откъдето минаваха монголите, загиваше и се превръщаше в пустиня.